Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (20)

20.

От Джурскала до Земната станция пътуването продължаваше четири дни и както бе станало с предишните, скоро се превърна в скучно всекидневие. Скучно и същевременно изпълнено с мрачни предчувствия за назряваща беда. Бейта не биваше да се показва от купето, аз също не смеех да ходя по-далеч от вагон-ресторанта на първа класа. Още повече че за обществото бях лекар, който трябваше да се грижи неотстъпно за тежко пострадалия си пациент. На всичко отгоре трябваше да се придържаме към диетата за болни джурианци. На втория ден това вече беше почти непоносимо.

При всяко спиране заставах до прозореца и разглеждах качващите се пътници, опитвайки се да преценя кои от тях може да са приемници. Доста безсмислено занимание, след като модранските приемници сами не знаеха, че са такива, какво оставаше за някой страничен наблюдател. От друга страна, с Бейта знаехме, че най-честите жертви са богатите и могъщите, и колкото повече се отдалечавахме от Джурскала, толкова по-голям ставаше броят на пътниците в първа класа.

Дори и така, пак не знаех кои от тях биха могли да са нашите потенциални противници. Вагоните бяха пълни с представители на всякакви раси.

Не биваше да забравям и Макмикинг.

Имах сериозни възражения относно идеята да деля с него едно купе, но след като влакът напусна станцията, нищо не можех да сторя. Може би нашата драматична поява във влака вече беше забравена от останалите пътници, но дори да бе така, не биваше да рискувам. Не можех да го изгоня, след като той се бе представил за мой спътник пред всички, а и не разполагаше с билет за друго място. Бяхме залепени един за друг, поне до пристигането ни на Земната станция.

Всъщност, не искам да твърдя, че Макмикинг е неприятен събеседник. Напротив, веднага щом преодолях първоначалното си раздразнение, открих, че всъщност е доста забавен. По няколко пъти на ден излизаше да се разходи из целия влак, за да провери каква е обстановката навън и да ни даде възможност да останем насаме. В други случаи, когато беше в настроение, ни разказваше разни истории от времето, когато е бил ловец на глави.

Три дни по-късно пристигнахме на станция Керфсис, последната голяма колониална система преди Земята. Припомняйки си проблемите, които имахме тук при предишното си пристигане, почти очаквах да зърна на перона майор тас Бускша, със заповед за арест в ръка. Но потеглихме без неприятни инциденти и най-сетне започнах да чувствам как напрежението ми постепенно отслабва. След Керфсис дойде Хомшил, възлова станция, където се кръстосваха няколко галактически линии, а отвъд нея имаше само още две спирки в Джурианския космос, и двете малки гранични колонии, не по-далеч в развитието си от Нови Тигрис и Яндро. След двайсет и три часа и пет спирки щяхме да пристигнем на Земната станция — най-безопасното място, което бихме могли да открием в цялата галактика.

Бяхме на два часа път от Хомшил, когато адът се стовари върху ни.

 

 

— … и купа с фрисджисова супа — казах на Паяка във вагон-ресторанта, който приемаше поръчките за храна по купетата. Трябва да призная, че ужасно ми призляваше от фрисджиса, а я бях ял само три пъти, откакто потеглихме от Джурскала. Но в медицинския раздел в моята енциклопедия се твърдеше, че е особено полезна при възстановяване на джурианци с тежки наранявания на тъканите, така че просто нямахме друг избор.

Паякът наклони едва забележимо сферичното си тяло и изчезна в кухнята, за да предаде поръчката. Обърнах му гръб и се настаних на най-близкото свободно място. Сега, когато бяхме на един хвърлей място от Земята, беше време да обмисля по-нататъшните си планове. Досега Модри може да не бе проявявал интерес към изостаналата ни раса, но имах предчувствието, че намеренията му са претърпели рязка промяна.

Проблемът беше, че тъкмо качествата, заради които бях избран от Паяците за тяхната мисия, сега щяха да се обърнат срещу мен. Не разполагах с никакви връзки в правителствените среди, лични или професионални, и едва ли някой щеше да бъде склонен да ме изслуша. Хардин бе единствената могъща личност, която познавах, но вече си представях каква ще бъде реакцията му, когато разкрия пред него тази налудничава история.

С крайчеца на окото си забелязах, че някой се приближава към мен. Въздъхнах, придадох си вид на угрижен доктор и вдигнах глава. Повечето от пътниците от Джурскала, които ме бяха виждали да качвам носилката на борда, отдавна бяха слезли, но имаше и такива, които понякога ме спираха, за да узнаят как се чувства моят „пациент“.

— Да? — попитах, колкото се може по-добродушно.

Но не беше поредният любопитен пътник. Бе последната личност, която бих очаквал да видя тук.

— Брей, брей — изръмжа Лосуту с мрачно и насмешливо изражение, докато ме разглеждаше, като че съм лятна буря. — Кого съзират очите ми?

— Директор Лосуту? — възкликнах и се надигнах. Едва сега забелязах зад него Апългейт, който се приближаваше със смаяно изражение. — Какво правите тук?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос — отвърна той. — Смятах, че халките ще те завържат на стълба на мъченията, където ще висиш до ден-днешен.

Поклатих бавно глава, докато се опитвах да преценя обстановката. Фейр ни бе откарал до станция Систарко тъкмо навреме, за да хванем първия влак, напускащ системата, и дори с тричасовото забавяне при напускането на Джурскала, нямаше никакъв начин Лосуту и Апългейт да се озоват в един и същи влак с нас.

Което означаваше, че са били на този влак от самото начало. Ако е така, как са се добрали преди нас до Систарко, след като ние стигнахме дотам с отвлечения кораб?

— Не зная какво те е накарало да се включиш в подобно отчаяно начинание — продължаваше да говори с надменен глас Лосуту. — Апългейт ми каза, че ти…

— Сър, ако обичате — прекъсна го тревожно Апългейт, който вече бе застанал до него. — Не тук. Предупредих ви…

— Омръзна ми да те слушам — тросна се Лосуту и го изгледа раздразнено, преди отново да обърне очи към мен. — Чакам, Комптън. Дай ми някаква причина, за да не те предам на Върховния комисар ДжанКла още тук и сега.

Почувствах, че сърцето ми замира.

— Върховният комисар ДжанКла?

— Току-що напуснахме перския вагон — добави Лосуту, който дори разгневен, не би пропуснал да се похвали с оказаната му чест. — Той беше така любезен да ни качи на станция Систарко, след като Главният надзорник ПрифКлас ни нареди да напуснем незабавно Модра.

— И при това е повикал другия боен кораб от междинната станция, за да ви откара до квадрелсовата — продължих вместо него, успокоен, след като всичко бе застанало на мястото си. Нищо чудно, че нямахме проблеми с втория боен кораб — използвали са го като транспорт, за да могат да откарат Лосуту и Апългейт навреме до квадрелсовата, където да ни проследят. Нямаше как да видим, че корабът не е на обичайния си пост, след като се бяхме промъкнали от задната страна на тунела.

— Ще имаме страхотен късмет, ако заради теб халките не наложат вето върху закупуването на изтребителите „Чафта“ — измърмори намусено Апългейт. — Не зная дали си даваш сметка, че изложи на риск целия дипломатически план…

— Забрави чафтите — прекъсна го Лосуту. — Все още очаквам да чуя обяснението на Комптън за Модра.

— Да, сър — кимна Апългейт. — Но позволете ми отново да ви напомня, че не бива да обсъждаме подобни въпроси пред публика. Може би Върховният комисар ще ни позволи да продължим този разговор в перския вагон.

— Сигурен съм, че ще се съгласи — намесих се аз, след като най-сетне бях успял да се овладея напълно. — Но няма никакъв смисъл да ходим чак дотам. — Разполагам с много уютно купе само на крачки оттук.

— Не — поклати глава Апългейт, преди Лосуту да успее да отговори.

Както и предполагах, заместник-директорът на ООН не бе свикнал друг да взема решения вместо него.

— Какво каза? — извърна се той към своя помощник.

Апългейт изглеждаше не по-малко изненадан от собствените си думи.

— Моите извинения, сър — рече той. — Но Върховният комисар трябва да участва във всеки разговор, който се отнася до атаката срещу Модра.

— Разочаровате ме, полковник — подметнах. — Това не беше отношението, което показахте към мен на Модра. Тогава всячески се стараехте да докажете, че сте мой приятел.

— Беше преди да преминеш в редиците на екотерористите и да участваш в нападение на халкска територия — възрази сдържано той.

— Заради това ли е всичко? Или се опитваш да ме размекнеш с надеждата да сваля гарда преди финалния удар на Модри?

Апългейт смръщи чело.

— Нямам представа за какво говориш.

— Възможно е наистина да нямаш — съгласих се аз. — Но виждаш ли, сега аз съм по дирите на твоя малък мълчалив приятел. Двамата с него допуснахте грешка, когато вечеряхме в „Червената птица“. Не голяма, нищо, което да забележа в момента, но по-късно се сетих за това — когато някой подхвърли пред мен, че не можел да си представи да го накарат да пипа някакъв си извънземен корал.

— Не съм казвал нищо за пипане на корали — възрази все така намръщено Апългейт. — Всъщност, мисля, че по-скоро говорих в противоположен смисъл.

— Да, така е — съгласих се. — Грешката беше в думите, които използва. Ти каза, че коралът е „груб, понякога остър, дращещ“.

— Е, и какво от това? — намеси се Лосуту. Този път в гласа му се долавяше съвсем слабо любопитство. Колкото и да не го харесвах, не можех да отрека, че притежава известни положителни качества.

— Ами ето какво, сър. Само ден по-рано бях използвал същите думи и в същия ред, когато апос Маф ми възпяваше качествата на модранския корал. Груб, понякога остър, дращещ. Кажете ми, полковник, каква е възможността да произнесете същите три думи, освен ако някой не ви ги е пошепнал в ухото?

— Това е нелепо — възмути се Апългейт. — Пълна безсмислица.

— Съгласен съм — подкрепи го Лосуту. — Комптън, ако имаш нещо да казваш — кажи го.

— Ще бъда щастлив, сър, ако просто ме последвате до моето купе. И ако ДжанКла пожелае да се присъедини към нас, и той ще е добре дошъл.

— Значи сега искаш Върховният халкски комисар да напусне перския си вагон само защото на теб така ти е удобно? — попита Апългейт.

— За удобството ли става въпрос? Или за неговата безопасност?

— За неговата безопасност? — повтори свъсено Апългейт.

— Да — отвърнах, почувствал се изведнъж уморен от цялата тази препирня. Апългейт никога не ми е бил близък приятел, но въпреки това беше ужасно потискащо да се бориш с някого, който дори не знае, че ти е враг. Може би точно в това се коренеше истинската сила на Модри. — Кажете ми, полковник, той от какво се бои? От мен? От Бейта?

— Престани да го наричаш „полковник“ — изръмжа Лосуту. — Той е цивилен служител.

Поклатих глава.

— Не, сър, просто се е прехвърлил в друга армия. В армията на Модри.

— На кого? — попита ме учудено Лосуту.

Но аз не гледах към него. Пламъчетата в очите на Апългейт бяха угаснали, мускулите на лицето му се бяха отпуснали и имаше вид сякаш всеки миг ще заспи на крака. Но преди да успея да реагирам, лицето му се изпъна и очите му отново си възвърнаха предишния блясък. Всъщност, дори засияха по-силно, а изражението на лицето бе само жалко подобие на онова, което помнех от времето на съвместната ни служба. Съществото пред нас вече не беше полковник Терънс Апългейт.

Истинският противник най-сетне бе дошъл, за да участва в играта.

— Ах — възкликнах, като се опитах да запазя спокойствие. — Дали нямаме честта да разговаряме лично с Модри?

— Имате — отвърна Апългейт. Дори гласът му бе друг — нисък, заплашителен.

Лосуту изглежда също бе доловил разликата.

— Апългейт? — попита той неуверено. Гневът му се бе стопил, заменен от нарастваща тревога. — Какво става?

— Млъквай! — сряза го Апългейт. Пресегна се и улови Лосуту за китката в желязна хватка. — Печелиш, Комптън. Да отидем в твоето купе.

— За какво? — попита Лосуту, като се опитваше да запази присъствие на духа, докато Апългейт го водеше по коридора.

— За да си поговорим — рече му спокойно Апългейт. Той ме погледна и очите му изглеждаха мъртвешки. — А после — добави — смятам да приключа с вас.

 

 

Целият контингент от пътници в първа класа се беше изправил на крака, когато влязохме през вратата откъм вагон-ресторанта. Зарязали картите и напитките си, те стояха като войници, очакващи да ги пратят на бой. Неволно се напрегнах и стиснах юмруци, но за моя изненада те отстъпиха настрани и ни сториха път да минем.

— Къде отиваме? — не спираше да повтаря Лосуту и въртеше глава. — Апългейт?

— Не е твоя работа — сряза го Апългейт. Или по-скоро създанието, което го беше обсебило. Когато настъпи моментът, не биваше да забравям, че срещу мен не стои човешко същество.

Бяхме някъде по средата на вагона, когато вратата отпред се отвори и оттам бликна втори поток от пътници, които вървяха срещу нас, но ни заобикаляха. Явно Модри бе решил да изведе всички свои сподвижници от първа класа.

Докато стигнем моето купе, коридорът съвсем опустя.

— Коя врата? — попита Лосуту.

— Тези две — отвърна Апългейт и посочи моята и вратата на Бейта.

— Ще влезем тук — рекох и пристъпих към вратата на Бейта, където натиснах звънеца. — Тъкмо Бейта ще участва в разговора.

— Както и другият ти сподвижник — рече Апългейт. — Този, дето ти помагаше на станцията.

Вратата се отвори и аз зърнах изненаданото лице на Бейта, когато забеляза, че не се връщам сам. Тя трепна щом видя с кого идвам.

— Да? — попита предпазливо.

— Извинявай — рекох, избутах я внимателно настрани и влязох. Вътрешната врата между двете купета бе частично отворена, точно както я бях оставил. — Боя се, че преценката ни е била погрешна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, докато другите двама влизаха зад мен. Апългейт затвори вратата.

— Иска да каже, че играта свърши — отвърна вместо мен Апългейт и пусна ръката на Лосуту, като го тласна към койката. — Сядайте всички. Ще се постарая да мине бързо и безболезнено. Ти, в другото купе! Ела тук! Веднага!

Не последва отговор.

— Ей, ти, човеко! — извика отново Апългейт и в гласа му се долови заплаха. — Излез веднага!

— Само за момент — отвърна след няколко секунди един кротък гласец. Гласът на Макмикинг, треперещ като на изплашен счетоводител. — Моля ви. Не съм облечен.

Апългейт се поколеба, вероятно се чудеше дали ще е по-безопасно да ни остави тук и да провери какво прави Макмикинг в съседното купе. Погледът му срещна моя и той изглежда се отказа.

— Имаш една минута — извика.

Лосуту се изкашля.

— Комптън, обеща да ми кажеш какво става.

— Накратко, полковник Апългейт е само приемник на друго същество — отвърнах, като се постарах да говоря достатъчно високо, за да може да ме чуе и Макмикинг. — Истината е, че допреди малко той не си е давал сметка, че в него се е разположила една опасна личност или по-скоро групов разум, който се нарича Модри.

— Дори сега не го знае — обади се Бейта с едва чут глас. — Когато Модри поема пълен контрол, той принуждава другата личност да заспи дълбоко. Щом го освободи от волята си, Апългейт няма да помни нищо. Ще смята, че е изгубил съзнание за малко.

— Само че този път може да има проблем — рекох, като оглеждах Апългейт замислено. — Той ще си спомни, че съм говорил за теб точно преди да получи неочакван припадък. Прекалено е интелигентен, за да не си направи нужните изводи.

— Съмнявам се — отвърна спокойно Апългейт. — Туземци като вас са невероятно добри да си измислят сами оправдания за необясними неща.

— Защо го правите? — попита Лосуту и отново бях принуден да изпитам възхищение пред бързината, с която схващаше промените. — Какво точно искате?

— Искам да съм всичко и да властвам над всички — заяви Апългейт сякаш беше очевидно. — И този ден ще дойде. Но да се върнем на въпроса — той отново извърна мъртвешките си очи към мен. — Взел си три инфочипа от Модра I. Върни ми ги.

— Щом настояваш — кимнах към масичката, на която бяха поставени бележникът и чиповете. — Ето ги там.

Апългейт заобиколи стола, като ни държеше под око, и взе чиповете. Погледна ги за миг, за да се увери, че са същите, които е поискал, и ги пусна в джоба си.

— А сега ми кажи какво си научил от тях.

Помислих да се престоря на глупак, но подозирах, че номерът ми нямаше да мине.

— В последно време си изпратил доста голямо количество корали — рекох. — Освен това нищо интересно.

— Нищо ли? — попита той и очите му блеснаха.

— Абсолютно нищо — уверих го искрено. В края на краищата това, което знаех, не го бях научил от скъпоценните му чипове. — Не че не си се опитвал, разбира се.

— Ясно — промърмори той и понечи да се обърне…

Преди да успея да реагирам, пристъпи към койката, сграбчи Бейта за косата и я изправи на крака.

— Ти лъжеш — произнесе със спокоен глас. — Кажи ми къде е и ще я пусна.

— Не зная къде е — възразих, усещайки как челото ми се облива в пот. Апългейт бе вдигнал свободната си ръка и бе обвил с нея шията на Бейта.

— Къде е кое? — попита Лосуту.

— Добре — рече Апългейт. — Нека бъде както искаш. — Той пъхна ръка в джоба на сакото си и я извади след секунда.

В нея държеше късче модрански корал.

— Сега — произнесе, като го завъртя, така че да го огледам — ще ми кажеш ли истината? Или предпочиташ да я одраскам и… — престори се, че я драсва по шията — да я превърна в онова, от което най-много се бои на този свят?

— Остави я на мира, по дяволите — изръмжах и се надигнах. Апългейт доближи корала до шията й и аз неохотно се отпуснах на мястото си. — Казах ти, че не зная.

— Съгласна ли си с него, слугиньо на Паяците? — прошепна заканително Апългейт в ухото на Бейта.

Тя не отговори. Очите й бяха разширени от ужас.

— Е? — подкани я той.

— Ти ще умреш — произнесе Бейта със странно променен глас. — Чу ли ме?

— Чух те — отвърна невъзмутимо Апългейт. — Последна възможност — кажи ми къде е сега родината или се присъедини към нас. Уверявам те…

— Излизам — чухме в този миг гласа на Макмикинг. — Моля ви, не искам да ми сторите нищо лошо.

Апългейт погледна за миг към полуотворената преграда, ядосан от прекъсването.

— Идвай по-бързо! — просъска той. След още няколко секунди в отвора се подаде изплашеното лице на Макмикинг.

Този път не си беше променил косата. И въпреки това в първия миг почти не успях да го позная. Напълно бе изчезнал самоувереният му вид, заменен от трескава нервност. Очите му бяха изцъклени от уплаха, пръстите и устните му трепереха, той преглъщаше изплашено и очевидно едва се сдържаше да не се разридае.

— Моля ви, не ме наранявайте — прошепна отново.

— Сядай! — нареди му с презрение Апългейт и кимна към койката. После отново се извърна към мен, отвратен от жалката гледка на това човешко същество. — Е? — попита отново и доближи корала до шията на Бейта.

И в този миг Макмикинг нападна.

Хвърли се право към Апългейт, преодолявайки делящото ги разстояние за частици от секундата, и го удари с всичка сила по дясното рамо. Апългейт изрева от болка и Бейта успя да се отскубне от парализираната му за миг ръка. Апългейт също се извъртя и замахна с корала в лявата си ръка към лицето на Макмикинг.

Но Макмикинг вече не беше там. Още преди Бейта да се освободи напълно, той се бе претърколил на пода и сега десният му крак подкоси Апългейт.

Чу се нов болезнен вик, Апългейт подскочи и тупна по гръб на пода. Скочих да помогна, но нямаше нужда. Макмикинг довърши извъртането си и зашлеви с върха на другия си крак Апългейт зад ухото. Чу се звучен удар и тялото на приемника застина на пода. Дясната му ръка се разтвори и коралът се изтърколи на пода.

— Има ли пострадали? — попита Макмикинг, след като срита пробно Апългейт в ребрата, за да се увери, че го е извадил от строя.

— Няма — отвърнах и коленичих до Апългейт. — Той успя ли да те одраска с корала?

— Дори не ме доближи — увери ме Макмикинг.

— Внимавайте — предупреди ни Бейта. — Модранските приемници са много издръжливи.

— Не мисля, че в случая ще имаме някакъв проблем — рекох. — Той е мъртъв.

— Какво? — ахна Макмикинг и се надвеси да провери сам. — Не съм го удрял чак толкова силно.

— Колонията вероятно се е самоубила — обясни Бейта и неволно потрепери. — Както онези двама халки на Керфсис.

Макмикинг се надигна и побутна кораловия къс с върха на обувката си.

— Какво ще правим с това?

— Само не го докосвай! — предупредих го аз. След това се приближих и ритнах парчето корал под леглото, където поне засега щеше да е на безопасно място. — Чудя се откъде ли го е взел?

— От перския вагон — промърмори машинално Лосуту, без да откъсва втренчен поглед от трупа на Апългейт. — ДжанКла има там малък шадраван с корали.

Значи перският вагон бе нещо като подвижен команден център на Модри.

— Трябваше да се досетя — възкликнах. — Бейта, как мислиш, той може ли да ни чува?

— За корала ли говориш? — намеси се Лосуту, като местеше поглед между мен и Бейта. — Но как, за Бога?…

— Директоре, моля ви. Бейта?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Полипите могат да засичат и интерпретират вибрации, но само под водата.

— Ами Апългейт?

— Но нали каза, че е мъртъв! — не мирясваше Лосуту.

— Директоре, моля ви — повторих още по-настойчиво.

— Би могъл — заключи Бейта. — Нервната дегенерация още не е започнала…

— В такъв случай да го разкараме оттук — намеси се Макмикинг и се наведе, за да повдигне Апългейт. — И по-добре да изритаме и корала навън с него.

След не повече от минута изнесохме трупа и корала в коридора, като преди това прибрах инфочиповете.

— Ами ти? — обърнах се към Бейта. — Той успя ли да те одраска с корала?

— Не — отвърна тя и притисна длан към бузата си.

— Сигурна ли си? Стой, не мърдай — наредих й и се наведох към нея. — Остави ме да погледна.

— И какво ще видиш? Някоя микроскопична драскотина? Казах ти, че нищо ми няма.

— Добре, добре — изръмжах. — Исках само да ти помогна.

— Ако искаш да ми помогнеш, по-добре ми кажи какъв ще е следващият му ход — тросна се тя на свой ред, седна на койката и сви крака към брадичката си.

— За какъв следващ ход говориш? — попита неусмиримият Лосуту. — Нали е мъртъв?

— Тя има предвид Модри като групов разум — обясних му с бързо изчерпващо се търпение.

— Добре, но… ама вие сериозно ли говорите? Това е…

— Безумие? — подхвърлих заядливо. — Нелепо? Ужасяващо? Избирай каквито искаш прилагателни и все ще са верни.

Лосуту бавно си пое въздух.

— Добре — рече той. — Да приемем за момент, че е истина. Та, както и тя попита: какво следва? Какви са възможностите му оттук нататък?

— Нали видя пътниците от първа класа, които ходеха по коридора като зомбита? — припомних му аз. — Всичките са модрански приемници, също като Апългейт, и всичките вероятно са под пряк контрол на колективния разум. — Потупах се по джоба. — И сега единствената им цел в живота е да се доберат до тези инфочипове.

— Колко са на брой? — попита Макмикинг.

— Ами, всички пътници от първа класа, плюс ДжанКла и неговия антураж, и вероятно още в другите класи, разположени там за по-голяма сигурност. Шансовете никак не са добри.

— Да, но до Хомшил остава не повече от час — отбеляза Макмикинг. — Ако се барикадираме тук, вероятно ще издържим дотогава.

— И после да си пробиваме път през тях, за да слезем на станцията? — попитах със съмнение. — Не зная дали си заслужава. Добре де, я да видим с какво са закрепени тези койки за стените…

И в този миг Бейта изкрещя зад гърба ми.

— Какво има? — попитах, след като се извърнах рязко.

Очите й бяха втренчени невиждащо в безкрайността, а лицето й бе станало тебеширенобяло. Дишаше на пресекулки.

— Бейта? — седнах до нея и я разтърсих за раменете. — Бейта, какво се е случило?

— Те го убиха… — прошепна тя с разтреперан глас. — Те убиха един от Паяците.

— Кой го уби? — попитах, опасявайки се, че вече зная отговора.

— Тълпата. Те всички…

— Невъзможно — възрази Макмикинг. — Нали каза, че са само пътниците от първа класа. Не са достатъчно, за да се справят с един Паяк.

— Той греши — прошепна тя, без да ни поглежда. — Сега те всички са част от Модри. Те нападат Паяците… смятат да ги избият… всичките… — тя затвори очи. — А после да убият и нас.