Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

12

Нямаше да бъде лошо, ако можех да кажа за своите пътешествия с Чарли: „Тръгнах да разбера истината за родната си страна и я разбрах.“ Тъй просто би било да седна след това, да предам наблюденията си на белия лист и удобно да се облегна с приятното чувство, че съм открил истини и съм ги споделил с читателя. Бих искал да е тъй. Но в главата и дълбоко в представите ми нещо ме чоплеше. Още когато събирах и подреждах морски животни, бях установил, че находката е тясно свързана и зависи от настроението в момента на откритието. В края на краищата околната действителност понякога не е чак толкова действителна.

Оказа се, че тази гигантска страна, този зародиш на утрешното, за микрокосмоса „аз“ е един макрокосмос. Ако по моя път бе минал англичанин, французин или италианец и бе видял онова, което видях аз, бе чул, което чух аз, той би написал разказ не само различен от моя, но и различен от разказа на всеки друг чужденец. И ако се намерят американци, които са съгласни с мен, значи сме станали твърде еднакви в своята американщина.

От началото до края не срещнах ни един другоземец. Да бях срещнал, щях сигурно да го опиша по-вярно. Но народът, сред който отидох, беше моят народ, а страната — моята родна страна. И ако видях неща, които критикувам и осъждам, това са неща, каквито откривам и в себе си. Ако би трябвало да дам едно безупречно и внимателно обобщение, то би било следното: въпреки невъобразимото географско разнообразие, въпреки разнородните локални чувства, смешението на човешките породи, дошли от всички части на света, ние сме една нация, една нова порода. Американците са най-напред американци и чак след това южняци, северняци, западняци или източни. Потомците на имигрантите — англичаните, ирландците, италианците, евреите, германците и поляците — са по чувство американци. Това не са патриотарски приказки, а грижливо доказан факт. Различията между калифорнийските китайци, ирландците от Бостън, германците от Уискансин и негрите от Алабама са много по-малко от онова, което ги обединява. Това е още по-забележително, като се има предвид, че е станало за кратко време. Факт е, че американците от всички слоеве на народа и от всички расови групи са много по-еднакви помежду си, отколкото англичаните от Лънкъшър. Удивителното е, че това е станало за по-малко от двеста години, а най-вече през последните петдесет. Американската цялост е нещо точно и доказуемо.

Като потеглих обратно, разбрах, че не е възможно да обхвана всичко. Моята светлочувствителна фотоплака ставаше все по-мътна. Реших да видя още две неща — Тексас, да взема проба от Дълбокия Юг и да приключвам. От това, което бях чел, схващах Тексас като някаква отделна сила, а Юга — очакващ рожба с неизвестно бъдеще. Родилните му мъки бяха толкова страшни, че ми се струваше майката бе забравила дори детето си.

Пътуването ми приличаше на богат обяд с много ястия, поднесени едно след друго на умиращ от глад. В началото той се опитва да изяде всяка гозба докрай, но след това разбира, че ако не иска да похаби апетита и вкуса си, ще трябва да отмине някои.

Изведох „Росинант“ от Калифорния по възможно най-късия път — пътя, който добре познавах от 30-те години. Той водеше от Салинас до Лос Баниос, минаваше през Фресно и Бейкърсфийлд и през един проход навлизаше в пустинята Мохаве, пустиня, която дори по това време на годината изгаряше в пек, а възвишенията й в далечината напомняха на купища черни въглени. Алчното слънце бе изсушило изровената земя до капка. Да я прекосиш сега по широкото шосе със сигурна и удобна кола, да разполагаш със засенчените спирки и хладилниците, каквито предлагаше всяка бензостанция, е лесно. Но аз помня времето, когато пристъпвахме тук с молитви и се вслушвахме и в най-малкия шум, идващ от изнемогващите стари мотори, които издишваха бяла пара от заврелите радиатори. В ония дни крушенецът, изтеглил разнебитената си таратайка край пътя, можеше сериозно да си пострада, ако не се намереше кой да му помогне. Никога не бях преминавал оттук, без да настигна и разделя своя залък с тогавашните пътешественици — многолюдните семейства, които влачеха крака в този земен ад и оставяха подире си белите скелети на коне и добитък. Костите им и до днес бележат старите пътища.

Мохаве е грамадна пустиня, страховита пустиня. Сякаш природата е искала да постави на изпитание издръжливостта и постоянството на човека, преди да го пусне на запад, към Калифорния. Трептящата суха жега пораждаше миражи и върху равната земя изведнъж потичаха реки. Чарли, който не можеше без вода, се задъхваше. Дишането му струваше усилия, от които цял трепереше. От устата му висеше половин педя език. Отбих се от пътя в малка падина да му дам вода от резервоара и преди да му разреша да пие, го облях целия. После се наплисках и аз, намокрих си косата и ризата. Въздухът беше тъй сух, че от светкавичното изпарение неочаквано почваш да усещаш хлад.

Извадих от хладилника кутия бира и седнах в сянката на „Росинант“ да погледам заляната в слънце равнина, тук-таме изпъстрена с кълба от пелинови храсти.

На трийсетина метра седяха и ме наблюдаваха два койота. Жълто-кафявата им козина смесваше пясъка и слънцето. Знаех, че при първото ми невнимателно и подозрително движение те ще хукнат и ще изчезнат. С бавен, уж случаен жест, откачих новата пушка. Бавно я дигнах. Може би в сянката на „Росинант“ бях станал почти невидим за ослепените от светлината очи. Малката пушка имаше телескопичен мерник. Койотите не мърдаха.

Намерих ги в телескопа и той внезапно ги приближи. Езиците им висяха и затова ми се стори, че животните сякаш подигравателно се хилят. Бяха облагодетелствувани зверове, явно не гладуваха, имаха лъскав косъм и златото в козината им се редуваше с черни кичури. Виждах ясно мъничките им лимоненожълти очи. Преместих кръстосаните линии на обектива върху гърдите на десния и вдигнах предпазителя. Опирах лакти о масата и това придаваше на пушката сигурност. Кръстчето на мерника не мърдаше. Точно в този миг койотът приседна като куче и сви задния си крак да се почеше по дясното рамо.

Пръстът ми не пожела да натисне спусъка. Изглежда бях вече много стар и някогашният ми опит ме напущаше? Койотите са кръвожадни животни. Задигат пиленца. От тях редеят бекасите и останалият дивеч. Трябва да се избиват. Те са враг. Първият ми изстрел би повалил седналия звяр, а другарят му щеше да потъне в неизвестността. Спокойно можех да застрелям и него, докато тича, защото съм добър стрелец.

Но не стрелях. Опитът казваше „Стреляй!“, а възрастта отговаряше: „На трийсет мили наоколо няма живо пиле, а и да има, то ще е чуждо. В тоя безводен край не бродят бекаси. Тия двамата поддържат линията си с плъхове и зайци, с други думи, кръвожадните изяждат себеподобните си. Защо ми трябва да се намесвам?“

„Убий ги, казваше опитът, всички ги избиват. Това е общественополезно дело!“ Пръстът ми докосна спусъка. Мерникът бе закован точно в гърдите на животното, под върха на лъхтящия език. Представих си трясъка и врязването на гневната стомана, скока и агонията, преди да спре разкъсаното сърце, а после, не след много, сенките на лешоядите. По това време мен вече нямаше да ме има — щях да бъда далеч от пустинята, някъде отвъд Колорадо. А край храстите щяха да останат шепа разхвърляни кости, един оглозган череп без очи, локва засъхнала кръв и някой кичур дрипава златиста козина.

Бях доста стар и доста ленив, за да претендирам, че съм добър гражданин. Вторият койот стоеше встрани от пушката. Преместих кръстчето на мерника върху рамото му. Не можеше да има съмнение, че с тази пушка и на това разстояние ще го улуча. И двете животни бяха мои. Животът им беше в ръцете ми. Пуснах предпазителя и сложих пушката на масата. Без телескопа те не изглеждаха тъй близо. Жарките експлозии на светлината огъваха въздуха и той просто блестеше.

Тогава си спомних нещо — бях го чул много отдавна и го считах за достоверно. В Китай имало неписан закон, според който, спасиш ли живота на другиго, поемаш отговорността за живота му, додето е жив. Защото, попречил за развитието на събитията, спасителят сам е прехвърлил отговорността върху себе си. Винаги ми се е струвало, че тук има нещо много смислено.

Сега върху мен падаше символичната отговорност за живота на двата живи и здрави койота. В сложния свят на взаимоотношения те и аз бяхме завинаги свързани. Отворих две кучешки консерви и им ги оставих като оброк.

През Югозапада бях минавал неведнъж, а много по-често бях прелитал над него — над тази огромна, наказана от слънцето, тайнствена пустош. Тя представлява една голяма тайна, която чака. Изглежда безлюдна, без паразитните човеци, но не е съвсем тъй. Тръгнеш ли след двойните автомобилни следи през пясъци и скали, непременно ще намериш жилище, сгушено на завет, дето растат две-три дървета, впили корени към подпочвената вода, ще видиш късче земя, засято с изсъхнала царевица и тикви, и няколко ивици пастърма, провесена на канап. Има такъв тип хора, пустинници, които не толкова се крият, колкото бягат от греховния хаос на градовете.

Нощем звездите слизат в безводния въздух, струва ти се, ще ги докоснеш с пръсти. По такива места са живели отшелниците на ранната църква, отправили към безкрайността мислите на неопетненото си съзнание. Великите идеи за единовластието изглежда са били родени в пустинята. Виждал съм хора на пустинята, които избират своя кът в нея със смирено и кротко търпение, отблъсвайки нервния темп на водоснабдения свят. Взривовете на времето не са променили тези хора — те само са загинали и на тяхно място са дошли други.

В пустините винаги има тайни, вечно се разказват и преразказват истории за неизвестни кътища в тия планини, дето непознати племена, оцелели от някаква отдавнашна ера, чакат знак за своето повторно появяване. Обикновено тия племена пазят съкровища, скрити от вълната на завоевателите — златните изделия на някой архаичен Монтецума или рудници с такива богатства, че откриването им би изменило целия свят. Намери ли ги някой, бива убит или изчезва и вече никой повече не чува за него. В тези истории има нещо, което не може да бъде смутено от неизбежния въпрос: „Добре, щом никой не се е върнал, отде ще разберем какво има там и там?“ О не, всичко е истина, само че поискаш ли да я узнаеш, с теб ще бъде свършено.

Има още една такава приказка, още един такъв вечен паметник, който не се преобразява. Двама бъдещи съдружници откриват рудник на старовремски богатства — злато, диаманти или рубини. Награбват се, колкото могат да носят, и запечатват в паметта си тайното място, запомняйки добре околността и природните знаци. Но на връщане към света единият умира от жажда и изтощение, а другият, след като захвърля голяма част от скъпоценния товар, който вече страшно му тежи, успява да се добере най-сетне до човешко жилище или пък бива намерен от други бъдещи съдружници. Те разглеждат донесените мостри с растящо вълнение. По-нататък в приказката се казва, че оцелелият умира и оставя на спасителите си плана на тайния рудник. Понякога той оздравява и напълно възстановява силите си. И в двата случая се организира добре екипирана експедиция, която тръгва да дири съкровището и вече не се завръща. Чувал съм я неведнъж и винаги е била една й съща, непроменена. Защото пустинята подхранва легендата. Ала легендата все пак би трябвало да води началото си от някаква действителност.

В пустинята има истински загадки. В борбата със слънцето и суховея животът въпреки всичко е намерил тайната да се запази. Какъвто и да е той, животът се нуждае от влага, иначе би погинал. За мен най-интересното в пустинята бе този заговор на живота против смъртоносните лъчи на всепобеждаващото слънце. Утъпканата земя ти се струва мъртва, но това не е вярно. Като се преструва на несъществуваща, тук живее огромна и изобретателна организация от жива материя. Сивите и прашни пелинови храсти имат лепкава мазна броня, която пази нищожната влага в стъблата им. Има растения, които чакат редките порои, за да се нагълтат с вода, и после дълго я съхраняват. Животните са с твърди и сухи кожи или пък носят черупки, което пречи на изпарението. И няма жив организъм, който да не е измислил начин за намирането на сянка. Дребните влечуги и гризачи се заравят или се вмъкват под повърхността на земята, или пък се гушат в сянката на оскъдната растителност. Движенията са бавни, енергията се пести. Малко са животните, които биха дръзнали да предизвикват слънцето по-дълго време. Изложена на слънце, гърмящата змия за един час ще умре. Някои насекоми с по-смела изобретателност притежават собствена охладителна система. Животните, които живеят с вода, я получават от втора ръка: заекът от листа, койотът — от кръвта на заека.

През деня напразно ще търсиш живо същество. Но залезе ли слънцето и падне ли нощта, светът на живите се пробужда и поема своя сложен път. Излизат гонените и техните преследвачи, излизат преследвачите на преследвачите. Нощта се изпълва с викове и лай.

Късно, много късно в историята на нашата планета станала невероятна случка — зародил се животът. Равновесието от химически елементи и температурата, в най-различни комбинации и дози, някои от тях тъй незрими, че сякаш са несъществуващи — всичко това се разбъркало в ретортата на времето и дало началото на нещо ново, нежно и безпомощно, беззащитно в дивия свят на мъртвата природа. Тогава в организмите настъпили промени; промените довели до разнообразието. Но във всяка форма на живота се запазил един общ, може би най-важният от всички фактори — инстинктът за самосъхранение. Няма живо същество без този инстинкт, животът не може да съществува без тази магическа формула. Естествено, всяка форма на живота развила своя собствена система на самосъхранение, някои са се оказвали неудачни и са изчезвали, а останалите постепенно населявали земята. Може би първият живот е бил тъй незабележим, че с едно духване би се стопил и вече никога не би се появил отново, ала създаден веднъж, за свое първо качество, свой дълг, задача, посока и цел — валидни за всяко същество, в което тупти живот — той обявил волята си да живее. Така е и така ще бъде, додето друг някакъв фактор не унищожи живота. Пустинята, пресъхналата, шибаната от слънчевите лъчи пустиня, е училище, в което човек може да научи мъдростта и безкрайното разнообразие на самосъхранението в най-безмилостни условия. След като не е могъл да промени слънцето или да напои пустинята, животът се е променил сам.

Чужда и нежелана, пустинята е може би последната крепост на живота против смъртта. Защото в плодородните, влажните и търсени области на света животът се е струпал върху себе си на пирамиди и в своето безначалие в крайна сметка се е сродил с неприятеля, с неживота. Там всичко онова, което жигосващото, съскащото, смразяващото и отровно оръжие на неживота не е успяло да постигне, може лесно да се осъществи докрай, до пълното унищожение и заличаване на живота чрез тактиката на безразсъдното самосъхранение. Ако най-гъвкавата от всички форми на живота, човекът, сега се бори за оцеляване, както впрочем винаги е било, тя, тази форма е в състояние да унищожи не само себе си, но и всякакъв друг живот. И ако това наистина се случи, пустинята, нежеланата пустиня може би ще се окаже суровата майка на новия живот. Защото обитателите на пустинята са добре обучени и добре въоръжени в борбата срещу смъртта. От пустинята може би ще се възроди дори нашият, човешкият, безпътен род. Самотният човек и неговата загрубяла от слънцето жена, които се притискат в сенките на това неплодородно и незащитено място, заедно с братята си по оръжие — койотът, заекът, рогатата жаба, гърмящата змия и цялата армия бронирани насекоми, — тези изпитани и проверени форми на живота, са може би последната надежда на живота в борбата с неживота. Пустинята и друг път е раждала чудеса.