Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

10

Трудно ми е да пиша за родния си край, за Северна Калифорния. Би трябвало да ми е най-лесно, защото познавам по-добре от всичко на света тази ивица земя, притисната от Тихия океан. Но за мен тя не е едно, а много неща: едното се е отпечатало върху друго, то върху трето и в крайна сметка всичко се е сляло. То е обвито от спомените, които разказват какво е било, какво съм преживял. Но тази торба от спомени сега бе скъсана и обективността стана почти невъзможна. Знаех отпреди това шосе с четири платна и прелитащи автомобили като тесен, криволичещ планински път, по който мулетарите сваляха трупи. За пристигането си те съобщаваха със сладкия звън на вързаните о хамутите хлопки. Градчето беше малко, съвсем малко, с едно-единствено смесено магазинче в сянката на клонесто дърво, с една ковачница, пред която бе стъкмена пейка — да седиш и да слушаш песента на чука и наковалнята. А сега на всички страни са се пръснали малки къщурки, досущ еднакви, понеже са искали да се различават. По онова време планината бе гориста и тъмнозеленото на дъбовете се открояваше върху жълти изгорели треви, дето в лунните нощи виеха койоти. Сега челото на хълма е обръснато и телевизионната станция, раздрала небето, излъчва подлудяващата си картина към хилядите къщи, струпани като листни въшки до стъблата на шосетата.

Като че ли пак се оплаквам. Никога не съм бил против промяната, дори когато я наричат „прогрес“, но въпреки това чувствувам неприязън към непознатите, които заливаха земята — моята родна земя — с шум и трясък, с неизбежния около градски пръстен от отпадъци. Разбира се, тези нови хора един ден щяха да ненавиждат следващите нови хора. Помня още от дете как изпитвахме естествена омраза към пришълците. Нашите родители и ние, които се бяхме родили тук, се отнасяхме към новите, към варварите, към дърварите с необяснимо превъзходство. Те, чужденците, варварите, също не ни обичаха и дори бяха измислили малко неприличната песничка:

В четирс’ девета тук дошли миньорите,

след две години курвите заголват крак,

в тревата първите събарят вторите —

родил се тукашният кореняк.

Тъй сме били посрещнати от испано-американците, а те на свой ред — по същия начин от индианците. Дали по тази причина секвоите не смущават хората? Тези гиганти са били вече прилични дървета, когато на Голгота е била извършена политическа екзекуция. Наближавали са средна възраст, когато Цезар разрушил Римската република в желанието си да я спаси. За секвоите всеки е чужденец, варварин.

Понякога представата за измененията се нарушава от промените в самите нас. Просторът, който ти се е струвал необятен, се е смалил, планината е станала хълм. Но сега нямаше заблуда. Помня Салинас, родното градче, по времето, когато се гордееше с четирихилядното си население. Сега в него живеят 80 000 и те по най-хаотичния начин продължават да се умножават в математическа прогресия: след три години може би сто хиляди, след десет години може би двеста хиляди и тъй безкрай. Почват да се тревожат дори ония, които се радват на големите числа и примират пред всичко грамадно. Те постепенно съзнават, че прогресът може да се окаже прогресия, водеща до задушаване. Лек не е открит — нима можеш да забраниш на хората да се раждат? Поне това засега е невъзможно.

Вече стана дума за появата на къщата-ремарке, за подвижното жилище и за няколкото предимства, които то дава на своя собственик. Мислех, че тия домове се срещат предимно в източните и средните щати, но в Калифорния се бяха навъдили като от хайвер. Те са навсякъде, покриват склоновете на планините, нагазват и в реките. И носят със себе си нови проблеми. Хората, които ги населяват, се ползват от всички обществени услуги — болници, училища, полицейска охрана, благоустройство, — но срещу всичко това не плащат никакъв данък. Местните учреждения се издържат от данъците на поземлените собственици, а обитателите на подвижните жилища са освободени. Вярно, щатите налагат известна такса, нещо като позволително, но тези суми не отиват в общините, а се дават за поддържане и разширяване на пътищата. Така собствениците на недвижими имоти се оказват домакини на тълпа от гости, срещу които все повече се озлобяват. Нашите данъчни закони и схващанията ни по тези въпроси са плод на дълго развитие. Разумът е гледал да заобиколи данъците за комуналните услуги. А нашите разбирания за недвижимото имущество са дълбоко залегнали в съзнанието ни като източник и символ на богатството. Но ето че сега все по-голям брой хора скъсват с тези разбирания. На това може само да се ръкопляска, тъй като по начало се възхищаваме от всеки, който може да избяга от данъчното облагане, стига това да не бъде допълнителен товар върху гърба на другите. Очевидно след известно време ще се наложи да се изработи нова данъчна система. В противен случай бремето на недвижимата собственост ще стане тъй тежко, че никой не ще може да си го позволи. Освен че имотът няма да бъде източник на никакви доходи, но той ще се превърне и в наказание, а с това ще се сложи върхът на пирамидата от парадокси. В миналото промените се диктуваха от времето, природните бедствия и чумата. Днес тласъкът идва от биологичния разцвет на човешкия род. Значи сме надвили всички неприятели, освен себе си.

Като бяхме деца, за нас Сан Франциско беше „Градът“. Това, естествено, бе единственият град, който познавахме, но и досега, сетя ли се за Сан Франциско, наричам го „Града“. Така е с всеки, който е бил някак си свързан с него. Необикновена и многозначна е думата „град“, английското „сити“. Освен Сан Франциско, с това име наричат само малки части от Лондон и Рим. Нюйоркчани назовават града си „долу“. Париж си е Париж. Мексико-сити пък е Столицата.

Познавах Града много добре — в него бях прекарал таванските си години. Другите в това време играеха на „изгубено поколение“[1] в Париж. В Сан Франциско узрях, катерех се по околните хълмове, спях в неговите паркове, работех в доковете му, манифестирах и скандирах на демонстрациите му. В известно отношение се чувствувах длъжен на Града, защото бях негов.

Този път Сан Франциско бе истинско зрелище. Видях го през залива, още от големия път, който заобикаля Сосалито и минава по моста Златните врата. Обагрен от следобедното слънце с бяло и златно, той се издигаше на склоновете като прославен град от безгрижните приказки. И Ню Йорк има хълмове, но това всъщност са неговите постройки с проточени шии. А този златно бял акропол срещу мен излизаше сякаш от вълните, откроен върху синьото тихоокеанско небе, и ме очароваше — напомняше гравюрата на несъществувал средновековен италиански град. Спрях да се полюбувам на града и на моста-огърлица, който го свързва с морето. Над зелените планини на юг се кълбяха вечерни мъгли — те се спущаха като стада овци, дошли да се агнят в златния град. Никога не бях виждал Сан Франциско по-хубав. Още като малки, когато ни водеха в Града, няколко нощи преди това не можех да спя и насмалко не се пуквах от вълнение.

Прекосих огромната арка от висящи стоманени нишки и се озовах в града, който тъй добре познавах.

Той си беше все същият Град от моите спомени, уверен в своето величие и поради това добър. Той бе добър към мен в дните на сиромашията, а и сега не се възпротиви на временната ми платежоспособност. Можех да остана колкото си искам, но бързах за Монтърей, а там трябваше да извиня дългото си отсъствие.

В дните на моята младост всички в областта Монтърей — тя се намира на сто мили южно от Сан Франциско — бяха републиканци. Републиканско беше семейството ми. Може би и аз щях да бъда такъв, ако бях останал там. Президентът Хардинг ме тласна към Демократическата партия, а Хувър циментира мястото ми в нея. Ако се впущам в личната си политическа история, то е, защото не считам собствения си опит за единствен.

Пристигнах в Монтърей и битката почна. Сестрите ми и досега са републиканки. Както гражданските войни минават за най-жестоките, така и от семейното политиканство едва ли има нещо по-невъздържано и по-коварно. С чужди хора бистря политиката хладнокръвно и критично. Но при сестрите ми това не е възможно. Всяка престрелка завършвахме едва дишащи, изчерпани от бяс. Компромис не бе възможен по никаква точка. Никой от нас не иска и никой не прави отстъпки.

Всяка вечер си обещавахме: „Хайде да не се караме, че да сме си по-мили! Тази вечер никаква политика!“ Десет минути по-късно крещяхме в ушите си:

— Джон Кенеди е такъв и такъв!…

— Добре де, щом мислиш така, как се примиряваш с Дик Никсън?

— Хайде, хайде, по-спокойно! Разумни хора сме! Едно по едно.

— Аз вече съм мислила за всичко. Какво ще кажеш за уискито?

— О, ако вървим по тая линия, какво стана с бакалницата на Сайта Ана?

— Да те чуе баща ни, ще се обърне в гроба!

— Я не го намесвай човека! Днес щеше да бъде демократ.

— Слушай, ти знаеш ли, че Боби Кенеди[2] е тръгнал да купува гласове?

— А републиканците не са купили ни един глас, тъй ли? Я не ме разсмивай!

И все тъй, безконечно. Изкопахме остарели от употреба оръжия и грубости, та да има какво да си подхвърляме.

— Говориш като комунист.

— А ти си подозрителна като Чингиз хан!

Беше ужасно. Ако ни беше чул някой, щеше непременно да повика полицията — поне кръв да няма. Но не мисля, че бяхме единствените. Подобни разговори, вярвам, се водят в цялата страна, насаме. Изглежда нацията беше с вързан език само публично.

Излезе, че главната причина за връщането ми у дома са били политическите скандали, но междувременно посетих старите места. Трогателна беше срещата в бара на Джони Гарсиа в Монтърей. Имаше сълзи, прегръдки, речи и възклицания на онзи „бебешки“ испански език, който говорехме като деца. Годините помежду ни се стопиха. Танцувахме важни-важни, хванали се за ръце зад гърба си. Изпяхме химна на нашия край: „Живяло момче в град Холон и много самотно било. Отишло в градчето за радост в сърцето и срещнало puta chingada cabron[3].“ Не бях чувал тази песничка от сума време. Бях отново у дома. Отминалите години пропълзяха една по една обратно и всяка запълни оставената празнина. Бях в Монтърей, в онзи Монтърей, дето на арената пускат едновременно побеснял бик и мечка, онова място, дето бушуват сладостни и сантиментални страсти, дето мъдрата невинност, другаде непозната, все още не е опетнена от нечистоплътни мозъци.

Седнах пред бара, а Джони Гарсиа ме заразглежда с подути от плач очи. Ризата му беше разкопчана и на гърдите му висеше златен медал на верижка. Наведе се през масата и поясни на най-близкия до него:

— Виж, този медал ми е от Хуанито — и посочи към мен. — Чак от Мексико го донесе. А на гърба — неговото име и моето.

— Надраскани с игла — казах аз.

— Никога не го свалям — продължи Джони.

До нас застана едър тъмнокос пайсано[4] и се пресегна над бара.

— Може ли? — попита той и без да погледне Джони, пое медала в ръка, целуна го, благодари и бързо се измъкна през вратата.

Гърдите на Джони се издуха от чувства, очите му отново се навлажниха.

— Ех, Хуанито! — каза той. — Ела си у дома! Върни се! Ела при своите приятели! Обичаме те, имаме нужда от тебе. Пазим ти мястото, приятелю, не го оставяй още да чака!

Трябва да си призная — усетих, че ме обзема старата любов и красноречие, макар че не притежавах нито капка испанска кръв.

— Cunado mio[5] — казах с печал, — сега живея в Ню Йорк.

— Не обичам Ню Йорк — рече Джони.

— Но ти никога не си бил там.

— Точно затова не го обичам. Но ти трябва да се върнеш. Тук ти е мястото.

Надигнах чашата и, дявол да го вземе, прииска ми се да произнеса реч. Едновремешните думи, толкоз дълго неизказани, се върнаха в паметта ми.

— Нека на сърцето ти изникнат уши, приятелю! Вече не сме млади. Времената разрешиха много от нашите задачи.

— Млък! — спря ме той. — Не искам да слушам такива работи. Това не е вярно. Ти все тъй обичаш виното, все тъй обичаш момичетата. Какво се е променило? Знам те аз. Не ме плаши!

— Не те плаша. Имаше един велик човек, Томас Уулф[6]. Написа една книга „Вече не можеш да се върнеш у дома“. И това е точно така.

— Лъжеш! — извика Джони. — Тук ти е люлката, тук ти е родният дом. — И неочаквано удари по бара с дъбовата бухалка, която при споровете му служеше да въдворява мир. — Като му дойде времето, може и след сто години да е, тук ще ти бъде и гробът! — Бухалката падна от ръката му и той заплака при мисълта за бъдещия ми край. А на мен самия не ми стана много весело.

Погледнах празната си чаша.

— Тия испанци съвсем са изгубили доброто си възпитание.

— Ау! — сепна се Джони. — Прощавай! — и доля чашата ми.

Всички около бара се бяха смълчали, на всяко мургаво лице се четеше учтивата липса на какъвто и да било израз.

— Да пием за твоето завръщане, приятелю! — провикна се Джони. — Йоан кръстителю, изгони дявола от тия пържени картофи!

— Conejo de mi alma — рекох аз, — зайче на душата ми, изслушай ме!

Чернокосият мъжага влезе от улицата, наведе се над бара, целуна медала на Джони и пак изчезна.

— Някога тук изслушваха човека — раздразнено отбелязах аз. — Билет ли трябва да си купя? Предварително ли трябва да се запиша, за да кажа нещо?

— Тишина! — обърна се Джони към смълчаната публика край бара със свиреп глас и дигна бухалката в ръка.

— Ще ти кажа верни неща, зетко мой. Излез на улицата — ще видиш само непознати лица, чужденци, хиляди чужденци. Днес обиколих улица Алварадо от единия до другия край и не видях нищо друго, освен непознати. Следобед се изгубих при Питърз Гейт. Отидох до Поляните на любовта зад къщата на Джо Дъкуърт, край парка Бол. Превърнали сте ги в склад за строшени автомобили. Нервите ми не издържат на светлинните сигнали. Дори полицаите са чужди. Отидох в долината на Кармел, дето едно време можехме да стреляме във всички посоки. Сега един ашик на една педя не можеш да свалиш, без да улучиш някой пришелец. Не забравяй, Джони, нямам нищо против хората, ти знаеш това. Ала тия са от богатите. Садят гергини в големи саксии. Не, приятелю, ако това беше родният ми дом, нямаше да се загубя в него. Ако къщата ми беше тук, щях ли да вървя по улиците, без никой да ме наругае?

Джони се беше свил върху бара.

— Но тук при мен, Хуанито, тук си е както по-рано. На новите съм забранил да влизат.

Погледнах лицата на хората.

— Да, тук е по-добре. Но кой живее в кръчма? Да не се заблуждаваме. Онова, което беше, е вече мъртво, а може би и по-голямата част от нас самите също е мъртва. Това, дето е навън, новото, е сигурно добро, но за нас е чуждо.

Джони захлупи чело в шепите си, очите му се наляха с кръв.

— Къде са големите хора? Кажи, Джони, къде е Уили Трип?

— Мъртъв — отекна отнякъде гласът на Джони.

— Къде е Пайлън, къде е Пом Пом, мис Грег, Стиви Фийлд, къде са?

— Мъртви, мъртви, мъртви — дойде ехото на Джони.

— Къде са Ед Рикетс, Хунти номер едно и номер две, къде е Съни Бой, Анкъл Варни, Джизъс Мариа Коркоран, Джо Портаджи, Шорти Лий, Флора Ууд[7], онова момиче, дето събираше паяци в шапката си, къде са, Джони?

— Умряха, всички умряха — простена Джони. — Някой сякаш ни е завързал в торба с призраци.

— Не, те не са призраци, Джони, ние сме призраците!

В това време влезе мургавият мъжага и Джони, без да чака покана, му подаде медала за целувка.

Джони се извърна и разкрачено се приближи до огледалото зад бара. Погледна се в него, взе бутилка, отпуши я, помириса гърлото й и я надигна. После се вторачи в ноктите си. Около бара се понесе ропот, кършеха се рамене, краката се готвеха за скок.

Ще стане горещо, казах си аз.

Джони се върна и внимателно изправи бутилката на бара помежду ни. В широко отворените му очи долових нещо замечтано. Поклати глава и рече:

— Ти май вече не ни обичаш. Станал си много почтен за нас. — Пръстите му бавно притискаха някакви невидими клавиши по тезгяха.

За миг ме завладя изкушението. Дочух тъжния вой на тромпети и дрънкането на оръжие. Но, по дяволите, бях вече стар за такива неща. С две крачки се намерих до вратата и се обърнах:

— А защо оня ти целува медала?

— Хванал се е с някого на бас.

— Окей! До утре, Джони!

Двойната врата се залюля зад гърба ми. Намирах се на улица Алварадо, окъпана от неоновите светлини, а около мен непознати, само непознати и нищо друго.

Бележки

[1] „Изгубено поколение“ — литературно течение на американски писатели в Европа от 30-те години. — Б.пр.

[2] Роберт Кенеди — братът на Джон Кенеди. — Б.пр.

[3] Паднала жена (исп.). — Б.пр.

[4] Прозвище на земеделец от мексикански произход. — Б.пр.

[5] Зетко мой (исп.). — Б.пр.

[6] Томас Уулф (1900–1938) — американски писател. — Б.пр.

[7] Действително съществували лица, послужили за прототипове на много от героите на Стайнбек в „Улица Консервна“, „Тортила Флет“ и др. — Б.пр.