Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (15)

7

Помня, като малък бях чел и слушал за „Великата стена“; порази ме това славно име, това звукосъчетание, достойно за гранитния гръбнак на континента. В представите си виждах отвесни грамади, извисили се до облаците, нещо като Великата китайска стена, само че създадена от природата. Скалистите планини са твърде големи, твърде дълги и твърде представителни, за да бъдат внушителни. В Монтана, където се върнах да продължа пътя, те се издигат постепенно и ако не беше надписът, никога нямаше да разбера, че съм ги прекосил. Височината не изглеждаше голяма. Преминах я и когато забелязах надписа, се върнах назад, спрях, слязох и седнах, обкрачил билото. Застанал с лице на юг, неочаквано изпитах странното чувство, че дъждът, който пада от дясната ми страна, се излива в Тихия океан, а дъждът отляво, след като измине безброй мили, в края на краищата стига до Атлантика. Мястото съвсем не правеше кой знае какво впечатление, за да оправдае този странен ефект.

Невъзможно е да се намираш тук, без да си спомниш първите, които са преминали този гръбнак — френските изследователи Луи и Кларк. Сега прелитаме континента за пет часа, прекосяваме го с автомобил за една седмица, скитаме се из него месец-два, както правех аз. А Луи, Кларк и тяхната експедиция тръгнали от Сент Луис в 1804 година и се върнали в 1806. И ако сега от време на време се мислим за мъже, не трябва да забравяме, че в онези две години и половина из дивата и непозната страна до Тихия океан и обратно загинал само един мъж и само един се отказал. Сега се поболяваме, ако сутрин млекарят закъснее, и едва ли не умираме от сърце, ако се случи работниците по асансьорите да обявят стачка. А какво са си мислели ония мъже, пред които се е разкривал един истински нов свят? Или предвижването им е било толкова бавно, че впечатленията са избледнявали? Не мога да повярвам, че не са останали поразени. Положително техният доклад до правителството представлява сериозен и вълнуващ документ. Но те не са били смутени. Защото са разбрали това, което са намерили.

Преминах северния израстък на Айдахо през истински планини, които се издигаха право нагоре, осеяни с борови гори и дълбоки снегове. Радиото ми замлъкна — помислих, че се е повредило, но се оказа, че високите била са ме откъснали от радиовълните. Започна да вали сняг, но щастието и този път ми се усмихна — снегът беше мокър и нетраен. Въздухът тук беше по-мек, отколкото от другата страна на „Великата стена“, и аз като че си припомних, че топлият въздух, който прониква далеч навътре в континента, идва чак от Япония. Храстите бяха почти непроходими и яркозелени, навсякъде шумяха води. По пътищата не срещнах никого, ако не се смятат ловните дружини червеношапковци с жълти якета, по капаците на автомобилните им мотори имаше изрисувани елени и лосове. Тук-таме по главоломните рътове видях накацали хижи, но и те не бяха много.

Трябваше често да спирам заради Чарли. Ставаше му все по-трудно да освобождава събраните в себе си течности. Понякога това го измъчваше и винаги се съпровождаше от пълна обърканост. Представете си — такъв пес, с такава енергия, с безупречни маниери, възпитан в добрия тон, на последно място с такава царственост! Не само че го болеше, но накърняваше самочувствието му! Спирах встрани от пътя, пусках го да скита и тактично се обръщах с гръб.

И тъй, докато го чаках и се правех, че разглеждам растенията и поточетата, се помъчих да възстановя пътуването си като нещо цяло, а не като поредица от инциденти. Къде бях сгрешил? Вървеше ли всичко тъй, както го исках? Преди да тръгна, много от моите приятели ме инструктираха, напътиха и подготвиха. Един от тях, широко известен и почитан журналист, бе обикалял страната с президентските кандидати и като се видяхме, ми се стори унил — той обичаше отечеството си, ала бе доловил в него някаква болест. Мога да добавя още, че е напълно честен човек.

— Ако някъде видиш човек куражлия, запомни къде е било! — каза ми той. — Искам да го намеря. Защото никъде не видях друго, освен страх и егоизъм. Нали сме уж страна на гиганти! Къде са те? Нима можеш да защищаваш родната си страна с дирекционните съвети на компаниите? За това се искат хора. А къде са те?

— Все трябва да са някъде — казах аз.

— Добре де, я се помъчи да ми изкопаеш някой! От такива имаме нужда. Кълна се в бога, че единствените смели хора у нас са негрите. Имай предвид, че признавам техния героизъм. Но ти ми намери десет бели, здрави американци, които не се страхуват да имат свои убеждения и свои идеи, и аз ще имам ядрото на цяла една армия.

Очевидната му тревога в това отношение ми направи силно впечатление и по целия път слушах и се отглеждах. И, наистина, много убеждения не срещнах. Видях само две мъжествени сбивания с голи юмруци и патетична неточност в ударите, но и двете бяха за някаква жена.

Чарли се върна, извинявайки се, че се е забавил повече от необходимото. Искаше ми се да му помогна, но той държеше да страда сам. Спомних си, че моят приятел беше казал и друго:

— Едно време имаше една стока, на която много залагахме. Тя се наричаше Народ. Разбери къде се е дянал този народ! Нямам предвид хората, дето употребяват новите пасти за зъби и се пукат откъм гърба, ако не си купят нова кола, нито преуспелите, но вече с болни сърца. Те може и въобще да не са съществували. Ако някога е ставало дума за народ, това са ония хора, за които се говори в Декларацията на независимостта, за които говори Линкълн. Помисли, познавам малко такива, съвсем малко.

Помня, че отговорих:

— Може би Народ във всички случаи наричаме ония, живели едно поколение преди нас?

Чарли се беше вдървил. Помогнах му да се качи в кабината и продължихме нагоре. По шосето забръска ситен сух снежец като бял прах. Вечерта падна рано. Спрях за бензин точно под билото на някакъв проход, сред сглобяеми дървени хижички, представляващи квадратни сандъчета с остри покриви, врата, прозорец и без никакъв намек за градинка или чакълеста пътека. Малкият смесен магазин с гостилница зад бензиновата помпа беше най-безличният от всички, които бях виждал. Сините фирми на ресторантчето бяха стари, богато запълнени с автографите на мухите от много минали лета. „Пандишпан, какъвто би направила мама, ако знаеше да готви“, „Не надничаме в гърлата ви и вие не надничайте в кухнята ни!“, „Не се приемат чекове без отпечатък от пръстите“ и др. — все старите и стандартни надписи. Храната тук не беше обвита в целофан.

При бензиновата помпа нямаше жив човек. Влязох в гостилницата. От задната стаичка, може би кухнята, долиташе глъчката на кавга — някакъв нисък и един висок мъжки глас си разменяха остроти.

— Има ли тук хора? — извиках аз и гласовете млъкнаха. На вратата се показа набит, все още разгневен от спречкването мъжага.

— Искате ли нещо?

— Бензин. Но ако имате стая, може и да преспя.

— Изберете си. Тук няма жива душа.

— Ще мога ли да се окъпя?

— Ще ви дам ведро гореща вода. Зимно време струва два долара.

— Добре. А нещо за ядене?

— Печена шунка, зелен фасул и сладолед.

— Окей. Имам и куче.

— Тук всичко може. Хижите са отворени. Изберете си. И ако имате нужда от нещо, извикайте!

Без да е полагано каквото и да било усилие, хижите бяха неприветливи, грозни. Леглото беше хлътнало, стените — мръсножълти, пердетата — като бельо на разпусната жена. В стаята тегнеше смесената миризма на мишки и влага, на плесен и стар, отдавнашен прахоляк. Но чаршафите бяха чисти и краткото проветряване прогони спомена за предишните обитатели. От тавана висеше гола крушка, а стаята се отопляваше от петролна печка.

На вратата се похлопа и при мен влезе младо момче на около двайсет години, навлякло сини панталони от трико, двуцветни обуща, риза със знака на някакво училище в Спокейн и шалче на точки. Черната му блестяща коса представляваше шедьовър на фризьорското изкуство — горната й част бе обърната назад, а върху нея се кръстосваха дългите странични кичури, които покриваха и ушите. След чудовището от гостилницата този бе истинска изненада.

— Ето ви горещата вода — рече той. Познах гласа на другия кавгаджия. Вратата бе останала отворена и забелязах, че погледът му се плъзна към „Росинант“ и се задържа върху табелата с номера.

— Ама вие наистина ли сте от Ню Йорк?

— Аха.

— Ще ми се да ида някой ден.

— А там всеки иска да дойде тук.

— За какъв дявол? Тук няма нищо. Да изгниеш!

— Ако е до изгниване, можеш да изгниеш навсякъде.

— Искам да кажа, тук нямаш възможност да се издигнеш.

— А ти какъв искаш да станеш?

— Тук няма ни театър, ни музика, няма с кого да разговаряш. Не можеш и стари списания да получаваш. Трябва да се абонираш.

— Но нали четеш Ню Йоркър?

— Как познахте? Абониран съм.

— И Тайм?

— Разбира се.

— Тогаз не ти трябва никъде да ходиш.

— Какво казахте?

— Казах, че тъй имаш целия свят под ръка. Света на модата, на изкуството, света на мисълта — всичко ти е в задния двор. Отидеш ли в Ню Йорк, всичко ще ти се обърка.

— Човек иска сам да види — каза той. Той го каза, не аз, кълна се!

— Оня баща ли ти е?

— Да. Но съм като сирак. Дай му риболов, пушки и пиене!

— А ти какво искаш?

— Искам да напредна. Сега съм на двайсет. Нали трябва да мисля за бъдещето си? Ето го, пак вика по мене. Все вика. С нас ли ще вечеряте?

— Естествено.

Окъпах се бавно в емайлираното ведро. За миг ми се дощя да си извадя градски дрехи, та да смая момчето, но се отказах и нахлузих чисти жълтеникави панталони и плетена риза.

Лицето на набития стопанин беше зачервено като зряла малина. Посрещна ме с издадената си челюст.

— Малко са ми на мен грижите, ами и вие сега — от Ню Йорк!

— Какво лошо в това?

— За мен много. Едва го успокоих тоя и сега вие му набутахте нови фитили.

— Нищо хубаво не съм казал за Ню Йорк.

— Не сте, ама идвате оттам и главата му пак се разбърква. И каква, дявол го взел, е ползата? И тук за нищо не го бива. Елате отзад, ще ядем заедно.

Това „отзад“ беше и кухня, и склад, и мазе, и трапезария. Кушетката, покрита с войнишки одеяла, го правеше и спалня. От грамадната готическа печка за дърва долиташе пукане и тихо пърпорене. Щяхме да се храним на четвъртита маса, застлана с бяла, нарязана с нож мушама. Момчето-пленник пълнеше паници с врящ фасул и сланина.

— Ще може ли да ми дадете лампа за четене?

— Къде ти! Щом си легнем, спирам генератора. Но мога да ви дам газена лампа. По-живо! Отвори фурната, има свинско печено!

Намусено, момчето безшумно ни сервира.

Мъжагата с червеното лице заговори:

— Мислех си, ще свърши гимназия и толкоз! Ама Роби — не! Взе, че се записа във вечерни курсове, чувате ли? Не в гимназия! И си е платил. Кой го знае отде е намерил пари!

— Амбициозно момче.

— Вятър амбициозен! Знаете ли за какво са тия курсове? По фризьорство! Женски работи! Ясно ли ви е защо се ядосвам?

Роби се обърна и спря да реже месото. Хванал здраво тънкия нож в дясната ръка, той изпитателно ме погледна, за да види презрението, което очакваше.

С мъка запазих сериозен, замислен и уж безучастен израз. Погладих брада, което, както казват, означавало дълбоки разсъждения, и рекох:

— Каквото и да кажа, единият от вас ще реши, че не съм прав. Хванахте ме натясно.

Таткото пое дълбоко дъх и изпусна една дълга въздишка.

— Ей богу, така е — рече той, закиска се и напрежението в стаята се изпари.

Роби донесе чиниите със свинското и ми се усмихна както си въобразих, с благодарност.

— И тъй сме с открити карти — каза таткото, — ами я ми кажете какво мислите вие за тая фризьорско разкрасителна история?

— Моето мнение едва ли ще ви допадне.

— Кажете, да чуем.

— Добре, но ще се налапам набързо, че не се знае дали няма да ме изгоните. — Изядох фасула и част от свинското и чак тогава продължих: — Там е работата, че на тая тема и аз много съм мислил. Познавам доста жени и момичета — на всякаква възраст, всякакви, тънки, дебели — една с една не си приличат, освен по едно, по фризьора. И тежкото ми мнение е, че фризьорът е най-влиятелният човек в обществото.

— Вие се шегувате!

— Не се шегувам. Този въпрос ме е занимавал. Отидат ли на фризьор, а те до една ходят, ако имат възможност, жените се променят. Чувствуват се по-сигурни, по-спокойни. Вече нямат за какво да се правят на такива или онакива. Фризьорът познава каква им е кожата, макар че е наплескана с пудри, знае на колко са години. Ето защо жените поверяват на фризьорите неща, които не биха казали и на проповедника, не крият ония подробности, които биха се помъчили да спестят пред лекаря.

— Бре, не думайте!

— Честна дума! Само с това се занимавам. И щом жените поверят личния си живот в ръцете на фризьора, той придобива авторитет, какъвто малцина мъже могат да имат. Чувал съм да цитират фризьорите и в литературата, и в изкуството, и в политиката, и в икономиката, къде ли не!

— Сигурен съм, че се шегувате, ама добре го правите.

— Казвам ви това, без да се смея. Разберете, умният, амбициозният фризьор притежава сила, за каквато повечето мъже не могат и да сънуват.

— Боже мой! Чуваш ли, Роби? Това известно ли ти е?

— Някои работи. В нашия курс учим и психология.

— Никога не съм се замислял — рече таткото. — Ей, вие, да пийнем, а?

— Благодаря. Тази вечер не! Кучето ми не е добре. Ще тръгна рано, искам да намеря ветеринарен лекар.

— Вижте какво, Роби ще ви намери някаква лампа. Ще оставя генератора. А закуска ще искате ли?

— Няма нужда. Ставам рано.

Когато се върнах в хижичката, след като бях сторил всичко да помогна на Чарли, видях Роби да привързва нощна лампа о желязната табла на леглото ми.

— Не знам дали вярвате на всичко, което казахте — рече той, — но ми подадохте ръка.

— Как да ти кажа, струва ми се, че повечето е вярно. И ако е тъй, то ти придава голяма тежест, нали, Роби?

— Разбира се! — тържествено каза той.

Нощта ми бе неспокойна. Бях наел хижа, която не беше достатъчно удобна като моята собствена, с която пътувах, че на всичко отгоре се бях наврял и в неща, които не са моя работа. И макар че хората рядко се вслушват в съвета на другите, освен ако не са решили да постъпят именно тъй, съществуваше малката възможност със своя фризьорски ентусиазъм да съм помогнал тук за прогонването на един кошмар.

Беше полунощ, когато Чарли ме събуди с тихо, виновно скимтене. И понеже Чарли не е от скимтящите, веднага се надигнах. Не беше добре — стомахът му подут, а муцуната и ушите горяха в огън. Изведох го вън, но пак не успя да се облекчи.

Съжалявах, че нямам никакво понятие от ветеринарна медицина. Болното животно те кара да се чувствуваш безпомощен. Не може да обясни какво му е, да каже симптомите и макар че не би излъгало — да се отдаде на удоволствието на хипохондрията. Не искам да кажа, че животното не би се присторило. Дори Чарли, който е по кучешки честен, дори той почва да накуцва, когато го оскърбиш. Защо не седне някой да напише една хубава, изчерпателна книга за болестите и лечението на домашните кучета? Да можех, сам щях да напиша!

Тогава си спомних, че налягането на течността причинява мускулно напрежение, което от своя страна усилва налягането. Следователно първата задача трябваше да бъде отпускането на мускулите. Моята аптечка не беше пригодена за обща медицина, обаче имах туба Секонал, приспивателно, от което беше останала капсула и половина. Но колко да му дам? Точно тук можеше да помогне наръчникът. Напъхах половин капсулка зад езика на Чарли, да не я изплюе, улових главата му и почнах да го масажирам по гърлото. После го сложих на леглото и го покрих. Мина цял час, но в състоянието му не настъпи промяна. Дадох му още половин капсула. Мислех, че спрямо теглото му дозировката ще се окаже прекомерно голяма, но Чарли очевидно имаше неподозирана издръжливост. Едва след три четвърти час дишането му се успокои и той заспа. Трябва и аз да съм задрямал. Стреснах се от падането му на пода. Краката му се подвиха под корема. Изправи се, препъна се, залитна, но пак се изправи. Отворих вратата и го пуснах да излезе. Лечението помогна, само не можах да разбера къде в това кучешко тяло се бе събрала толкова вода. Най-после, едва довлякъл се обратно, Чарли се катурна на килимчето и моментално се унесе в сън. Беше тъй изтощен, че сега ме хвана страх за дозата. Но температурата бе спаднала, дишането — нормализирано, а пулсът — силен и равномерен. Сънят ми беше тежък. На утрото установих, че Чарли не се е помръднал от мястото си. Събудих го — щом ме позна, веднага се развесели. Усмихна се, прозина се и пак заспа.

Пренесох го на ръце до кабината и препуснах презглава за Спокейн. Сега не помня нищо от пътя. Още в покрайнините на града поисках телефонен указател и потърсих ветеринар, помолих да ме упътят и връхлетях с Чарли в кабинета на някаква лечебница. Няма да споменавам името на доктора, но в негово лице видях още една причина, налагаща написването на книга за болестите на кучетата. Ако не поостарял, докторът поне не си даваше много труд. Имам ли право да твърдя, че беше махмурлия? Той подигна с разтреперана ръка устната на Чарли, обърна единия му клепач и попита с пълно безразличие:

— Какво му е?

— Нали затуй съм дошъл, да узная.

— Малко е замаяно. Дърто куче. Може и удар да е получило.

— Беше му се подул мехурът. А ако е замаян, то е, защото му дадох капсула и половина Секонал.

— Защо?

— Да се поотпусне.

— Е, нали се е отпуснал?

— А дозата не е ли голяма?

— Отде да знам.

— Добре де, вие колко бихте дали?

— Не бих му дал.

— Чакайте да се разберем! Какво му е?

— Сигурно настинка.

— От това подува ли се мехурът?

— Ако е било настинка, да, сър.

— Вижте, аз пътувам. Искам по-точна диагноза.

— Какво да ви кажа — изсумтя оня, — дърто куче. Като одъртеят, боледуват. Това е.

Изглежда неспокойната нощ ме бе направила сприхав:

— И с дъртите мъже става същото — изсъсках аз, — ама това не им пречи да се грижат за себе си. — Този път той ме разбра.

— Ще ви дам нещо да му се прочистят бъбреците. Настинка.

Взех хапчетата, платих и дим да ме няма. Не че лекарят не обичаше животните. Той не обичаше себе си, а в такъв случай човек обикновено се стреми да пренесе тази омраза върху другите. Нали в противен случай би трябвало да си признаеш, че се презираш!

Не мога да търпя и ония самозвани кучелюбци, които трупат собственото си отчаяние на камара и принуждават кучето им да я мъкне насам-натам. Разговарят със зрелите и разумни животни като с бебета и им приписват своя собствен неуравновесен характер, докато накрая кучетата загубят индивидуалността си. Такива хора, както подозирам, си въобразяват, че са мили и нежни, ала могат тъй продължително и системно да тероризират слабохарактерното животно, че лишавайки го от естествените му стремежи, го превръщат в един затлъстял, астматичен и рунтав вързоп от неврози. Чарли отбягва всеки непознат, който го заговаря с галени думи. Чарли не е човек, а куче и харесва това. Той разбира, че е първокласно куче, и няма никакво желание да го считат за второстепенно човешко същество. Когато алкохолизираният ветеринар го докосна с несигурната си и неспособна ръка, в очите на Чарли забелязах едва прикрито презрение. Позна го що за човек е, а май че и докторът разбра това. Кой знае, може би в това се крие обяснението за лошото му настроение. Сигурно е доста неприятно да съзнаваш, че пациентите ти нямат никакво доверие в теб.

След Спокейн премина и опасността от ранните снегове. Въздухът беше друг, подсладен от могъщия дъх на Пасифика. Времето, за което дойдох от Чикаго, беше кратко, но грамадните разстояния и разнообразието на пейзажа, многото инциденти и срещи по пътя го бяха удължили до непоносимост. Не е вярно, че безметежното минало се запомняло по-добре. Напротив, ако ги няма крайъгълните камъни на събитията, човек не би могъл да възстанови миналото. Безметежността унищожава времето.

Тихият океан е моят роден океан. Той бе първото море, което видях, израснах край него, събирах по бреговете му морски животинки. Познавам всичките му настроения, всичките му багри, цялата му природа. Затова усетих първия му полъх още дълбоко в сушата. Когато човек дълго е бил по море, дъхът на сушата го посреща далеч преди брега. Същото е и когато човек дълго е бил на суша. Стори ми се, че усетих миризмата на морските скали, на водораслите, възбудата на кипящата морска вода, острия дъх на йод и тънкия аромат на изхвърлените мидени черупки. Това далечно ухание идва тъй незабелязано, че всъщност човек не го усеща съзнателно; обзема те по-скоро вълнение, причинено сякаш от електрически шок, нещо като несдържана радост. Впуснах се по пътищата на щата Вашингтон, закопнял за морето като прелетна птичка.

Спомнях си пищните и живописни източни краища на Вашингтон, помнех благородната река Колумбия, до която бяха стигнали Луи и Кларк. И като се махнат язовирите и далекопроводите, които по-рано не съществуваха, всичко си беше такова, каквото го виждах в спомените си. Едва когато приближих Сиатъл, усетих и невероятната промяна.

Бях чел за бурното нарастване на населението по Западния бряг, но под Западен бряг повечето хора разбират Калифорния. Хората се тълпяха в градовете, градовете удвояваха и утрояваха броя на жителите си, а финансовите инспектори пъшкаха под тежестта на проектосметните документации и необходимостта от грижи за грамадната нова вълна от бедняци. За първи път се сблъсках с това явление тук, във Вашингтон. Спомням си Сиатъл като град, застроен на хълмове покрай неповторимо пристанище, като малък град с много въздух, дървета и градини. Но той вече не е такъв. Върховете на хълмовете са очистени от всякакви дървета, за да се отвори място за зайците на новото време. Притеснената земя се прорязва от широки, ледникоподобни супершосета от по осем платна. Този Сиатъл нямаше нищо общо с оня от миналото. Превозните средства се тълпяха със смъртоносна съсредоточеност. Още в предградията на града отлично разбрах, че ще загубя пътя. Покрай едновремешните, обрасли с къпини селски пътища, сега се издигаха високи телени огради и километрични фабрики, а жълтият дим на прогреса тегнеше отгоре, хванал се гуша за гуша с морските ветрове, които искаха да го прогонят.

Може би ще си помислите, че плача за старото време — нещо свойствено на старците, или пък че се опълчвам срещу промяната, което е характерно за богатите и глупавите. Не. Този Сиатъл не беше промененият стар град, а нещо съвсем ново. Да ме бяха пуснали в него, никога не бих могъл да кажа къде се намирам. Навсякъде бясно развитие, ракоподобен растеж. Булдозери разораваха зелените гори и трупаха ненужното на клади, да бъде изгорено. Старите кофражи, в които са изливали бетона, се издигаха на купища от сиви стени. Защо напредъкът прилича толкова много на разрушение?

На следния ден отидох в старата част на Сиатъл — тук, върху корита от издълбан лед, в красиви редици се мъдреха риби, раци и скариди, а измитият зеленчук на сергиите покрай брега бе подреден в цветни фигури. Пих сок от миди, ядох лют миш-маш от раци. Промяната не беше много голяма. Беше само по-многолюдно и по-шумно, отколкото преди двайсет години. Така стигнах до едно обобщение за развитието на американските градове. Когато градът почне да расте и да се разпростира встрани, центърът, който едно време е бил неговата слава, в известен смисъл се предоставя на времето. Сградите потъмняват и заприличват на полусрутени. Наемите падат и в старите къщи се нанасят по-бедните. Мястото на едновремешните цъфтящи предприятия се заема от дребни търговци. Центърът е все още твърде поносим, за да бъде разрушен, и твърде старомоден, за да е все още търсен. Цялата енергия се пренася в покрайнините, при новите строежи и универсалните магазини вън от границите на града, при кината на открито, при новите къщи с обширни градини и при циментовите училища, в които се укрепва невежеството на децата. Старото пристанище и тесните калдъръмени улички, почернели от пушека, изпадат в забрава и нощем се населяват от обезличените човеци-развалини, празните мечтатели, които от сутрин до вечер се стремят към безсъзнателното по пътя на алкохола. Почти всеки град, в който съм ходил, има по един квартал-майка, умираща от насилие и отчаяние, в чиито пазви нощно време блясъкът на уличните фенери се размива в мрака, а полицаите ходят по двама. Дано един ден градовете се върнат там, дето са били — да изхвърлят язвите и да издигнат паметник на своето минало.

Почивката в Сиатъл укрепи здравето на Чарли. Замислих се: дали пък безкрайното друсане в камиона не беше причина за неговите старчески главоболия?

С движението ни по красивия бряг съвсем естествено се промени и начинът на пътуване. Всяка вечер намирах по някой приятен автостан — хубави нови постройки, изникнали през последните години. Усетих тукашната, западноамериканска тенденция, за която, както изглежда, бях вече твърде стар, да я приема. Това бе принципът „направи всичко сам“. На закуска върху масата слагат нагревател за препечен хляб. Сам си го препичаш. Веднъж спрях в един такъв бисер на удобствата и разкоша, вписаха името ми, платих си предварително и ми показаха стаята — и с това се сложи край на връзките ми с управата на хотела. Нямаше нито келнери, нито прислуга по асансьорите. Камериерките влизаха и излизаха, без никой да ги чуе и види. Исках ли лед, получавах свой собствен от машината до канцеларията. Всичко беше удобно, организирано както трябва, скучно. Живеех в пълен комфорт. Посетителите идваха и нечуто си отиваха. Когато ги поздравявах с „добър вечер“, те смутено ме поглеждаха и едва тогава отвръщаха. Имах чувството, че по мен търсят дупчица, през която се пуска монетата.

Някъде в Орегон, в един дъждовен неделен ден храбрият „Росинант“ пожела да му обърна внимание. За верния си камион досега не бях казвал нищо освен хвалби. Но заслужаваше ли ги той? Ние, хората, ценим добродетелта, но рядко говорим за нея. В сравнение с крадеца, скитника и измамника, честният книговодител, вярната съпруга и почтеният учен почти не влизат в обсега на нашите интереси. И ако за „Росинант“ не писах нищо, то е, защото се държеше отлично. Пренебрежението ми обаче не засягаше техническата страна на нещата. Най-редовно сменях маслото и го смазвах. Не мога да понасям изоставен мотор, двигател, на който не се обръща внимание или който се изтощава пряко силите му.

„Росинант“ откликваше на грижите ми, както трябва — моторът пееше и си гледаше работата чудесно. Само в едно отношение като че проявих безразсъдство. Носех прекалено много багаж — и много храна, и много книги, и толкова много инструменти, че с тях можех да разглобя цяла подводница. При всеки източник на прясна вода пълнех резервоара с по сто и петдесет литра. Резервната бутилка бутанов газ тежеше 38 кг. Ресорите бяха здравата подгънати, но не издаваха, че страдат. По лошите пътища намалявах скоростта, но тъй като „Росинант“ с готовност приемаше всичко, отнасях се към него като към честния книговодител и вярната съпруга — не му обръщах внимание. И ето че в тази дъждовна неделя в Орегон, както минавах през някаква безкрайна кална локва, една от десните задни гуми гръмна. Имал съм и познавах всякакви подли и злонравни автомобили, които вършеха тия пакости от чиста злоба, но „Росинант“ не беше такъв.

Ето ти сега работа за цял ден, помислих си аз! Катастрофата бе станала в една педя кална вода и резервната гума, прикрепена под кабината, се намираше във водата. Инструментите бяха скрити в сандък на пода под масата, тъй че трябваше да разтоварвам целия си багаж. Новият крик, още неизползуван, с девствена фабрична боя, беше мъчноподвижен и едва ли щеше да се справи с товара на „Росинант“. Легнах по очи и доплувах под камиона, вдигнал ноздри над повърхността на водата. Дръжката на крика се плъзгаше в мазната мръсна вода. Кални зрънца полепнаха по брадата ми. Лежах и пъшках като ранена патица, тихо ругаех и се мъчех да наместя крика под оста. Това ставаше пипнешком, защото и оста беше затънала. И тогава, след свръхчовешко пъхтене и плюене, след като очите ми щяха да изхвръкнат, успях да подигна грамадната тежест. Усещах как мускулите ми се късат и се отлепват от придържащите ги кости. Всъщност поставянето на новата гума ми отне не повече от час. Покрит с тази жълта кал, бях станал неузнаваем. Изпорязах си ръцете, кървяха. Изтъркалях спуканата гума на сухо и я разгледах. Беше се разпрала цялата й странична стена. После погледнах лявата гума и се ужасих — един до друг от външната й страна се бяха издули два големи гумени мехура. Ясно, тя можеше да се спука всеки момент, а беше неделя, валеше и се намирахме в Орегон. Ако и другата гума гръмнеше, щяхме да си останем насред пустия и мокър път с единствената възможност да избухнем в ридания и да зачакаме смъртта. Дано поне птиците изпитат състрадание и ни покрият с листа! Свалих мръсотията от себе си заедно с дрехите и облякох чисти, но докато ги облека, те също се изкаляха.

Не вярвам друга кола да е била тъй глезена и гледана както „Росинант“ след този случай. Всяка неравност на пътя ме пробождаше в сърцето. Пълзяхме с не повече от пет мили в час. Влезе в действие древната закономерност, а именно че трябват ли ти градове, разстоянията помежду им изведнъж стават много големи. Имах нужда не само от град, имах нужда от две нови камионни задни гуми. Създателите на моя камион не бяха предвидили товара, който щях да помъкна.

Стори ми се, че се лутаме най-малко четирийсет години в тази безконечна и мокра пустиня, без нито едно късче небе денем и нито един запален огън нощем, който да ни насочи по правия път. Тъй стигнахме едно влажно малко градче със затворени магазини, чието име няма да спомена, защото не можах изобщо да го науча. Всичко беше затворено, с изключение на една малка автоработилничка. Нейният собственик бе гигант с осеяно от белези лице и зли белезникави очи. Ако беше кон, никога не бих си го купил. Мълчеше едва ли не през цялото време.

— Нещо сте загазили — посрещна ме той.

— Аз пък да не знам! Не продавате ли гуми?

— Не такъв размер. Но мога да изпиша от Портланд. Утре ще телефонирам и в други ден ще пристигнат.

— Няма ли тук друг сервиз?

— Има още два. Но са затворени. И едва ли ще имат тоя размер. Вас ви трябват по-големички.

Той почеса брада, дълго разглежда подутините по лявата гума, натисна ги с показалец. Най-сетне влезе в малкото дюкянче, разбута по масата купчина каталози и радиаторни трансмисии и отдолу се показа телефон. И ако някога вярата ми в природната святост на човека се разклати, ще си спомня този мъж със зло лице.

На третото повикване той успя да се свърже с някого, който имал една-единствена гума с необходимите размери, но оня бил зает със сватба и не можел да се откъсне. След още три телефонни разговора той влезе в дирите на още една такава гума, но тя се оказа на осем мили оттук. Дъждът продължаваше. Всичко това се проточи безконечно, защото между всеки два разговора идваха дузина автомобили, които чакаха отвън за бензин и масло.

Най-накрая се намери някакъв зет. Зетят имал ферма извън града и не искаше да излиза в дъжда, но моят зъл светия упражни над него особено влияние. Роднината тръгна с колата си, отиде до двете места, дето имаше от скъпоценните гуми, взе ги и ги донесе. След четири часа бях готов, с грамадни и тежки гуми, каквито трябваше да сложа още в началото. Идеше ми да коленича в калта и да целувам ръцете на механика, но не го сторих. Дадох му повече, отколкото струваше поправката, а той рече:

— Нямаше нужда. Помнете едно — новите гуми са по-големи. Ще ви се обърка скоростомерът. Фактически ще се движите по-бързо, отколкото ще показва стрелката, и току-виж някой заядлив полицай ви спрял.

Бях тъй изпълнен със смирена благодарност, че дума не можах да изрека. Това се случи в една дъждовна неделя в Орегон. Пожелавам на този мъж със зло лице да живее хиляда години, а на поколението му — да напълни цялата земя!