Джак Ванс
Господарите на Драконите (11)

ГЛАВА 11

Като тропаше с крака и сипеше проклятия Карколо чакаше до изхода на клисурата. Една след друга през въображението му пробягваха картини на нещастни случайности. Базовите можеха да отстъпят пред съпротивата на защитниците на долината и да отлетят. Джоз Бенбек можеше да атакува открито и да спаси селцето Бенбек от разрушаване. Хейвън да не се справи с деморализираните хора и своенравните дракони на Щастливата Долина. Всяко едно от тези произшествия заплашваше мечтите за слава на Карколо и би могло да доведе до смъртта му. Той кръстосваше напред назад по неравния гранит и през десетина секунди поглеждаше Долината Бенбек, обръщаше се, оглеждаше хоризонта и напразно търсеше да види тъмните силуети на драконите и хората си.

До кораба на Базовите чакаха два отряда тежковъоръжени — същите, които оцеляха в първото сражение и резервите. Те, разпръснати на мълчаливи групи, следяха бавното и методично разрушаване на Селището Бенбек. Едни след други канарите и кулите, които населяваше народът Бенбек, се разлитаха на късчета. Грохотът на силните взривове се съпровождаше с дъжд на разбити скали, който се изсипваше навсякъде по долината.

Мина половин час. Карколо мрачно седеше на скалата.

Неочаквано се раздаде звън на оръжие и тропот на копита. Карколо скочи на крака. На фона на небето прииждаха жалките остатъци на армията му: измъчените хора, сърдитите и раздразнени Мегери, оцелелите Дяволи, Сини Ужаси и Убийци.

Ръцете на Карколо се отпуснаха. Какво може да направи с такива нищожни сили? Той пое дълбоко въздух. Да приложи хитрост? Само да не се предава! Нали успя да уговори и най-упоритите си хора. Като излезе напред, той завика:

— Хора и дракони! Сега ние изпитахме мъката на поражението, но денят още не е завършил. Дойде време за настъпление! Ние ще отмъстим и на Базовите и на Бенбек!

Той огледа лицата на хората си и се надяваше да види поне някакъв ентусиазъм, но лицата им нищо не изразяваха, стояха навъсени и мрачно си шептяха помежду си.

— Хора и дракони! — изрева Карколо. — Вие ме питате, как да извършим този подвиг? Отговарям ви — следвайте ме! сражавайте се там, където и аз се сражавам! Какво значи смъртта за нас, щом домовете ни са разрушени?!

Отново огледа войската си и отново видя само равнодушие и апатия. Като се бореше с обхващащото го раздразнение Карколо се обърна.

— Напред! — изръмжа кратко през рамото си и възседна Паяка си. Подкара го надолу по клисурата Клибърн.

* * *

Корабът на Базовите разрушаваше Канарите и Селището Бенбек с еднаква ярост. От наблюдателният пункт на западния край на долината Джоз гледаше как излитат във въздуха познатите му проходи един след друг. Тунелите и залите, така внимателно изсечени в скалите, украсени и оборудвани от много поколения, бяха разкрити, разрушени и превърнати на прах. Сега мишена стана самият връх, в който се намираха личните апартаменти на Джоз — кабинета му, работилницата и реликвариума на Бенбек.

Джоз напразно стискаше и разпущаше юмруците си в безсилна ярост. Целта на Базовите беше ясна. Канеха се напълно да разрушат Долината Бенбек и така да унищожат хората на Ерлит. И какво можеше да им попречи? Джоз огледа за пореден път канарите. Повърхността им беше разбита и се виждаха древните им скални основи. Къде е всъщност входа към голямата зала на Свещените? Изглежда неговите хипотези не се подвърждаваха. След час пълното унищожаване на Долината Бенбек ще завърши. Джоз се стараеше да подави болезненото чувство на раздразнителността. Как да спре това унищожение? Той се застави да мисли и разсъждава. Ясно е, че нападение на откритото пространство на долината е равносилно на самоубийство. Но зад черния кораб се откриваше клисура, подобна на тази в която сега седеше, клисурата Клибърн. Входа в кораба беше широко отворен. До корпуса му се тълпяха тежковъоръжените. Джоз поклати глава. Невероятно е Базовите да не са предвидили такава опасност. Или в своето високомерие не биха повярвали във възможността на такава безразсъдна постъпка?

Поредният залп разцепи върха и отломките му навеки погребаха апартаментите на Джоз. Той скочи на крака и повика най-близкия собственик на драконите.

— Събери Убийците, тридесет Мегери, двадесет Сини Ужаси, десет Дявола и всички конници. Ние ще се изкачим на Хребета Бенбек и като се спуснем но клисурата Клибърн, ще атакуваме кораба.

Собственикът на драконите се отдалечи. Джоз потъна в мрачни размишления. Ако Базовите са искали да му направят клопка, то те почти успяха.

Върна се собственикът на драконите.

— Войската е събрана.

— Ние тръгваме.

Надолу по клисурата като буен поток потекоха хора и дракони. Като завиха на юг, те се оказаха у входа на клисурата. Рицарят, който бе в челото на колоната даде сигнал за тревога. Когато Джоз се приближи, той му показа следите по дъното на Клибърн. Съвсем наскоро хора и дракони бяха преминавали оттук.

Джоз разгледа следите.

— Вървяли са надолу по клисурата.

— Така е.

Джоз изпрати напред отряд, който да разузнае положението.

— Ървис Карколо с хората си и драконите е нападнал Базовите — докладва след малко командирът на отряда.

Джоз пришпори Паяка си и тръгна напред по тесния проход като армията му го следваше.

Когато стигнаха изхода на клисурата, чуха шума на битката. Щом излязоха в долината джоз видя отчаяна сеч — драконите и тежковъоръжените се бяха вчепкали на смърт. Къде е всъщност Карколо? Джоз пжгледна към отворения люк в кораба — там ли е? Капан? Или той е стигнал сам до решението да завземе кораба, както и Джоз? А как ще се спави с тежковъоръжените? Нима Базовите ще принесат в жертва четиридесет воини и така да заловят шепата хора? Във висша степен е неразумно. Джоз се изправи на седлото и даде заповед за атака.

Тежковъоръжените бяха обречени. Драконите съскаха и ги правеха на парчета. Битката още не беше затихнала, когато Джоз, драконите и хората му бяха вече по стълбата към входа. Вътре в кораба се разнасяха бумтежът на машините и човешките вопли на дива ярост и страх.

Огромният корпус надвисна над Джоз и той неуверено погледна вътре. Зад него хората му тихо си приказваха нещо. Джоз се запита: „Храбър ли съм като Карколо? И какво е това храброст? Та аз се боя! Не смея да вляза, но не мога и да остана вън?“ Като захвърли съмненията, той тръгна напред, а след него поеха и хората и драконите му.

Вътре в кораба разбра, че Карколо не е постигнал успех — оръдията на кораба както и преди стреляха и стреляха. Още един залп по скалите и последвалото срутване откри това, което до сега беше скрито — началото на тунела.

Първото помещение се оказа нещо като своеобразно антре. Вътрешната врата се оказа затворена. Джоз се плъзна напред и погледна през някакъв правоъгълен отвор. Ървис Карколо и рицарите му се бяха струпали до противоположната стена и около тях двадесетина тежковъоръжени стесняваха обрача. Група Базовите стоеше настрани в една ниша и наблюдаваше спокойно ставащото.

Карколо и хората му още не бяха напълно победени — Джоз видя как самият Карколо се хвърли напред, но вълна от енергия го наказа като го отхвърли назад и залепи към стената.

Един от Базовите забеляза Джоз и размаха предните си крайници. Загърмя сигнал за тревога и външната врата се затвори. Капан ли бе? Джоз направи знак на четирима от хората си. Те изтичаха напред и насочиха пленените бластери. Джоз махна с ръка. Силна миризма изпълни помещението. Но вратата трудно поддаваше.

— Още веднъж! — Бластерите изгракаха и вътрешната врата изчезна. В образувания пролом нахлуха оръженосците, които често стреляха с оръжията си. Пурпурните вълни енергия връхлетяха хората на Джоз. Те се развикаха, гърчеха се, обхващаше ги слабост и падаха на пода с изтръпнали немощни ръце и изкривени лица. В този миг напред се втурнаха Мегерите. С рев лавината им измете от пътя си противника и нахлу в съседното помещение. Пред нишата с Базовите драконите спряха като че ли в някакво изумление. Хората до стената замряха, дори Карколо гледаше като омагьосан. На Базовите се противопоставяше потомството им.

Мегерите зловещо тръгнаха напред. Базовите с ужас размахаха предните си крайници. А драконите нахлуха в нишата и нададоха ужасния си рев. Джоз не издържа гледката и отвърна поглед. Касапницата бързо свърши и в нишата настана пълна тишина. Джоз се обърна към Ървис Карколо, който го гледаше онемял от болка и гняв, разочарование и умора.

Накрая надмогна себе си и направи заплашителен и яростен жест.

— Изчезвай! — изхърка той. — Аз завладях кораба! Ако не искаш да се удавиш в кръвта си, остави моята плячка на мира!

Джоз само презрително подсвирна и обърна гръб на Карколо, но той с проклятия се хвърли напред. Баста Хейвън го хвана за плещите и дръхна назад. Карколо се дърпаше яростно, но помощникът му шепнеше нещо в ухото и той се успокои.

През това време Джоз разглеждаше помещението. Стените бяха сиви, подът — покрит с еластичен черен материал. Източник на светлина не се виждаше, но отвсякъде бликаше светлина — дори и от самите стени. Въздухът беше прохладен и имаше остър и неприятен мириз. Джоз се разкашля и в главата му зашумя… Насочи непослушните си крака към изхода и заповяда на войската си:

— По-бързо навън, те искат да ни отровят!

С мъка се добра до стълбата и глътна свеж въздух. Хората му и Мегерите го последваха, а накрая вървеше Карколо със свитата си. Под корпуса на огромния кораб спряха, дишаха тежко, а очите им сълзяха и краката им се подгъваха.

Над тях, като не им обръщаха внимание или просто бяха забравили за присъствието им, оръдията на кораба дадоха поредния си залп. Върхът в който се намираха апартаментите на Джоз напълно се срути. Сега скалите представляваха купчини раздробена каменна маса, издигаща се около тъмна дупка. А в нея Джоз забеляза някакво съоръжение, блестящ предмет, който… Но вниманието му бе привлечено от зловещи звуци зад гърба му. От втория люк на кораба изтичаха тежковъоръжени — три отряда по двадесет души, съпровождани от оръженосци с четирите познати вече механизми на три колела.

Джоз се огледа с отчаяние. Погледна войската си — тя не беше в състояние нито да напада, нито да се отбранява. Единствената възможност бе бягството.

— Отивайте в клисурата Клибърн! — заповяда Джоз.

Като се блъскаха един друг и поклащаха на непослушните си крака, остатъците на двете армии започнаха да отстъпват под приклритието на корпуса на кораба. Тежковъоръжените ги преследваха, но без особено да бързат.

Заобиколиха кораба и внезапно спряха — входът в клисурата бе затворен от четвърти отряд тежковъоръжени, оръженосците им и механизмите.

Джоз погледна наляво и надясно, нагоре и надолу по долината. Накъде да бягат? Къде са спасителните канари? Те повече не съществуваха. Вниманието му бе привлечено от бавно но мощно движение в дупката, която преди беше скривана от скалите. Напред се подаде черен предмет. От него излетя млечнобял лъч и докосна диска на края на кораба. Вътре в корпуса се раздаде грохот на разрушаващи се машини. И двата диска на кораба престанаха да светят; превърнаха се в нещо сиво и мътно. Корабът беше мъртав и масата му, внезапно останала без подпори, тежко бухна на земята.

Тежковъоръжените с ужас гледаха кораба, но оръженосците ги спряха. Те хванаха механизмите си и ги насочиха към дупката в скалите. Там яростно се движеха голи фигури, някакви огромни устройства, избухваше светлина и накрая се показа отново белия лъч. Оръженосците, механизмите им и една трета от тежковъоръжените изчезнаха в пламъци. Оцелелите се спряха и побягнаха към кораба.

До входа на клисурата Клибърн един оръженосец се бе навел над механизма си и се готвеше да го задействува. В дупката с удвоена енергия се замятаха голите тела на Свещените. Отново бликна лъча, но този път беше насочен неточно и само възпламени и стопи скалите на стотина метра от противника. В същия миг оръженосецът изстреля вълната си оранжево-зелен пламък. И почти веднага дупката се запълни с огромен облак дим и каменна пепел. Скали, тела, парчетии стъкла и метал се разлетяха на всички страни. Грохотът на взрива премина през цялата долина. Оръжието на Свещените бе разрушено и превърнато в купчина никому ненужни изкорубени отломки.

Джоз дълбоко пое въздух и с усилие на волята преодоля влиянието на наркотичния газ. веднага даде заповед на драконите си:

— Нападайте и убивайте!

Драконите сякаш само това чакаха — понесоха се така стремително напред, че тежковъоръжените не успяха да се хванат да оръжието си. Последният оръженосец бе пронизан от рог на Убиец и долината бе очистена от завоевателите.

Джоз отново се изкачи по стълбата и през помещението приличащо на антре влезе във вътрешните части на кораба, които вече не бяха осветени. Бластерите лежаха на местата, където хората ги бяха захвърлили.

Три затворени входа водеха във вътрешността на кораба и трите бързо бяха прогорени с бластерите. След първият се виждаше вита стълба, през втория — огромна зала с наредени на етажи празни легла, а третата — подобна зала, но със заети легла. Бледи лица гледаха влезлите. В централния проход се тълпяха жени в сиви рокли. Ървис Карколо тръгна напред.

— Навън! — завика той. — Вие сте свободни! Бързо навън, докато е още възможно.

В дълбините на кораба слаба съпротива оказаха само няколко оръженосци и двадесетина механици — слаби ниски на ръст хора с резки черти на лицата и тъмни коси. Но оцелелите Базови, шестнадесет на брой, побързаха да се предадат и заедно с всички бяха изведени от кораба в качеството си на пленници.