Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (7)

7.

— Правилникът е ясен — настояваше Бускша, докато крачеше из стаята за разпити като затворен в клетка тигър. — Той е виновен за смъртта на двамата чуждоземци.

— Правилникът не е ясен — възрази Растра. Изглеждаше също толкова мрачен и навъсен, колкото Бускша, но гласът му издаваше увереност. — Свидетели сме както на действията му, така и на момента на смъртта. Няма никакви улики, че той е виновен за случилото се.

— Казваш го, защото искаш да спасиш един стар приятел — обвини го ненадейно Бускша.

— По-скоро да избегна неприятен междузвезден инцидент — поправи го спокойно Растра.

— Видя го да ги докосва.

— Но само единия — отбеляза Растра. — А двамата издъхнаха едновременно.

— Може би — изръмжа Бускша. — Аутопсията ще покаже.

Чу се тихо бръмчене. Растра бръкна в джоба на палтото си и извади миниатюрен приемник.

— Фалк Растра — представи се той и побърза да се отдалечи към един от ъглите.

— Докато говори, да се върнем на въпроса с ножа — предложих на Бускша. — Знаете ли откъде се е взел?

— От един от заключените контейнери за оръжие в багажното — отвърна майорът, който все още гледаше намръщено към гърба на Растра.

— От техните контейнери?

— Все още не знаем, но проверяваме. Нямаме представа и как са отключили контейнера.

— Интересно, нали? Първо влизат през врата, която трябва да е заключена, после отварят контейнер за оръжие.

— Както казах, това са професионални крадци.

— Или някой им е подсказал числата от комбинацията на шифъра.

— Нима твърдите, че имат вътрешен човек сред джурианците? — попита нацупено Бускша.

— Не е задължително. Тези, които знаят кода за вратата, едва ли ще знаят и този на контейнера. По-интересно е защо им е трябвало да влизат в багажното, вместо да почакат, докато багажът им премине през митницата.

Краищата на люспите на Бускша придобиха пурпурен цвят, като при човек, заплашен от апоплектичен удар, но при джурианците това означаваше висша степен на съсредоточаване.

— Очевидното заключение е, че са възнамерявали да извършат насилие на самата станция — рече той. — Но срещу кого?

С крайчеца на окото си забелязах, че Бейта се размърдва неспокойно.

— Би трябвало да знаете по-добре от мен дали има някой на борда, който да е примамлива цел за покушение — обърнах се към Бускша.

Той тракна веднъж, много тихо, с клюна.

— Имате предвид — някой, освен вас?

Изведнъж си дадох сметка, че Бускша е далеч по-умен, отколкото изглежда.

— Какво ви кара да смятате, че съм примамлива цел за покушение? — попитах.

— О, не зная — рече той. — Може би вие ще ме осветлите по въпроса?

— Не ми е известно с какво бих могъл да предизвикам гнева на тези двама халки и да провокирам подобна атака — заявих, като подбирах внимателно думите. — И на когото и да било другиго в цялата Халкавистска империя.

— Добре казано — кимна Бускша. — Но това не е отговор.

Вдигнах ръце и разперих пръсти.

— Съжалявам, но е най-доброто, което мога да направя.

Растра се върна и застана до майора.

— Ножът беше идентифициран и поискан — обяви той с променен глас.

— От кого? — попита Бускша.

— От същия високопоставен халкски чиновник, който забрани аутопсията — обясни Растра. — Върховният комисар ДжанКла от Асамблеята на Пети сектор. — Люспите на шията му почервеняха. — Този, когото ескортирам.

— Чакай малко — обърнах се към него, все още с две изречения назад. — Какво искаш да кажеш с това, че е забранил аутопсията?

— Ножът е бил откраднат от контейнера на комисаря и използван при опит за убийство — обясни Растра. — Това е оскърбление към личността на Върховния комисар и не може да бъде изтрито, докато телата на нарушителите не бъдат изпепелени.

— Няма право да настоява за подобно нещо на джурианска станция — рекох аз. — Трябва да разберем от какво са умрели халките.

— Вярно е, че няма юридическо право — съгласи се Растра. — Но като Разрешител, от мен се изисква да изглаждам конфликти между Джурианските територии и Халкавистската империя. Вече се разпоредих да се извърши кремация.

— Но какво ще стане с господин Комптън? — заговори Бейта. — Как ще докаже, че няма никакво отношение към смъртта на халките?

— Върховният комисар ДжанКла ме информира, че може да обясни смъртта им, но ще го направи насаме — отвърна Растра. — Той потвърди, че господин Комптън не е виновен в нищо.

— Не, той проля първа кръв — настояваше Бускша.

— Така е — съгласи се неохотно Растра. — Господин Комптън, възнамерявате ли да останете в Джурианските територии?

Веднага схванах намека.

— Всъщност, потегляме при първа възможност.

— Така и трябва — одобри той. — Продължаваме с Върховния комисар ДжанКла със следващия влак. Той пътува в специален вагон на Халкавистското перство.

Наострих слух незабавно. Не бях виждал досега легендарните вагони на перството, но доколкото ми беше известно, бяха подвижна версия на перските дворци.

Със сигурност не бяха подходящ избор за някой, който би искал да пътува незабелязан.

— Върховният комисар ни оказва голяма чест — отвърнах. — Но ще трябва да отклоня поканата почтително.

— Нямаш избор — заяви направо Растра. — Гарантирах твоята невинност в този случай и според правилника се налага да те ескортирам лично отвъд пределите на Джурианския космос. И тъй като пътувам с Върховния комисар, налага се да се присъединиш към нас. В противен случай могат да те задържат някъде по пътя.

— Но защо ще го правят? — намеси се намръщено Бейта. — Нали току-що…

— Разбира се, че нямат причини — намесих се аз и й хвърлих предупредителен поглед. — Не съм направил нищо.

— Зная — кимна Растра. — Но правилникът трябва да се спазва.

— Сигурно е така — отново вдигнах ръце. — В такъв случай, приемам с благодарност.

— Чудесно — рече Растра. — Да тръгваме тогава. Върховният комисар ни чака на станцията. Имате ли друг багаж освен куфарите?

— Не, готови сме да потеглим веднага — погледнах към Бускша, който не сваляше ядосан поглед от мен. — Колкото по-скоро — добавих, — толкова по-добре.

 

 

Качихме се на следващата совалка и след пет минути бяхме обратно на станцията.

— Вагонът е ей там — Растра посочи една сграда, която приличаше на голям склад, само дето от двете й страни се подаваха релси. — Паяците ще го изкарат след половин час, малко преди пристигането на влака и ще го прикачат към товарния вагон. Така че имаме време да се настаним.

— Чудесно — рекох и се огледах. Ако Паяците бяха успели да съберат информацията, която бях поискал, трябваше вече да е някъде наблизо.

Проблемът беше, че бях поръчал да я доставят на борда на влака, който щяхме да вземем за Керфсиската система. След като нямахме резервации, как щяха да разберат, че напускаме станцията с друга композиция?

Погледнах към Бейта, застанала зад гърба на Растра, и повдигнах въпросително вежди. Тя кимна едва забележимо, погледна през рамо и кимна повторно. Преместих поглед нататък и забелязах един обслужващ автомат на десетина метра от нас, който внезапно спря, после смени посоката на движение и се отправи към сградата на началник-станцията.

Явно Паяците бяха осведомени за промяната в нашите планове.

Отвътре хангарът не се отличаваше от този, който веднъж бях посетил на Земната станция — просторно помещение, в което да се поместят квадрелсова машина и няколко вагона. На тавана бяха монтирани кранове, на вид достатъчно мощни, за да повдигнат без усилие машината и вагоните. Покрай стените имаше сандъци с инструменти, части и принадлежности.

Перският вагон се намираше върху релсите в далечния край. На пръв поглед изглеждаше като нормален квадрелсов вагон, но когато се приближихме, забелязах някои дребни разлики, които подсказваха, че в него има нещо особено.

От едната му страна беше поставен метален герб, изкусна репродукция на халкски кръст. Колелата изглеждаха различни, вероятно заради подобрените ресори, а върху покрива бяха монтирани изумруденозелени осветителни тела.

— Не е точно каквото очаквах — бе първият ми коментар.

— Проектиран е така, че да не бие на очи — обясни Растра. — Дори най-могъщите халки предпочитат да не парадират с положението си.

— Аз пък си мислех, че най-хубавото на това да си пер, е да се перчиш наляво-надясно — рекох.

— Халките имат по-други разбирания за тези неща — осветли ме Растра. — Почакай да видиш вътрешната уредба на вагона — тя ще промени впечатленията ти.

— Колко души побира?

— Има десет спални купета, плюс столова, всекидневна и малка кухня — изброи Растра. — Персоналът се състои от главен готвач, двама сервитьори и телохранителят-помощник на Върховния комисар. Все халки, разбира се.

С нас тримата ставахме общо осем.

— Планирате ли още спирки, докато пресичаме Джурианския космос? — попитах.

— Не — отвърна той. — Върховният комисар вече реши да се прибира у дома.

— Какво означава това — петдневно пътуване?

— Дори по-малко — каза Растра. — Ще ни прикачат към експрес, който спира само веднъж, на Джурскала, преди да продължи направо към Двайсети имперски център, който е в Халкския космос. От там можете да продължите накъдето искате.

Стигнахме вратата, която се отвори още щом я наближихме, и влязохме вътре. Подминахме няколко покрити с декорации врати и се озовахме във всекидневната.

Каквито и колебания да бе изпитвал дизайнерът на вагона по отношение на външния му вид, те бяха изчезнали в мига, когато се бе заел с интериора. Крехка, приятно ухаеща лоза скриваше тавана на всекидневната, нейното осезаемо присъствие си пасваше чудесно с чуруликането на птичките в златните кафези в четирите ъгъла. Прозорците бяха обрамчени с елегантни плюшени пердета, макар че какъв смисъл от пердета за прозорци, които можеха да стават непрозрачни по команда? Фотьойлите бяха ръчна изработка, резбовано дърво, с възглавници, заемащи формата на онзи, който се настани върху тях.

В средата на помещението бе поставена ниска маса, която сякаш бе издялана от огромен слитък кристал. Подобно на седалките в първа класа на железницата и фотьойлите тук бяха снабдени с колела, за да могат да се местят според желанията на пътника. В отсрещната стена беше вграден екран, истински център за забавление, готов да осигури музика, филми и всякакви други развлечения. До него имаше бар с разнообразни, скъпи и екзотични напитки. Последният щрих беше украсата на пода, изработена от разноцветна мозайка, в която изглежда бяха вплетени картини от някои величави моменти в халкската история.

— Ах — произнесе един басов глас зад мен. — Моите гости.

Обърнах се и поставих куфарите до кристалната маса. До една от клетките стоеше среден на ръст халка и хранеше птичката вътре през решетките.

— Позволете да ви представя Върховния комисар ДжанКла от Асамблеята на Пети сектор — обяви с тържествен тон Растра. — Това е господин Франк Комптън и неговата помощничка Бейта от Земната конфедерация.

— Да — ДжанКла ни огледа с изпъкналите си като на булдог очи. Носеше трицветна туника, червено, оранжево и пурпурно, униформата на халското перство, която подсказваше, че е от Полобийския клон. — Човеците, които помогнаха за спасяването на моята чест.

Думите бяха произнесени любезно, но усещах, че в тях е скрит укор, задето въобще е трябвало да се забъркваме в тази история.

— Радваме се, че можахме да ви бъдем от полза, ваше височество — отвърнах, решил да се престоря, че не съм доловил скрития намек. — Сигурен съм, че бихте постъпили по същия начин, ако ситуацията бе противоположна на тази и ние бяхме изпадналите в затруднително положение.

— Ситуацията не може да бъде противоположна — заяви той. — Защото хората не ценят честа така, както халките.

— Може да е вярно, но само за някои от нас — казах, вперил поглед в него. — Но не и за всички.

В един продължителен момент ние се измервахме с погледи. Вече обмислях резервен план, благодарение на който да се озовем в другия край на квадрелсовата железница, когато той се покашля.

— Приемам поправката — рече, подхвърли последното парченце храна на птицата и пристъпи към нас. — Вие съвсем не отговаряте на очакванията ми, господин Комптън. Добре дошъл на борда на това малко и не особено впечатляващо ъгълче на Халкавистската империя.

— За нас е истинска чест, ваше височество — отвърнах и направих опит да се поклоня по начина, по който се покланят халките. — Още веднъж моля да ме извините за неудобството, което може да сме ви причинили.

ДжанКла изръмжа добродушно.

— Вината е на онези престъпници, които са замислили злодеянието — рече той. — Срамът им в момента се разсейва из вселената под формата на пламъци. — Млъкна за миг, сетне на свой ред се поклони. — Ваша е заслугата престъпленията им да бъдат разкрити и честта ми спасена. Сега отново ще мога да гледам открито в очите роднините и приятелите си.

— Радвам се да го чуя — продължих в същия дух и си позволих да се поотпусна. От сравнително ограничения ми опит в общуването с халките знаех, че в началото обикновено се държат агресивно, но веднага щом се успокоят, склонни са да приемат доводите на противната страна. ДжанКла изглежда следваше същия модел. — Съжалявам само, че може би никога няма да узнаем каква е причината за смъртта им.

— О, напротив — възрази ДжанКла. — Тъкмо алчните им действия доведоха до собствената им жалка кончина. Ножът, откраднат от моя багаж, е антична вещ, принадлежаща на моето семейство. Острието му бе защитено от корозия с помощта на един химикал, който по случайност е и смъртоносна отрова.

— Хм — рекох. — Това би могло да обясни смъртта на онзи, когото порязах по време на двубоя.

— Да — потвърди ДжанКла и люспите на раменете му се изправиха, което бе халският еквивалент за повдигането на рамене. — Що се отнася до другия, трябва да се е порязал, когато са вадили ножа от багажа.

— Което обяснява защо отровата е подействала по-бавно — вметна Растра.

— Ясно — промърморих. Добре скалъпена версия. Твърде добре, особено като се имаше предвид, че бяха пропуснали да обяснят как въобще двамата крадци бяха проникнали в багажното.

Но не бях дошъл тук, за да разпитвам един изтъкнат член на Халкското перство. Пък и освен това вече знаех отговора.

— Мога само да се радвам, че не успя да ме промуши при атаката — рекох.

— Наистина — потвърди ДжанКла, докато ме разглеждаше любопитно. — Какво всъщност сторихте, за да го провокирате?

— Ще ми се да зная — отвърнах унило. — Исках само да ги попитам за един курорт, за който ми споменаха при разговора ни в железницата.

— Кой по-точно?

— Не знам. Тъкмо това се надявах да науча от тях.

— Ти каза, че е място с възможност за разходки на открито и уникално красиви гледки — обади се Растра. — Това звучи ли ви познато, Върховни комисарю?

— Познато като няколко милиона места в Халкавистската империя — отвърна сухо ДжанКла. — Но ще обмисля въпроса. — Той изгледа мен и Бейта. — Междувременно, моите помощници ще отнесат багажа в отредените ви купета.

— Благодаря ви, но ще се справим сами — уверих го и отново вдигнах куфарите. — Пък и нямам търпение да видя купето.

— Както желаете — рече ДжанКла. — Вашите са последните две от лявата страна на вагона.

— Благодаря ви. Да вървим, Бейта.

Отвъд всекидневната коридорът извиваше покрай малката кухня и пресичаше столовата, която бе също така изящно декорирана. Подминахме маси и столове от резбовано дърво и стигнахме две врати.

— Ти вземи първото купе — подметнах през рамо на Бейта. Стигнах второто, докоснах бравата и влязох вътре.

Паяците дължаха успеха си на умението да транспортират пътници из галактиката и очевидно притежаваха огромен опит в конструирането и дизайна на вагони и купета. При тях формата следваше функцията и тъй като не бе останало кой знае какво, което да може да се подобри от халкските дизайнери, те се бяха задоволили само с повишаване нивото на лукса. А това означаваше още резбовано дърво, скъпа мозайка, златни, сребърни и кристални украшения навсякъде. Но поне си бяха спестили кафезите с птици.

Тъкмо бях оставил багажа си в раклата — ръчна изработка, от нещо, наподобяващо слонова кост, — когато на вратата леко се почука.

— Влез — извиках.

Не бях особено изненадан, когато на прага застана Бейта.

— Брей, че сме бързи — подметнах, докато влизаше. Забелязах, че пристъпва колебливо, като че се страхува да не повреди мозайката.

— Не можем да останем тук — подхвана тя без встъпление. — Не биваше въобще да идваме.

— О, я стига — възразих. — Нима смяташ, че е допустимо да оскърбим гостоприемството на Върховния комисар? Особено след като той самият настоя да ни приеме.

— Не зная защо е настоял, но едно е истина. Тук, в железницата, ние не сме на джурианска територия и не важат джурианските закони. — Тя стисна за миг устни. — Опитах се да ти го кажа още когато бяхме на междинната станция. Но ти не ми позволи да завърша.

— Разбира се, че не ти позволих — рекох. — Не можех да те оставя да развалиш един прекрасно осъществен план.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с потъмняло лице.

— Наистина ли вярваш, че всичко, което се случи, е случайност? — попитах, прекосих купето и седнах на дивана. Засега липсваха предупредителни сигнали от страна на моя часовник — изглежда Халкското перство не си бе направило труда да постави подслушвателни устройства в купетата за гости. — Ела де, седни — поканих я и тупнах с длан дивана до мен. — Настани се удобно.

Тя се приближи неохотно и се отпусна на дивана.

— Разбираш ли какво става?

— Разбирам донякъде — отвърнах уклончиво, докато се чудех дали да й разкрия всичко, за да проследя реакцията й. Може би след това бих могъл да я спечеля на моя страна. — Най-важното е, че ни засякоха.

— Засякоха?

— Засякоха, в смисъл, че не ни смятат за обикновени туристи или бизнесмени — обясних. — Предполагам, че е станало, когато се преместихме в първа класа на Нови Тигрис. Тогава някой е решил, че не му харесва да си пъхаме носовете наоколо и най-вече из Керфсиската система. Ето защо е пратил онези двама халки да проникнат в багажното и да намерят оръжие.

Лицето на Бейта пребледня.

— Опитвали са се да ни убият?

— Нима това те изненадва? — подхвърлих. — Тези хора възнамеряват да започнат война.

— Но… — тя поклати глава. — Разбира се. Продължавай, ако обичаш.

— За тяхно нещастие успяхме да ги разкрием и да насъскахме срещу тях полицията — рекох. — Заловиха ги и по щастливо съвпадение аз се озовах наблизо, за да мога да ги разпитам.

— Но дали е било съвпадение? — попита тя със съмнение в гласа. — Може би неизвестният „някой“ разполага и с други агенти, освен двамата халки.

— Много добре — кимнах. Имаше бърз ум или опит от предишни подобни разследвания. За момента нямаше начин да разбера кое от двете. — ДжанКла, или онзи майор тас Бускша.

— Или твоят приятел фалк Растра?

— Не — поклатих уверено глава. — Познавам добре Растра. Не би се забъркал в нещо подобно. Вече ти казах, че не е мой приятел.

— Но дали го познаваш добре?

— Ще престанеш ли с тези намеци? — ядосах се аз. — Зная много неща за най-различни личности. Това ми е работата.

— Разбира се — сконфузи се Бейта. — Извинявай.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Трябваше да й следя реакциите, а вместо това аз бях този, който реагираше.

— И тъй като опитът за убийство се провали, вероятно скоро ще пробват нещо друго.

— Да не намекваш, че онези двама халки не са мъртви?

— О, мъртви са, не бери грижа — успокоих я аз. — Нищо не привлича така вниманието, както някой, който се опитва да те убие, а сетне се гътва от мистериозна смърт. После на сцената се появява спасителят ДжанКла и ни отървава от ръката на закона, като същевременно ни извежда от Керфсиската система.

— Но защо толкова държат да ни изведат от системата? Какво може да има тук, което не бива да виждаме?

— Може би това е пробната система, за която говорех по-рано. Или тук е извършвана подготовка. Зная само, че някой полага огромни усилия да ни разкара точно от тази система, при това със строго определен влак. Реших обаче известно време да се оставим на течението, само за да видим къде ще ни отнесе.

Тя неочаквано потрепери.

— А може би са решили да се отърват от нас. Може би ни доведоха тук, за да го направят далеч от нежелани погледи.

— И тази възможност ми хрумна — признах. — Но има по-анонимни начини да се отървеш от някого, отколкото да го качваш в перски вагон. Предполагам, че ДжанКла ни омайва с гостоприемството си само за да разбере колко знаем, или може би за кого работим. Като стана дума за това, твоите приятели пратиха ли информацията, която им поисках?

— Да — кимна Бейта, която изглежда все още обмисляше думите ми. — Началник-станцията ще ни я осигури.

— Нека не ни я носят тук — предупредих я аз. — Не искам ДжанКла да вижда, че получаваме чип от някой Паяк.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Ще я предаде на един от кондукторите. А ние ще я вземем от него по-късно.

Имайки предвид къде се намирахме, планът ми се струваше трудно осъществим. Но разполагахме с няколко дни — достатъчно време, за да намеря някакво подходящо извинение и да се разходя из другите вагони.

— И какво ще правим, когато стигнем Халкския космос? — попита тя.

— Зависи какво ще се случи дотогава. Ако успеем да се държим нехайно и глупаво, може би ще ги убедим, че предположенията им са погрешни. Това ще ни постави в благоприятна позиция.

— А ако не успеем?

— Тогава не ни остава друго, освен да бъдем нащрек. И в двата случая искам от теб да накараш Паяците да съберат цялата налична информация за двамата мъртви и наскоро кремирани халки. Трябват ми имената им, политическата им принадлежност, с какво се занимават, имат ли криминални досиета, къде са пътували през последните пет години и всичко, което може да бъде дори от минимален интерес. Предай го на първия Паяк, когото зърнеш да се мотае наоколо.

— Може да не стане бързо — предупреди ме тя. — И да зависи от източници, до които нямат достъп.

Спомних си за първия ми билет за железницата, с фалшивата снимка и пръстов отпечатък.

— Имам чувството, че не са много нещата, които надхвърлят възможностите им — рекох. — И докато действат по тази задача, нека съберат информация и за ДжанКла.

— И Растра?

Първият ми импулс бе да скоча в защита на Растра. Но тя може би беше права.

— И Растра — кимнах.

— Добре — тя погледна към прозореца и за миг присви очи. — Готово.

— Чудесно — аз също надзърнах през прозореца, но там се виждаха само сивите стени на хангара. Никакво движение, тишина. Изведнъж ме споходи съмнението дали наистина бяхме постъпили правилно, като се напъхахме тук. — Да се връщаме на купона.