Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (17)

9

Край снагите на гигантите останах два дни. Нямаше екскурзианти, нямаше бъбриви посетители с фотоапарати. Тук цареше тишина като в катедрала. Може би това се дължи на дебелите и меки кори, които поглъщат звуковете. Дърветата се извисяват право нагоре, хоризонт при тях не се вижда. Утрото настъпва рано и продължава, додето слънцето се издигне в зенита. Тогава иглолистните корони превръщат слънчевата светлина в зелено злато и я разхвърлят по земята на ивици от светло и тъмно. Когато слънцето прехвърли пладне, настъпва следобедът, а скоро след него и вечерта — нейният изпълнен с шепот сумрак продължава колкото утрото.

Тук времето и обикновеното разпределение на деня са други. За мен разсъмването и свечеряването са часовете на спокойствието. А в страната на секвоите едва ли не целият ден е наситен със спокойствие. Птиците ту се движат в мътната светлина, ту проблясват като искри под лъчите на слънцето, но не издават никакъв звук. Отдолу е постлан тюфлек от иглици, падали една връз друга повече от две хиляди години. Този дебел килим поглъща всяка стъпка. В този край ме обхваща старото чувство на усамотеност. Човек не смее да проговори от страх да не смути някого. Кого? От най-ранно детство ми се е струвало, че сред секвоите се извършва нещо твърде странно и чуждо. Макар и забравено, това чувство скоро се върна.

Нощем мракът е чер; само право нагоре се вижда къс сиво небе, а понякога и звездица. И това черно диша — тези огромни същества, които владеят деня и населяват нощта, са живи, със свои чувства, а може би и с дълбоко скрит, само техен език, който им помага да се разбират. С тези същества (странно, не мога да ги нарека „дървета“) се познавах отдавна. Възприемах ги, тях и тяхната сила и възраст, защото се сближихме отрано. Ала хората, които никога не са ги виждали, попаднат ли сред тях, почват да се озъртат, да се боят, чувствуват се затворени, потиснати. Плаши ги не само големината на секвоите, но и тяхната чудноватост. И защо не? Нали са последното поколение на една раса, която е процъфтявала в четири континента още в най-ранни геологически времена, в ерата на Горната Юра. Намерени са техни вкаменелости, които датират от Кредата, а по време на Еоцена и Миоцена те били разпространени върху цяла Европа, Англия и Америка. Тогаз се спуснали ледниците и помели титаните. Останали само тези — смайващ спомен от миналото на света. Може би не ни се ще да ни напомнят, че сме твърде млади и зелени сред свят, който в деня на нашето раждане е бил вече твърде стар? А може би у нас говори и могъщата съпротива срещу неизбежността, че животът ще продължи своя величав път и тогава, когато вече няма да населяваме света.