Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

2

Илиной ни изпрати със суров, но ясен есенен ден. Движехме се бързо на север към Уискансин, сред спретнати нивя и величествени дървета — това бе земя на благородници, подредена, кръстосана от бели стобори и, както предположих, финансирана от другаде. Не ми приличаше на земя, която се нуждае от усилие, за да поддържа себе си и своя собственик. По-скоро наподобяваше красива жена, която се нуждае от подкрепата на множество безимени хора. Но този факт не я прави по-малко хубава, стига да можеш да си позволиш близостта.

Възможно, дори правдоподобно е да чуеш една или друга истина за даден край, да я приемеш, да я запомниш и в същото време пак нищо да не знаеш. В Уискансин не бях ходил никога, но цял живот бях слушал за този щат, ял съм неговите сирена, някои от тях неотстъпващи на най-добрите в света. Бях виждал и много снимки. Всеки е виждал снимки. Тогаз защо се оказах неподготвен за красотите на този край, за неговото разнообразие от поля и планини, гори и езера? Изглежда съм го смятал само за едно огромно равно пасбище — та нали този щат дава несметно количество мляко и млечни продукти! Никога не бях виждал земя, която да се мени тъй бързо и понеже не очаквах това, всичко ми създаваше радост. Не зная какво е тук през другите сезони — лятото може би трепти и се топи в жега, зимите може би пъшкат от отчайващ мраз, но през ранния октомври, когато минах за пръв и единствен път оттук, въздухът преливаше от слънчев блясък с цвета на краве масло, нямаше мъгла, беше тъй ясно, че всяко заскрежено дърво се открояваше, хълмовете не се сливаха в обща маса, а се отделяха един от друг. Светлината така проникваше в предметите, че ги правеше прозрачни — да гледаш в тях и да се загубиш. Подобна светлина бях виждал само в Гърция. Сега си спомних — бяха ми казали, че Уискансин е красив щат, но очевидно не бях се подготвил. Чуден ден! Земята кипеше от богатство, охранените крави и прасета блестяха на зеления фон, царевичните стъбла бяха струпани на колибки — тъй както навсякъде ги редят; наоколо се търкаляха тикви.

Не зная дали в Уискансин устройват фестивал на сирената, но аз, който съм любител на сиренето, бих искал да има. То беше навсякъде — сиренарски центрове, сиренарски кооперативи, сиренарски складове и магазини. Може би имаше и сладолед от сирене. На всичко бих повярвал, защото на едно място видях да рекламират пасти от швейцарско сирене. Жалко, че не спрях да ги опитам! Сега никой няма да повярва, че не съм измислил тази история за сладкишите от сирене.

Край пътя съзрях огромна сграда — най-големия в света склад на морски мидени черупки — помислете, това бе в Уискансин, който не е виждал море отпреди Камбрия[1]! Но Уискансин е пълен с изненади. Бях слушал за Долините на Уискансин, но можех ли да се подготвя за тази странна област, скулптирана от Ледниковата епоха — този необикновен, блестящ свят от вода и издълбани скали в черно и зелено? Ако се събудиш тук, ще повярваш в съня, че си на друга планета — имаше нещо неземно в гравюрите, останали още от времето, когато земята е била далеч по-млада и по-различна. По бреговете на фантастичните води беше струпана и сметта на новото време — мотелите, казаните за кремвирши, търговците на евтини, лъскави, но безвкусни предмети, които туристите тъй много обичат. Сега всичко беше затворено и заковано с дъски, защото идеше зима, но и отворено, едва ли можеше да разпръсне очарованието на Долините.

Тази нощ спрях на върха на един хълм — имаше паркинг за коли, но от по-особен вид. Тук отпочиваха огромните камиони, с които превозват добитъка, тук ги измиваха от нечистотиите, оставени от последната жива стока. Торът бе струпан на камари, над които се носеха гъбести облаци мухи. Чарли се заразхожда усмихнат и задуши в екстаз като американка в парижка парфюмерия. Колкото и да се мъча, не мога да го критикувам за това. Едни обичат едно, други — друго. Ароматът беше наситен и земен, но не отблъскващ.

Когато мракът се сгъсти, отидохме с Чарли на разходка между планините на неговата радост и стигнахме до ръба на хълма. Надникнах надолу, към долчинката под нас. Гледката ме смути. Дългото шофиране, помислих си, е объркало зрението ми и обезплодило способността ми да преценявам — тъмната земя там долу се движеше, пулсираше, дишаше. Не беше вода, но се бърчеше като някаква черна течност. Спуснах се бързо по склона да изгладя погрешното впечатление. Долинката бе покрита с пуйки, сториха ми се милиони пуйки, натъпкани една до друга тъй нагъсто, че земята не се виждаше. Въздъхнах от облекчение. Разбира се, това беше склад за Деня на благодарността[2].

Вечерно време пуйките имат навика да се събират една до друга. Спомних си как в нашата ферма, когато бях малък, пуйките се струпваха и кацаха на гроздове по кипарисите, далеч от лапите на дивите котки и койотите, — и това беше единственият признак на интелигентност, който пуйките проявяват. Човек никога не би се възхищавал от тях, ако ги познава добре — те са празноглави и налудничави. Трупат се на куп, стават уязвими и се паникьосват от първия дочут звук. Податливи са на всички болести, които спохождат другите птици, плюс болестите, които сами са си измислили. Пуйките са, изглежда, маниако-депресивни типове, крякат със зачервени качулки, перят опашки и стържат с криле земята в любовно самохвалство, а в следния миг хукват от най-долен страх. Човек трудно разбира как е възможно да имат нещо общо с дивите си, но умни и предпазливи братовчеди. Тук, струпали се на хиляди, те покриваха земята и чакаха да легнат по гръб върху трапезите на Америка.

Съзнавах, че е голям срам, дето никога не бях виждал благородните градове-близнаци Сент Пол и Минеаполис, но колко по-голям позор беше това, че почти минах през тях и пак не ги видях. Още не наближил, погълна ме вълната на страшно движение — талази от автомобили-комби и раздиращи приливи от ревящи камиони. Не мога да разбера защо, след като избирам и планирам пътя си тъй грижливо, плановете ми винаги се разбиват на пух и прах, докато карам, задрямал в благословено неведение, поемам произволна посока и всичко протича без сътресения. Рано сутринта бях проучил картите и внимателно бях определил линията, по която щях да се движа. И досега не съм изоставил този самонадеян план: да вляза в Сент Пол по шосе №10, след това незабелязано да прекося Мисисипи. Двойният завой при Мисисипи щеше да ме принуди три пъти да пресичам реката. След тази приятна разходка имах намерение да мина през Златната долина, привлечен от названието й. Всичко изглеждаше съвсем просто и сигурно е възможно да се осъществи, но не от мен.

Трафикът ме блъсна като приливна вълна и ме понесе. Пред мен подскачаха лъскавите части на кораб, теглени от дизелов влекач, проточил се на двайсетина метра. Зад мен се мъкнеше гигантска циментобъркачка на колела, а гаубицата й не спираше да се върти. Вдясно пътуваше нещо, което реших, че е атомно оръдие. Както обикновено ме обхвана паника и изгубих пътя. Като плувец, чиито сили го напущат, се довлякох вдясно и кривнах в една приятна уличка, но там ме спря полицай и ме уведоми, че била затворена за камиони и тем подобните паразити. Той ме върна обратно в хищническия поток.

Карах часове и нито за миг не можех да откъсна очи от заобикалящите ме чудовища. Сигурно съм прекосил и реката, но не видях. Реката изобщо не се показа. Не забелязах нито Сент Пол, нито Минеаполис. Единственото, което видях, беше потокът от камиони. Единственото, което чух, беше ревът на моторите. Наситен с дизелови газове, въздухът прегори дробовете ми. Чарли се разкашля, а аз не смогнах дори да го потупам по гърба. При един червен сигнал разбрах, че се движа по някакъв „евакуационен път“. Беше ми нужно време да проумея това. Главата ми се цепеше. Бях изгубил всякакво чувство за посока. А надписите „евакуационен път“ продължаваха. Но да, това беше пътят за бягство, бягство от бомбата, която не е пусната. Тук, в сърцето на Средния Запад, имаше път за бягство, път, роден от страха! Представих си всичко — бях виждал как хората бягат: пътищата, задушени до неподвижност, а тълпите, заразени от паника, се хвърлят в пропастта, която сами сме изкопали. Изведнъж си спомних долината на пуйките и се зачудих как съм могъл да ги взема за глупави. В действителност те ни превъзхождаха — ставаха за ядене.

След близо четири часа се измъкнах от градовете-близнаци. Чувал съм, че някои техни райони били много живописни. Не намерих и Златната долина. Чарли не можеше да ми помогне. Той нямаше нищо общо с надпреварата, която е в състояние да изгражда неща, от които след това бягаме. Нямаше желание да ходи на Луната само за да излезе от неудобното си положение. Изправен по неволя пред нашата глупост, Чарли я приемаше такава, каквато е — просто глупост.

Изглежда по някое време в тия часове на умопомрачение отново съм прекосил реката, защото се намерих пак на шосе №10 и пътувах на север по източния бряг на Мисисипи. Отстрани се ширнаха поля и пребит от умора, спрях пред една крайпътна гостилница. Беше германска гостилница, имаше всякакви колбаси, кисели краставички и бокали за бира, окачени в редици над тезгяха — лъснати, но явно неизползвани. По това време на деня бях единственият посетител. Сервитьорката съвсем не приличаше на Брунхилда, а беше слабичко, мургаво същество — или младо и изтерзано момиче, или много пъргава старица, не успях точно да установя кое от двете. Поръчах братвурст с кисели краставички и ясно видях как готвачът разкъса целофанената опаковка на един салам и го пусна във врялата вода. Бирата бе поднесена в консервна кутия. Братвурстът беше ужасен, а краставичката представляваше обидно водна маса.

— Ще можете ли да ми помогнете? — заговорих млада-старата сервитьорка.

— Какво сте загазили?

— Струва ми се, че малко съм се позаблудил.

Готвачът се наведе през прозорчето и подпря голи лакти на дъската за сервиране.

— Искам да отида до Сок Сентър, а май не съм тръгнал натам.

— Откъде идвате?

— От Минеаполис.

— Тогаз какво търсите от тая страна на реката?

— Аз като че ли се загубих и в Минеаполис.

— Загубил се в Минеаполис! — възкликна тя и погледна готвача.

— В Минеаполис никой не може да се изгуби — каза готвачът. — Там съм раждан и знам.

— А аз съм от Сент Клауд и пак не мога да се изгубя в Минеаполис — каза сервитьорката.

— Ако си кара по пътя, не може да се изгуби — продължи готвачът. — Сега сте на №52. Минете реката при Сент Клауд и карайте все по 52.

— А Сок Сентър на 52 ли е?

— Че къде другаде? Сигурно не сте оттук, щом се губите в Минеаполис. Очите ми да вържеш, пак не мога да се загубя.

— А няма ли да се загубите в Олбани или Сан Франциско? — злъчно отвърнах аз. — Не съм ходил там, но се обзалагам, че няма да се изгубя.

— Била съм в Дулут — каза сервитьорката. — А за коледа отивам в Сиукс Фолз. Имам леля там.

— Ти нямаше ли роднини и в Сок Сентър? — попита я готвачът.

— Имам, но дотам съвсем не е далече, както до Сан Франциско. Брат ми е във флотата. В Сан Диего. А вие имате ли близки в Сок Сентър?

— Нямам — отговорих аз. — Просто искам да го видя. Там се е родил Синклър Луис.

— О, да! Сложили са надпис. Доста хора идват да го видят. За града не е лошо.

— Той е първият човек, който ми разказа за вашия край.

— Кой?

— Синклър Луис.

— А, да. Познавате ли го?

— Не, чел съм книгите му.

Бях сигурен, че тя пак ще попита чии книги съм чел, затова я изпреварих:

— Казвате да мина реката при Сент Клауд и да карам все по №52?

— Май че тоя, как го казахте, вече не живее там — обади се готвачът.

— Зная. Той не е жив.

— Защо не казахте още в началото?

Бележки

[1] Геологически период от Палеозойската ера (430 млн.г.пр.н.е.). — Б.пр.

[2] Национален празник в САЩ (4-ят четвъртък от ноември), на който по традиция се яде пуйка. — Б.пр.