Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (6)

3

Струваше ми се, че Мейн няма край. Чувствувах се като Пиъри^[1], когато наближавал точката, която считал за Северния полюс. Упорствувах, защото исках да видя областта Арустук, тази голяма, най-северна област на щата. В Америка има три главни картофопроизводителни района: Айдахо, областта Съфок на Лонг Айлънд и Арустук. Много хора са ми говорили за Арустук, но не съм срещал ни един, който да е бил там. Бях чувал, че реколтата се прибирала от канадски французи, които по жътва прехвърляли границата. Пътят минаваше през безкрайни гори, покрай много още незамръзнали езера. Паднеше ли случай, избирах тесните пътища през горите, а по тях бе невъзможно да се движа с голяма скорост. Ставаше все по-топло, непрекъснато валеше и горите плачеха. Чарли изобщо не можа да се види сух и цял вонеше на плесен. Небето имаше цвят на мокър посивял алуминий, без ни една следа от просветващия диск, който би трябвало да сочи къде се намира слънцето. Съвсем обърках посоките. Ако се случеше пътят много да криволичи, тръгвах на изток или на юг, или на запад, но само не и на север, накъдето трябваше да вървя. Бях се подвеждал от старата измама, че мъхът расте по северната страна на стволовете още като скаут. Мъхът расте от сенчестата страна, а тя може да е обърната навсякъде. Реших в следващия град да си купя компас, но по пътя, който бях поел, следващ град нямаше. Мракът пропълзя около нас, дъждът барабанеше по стоманения покрив на кабината, а чистачките на стъклото хълцаха и описваха неизменните си дъги. Високи тъмни дървета ограждаха пътя и още повече сгъстяваха безизходицата. Часове сякаш ме деляха от последния автомобил, с който се бях разминал, от последната къща и магазин, които бях срещнал. Отново се намирах в гора. Налегна ме отчайваща самотност, самотност, която ме караше едва ли не да се страхувам. Мокър и треперещ, Чарли се сви в своето ъгълче на седалката и престана да ми прави компания. Спрях пред един бетонен мост и едва намерих равно място край пътя.

Мрачно и влажно беше дори във фургона. Запалих газената лампа и двете колела на печката, дано прогоня самотата. Дъждът потропваше по металния покрив. Нищо от хранителните запаси не изглеждаше достойно за ядене. Тъмнината ни обви, а дърветата се приближиха. Сред барабаните на дъжда дочух гласове — сякаш тълпа хора тихо и неясно бръщолевят, скрити зад завесата на някаква сцена. Чарли беше неспокоен. Вместо да излае тревожния си сигнал, той смутено ръмжеше и хленчеше — нещо, което не му беше в стила, — не пожела да вечеря, не бутна паничката с вода; просто не можех да повярвам: всеки ден Чарли изпиваше килограмите си във вода, без вода не можеше, защото и много отделяше. Поддадох се напълно на отчаянието, приготвих два сандвича с фъстъчено масло, легнах и за да споделя самотата си, писах писма до дома. По едно време дъждът спря, дърветата взеха да се отцеждат, а аз все тъй се напрягах и развъждах в себе си цял рояк от скрити страхове. Хората са склонни да населяват мрака с какви ли не ужасии и това правим дори ние, които се считаме за образовани и самоуверени, дето не бихме повярвали в нищо, ако не го видим и пипнем. Разбирах без всякакво съмнение, че тъмните неща, които се трупат в мен, или въобще не съществуват, или не са опасни, но при все това се боях. Помислих колко ли страшни са били нощите в ония времена, когато човеците са знаели, че там, в мрака, има неща, които носят смърт. Но не, не е тъй! Ако знаех, че нещо ме заплашва, щях да имам и оръжие против него — заклинания, молитви, някакъв съюз с не по-малко мощни сили, но застанали на моя страна. А съзнанието, че няма нищо, ме обезоръжаваше и беззащитен, аз още повече се страхувах.

Беше много отдавна, имах малка ферма в планините Санта Крус, Калифорния. На едно място гигантски мандронови дървета сплитаха корони над истинско планинско езерце, черно езерце с вода, която извираше на дъното му. Ако съществуваха някъде обитавани от духове места, това беше едно от тях — слабата светлина едва се процеждаше през гъстака и пораждаше безброй зрителни измами. При мен работеше нисък, мургав и мълчалив планинец от Филипините, май че беше маор. Веднъж, като мислех, че в неговото племе признават невидимите неща за част от действителността, го попитах не се ли страхува от призраците край езерото, особено нощем. Отвърна, че не се страхувал, защото преди много години магьосникът му дал талисман против злите духове.

„Покажи ми го!“ — поисках аз.

„Но това са думи — рече той, — талисман от думи.“

„Можеш ли да ги повториш?“

„Защо да не мога — каза той и забръмча — In nomine Patris et Fillii et Spiritus Sancti.^[2]“

„Какво значи?“

Той вдигна рамене. „Не знам. Заклинание против злите духове — затова не се боя от тях.“

Изпънал се на леглото в тази разплакана нощ, напразно се стараех да чета, за да откъсна мисълта си от мъката, и макар очите ми да препускаха по редовете, все се заслушвах навън, в нощта. От съня ме делеше косъм, когато някакъв шум ме накара да подскоча: стъпки, помислих си аз, стъпки, които се прокрадват по чакъла! До себе си в леглото бях сложил дълъг електрически фенер, каквито употребяват ловците на мечки. Лъчът му е толкова силен, че стига на една миля. Станах, грабнах карабината от стената и отново се заслушах до вратата на „Росинант“ — стъпките се приближаваха. Чарли изрева своето предупреждение, отворих вратата и потопих пътя в светлина. Мъж с ботуши и жълта мушама. Светлината го прикова.

— Какво искате? — извиках.

Изглежда се беше уплашил. Замълча, преди да отговори.

— Искам да се прибера в къщи. Живея хей там.

Сега почувствувах цялата глупост, разбрах колко смешно се бяха трупали мислите ми, пласт върху пласт.

— Не искате ли да изпиете едно кафе или нещо друго?

— Не, късно е. Няма ли да дръпнете тая светлина от очите ми?

Угасих фенера и той изчезна, но като минаваше край фургона, го чух:

— Ей, ама и вие! Какво търсите тук?

— Станувам — рекох аз — само за тази нощ.

Още не допрял се до леглото, заспах.

Когато се събудих, слънцето бе изгряло и светът, новосътворен, цял блестеше. Колкото дни има, толкова са и световете и както опалът мени цвета и блясъка си според деня, тъй се променях и аз. Нощните страхове и самотата бяха тъй далеч, че едва си ги спомнях.

Дори „Росинант“, какъвто беше изкалян, с полепнали по него борови иглици, сега като че ли подскачаше по пътя от радост. Сред гората, между езерата, се ширнаха поля, ония поля с рохкава и мека пръст, каквато картофите най-много обичат. По шосетата сновяха камиони с открити платформи и празни варели, а комбайните обръщаха дълги редици бледорозови картофи.

Преди да се отправя на запад, за да започна истинското си пътешествие, исках да стигна до покрива на Мейн. Това придаваше на пътуването ми привидна планомерност — нали всяко нещо на този свят трябва да има своя определеност, защото в противен случай човешкият ум не би го възприел. Но в добавка към определеността трябва да има и цел, та да има о какво да се залови съзнанието на човека. Мейн беше моята определеност, картофите — моя цел. Стана тъй, че видях много повече картофи, отколкото ми беше нужно. Видях планини от картофи, океани от картофи, повече картофи, отколкото бихме помислили, че световното население може да изяде за сто години.

Виждал съм много преселници, бедни фермери, които обикалят страната по жътва: индуси, филипинци, мексиканци, земеделци от Оуклахома, тръгнали далеч от родните си щати. Тук, в Мейн, по-голямата част от тях бяха канадски французи, които преминават границата през сезона на изкопаването. Хрумна ми, че както на времето картагенците са наемали войници да се бият вместо тях, тъй и ние, американците, днес викаме наемници да ни вършат тежката и унизителна работа. Дано никога не се случи да изпаднем под властта на народ, който не е нито твърде горд, нито твърде мързелив, нито твърде неспособен, а сам да превива гръб и да къса плодовете, които ние трябва да ядем.

Канадските французи са твърди хора. Пътуваха и стануваха на семейства или групи от семейства, нещо като родове: мъже, жени, момчета, момичета и невръстни деца. Само кърмачетата не събираха картофи. А американците седяха в камионите и товареха пълните варели със скрипци и кранове. След това откарваха картофите в складовете и там ги заравяха в пръст да не замръзнат.

Познанията ми по „канук“, езика на канадските французи, идваха от филмите с Нелсън Еди и Джанет Макдоналд и се състояха най-вече от „бай гар“. За мое учудване, не чух нито един от картофоберачите да произнесе „бай гар“; те сигурно са гледали същите филми и знаеха кое е вярно и кое не. Жените и момичетата носеха панталони, най-често от кадифе, и дебели пуловери, а главите си покриваха с яркоцветни кърпи, да пазят косите си от праха, който се надигаше от земята при най-слабия повей. Повечето от тях пътуваха на камиони с чергила от тъмно платно, но тук-таме съзрях едно-две автомобилни ремаркета и фургони като „Росинант“. Нощно време някои спяха в камионите и ремаркетата, но срещнах и палатки, опънати на приятни места, а миризмите, които се разнасяха от огнищата им, показваха, че тия хора все още не са се отчуждили от французкия готварски гений.

За мое щастие, край брега на едно бистро и красиво езеро намерих палатки, камиони и две ремаркета. Настаних „Росинант“ на около стотина метра, също край брега на езерото. После сложих кафето да заври, изнесох прането в боклукчийското ведро — то се подмяташе от два дни — и го изплакнах в езерото. Отношението ни към непознатите се създава по най-мистериозен начин. Вятърът духаше откъм лагера и донасяше до мен аромата на тяхната супа. Тези хора можеше да са убийци, садисти, грубияни, грозни маймуноподобни същества, но аз си мислех: „Какви очарователни хорица, какъв усет, колко са хубави. Как ми се иска да се сближа с тях!“ И всичко това се дължеше на съблазнителната миризма на супата.

В установяването на контакт с непознати Чарли е мой посланик. Пускам го и той се понася към целта, или по-скоро към това, което целта си приготовлява за обед. После го извиквам, да не досажда на съседите — et voila! Същата работа може да свърши и едно дете, но с куче е по-добре.

Инцидентът протече тъй гладко, както може само да се очаква от изпитана и често прилагана рецепта. Изпратих посланика си и седнах да пия кафе, за да му дам време да си свърши работата. След това отидох до лагера да отърва съседите си от неудобството, което им е причинил моят зъл пес. Бяха десетина души, без да се броят децата, все хубави хора — три красиви момичета, които се кикотеха, две едрогърдести жени и още една, още по-едрогърдеста, с дете на ръце, един старейшина, двама зетя и още две млади момчета, които се гласяха да станат зетьове. Но истинският главатар, при всичката почит към старейшината, беше един жилав трийсет и пет годишен хубавеляк с широки рамене, с румено момичешко лице и остра къдрава черна коса.

Кучето с нищо не ги е смутило, рече той. Всъщност забелязали, че е много красиво куче. Аз, разбира се, въпреки всичките му недостатъци, бях пристрастен като негов господар и изтъкнах, че то има едно предимство над другите кучета. Родено и отрасло във Франция.

Хората ме заобиколиха. Трите хубавици се закискаха, ала на часа бяха укротени от морскосините очи на главатаря, подкрепени от едно просъскване на старейшината.

Нима е истина? Къде във Франция?

В Берси, край Париж. Не знаят ли къде е?

Не, за нещастие те никога не са били в отечеството.

Надявам се, че това може да се поправи.

Би трябвало да знаят, че Чарли е французин, по маниерите му. Те наблюдавали моята roulotte^[3] с възхищение.

Малко е проста, но много удобна. Ако счетат, че могат да си позволят това, бих могъл да им я покажа с най-голяма радост.

Много любезно от моя страна. Това ще им достави удоволствие.

Ако от приповдигнатия тон съдите, че разговорът се водеше на френски език, лъжете се. Главатарят говореше извънредно чист и правилен английски. Единствената френска дума бе roulotte. Разменените настрани думи помежду им бяха на „канук“. А за моя френски да не говорим! Не, приповдигнатият тон е неделима част от рицарството, проявявано винаги в установяването на благосклонни отношения. Повиках Чарли. Мога ли да ги очаквам след вечерята, която ухаеше на огнището?

Ще имат честта.

Подредих фургона, стоплих консерва чушки с месо, проверих дали бирата е изстудена, набрах дори букет от есенни листа и го сложих на масата в млечна бутилка. Пакетът с книжни чаши, взети тъкмо за такива случаи, се беше сплескал от един полетял речник още в първия ден на пътуването ми, но затуй пък приготвих от сгънати книжни кърпи за лице покривчици за всеки. С невероятни затруднения се сблъсква човек, когато се готви да посреща гости. Чарли ги въведе с лай; най-сетне бях домакин в собствения си дом. Зад масата можеха да се наблъскат шестима, толкова и седнаха. Двамина останаха прави заедно с мен, а вратата се окичи с венец от детски лица. Бяха много мили, но доста официални. Отворих бира за големите и пуканки за останалите навън.

За кратко време научих много неща за тия хора. Идвали през границата всяка година по картофобер. И тъй като всички работели, успявали да съберат добри пари за през зимата. Срещат ли затруднения с имиграционните власти на границата? Не. По това време законите малко се поотпущали, а освен това преминаването се улеснявало от посредник, комуто давали малка част от спечеленото. Всъщност те не му плащали лично. Събирал си таксата направо от собствениците, на които работят. Бях срещал много скитащи земеделски работници — от Оуклахома, мокроглави^[4] мексиканци, негри — идваха да работят в Ню Джързи и Лонг Айлънд. И винаги на дъното имаше някакъв посредник, който им уреждаше нещата срещу възнаграждение. Преди много години едрите фермери се мъчили да привличат повече работна ръка, отколкото им е нужна, за да могат да намаляват надниците. Това сега изглежда не съществуваше, тъй като органите на властта допускаха само толкова, колкото трябва, а освен това се спазваше и нещо като минимална надница. В други случаи немотията и ужасната нужда тласкаха преселниците да вървят от място на място и да търсят сезонна работа.

Моите гости не са били нито зле посрещнати в тоя край, нито разкарвани насам-натам. След като приготвили малката си фермица, някъде в провинцията Куебек, за зимен сън, дигнали се през границата да вземат нещичко и от тукашния полог. Имаха дори някакво празнично настроение. Бяха упорити, самодоволни хора, които могат напълно да се грижат за себе си.

Отворих още бира. След тази нощ на самотност и изоставеност ми беше много приятно да съм сред топли и сърдечни, но сдържани хора. Отпуших артезианския кладенец на доброто си настроение и произнесох кратка реч на моя окаян френски. Тя започваше тъй: „Дами и господа! Je vous porte un cher souvenir de la belle France — en particulier du Departement de Charente^[5]“.

Погледнаха ме изненадани, но и заинтригувани. Тогаз Джон главатарят бавно преведе речта ми на гимназиален английски, а след това и на „канук“.

— Шарант? — попита той. — Защо Шарант?

Наведох се, отворих шкафчето под умивалника и вдигнах бутилка много стар и уважаван коняк, купен за сватби, премръзване и сърдечни атаки. Джон разгледа етикета с благоговейното внимание, което всеки добър християнин би отдал на Светото писание. Думите му бяха изпълнени с почит:

— Исусе! Та аз забравих! Шарант — там правят коняка!

После прочете на глас отбелязаната на етикета година, която показваше рождения ден на бутилката, и тихичко повтори първите си слова.

Той предаде бутилката на старейшината в ъгъла, старецът мило се усмихна и аз за пръв път забелязах, че предните му зъби са окапали. Зетят замърка като доволен котарак, а бременните жени зачуруликаха като възпяващи слънцето чучулиги. Подадох на Джон тирбушона, а аз се заех да подредя „кристала“ — три пластмасови чаши за кафе, едно бурканче от желе, паничката за бръснене и няколко широкогърли стъкленици от хапове. Изпразних съдържанието им в една тенджера и изплакнах брашнената им вътрешност с вода. Конякът беше много, много хубав и още с първото промърморено „Sante!“^[6] и с първото къл-къл в гърлата човек можеше да почувствува как Братството между Хората започва да расте, как изпълва целия „Росинант“ и обхваща и сестринството.

Отказаха втора чаша, аз настоях. Подялбата на третата бе приета при довода, че малкото, което е останало, не си заслужава да се пази. И с няколкото капки от последното разливане в „Росинант“ се възцари онова човешко вълшебство, което благославя всеки дом — а в случая камион, — девет души, събрани заедно в пълна тишина, и деветимата — части от едно цяло, тъй както ръцете и нозете ми са част (делима или неделима) от мен. „Росинант“ заблестя с някакво сияние, което запази след това докрай.

Но такова нещо не може и не бива да продължава дълго. Старейшината даде знак. Гостите ми се изнизаха от тесните места зад масата и сбогуването, както трябваше, беше кратко и сдържано. После се отправиха в нощта по пътя, който главатарят Джон осветяваше с газения си фенер. Крачеха мълчаливи между сънливите, препъващи се дечурлига и аз повече не ги видях. Но ги обикнах.

Не си оправих леглото, защото исках да потегля много рано. Свих се зад масата и задрямах, но Чарли се загледа в лицето ми, рече „фт“ и се събудих. Беше мътно, лъжливо утро. Докато кафето се топлеше, надрасках на един картон няколко думи, закрепих го върху гърлото на празната конячена бутилка и после, на минаване покрай спящия стан, оставих бутилката на място, където щяха да я забележат. На картона пишеше „Enfant de France, mort pour la Patrie“^[7]. Карах колкото е възможно по-тихо; искаше ми се този ден да се придвижа малко на запад и след това да поема дългия път на юг през целия Мейн. Има мигове, които човек цени цял живот — мигове, които ясно и дълбоко прегарят всичките му спомени. Тая сутрин се чувствувах много щастлив.

На пътешествие като моето човек вижда и си мисли за толкова много неща, че събития и мисли се нареждат едно върху друго без ред, размътват се, разбъркват се, като в борш на слаб огън. Има хора, маниаци на географските карти, чиято радост се състои в това да пилеят вниманието си по листите шарена хартия, вместо по пъстрата земя, разгъваща се край тях. В разказите на такива пътешественици — слушал съм ги — се дава номерът на всяко шосе, припомня се всяко изминато разстояние в мили. Има и други пътешественици, които искат по картата да знаят точно къде се намират в дадения момент, сякаш в черните и червени линии, в пунктирите, в нагънатото синьо на езерата и размазаните цветове на планините намираха някаква сигурност. С мен не е така. Аз съм си роден загубен и не виждам нищо забавно в това да бъда намерен във формите, които означават континенти и държави. Освен това пътищата в нашата страна се изменят, увеличават, разширяват или изоставят тъй често, че човек би трябвало да купува пътните карти като ежедневници. Но тъй като познавам страстите на картоманите, ще поясня, че тръгнах на юг приблизително успоредно с Федерално шосе №1, през Хултън, Марс Хил, Прескил, Карибу, Ван Бюрън, после свих на запад, все по шосе №1, покрай Мадауоска, Горен Френчвил и Форт Кент, след това ударих на юг по щатското шосе №11, през Ийгъл Лейк, Уинтървил, Портидж, Скуопън, Масардис, Ноулис Корнър, Петън, Шермън, Грайндстоун и тъй достигнах до Милинокет.

Изреждам тия имена, защото сега съм разгънал пътеводителя, но спомените ми от тия места нямат нищо общо с никакви числа, цветни линии и зигзази. Подхвърлих ги само като уверения, но не искам да свиквам с това. Каквото си спомням всъщност са дългите пътища и студът, фермите и къщите, подпрели се една друга да не паднат от вятъра, равната и лаконична реч в магазините по кръстопътищата в Мейн, дето спирах да купувам провизии, многото елени, които прекосяваха шосето на леките си копита и отскачаха от преминаващия „Росинант“ като гумени топки, ревящите камиони с дървен материал. И никога не забравям, че тази грамадна област на времето е била много по-населена, че сега е изоставена на приближаващия лес, на животните, на дърварските лагери и студа. Големите градове стават по-големи, а селата — по-малки. Селското магазинче, било то бакалничка или манифактура, вече не може да конкурира на универсалните магазини и свързаните с тях търговски организации. Скъпата и носталгична картина, съществуваща в представите ни, за провинциалния смесен магазин, в който се продават револвери-барабанлии и в който се сбират добре осведомените средни земеделци да изкажат мнението си и да определят настроенията на нацията, бързо чезне. Хората, които едно време са обитавали своите фамилни крепости срещу вятъра и времето, срещу хапещия мраз, сушата и скакалците, сега се трупат на гроздове под нехаещата гръд на големия град.

Новият американец търси своята цел и своята любов в задушените от движение улици, в небесата, обвити в мъгла, пълни със задавящите киселини на индустрията, в скърцането на гумите и в притиснатите една до друга къщи, а малките градчета вехнат и умират. И това, както установих, важи и за Тексас, и за Мейн. Кларендър се предава на Амарило точно тъй, както Скейсивил, Мейн, прелива кръвта си в Милинокет, където нарязват дървените трупи, където въздухът мирише на химикали, реките са отровени, а улиците гъмжат от тази щастлива и забързана нова човешка порода. Казвам това като наблюдение, не като обвинение. Но съм сигурен, че както махалото се връща обратно, тъй един ден набъбналите градове ще се пръснат като разпукваща се утроба и отново ще върнат на земята децата й.

Преди няколко години от „Абъркромби & Фич“ си бях купил един говедарски рог, т.е. автомобилна сирена, която може да имитира почти всички кравешки емоции, като се почне от сладкото мучене на млада романтична юница и се стигне до гръмовния рев на бик, изгарящ от страст в разцвета на силите си. Бях сложил този рог на „Росинант“ и имах голям успех. Завиеше ли, всяко добиче на един рев разстояние вдигаше глава и тръгваше към звука.

В сребристия студ на един следобед, както бързах и се клатушках по изровения горски път, видях пред мен да пристъпват в царствена походка четири женски елена. С приближаването ми те припнаха в тромав, но красив тръс. Кой знае защо, натиснах бутона на говедарския рог и от него се разнесе мучене, сякаш млад бик се готви да връхлети на матадора в първата си битка. Женските, които в този миг щяха да се скрият в гората, чуха рога, спряха, обърнаха се и забързаха към мен с — както ми се стори — някаква романтика в очите; но това бяха четири романтики, всяка от които тежеше най-малко по петстотин килограма! И колкото и да обичах любовта във всичките й проявления, натиснах газта и докато се усетят, изфучах напред. Спомням си един разказ на известния Фред Алън. Неговият герой, жител на Мейн, разправя как отишъл на лов за елени. „Седях си на един пън, надувах еленовия рог и чаках. Изведнъж усетих нещо като топла гъба за баня на врата си. Да, сър, беше една женска, ближеше ме, а в погледа й проблясваше страст.“ „Застреляхте ли я?“ — пита го другият. „Не, сър. Изметох се на бърза ръка, но оттогава все си мисля, че някъде из Мейн броди една кошута с разбито сърце.“

Като вървиш на юг, Мейн е почти толкова голям, колкото и като се движиш на север, ако не и по-голям. Можех и трябваше да прескоча до щатския парк Бакстър, но не го сторих. Твърде дълго се бях мотал, а вече ставаше студено и започнаха да ми се привиждат Наполеон пред Москва и германците при Волгоград. Ето защо взех тактически да отстъпвам, през Браунвил Джънкшън, Майлоу, Дувър-Фокскрофт, Гилфърд, Бингъм, Скоухигън, Мехико, Ръмфърд и там поех познатия път през Белите планини. Може би проявих слабост, но вече ми се искаше да се махам оттук. Пълни с трупи от единия до другия бряг, в протежение на километри, реките чакаха реда си пред горските кланици, за да им дадат дървените си сърца, та да могат от тях да живеят крепостите на нашата цивилизация като списание „Тайм“ и вестник „Дейли Нюз“, които ни предпазват от невежеството. Фабричните градове, колкото и да ги уважаваме, представляват възли от червеи. Идваш от спокойната природа и ревящият ураган на трафика внезапно те поема, подхвърля и бие. Водиш известно време борба за пътя, без да го виждаш в тази безумна тъпканица от свистящ метал, и отново се озоваваш сред тихата и спокойна природа, дето няма граници, няма настигане, задминаване. Някаква загадка, ала щастлива загадка.

За краткото време от първото ми преминаване зеленината в Белите планини се беше променила, одрипавяла. Листата падаха, летяха на мътни облаци, а иглолистните дървета по склоновете бяха покрити със сняг. Карах продължително и припряно за най-голямо неудоволствие на Чарли. На няколко пъти той рече „фт“, но не му обърнах внимание, а продължих да боботя покрай вдигнатия палец на Ню Хемпшър. Исках да се окъпя, исках чисто легло, исках да пия нещо, исках да се срещна с хора и мислех, че ще намеря всичко това на река Кънетикът. Не е ли странно — когато човек си постави цел, трудно е да не се стреми към нея, дори ако това му причинява неудобства, дори ако вече е изгубил желание да я гони. Пътят излезе по-дълъг, отколкото смятах, бях много изморен. Годините ми използваха болките в раменете, за да привлекат вниманието ми, но аз бях тръгнал за река Кънетикът и пренебрегнах умората, което беше чиста глупост. Вече се стъмваше, когато намерих мястото, което търсех — недалеч от Ланкастър, Ню Хемпшър. Реката тук бе широка и приятна, оградена от дървета и приветливи ливади. Близо до брега беше и това, за което мечтаех — низ от малки бели къщички на зелената морава край реката и спретнатата сграда на ресторанта и управлението, на която, откъм пътя, бяха окачени за поздрав думите „отворено“ и „има свободни места“. Изкарах „Росинант“ от пътя и отворих вратата на кабината за Чарли.

Следобедната светлина бе превърнала прозорците на управлението и ресторанта в огледала. Отваряйки вратата, усетих, че от пътуването ме боли цялото тяло. Вътре нямаше жива душа. Книгата за посетители беше на масата, пред тезгяха стърчаха високи столчета, а под капаци от пластмаса надничаха кейкове и торти; хладилникът бръмчеше, в неръждаемия умивалник, над който от крана бавно капеше вода, се търкаляха десетина мръсни чинии, потопени в сапунена пяна.

Тръснах малкото звънче на масата, после извиках:

— Има ли тук някой?

Никакъв отговор. Нищо. Седнах на един от столовете и зачаках да се върне някой от управата. На една дъска висяха номерираните ключове от малките бели къщички. Денят се стопи и в помещението стана мрачно. Излязох да повикам Чарли и да се уверя, че на табелата пише именно „отворено“ и „има свободни места“. Ставаше все по-тъмно. Извадих фенерчето и огледах канцеларийката — дано зърна бележка с думите „Ще се върна след десет минути“, но такава нямаше. Почувствувах се чужд, като любопитен натрапник, мястото ми явно не беше тук. Излязох отново, изкарах „Росинант“ от мястото за паркиране, нахраних Чарли, направих си кафе и продължих да чакам.

Нямаше да е много сложно да взема ключ, да оставя на масата бележка, че съм направил това, и да отворя една от малките къщички. Но не беше редно. Не можех да го направя. По шосето преминаха няколко коли, прехвърлиха реката по моста, но не свърнаха насам. Прозорците на ресторанта и управлението заблестяваха от приближаващите се светлини и после отново почерняваха. Бях си намислил да хапна лека вечеря и, както бях пребит като куче, да се хвърля в завивките. Подредих леглото във фургона, реших, че в края на краищата не съм гладен и легнах. Но сънят все не идваше. Ослушвах се кога ще се върнат ония. Най-сетне запалих бутановата лампа и се помъчих да чета, но от слухтене не можех да следя текста. Най-после задрямах, стреснах се в тъмното, погледнах навън — пак никой, пак нищо. Краткият ми сън бе неспокоен, често прекъсван.

Надигнах се призори и се залових с бавна, дълга, разточителна закуска. Слънцето се показа и се добра до прозорците. Слязох до реката да придружа Чарли, върнах се, дори се обръснах и се окъпах с гъбата във ведрото. Слънцето вече се бе издигнало. Запътих се към управлението и влязох. Хладилникът бръмчеше, кранът капеше в студената сапунена вода на умивалника. Една новородена, тежкокрила и тлъста муха нетърпеливо лазеше по пластмасовите капаци. В девет и половина отпътувах и дотогава никой не се показа, нищо не се помръдна. На табелата все тъй пишеше „отворено“ и „има свободни места“. Минах по железния мост и обкованите със стомана дъски загърмяха. Тази пустош дълбоко ме смути и, представете си, още ме смущава.

В дългия ми път съмненията често биваха мои спътници. Винаги съм се възхищавал от онези репортери, които отиват на дадено място, разговарят с най-важните личности, задават важни въпроси, взимат проби от мнения и подир това написват дописка, прегледна като географска карта. Завиждам на тази техника и в същото време не вярвам, че тя е огледало на действителността. Разбирам, че има твърде много действителности. Това, което пиша сега, е вярно, докато не се намери някой друг, който ще мине по същия път и ще пренареди света по свой вкус. Така е и в литературната критика — критикът няма друг избор, освен да превърне жертвата на своето внимание в нещо по свой образец, в нещо като самия себе си.

Като пиша всичко това, не се заблуждавам да мисля, че боравя с постоянни неща. Преди много време бях в древния град Прага. По същото време там беше и Джоузеф Олсоп, всепризнатият критик на събития и места. Той разговаряше с осведомени хора, с длъжностни лица, с посланици; четеше доклади, не пропускаше написаното с дребен шрифт и цифрите, докато аз, верен на безгрижната си природа, се мъкнех с актьори, цигани и скитници. Върнахме се в Америка с един и същ самолет и по пътя Джо ми разказа за Прага — неговата Прага нямаше нищо общо с града, който аз бях видял и чул. Беше просто друг град и все пак нито един от нас не беше нечестен, — нито пък лъжец — както и да погледнеш, и двамата се бяхме оказали добри наблюдатели. Но се върнахме у дома с два града, с две истини. По тази причина не мога да нарека настоящата си книга оная Америка, която бихте видели вие. Има толкова много неща за виждане, но сутрин очите виждат един свят, а следобед — друг свят и положително уморените ни вечерни очи виждат само един уморен вечерен свят.

На сутринта в неделя, в един град на щата Върмонт — това беше последният ми ден в Нова Англия — се обръснах, облякох костюм, лъснах си обущата, нахлузих маската на лицемерието и се отправих да търся църква. Поради причини, които сега не си спомням, отминах няколко, но като видях една Ноксианска^[8], свих в страничната улица, паркирах там „Росинант“, да не се вижда, инструктирах Чарли как да пази камиона и с достойнство влязох между ослепително белите стени. Седнах в задната част на този безупречно чист и лъснат молитвен дом. Молитвите бяха конкретни и насочваха вниманието на Всевишния към някои слабости и земни тенденции, в които познах своите и които, както само можех да предполагам, споделяха и другите, събрали се тук люде.

Службата изпълни сърцето ми, а вярвам и душата ми с добро. Бе минало доста време, откак не бях чувал нещо подобно. Сегашната ни практика, поне в големите градове, беше да търсим от психиатричното духовенство уверение, че греховете ни въобще не са истински грехове, а само инциденти, които се причиняват от сили извън нашата власт. В тази църква подобни глупости нямаше. Проповедникът, един човек от желязо с пронизващи стоманени очи и реч като пневматична бормашина, започна с молитва и после ни увери, че сме само едно жалко множество. И беше прав. Ние, на първо място, съвсем не сме кой знае какво и в резултат на собствените си дребнави усилия още повече пропадаме надолу. След това, като ни размекна, той продължи с една славна проповед, от която пръскаше огън и жупел. Като доказа, че ние, или може би само аз, сме направо никакъвци, с хладнокръвна сигурност той предрече какво ще ни се случи, ако не направим някои основни реорганизации в живота си — нещо, в което много не се надявал. За пъкъла говореше като познавач — не за оня хаотичен ад на всеопрощаващото старо време, а за изрядния, нажежен до бяло пъкъл, в който работят първокласни технически специалисти. Пасторът така представи нещата, че да можем всичко да схванем — огънят бил като от разгорени въглища, имал достатъчно тяга, дяволите-огняри били много сърцати в работата си, а работата им бе да ме опекат. Започнах да се чувствувам добре. Толкова години бог се е представял за наш приятел и е бил за дружеските отношения, а това причинява същата безсмисленост, съдържаща се в играта между баща и син на топка. Но ето че този бог от Върмонт мислеше достатъчно за мен и направи какво ли не, за да ме сплаши. Той представи греховете ми в нова светлина. Досега те бяха малки и низки, отвратителни и затуй предпочитах да ги забравям, но проповедникът им придаде размери, цвят и достойнство. От сума време не бях мислил за себе си хубави неща, но след като греховете ми бяха тъй значителни, открих, че ми е останала и малко гордост. Не бях значи непослушно дете, а първокласен грешник и следователно трябваше да оправдая това.

Почувствувах се тъй пречистен духом, че пуснах в паничката пет долара и след това, пред църквата, топло стиснах ръка на пастора и на колкото бе възможно повече членове на паството. Това ми достави сладкото чувство на злодеяние, което продължи чак до вторник. Смятах дори да набия Чарли, та и нему да причиня известна радост — той беше много малко по-праведен от мен. Оттогава из цялата страна неделен ден ходех на църква и всяка седмица избирах ново вероизповедание, ала никъде не срещнах пастор като тоя от Върмонт. Той изковаваше не някоя предварително смляна остарялост, а религия, която трябваше да живее.

При Раусиз Пойнт^[9] преминах в щата Ню Йорк, но гледах да се движа колкото може по-близо до езерото Онтарио, тъй като имах намерение да посетя Ниагарския водопад, който никога не бях виждал, и после, при Хамилтън и Уиндзър, да премина в Канада, северно от езерото Иъри, за да се върна пак при Детройт — това щеше да бъде нещо като съкращаване на пътя, малка хитрост над географията. Ние знаем, разбира се, че всеки от нашите щати е нещо отделно и че се гордее с това. Недоволни от имената си, те имат и прякори — Имперския щат, Щат-градина, Гранитния щат — все описателни названия, които дръзко носят и не разрешават никой да оспорва. Но сега за първи път ми стана ясно, че освен това всеки щат си има и свой индивидуален стил в рекламната проза, очебийно показан по крайпътните надписи. Прекосявайки щатските граници, човек схваща и промяната в езика. Щатите от Нова Англия си служат със сбити, но изразителни препоръки, изречени с присвити устни, лаконично, без разхищаване на думи и букви. Ню Йорк крещи по вас през цялото време. Направи това! Направи онова! Свий вляво! Свий вдясно! На всеки две-три крачки — заповеднически команди. В Охайо надписите са по-умерени. Те ви предлагат приятелски съвет и приличат повече на предложения. Някои щати използват бомбастичен стил, който с най-голяма леснина може да ви заблуди. Има щати, които ви казват какво можете да очаквате от състоянието на пътя пред вас, докато други ви оставят сами да откриете това. Почти всички са изоставили наречията за сметка на прилагателните — „Карай бавен!“, „Карай внимателен!“

Аз съм усърден четец на всички надписи и намирам, че в областта на историческите справки тия текстове на някои щати достигат до славно съвършенство, а на повечето — до лирика. По-нататък установих, най-малкото за мое собствено развлечение, че щатите с най-кратка история и най-незначителни в световен мащаб събития имат най-много исторически надписи. Някои западни щати търсят слава дори в полузабравени убийства и банкови обири. Градовете, които не желаят да бъдат отминати, гордо съобщават имената на своите знаменити синове и тъй, от надписи и плакати, пътуващият разбира: родното място на Елвис Пресли^[10], на Коул Портър^[11], на Алън П. Хъгинз. В това, разбира се, няма нищо ново. Спомням си как малките градчета на древна Елада люто са се препирали кое е родното място на Омир. По мое време разгневеното население на един градец искаше да му бъде върнат Ред Луис^[12], за да му видят сметката, дето е написал „Главната улица“. Днес с неговото раждане се гордее Сок Сентър^[13]. Като нация ние сме тъй гладни за история, както е била Англия, когато Джефри от Монмът^[14] е съставял своята „История на британските крале“, мнозина от които той сам измислил, за да задоволи растящата потребност от монарси. Както щатите и общностите, така и отделният американец жадува за благородни връзки с миналото. До смърт претоварени с работа, генеалозите пресяват останките на родословията, за да открият зрънце величие. Не много отдавна бе доказано, че Дуайт Д. Айзенхауер произхождал от британската кралска фамилия, което за оня, който се нуждае от доказателство, е доказателство, че всеки е произлязъл от някого. В спомените на дядо ми едновремешното малко градче, в което съм роден, беше само една ковачница насред тресавищата, но на ежегодни празненства то си припомняше блестящото минало на испански благородници и хрупащи рози сеньорити — този маскарад заличаваше в съзнанието на хората малкото неизвестно племе индианци, които са се хранили с личинки и скакалци и всъщност са били първите истински заселници на това място.

За мен всичко това е интересно, но хвърля сянка на съмнение върху историята като отражение на действителността. Четях историческите надписи из страната и размишлявах, казвах си: ето как митът измества факта. Взет на най-ниско равнище, такова е развитието на един мит.

Когато посетих родния си град, срещнах един старец, който ме познавал от дете. Той ясно си спомняше, че ме е виждал — болнаво, треперещо момче, което минало забързано в една ранна мразовита утрин покрай къщата му с окъсяло палтенце, закопчано върху слабите му гърди с игли от конски чул. Още тук личи същността на мита — бедното и окаяно дете, което, разбира се, в най-скромни мащаби се издига до славата. И макар да не си спомнях тази случка, знаех, че тя не може да бъде вярна. Майка ми беше страстна шивачка на копчета. За нея скъсано копче беше нещо повече от небрежност, беше грях. И ако бях прибождал палтото си с игли, тя жестоко би ме натупала. Епизодът не можеше да бъде действителен, но старият джентълмен тъй го бе обикнал, че с нищо не можех да го разубедя, поради което изобщо не направих опит. Щом родният ми град ме искаше с игли от конски чул, нищо не можех да сторя, а най-малко можеше да ми помогне истината.

В Ню Йорк, в Имперския щат, валеше, валеше студен и безмилостен дъжд, както биха се изразили авторите на крайпътни надписи. И наистина, угнетяващият дъжд правеше проектираното ми посещение на Ниагарския водопад излишно. След това безнадеждно се залутах из улиците на някакъв малък, но безкрайно дълъг град в околностите на Медина, струва ми се. Спрях до тротоара и извадих атласа на шосейните карти. Но за да разбереш накъде трябва да вървиш, трябва да знаеш и къде си, а аз не знаех. Стъклата на кабината бяха плътно затворени и от поройния дъжд през тях едва се виждаше. Радиото тихо свиреше. Ненадейно на стъклото се похлопа, вратата енергично се отвори и на седалката до мен се вмъкна човек. По лицето му — гъста червенина, в дъха му — уиски. Краищата на панталоните му бяха подвити и завързани с червени върви и отдолу се подаваха сиви дълги гащи; сива фланела покриваше и гърдите му.

— Угаси я тая…! — изруга той и сам изключи радиото. — Дъщеря ми те видя през прозореца. Помислихме, че си загазил. — Той погледна картата. — Ма’ни ги тия боклуци! Кажи сега, къде искаш да идеш?

Не зная защо човек не отговаря на такива въпроси с истината. Истината беше, че се отклоних от правото шосе №104 и кривнах в странични пътища, защото движението бе голямо и преминаващите коли плискаха върху предното ми стъкло цели чаршафи от вода. Исках да отида до Ниагарския водопад. Защо не си признах? Погледнах картата и рекох:

— Мъча се да стигна Иъри, Пенсилвания.

— Добре — каза той. — Махай картите! Свиваш тук, минаваш два светлинни сигнала и излизаш на Ег стрийт. Завиваш вляво и след около двеста метра завиваш под ъгъл вдясно. Улицата малко се усуква и стигаш до един надлез, но по него няма да минаваш. Обръщаш вляво и правиш един такъв завой, гледай! Такъв! — Ръката му показа какъв. — Като свърши завоят, стигаш до три отклонения. На ъгъла на лявото има голяма червена постройка, оттам няма да минаваш. Ще вземеш средния път, вдясно. Е, дотук ясно ли е?

— Готово! — казах. — Лесна работа.

— Хайде повтори тогаз, да видим няма ли да сбъркаш.

Бях спрял да го слушам тъкмо на големия завой.

— По-добре вие повторете.

— Така си и мислех. Свиваш тук, минаваш два сигнала и излизаш на Ег стрийт, обръщаш вляво, двеста метра, дясно под ъгъл, крива улица, надлез, но не по него.

— Сега ми стана ясно — прекъснах го аз. — Много благодаря за помощта.

— Чакай де! Аз още не съм ти казал как да излезеш от града.

Той ме изведе от града по път, в сравнение с който, ако можех да го запомня, че и да мина по него, лабиринтът на Кносос^[15] щеше съвсем да заприлича на булевард. Като получи най-накрая удовлетворение и моята благодарност, той излезе и затръшна вратата, но такова беше социалното ми малодушие, че наистина свих на определеното място, защото знаех, че ме гледа от прозореца. После минах две преки и слепешката се върнах на шосе №104 независимо от голямото движение по него.