Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon Masters, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

От драконите до компютрите

Изд. Неохрон, Пловдив и Изд. Хермес, Пловдив, 1993

SF Трилър №13

Ред.-съставители: Красномир Крачунов, Иво Христов, Н. Странски

Формат: 115×165. Страници: 192. Цена: 13.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 12

Спокойствие изпълни долината и навсякъде се възцари пълна тишина. Хората и драконите лежаха на изпотъпканите поля, а пленниците инститктивно и безпорядъчно се тълпяха край кораба. Понякога тишината се нарушаваше от трясъка на изстиващия метал вътре в корпуса, звуците на падащи камъни от разбитите канари и тихите грасове на освободените хора на Щастливата Долина, седящи на групички встрани от воините.

Само Ървис Карколо не почиваше. Стоеше прав с гръб към Джоз и стискаше дръжката на меча си. Гледаше небето, където Скен като пламтящ атом висеше над западните канари. После се обърна и разтледа разрушената дупка в северния край на долината, запълнена с изкорубените остатъци на оръжието на Свещените. Хвърли бърз поглед на Джоз и започна да ходи между групичките хора на Щастливата Долина, да прави резки движения и жестове без определено значение, да се спира и да въодушевява поданиците си.

Но това не му се удаде и скоро се върна обратно, пресече полето и се запъти към Джоз Бенбек, който разперил широко ръце лежеше на земята, Карколо го изгледа.

— Е, — каза той гордо, — битката свърши и корабът е заловен.

Джоз се изправи на лакти.

— Така е.

— Нека още сега избегнем недоразуменията — каза Карколо. — Корабът и съдържанието му са мои. Древният закон дава плячката на този, който пръв е нападнал. Затова имам претенции.

Джоз го изгледа удивено.

— По закон още по-древен, аз имам над него правото.

— Опровергавам това твърдение — горещо изрече Карколо. — Който…

Джоз вдигна предупреждаващо ръка.

— Замълчи, Карколо! Ти си жив само, защото съм изморен от кръв и ярост. Не изпитвай напразно търпението ми.

Карколо се обърна и от злоба се хвана за оръжието. Огледа долината и отново се върна при Джоз.

— Ето идват Свещените, които всъщност разрушиха кораба. Напомням ти за моето предложение, което би могло да предотврати нови разрушения и убийства.

Джоз се усмихна.

— Ти направи това предложение преди два дни. Освен това Свещените нямат оръжие.

Карколо изгледа така Джоз, сякаш той бе полудял.

— Как тогава разрушиха кораба?

Джоз повдигна рамена.

— Мога само да гадая. Мисля, че те са направили космически кораб. А мощта на един от двигателите му са насочили против кораба на Базовите.

Карколо от удивление отвори устата си.

— Защо на Свещените им е потрябвал собствен космически кораб?

— Ето, идва Деми. Защо не го попиташ него?

— Така и ще направя — гордо каза Карколо.

Деми съпровождан от свита млади Свещени се приближаваше. Джос се изправи на едно коляно и започна да го гледа. Старецът се насочи към стълбата, като изглежда се канеше да влезе вътре. Джоз скочи на крака, изтича и като прегради пътя му, вежлино запита:

— Какво искаш, Деми?

— Искам да вляза в кораба.

— Защо? питам, разбира се, просто от любопитство.

Деми известно време го гледаше, а лицето му беше застинало и очите напрегнати. Накрая отговори с тих хрипкав глас без никаква интонация:

— Искам да проверя, може ли да се възстанови кораба.

Джоз се замисли, после заговори с вежлив и разсъдителен тон:

— Тези сведения ще ти бъдат неинтересни. Кажи по-добре, ще поискат ли Свещените да ми се подчинят напълно?

— Ние не се подчиняваме на никого.

— В такъв случай аз не ще мога да ви взема с нас, когато излетим.

Деми се обърна. За миг сякаш щеше да падне. Очите му се спряха на ямата в края на долината. Той отново заговори, но вече не с равния глас на Свещен, а с печален и яростен:

— Ти си виновен, ти ни принуди да действуваме, ти ни въвлече в насилието и ни застави да се откажем от посвещението.

Джоз кимна със слаба и мрачна усмивка.

— Аз знаех, че входът в пещерата се намира под канарите. Досещах се, че строите космически кораб. Надявах се, че ще се защитавате от Базовите и така ще послужите и на моите цели. Съгласен съм с обвиненията ти, използувах ви като оръжие да спася себе си и хората си. Нима не съм бил прав?

— Прав или не — кой може да съди. Ти сведе на нула усилията ни от осемстотин години насам. Ти разруши повече, отколкото можем да възстановим.

— Аз нищо не съм разрушавал, Деми. Базовите разрушиха вашия кораб. Ако се бяхте обединили с нас за защитата на Долината Бенбек, това нямаше да се случи. Вие избрахте неутралитета, вие смятахте, че нашата болка и печал не ви засягат. Но вие сбъркахте.

— Въпреки това резултатите от работата на осемстотин години се превърнаха в прах.

Джоз невинно запита:

— А защо ви е космически кораб? Къде смятахте да се отправите?

Очите на Деми заискряха като яркия пламък на Скен.

— Когато расата на хората изчезне, ние се оказваме начело. Ще тръгнем по космоса и отново ще заселваме старите светове — така ще поставим началото на новата история на вселената. Миналото ще изчезне от паметта, сякаш никога не го е имало. Ако Базовите ви бяха унищожили, какво ни засягаше това? Ние чакахме само смъртта на последния човек.

— Смятате ли се за хора?

— Ти добре знаеш, че ние сме свръхчовеци.

Някой до тях рязко се разсмя. Джоз обърна глава и видя Ървис Карколо.

— Свръхчовеци!? — възкликна той. — Според мен сте просто голи просяци, живеещи в пещерите. С какво можете да докажете превъзходството си?

Устата на Деми трепна, а чертите на лицето му се заостриха.

— Ние си имаме нашите тандове. Те са знанието ни. Имаме нашата сила.

Карколо се обърна и продължи дрезгаво да се смее.

Джоз каза с тих глас:

— Чувствам към вас повече жал, отколкото вие сте изпитвали към нас.

Карколо се обърна.

— А откъде знаете как се строят космически кораби? Или и до това си стигнали с ума си? Или просто сте използували знанията на хората, живели преди вас в древните времена, а?

— Ние сме свръхчовеци — каза Деми. — Ние знаем всичко, което някога са говорели, мислили и изобретявали хората. Ние сме първите и последните; когато обикновените хора изчезнат, ние ще усвоим космоса, чисти и свежи като дъжда.

— Но хората не са изчезнали и никога няма да изчезнат — каза Джоз. — Развитието е спряло, но нима вселената не е голяма? Някъде има светове с хора. С помощта на Базовите и механиците аз ще възстановя кораба и ще тръгна да ги търся.

— Ти ще търсиш напразно — каза Деми.

— Тези светове не съществуват ли?

— Империята на хората се е разпаднала и сега съществуват само няколко отделни и незначителни групички.

— А Едем, старият Едем?

— Легенда, мит, нищо повече.

— А кристалното ми кълбо какво е?

— Играчка.

— Ти сигурен ли си? — запита Джоз и започна да се безпокои.

— Нима не съм ти казал вече, че знаем цялата история. Ние като съзерцаваме нашите тандове, сме в състояние да проникнем дълбоко в миналото, докато спомените не станат смътни и мъгливи, но никъде не сме срещали и дума за планетата Едем.

Джоз упорито тръсна глава.

— Трябва да е съществувал свят, откъдето произлиза човечеството. Както и да са го наричали там — дали Земя, дали Тера или Едем, но някъде съществува.

Деми поиска да каже нещо, но налицето му се появи нерешителност.

— Може и да си прав — каза Джоз, — и ние да сме последните хора. Но това аз трябва да проверя.

— Аз ще дойда с тебе — каза Карколо.

— Ти трябва да си щастлив, ако утре си още жив — забеляза Джоз.

Карколо се дръпна назад.

— Не отхвърляй така безумно претенциите ми за кораба.

Джоз се опита нещо да каже, но не намери думи. Какво да прави с непокорния Карколо? Той не намираше в себе си сили да направи това, което трябваше да направи. Бавеше се.

— Сега ти знаеш нашите планове — каза той на Деми. — Ако не се бъркаш в работите ми, аз няма да ти преча.

Деми бавно отстъпи.

— Действай. Ние сме пасивна раса и се отказваме от незабавни действия. Може би това да ни е най-голямата грешка. Но ти действувай и търси забравените си светове. Ти просто ще загинеш някъде сред звездите. Ние ще чакаме, както сме чакали винаги.

Той се обърна и отдалечи със свитата си от четири млади Свещени, които по време на разговора не пророниха нито дума.

— А ако Базовите се върнат? — викна подире им Джоз. — Вие ще се биете ли заедно с нас? Или ще бъдете против нас?

Деми не отвърна, вървеше на север и дългите му бели коси помръдваха по рамената му. Джоз го изгледа, после се обърна към опустошената долина, с удивление поклати глава и отново се захвана да разглежда огромния черен кораб. Скен докосна западните скали, светлината рязко помръкна и премина лек студ. Карколо дойде отново при него.

— Довечера събирам хората си и утре си отивам в къщи. Но ти предлагам двамата заедно да разгледаме кораба.

Джоз въздъхна дълбоко. Защо му е така трудно? Карколо го бе нападнал два пъти и ако запази положението си, ще го направи и трети път. Той се застави веднага да действува. Дългът пред него самият, пред народа му, пред великата цел е ясен. Извика рицарите си, които държаха готови пленените топлинни оръжия и когато се приближиха им заповяда:

— Заведете Карколо в клисурата Клибърн и го убийте. Направете го веднага.

Сипещият протести Карколо бе отведен. Джоз се обърна с тежко сърце, видя Баста Хейвън и каза:

— Смятам те за разумен човек.

— Аз също.

— Назначавам те за глава на Щастливата Долина. Заведи там хората си преди да настъпи нощта.

Баста Хейвън се върна при хората си. Те се разшаваха и скоро напуснаха Долината Бенбек.

Джоз пресече долината и отиде при купищата отломки, които преграждаха Пътя на Керген. Гняв го обхвана, когато гледаше разрушенията и за миг се разколеба. Не трябва ли първо да полети на Керолайн и да отмъсти на Базовите? Той спря пред върха, където се намираха апартаментите му. По някакъв каприз на съдбата изпод натрошения камък се виждаше парче от кристалния глобус.

Като притегли парчето на дланта си, Джоз погледна небето, където мигаше червеното око на Керолайн и се постара да приведе в порядък мислите си.

От дълбоките тунели се появиха хората на Бенбек. Приближи се и Фейд.

— Какви ужасни събития и каква велика победа!

Джоз хвърли парчето кристал обратно в купчината камъни.

— Чувствам същото. И къде ще завърши това, никой не знае, а най-малкото аз.

Край
Читателите на „Господарите на Драконите“ са прочели и: