Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

13

Още в началото писах за промените, които стават с пресичането на щатските граници, за променения английски от прозата на надписите и плакатите, за промените в позволената скорост. Отделните щати изглежда страстно и охотно упражняваха своите права, гарантирани от Конституцията. В Калифорния претърсват колите за зеленчуци и плодове, защото пренасяли вредни насекоми и болести. Тези ограничения се прилагат с едва ли не религиозен фанатизъм.

Преди няколко години се запознах с едно хитро семейство от Айдахо. Тръгнали на гости на свои роднини в Калифорния и помъкнали цял камион картофи — да продават по пътя, та да си изкарат разноските. Продали половината, но на калифорнийската граница ги спрели и им забранили да внесат останалите картофи. Хората не били кой знае колко добре материално, че да се откажат от стоката си, и затова устроили бивак на самата гранична линия, яли картофи, продавали картофи, разменяли картофи. След две седмици камионът бил празен. Тогава преминали покрай инспекционния пункт в добро разположение на духа и си продължили пътя.

Разпокъсаността на щатите, иронично наречена „балканизация“, създава много грижи. Рядкост е два щата да имат едни и същи данъци върху бензина — това са данъците, с които се финансират строежите и поддържането на пътищата. Гигантските междущатски камиони повишават с тонажа и скоростта си стойността на това поддържане. Ето защо всеки щат на границата си има кантар за товарни коли — килограмите, които надвишават, се облагат с данък. Ако в бензиновия данък има разлика, измерват резервоарите и облагат. Надписът гласи: „Всички камиони — стоп!“ Като се подчиних, спрях, но ми махнаха да продължавам. Не им трябваха такива като мен. Но понякога, ако инспекторите нямаха работа, оставах да побъбрим. Така стигаме до въпроса за щатската полиция. Както повечето американци, не обичам полицията. Безконечните разследвания сред ония градски слоеве, които се занимават с рушветчийство, с хулиганство и с целия дълъг и живописен списък от злодеяния, не могат с нищо да ми импонират. Но враждебното ми отношение не засяга щатските въоръжени сили, каквито има почти навсякъде в страната. Те спазват простия принцип да наемат образовани и интелигентни граждани, да им плащат добре и да ги държат извън политическите страсти и много щати са успели да създадат елитни части от хора, сигурни в своето достойнство и горди от службата си. Един ден нашите градове положително ще решат, че е необходимо да се реорганизира полицията според принципите на щатската полиция. Но това никога няма да стане, докато политическите групировки продължават да пазят за себе си и най-незначителното проявление на властта да възнаграждават и наказват.

Пресякох Колорадо и пред мен в небесата се издигнаха тъмните и ръбати била на Аризона. Зад тях започва огромната разработена равнина, която достига обратно до гръбнака на континента. По този път съм минавал неведнъж и затова го познавам добре — Кингмън, Аш Форк, Флагстаф с планината-парк, Уинслоу, Холбрук, Сандърз, после спускане, след това изкачване и Аризона е вече зад гърба ти. Градовете бяха малко по-големи и по-добре осветени от едно време, мотелите по-обширни и луксозни.

Влязох в Ню Мексико, минах покрай Галъп през нощта и спрях на лагер точно на Континенталната стена. Гледката тук беше далеч по-внушителна, отколкото на север. Нощта беше много студена, звездите бяха сякаш изрязани от стъкло. Вмъкнах се в една падинка на завет и спрях до купчинка натрошени шишета — от уиски, от джин, хиляди бутилки. Не разбрах кой ги беше струпал тук и защо.

Седнах на стъпалото и се замислих за това, което досега все криех от себе си. Пътувах и само отхвърлях километрите, без повече нищо да чувам и нищо да виждам. Не бях вече в състояние да възприемам, или по-скоро, подобно на сит човек, който продължава да се тъпче, чувствувах се безпомощен и не успявах да асимилирам всичко онова, което поглъщах с очи. Всеки хълм приличаше на отминатия току-що. Същото нещо усетих в музея Прадо в Мадрид, след като бях видял стотици картини — чувството, че вече си преял и повече нищо не можеш да приемеш.

Сега му беше времето да намеря закътано място край някое поточе, да си отпочина и да се ремонтирам. Чарли се обади до мен с красноречива въздишка. Бях забравил дори за него. Пуснах го, той закуцука към купчината счупени бутилки, помириса ги и щукна в друга посока.

Нощният въздух беше леденостуден, треперех. Запалих лампите в каютата и пуснах газта да се постопли. Във фургона цареше безредие — леглото неоправено, съдовете от закуската кротуваха неизмити в мивката. Седнах на кревата и омърлушено се вторачих пред себе си. Защо мислех, че ще науча нещо за страната си? От няколкостотин мили насам отбягвах хората. Дори когато се налагаше да спра за гориво, разговарях с едносрични думи и не задържах никакви впечатления. Очите и съзнанието ми се подиграваха. Заблуждавах се, че това е от значение и дори поучително. Имах, разбира се, готово лекарство. Посегнах към бутилката уиски, без да ставам, напълних половин чаша, помирисах я и върнах течността в шишето. Никакво лекарство не беше това.

Чарли още го нямаше. Отворих вратата, подсвирнах, но не получих отговор. Сепнах се. Грабнах фенера и насочих пронизващия му лъч в долинката. На петдесетина крачки в светлината блеснаха две очи. Изтичах и го сварих седнал да се взира в пространството, също като мен.

— Какво ти е, Чарли, да не си зле?

Опашката му бавно предаде отговора:

— О, не. Много съм добре…

— А защо не дойде, като ти свирнах?

— Не чух да си свиркал.

— Какво гледаш?

— И аз не знам. Нищо.

— А не искаш ли да вечеряш?

— Да ти кажа, не съм много гладен. Но хайде, ще подъвча.

Като се върнахме във фургона, той се просна на пода и подпря брада на лапите си.

— Ела при мен на леглото, Чарли! Заедно да тъгуваме. — Той се подчини без особено удоволствие, а аз зарових пръсти в козината на главата му, зад ушите, той обичаше да го галят там. — Е, сега как е?

Чарли отмести глава:

— Малко по̀ вдясно. Ха там! Там трябва!

— Никакви изследователи не сме ние. Мине — не мине ден и ни хващат дяволите. Първият бял човек, пътувал оттук, е бил, доколкото си спомням, някой си Нарваес[1] и ако не се лъжа, кратката му разходка продължила шест години. Я се отмести, да проверя. Не, не шест, а осем, от 1528 до 1536 година. Самият Нарваес не дошъл чак дотук, но четирима от хората му дошли. Дали и тях са ги хващали дяволите? Ние сме кекави, Чарли. Май че е време да покажем малко храброст, а? Кога ти е рожденият ден?

— Не знам. Може да е като на конете, на първи януари.

— Помисли, не се ли пада днес?

— Де да знам.

— Ще ти направя торта. Ще бъде гореща торта, такава ми е рецептата. С много сироп и свещ отгоре.

Чарли наблюдаваше приготовлението без особен интерес. Глупавата му опашка продължаваше да нарежда:

— Ако те види някой, че правиш торта за рождения ден на куче, което само не знае кога е родено, непременно ще те вземе за смахнат.

— Щом не владееш по-добра граматика от тая на опашката си, радвам се, че поне не можеш да приказваш.

Всичко мина добре — четири пласта палачинки с кленов сироп помежду и парче миньорска свещ най-отгоре. Пих уиски за здравето на Чарли, а той задъвка тортата, облизвайки сиропа. И ето че и двамата се почувствувахме по-добре. Но оставаше мисълта за пътешествието на Нарваес — осем години! В ония времена мъже са живели!

Чарли облиза сиропа от мустаците си:

— От какво си такъв тъжен?

— Престанах да виждам. Сполети ли те това, струва ти се, че никога вече няма да прогледнеш.

Той се изправи и се протегна.

— Хайде да се поразходим по хълма. Току-виж ти се отворили очите.

Разгледахме купчината строшени бутилки от уиски и продължихме нагоре. Засъхналият мразовит въздух излизаше от устата ни на облаци пара. По каменистия хълм пробяга животно — голямо животно, движеше се на скокове. А може би е било дребно животинче и грамадна лавина подире му.

— Какво беше това според твоя нос?

— Не познах. Миришеше на мускус. Не бих го подгонил.

Нощта бе тъй черна, че тук-таме почнаха да просветват огнени точици. Лъчът на фенерчето получи от стръмния скалист склон внезапен блестящ отговор. Покатерих се и като се подхлъзвах и безпомощно разпервах ръце, загубих отразителя, но после го намерих — беше малко разцепено камъче с късче слюда — не съкровище и все пак нещо ценно. Сложих го в джоба си и се върнахме да спим.

Бележки

[1] Панфильо де Нарваес (1480–1528) — испански конквистадор, завоювал Куба. — Б.пр.