Джак Ванс
Господарите на Драконите (8)

ГЛАВА 8

Ървис Карколо и остатъците на армията му се движеха по дивата бъркотия на дефилетата, клисурите, пропастите и скалите на Сканс в подножието на Маунт Еспойр към платото в западната част на Щастливата Долина. Всякакви претенции за войнишки ред бяха забравени. Началникът вървеше начело и неговият Паяк непрекъснато се препъваше от умора. Зад него се движиха Убийците и Сините Ужаси, встрани подтичваха Мегерите, следвани от Дяволите, които просто се притискаха от умора към земята и влачеха стоманените си кълба, които при ударите си в скалите избиваха снопове искри. Далеч назад в тила тежко пристъпваха Джагерите със съпровождащите ги хора.

Армията спря в края на Щастливата Долина. Карколо скочи от Паяка си и погледна долу.

Очакваше да види кораб, но вместо него го порази нещо — огромен цилиндър, черен и блестящ като стъкло. Той лежеше в бобовото поле, в близост до старото Щастливо селище. Полираните метални дискове на всеки край на цилиндъра непрекъснато проблясваха и меняха цвета си. В цилиндъра имаше три отворени входа — в двата края и центъра. От средния вход се спускаше стълба.

Базовите работеха с яростно напрежение. От селището се точеше нишка хора, гонени от тежковъоръжените нашественици. Като приближаваха кораба, те минаваха край някаква апаратура, на която двама Базови ги проверяваха и по неизвестна система ги сортираха. След което пленниците или биваха подкарвани по стълбата в кораба или ги отвеждаха в някаква палатка. Но странното бе, че колкото и хора да влизаха в палатката, тя не се препълваше.

Карколо изтри с треперещите си пръсти челото и заби поглед в краката си. Когато отново дигна глава, до него се намираше Баста Хейвън. И отново двамата заедно гледаха долината.

Зад тях се разнесе тревожен вик. Карколо се огледа и видя черен правоъгълен флайър безмълвно да се плъзга над Маунт Хетрон. Като размаха ръце Карколо побягна към скалите и завика на останалите да се скрият. Когато драконите и хората се хвърлиха към клисурата, летящият апарат беше вече над тях. Отвори се люк и от него излетяха рой бомби. Те заизбухваха с ужасен грохот и към небето полетяха отломки от камъните и скалите и части на тела на хора и дракони. Всички, които не успяха да се скрият загинаха. Мегерите, стремителни зверове, успяха да се скрият, Дяволите, макар и порядъчно окървавени, също оцеляха. Но двата Джагера ослепяха и загубиха боеспособността си, докато не им израстнат нови очи.

Флайерът направи завой и отново се насочи към тях. Няколко души стреляха с мускетите си. Това бе по-скоро акт на отчаяние, но за тяхна изненада попаднаха в машината и я повредиха. Тя се заклати, преобърна се във въздуха и рухна на скалите, като мигновено изчезна в яркооранжев облак пламък. Карколо изрева радостно, изтича до края на платото и заплаши кораба на Базовите с юмрук. Но радостта от тази победа бързо се изпари и той отново стана мрачен и раздразнителен. Като се обърна към оцелелите хора и дракони, които излизаха от укритията си, той дрезгаво завика:

— Какво ще кажете? Ще се бием или не?

Настъпи мълчание. Накрая Баста Хейвън произнесе с безцветен глас

— Ние сме безпомощни. нищо не можем да им противопоставим. Това ще бъде просто самоубийство.

Карколо се обърна, като не бе способен нищо да каже. Хейвън бе произнесъл една очевидна истина. Или ще ги убият, или ще ги откарат на кораба и после в онзи прекалено странен за разбирането им свят, където ще ги използуват за някакви мрачни цели. Карколо стисна юмруци и изпълнен с умраза погледна на запад.

— Джоз Бенбек, ти си виновен за всичко! Аз бих могъл да се сражавам, но ти ми попречи!

— Базовите скоро ще бъдат и там — каза Баста Хейвън, — ние нищо няма да можем да направим.

— Ние ще се бием! — изрева Карколо. — Ние ще се нахвърлим на тях от всички страни! Сто воини и четиристотин дракони — нима са малко сили?!

Хейвън се постара да запази спокойствие. — Сега те оглеждат нашите обори.

Карколо погледна натам и се разсмя.

— Те са удивени! Те са поразени! И има защо!

Хейвън се съгласи.

— Мисля, че вида на Дяволите или на Сините ужаси, да не говорим за Джагерите, ще ги застави да се замислят.

Долу, в долината, Базовите прекратяваха дейността си. Тежковъоръжените нашественици се връщаха на кораба. Начело на колоната вървяха двама странни човека — високи поне четири метра, — и внесоха по стълбата в кораба палатката. Карколо и хората му гледаха с опулени очи от удивление.

— Гиганти!

Баста Хейвън сухо се усмихна.

— Базовите гледат Джагерите, а ние — гигантите им.

Най-после Базовите се върнаха на кораба си. Стълбата бе прибрана и всички отвори се затвориха. От кулата в носа на кораба излетя лъч, който премина и по трите конюшни и те се взривиха с оглушителен трясък, като разпръснаха надалеч черните си отломки.

Карколо тихо изстена, но не каза нищо.

Корабът затрепера и започна бавно да се издига. Хората и драконите побягнаха към укритията. Като се хвърлиха на земята, те наблюдаваха как черният цилиндър се издига над долината и се насочва на запад.

— Полетяха към Долината Бенбек — каза Хейвън.

Карколо се разсмя гръмко. Хейвън го погледна накриво. Нима си е изгубил ума? Той се обърна. В даденият момент това не беше чак толкова важно.

Внезапно Карколо взе решение. Той се запъти към един Паяк и се обърна към хората си.

— Отивам в Долината Бенбек. Той ме лиши от всичко и аз искам да видя, какво ще стане с него. Не искам да ви заповядвам. Можете да дойдете с мен, а може и да останете. Само помнете — Джоз Бенбек не ни даде възможност да се сражаваме с Базовите.

Той тръгна. Хората погледнаха опустошената си долина, погледнаха и след него. Черният кораб се плъзгаше над Маунт Деспойр. Нямаше какво повече да правят в тази долина. Те събраха уморените дракони и потеглиха по следите на Карколо.