Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

11

В прилива на носталгична злоба допуснах висша несправедливост към полуострова Монтърей. Чудно хубаво, чисто и добре гледано място, той постепенно бе прогресирал. Плажовете сега бяха почистени — по-рано гъмжаха от рибешки останки и мухи. Нямаше ги консервните фабрики, които едно време пълнеха въздуха с воня и те караха да повръщаш. На тяхно място сега имаше ресторанти и антикварни магазини. Риба се ловеше само за туристите, нямаше ги вече сардините. Някогашният Кармел, основан от гладни писатели и отхвърлени художници, сега е квартал на заможните, оттеглили се от живота. Ако се върнеха основателите на Кармел, те не биха посмели да заживеят тук. Но те не биха се върнали, защото щяха да ги задържат като подозрителни типове и да ги изхвърлят вън от града.

Родният ми край се беше променил, а аз, който го бях напуснал, си бях все същият. Неговите очертания се бяха запазили в спомените ми постарому, а сега външният му вид ме гнетеше и дразнеше.

Това, за което разказвам, сигурно се е случвало с мнозина, които са поемали пътя на гурбетчията и после са се връщали. Посетих стари и скъпи приятели. Мислех, че главите им са оплешивели повече от моята. Ръкуванията бяха сърдечни. Заливаха ни спомени. Отново изваждахме старите грехове и старите радости, изчетквахме праха по тях. И изведнъж вниманието ми кривваше встрани. Загледан в приятеля, забелязвах, че и неговото внимание отслабва. Вярно бе онова, което казах на Джони Гарсиа — призракът бях аз. Моят град бе пораснал, бе се изменил, а с него и другарите. Аз се бях върнал променен за приятелите си тъй, както градът за мен изглеждаше друг; бях нарушил и омърсил у тях целостта на спомените. С бягството си оттук бях умрял, а с това бях станал вечен. Връщането ми причини само смут и неловкост. И макар че не го казаха, приятелите ми предпочитаха да си ида, за да заема отреденото си място в техните стари представи за мен. По същата причина аз сам исках да се махна. Томас Уулф беше прав. Човек вече не може да се завърне у дома, защото освен в нафталина на спомена, този дом е престанал да съществува.

Тръгването ми оттук приличаше на бягство. Все пак, преди да хвана пътя, извърших нещо сантиментално. Добрах се до връх Фремънт, най-високата точка в околността. До подножието му стигнах с „Росинант“, а после, като се катерех по острите скали, се изкачих на самия връх. Тук, сред тоя почернял гранит, са били укрепленията на генерал Фремънт срещу мексиканците. Той излязъл победител. Като деца тук често намирахме гюллета и стари ръждясали щикове. От този самотен каменист връх се вижда цялото ми детство и младост — долината на Салинас, проточила се на юг на стотина мили. Град Салинас, в който бях роден, сега се разпростираше и пълзеше като трева към полите на планината. Маунт Торо, съседната верига на запад, бе заоблена и мека планина, а на север, като синя паница светеше заливът на Монтърей. Усетих, помирисах и чух вятъра, надигнал се от тази дълга долина. От кафеникавите купи ухаеше на див овес.

Спомням си, в онзи период от младостта, когато човек мисли за смъртта, исках да бъда погребан на този връх, та макар и без очи, да виждам всичко онова, което познавах и бях обичал. В ония дни друг свят отвъд планините не съществуваше. Помня колко ясно си представях своето погребение. Странно, а може би и за щастие, когато тоя ден наближи и смъртта заприлича повече на факт, отколкото на зрелище, мисълта започва да я отбягва. Тук, на тези високи чукари, аз коригирах мита на младостта. Чарли, след като разгледа всичко наоколо, седна в краката ми. Подстриганите му уши се развяваха на вятъра като пране. Муцуната му, овлажняла от любопитство, душеше въздуха и може би отгатваше откъде е минал вятърът още на сто мили преди да дойде при нас.

— Ти сигурно не знаеш, Чарли, че точно там, долу, в онази долинка съм ловял пъстърва с твоя съименник, чичо ми Чарли. А ей там, виж къде соча, там майка ми веднъж застреля една дива котка. Нашата ферма се намираше право нататък, на четирийсет мили оттук, едно старо ранчо на градорията. Виждаш ли онова тъмно петно? То представлява малко каньонче, в което, сред гъсти зеленики и стари дъбове, тече бистра, живописна рекичка. На един от тези дъбове баща ми написал с нажежено желязо името си и името на момичето, което обичал. Години са минали оттогава, кората на дървото расла и скрила имената. Не много отдавна един взел, че отсякъл дъба, а клинът открил инициалите. Човекът ги изрязал и ми ги изпрати. А напролет, Чарли, когато долината посинее от минзухар и заприлича на разцъфнало море, тук, на върха, се усеща дъхът на небето.

Запечатах всичко това още веднъж в паметта си и побягнахме от вечното и неизменно минало, в което майка ми винаги стреля по дивите котки, а баща ми все тъй дълбае върху ствола името на любимата си до своето.