Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (3)

3.

Вратата се отвори и тъй като се съмнявах, че имам право на избор, последвах я отвън на перона.

На пръв поглед приличаше на стандартна квадрелсова станция. Но когато се огледах, установих, че няма нищо стандартно в нея.

Първо, имаше само четири канала с релси, вместо обичайните тридесет. Самата станция бе по-къса и тясна, вероятно по дължина не надхвърляше километър. Вместо познатата смесица от помещения за пътници и за поддръжка, пространството между релсите бе запълнено със строго профилирани постройки — от съвсем миниатюрни, с размерите на канцелария, до гигантски, наподобяващи самолетни хангари. Имаше цял лабиринт от допълнителни коловози, които свързваха отделните помещения.

— Насам — рече момичето и ме поведе към една от ниските сгради.

Тя тръгна, а аз се поколебах за миг. Не можех да измисля нито една причина, поради която Паяците биха искали да разговарят с мен, и това ме караше да се чувствам неспокоен.

Още повече че бяха спрели цял влак, за да го направят. Погледнах през рамо, докато се чудех какво ли обяснение ще дадат на останалите пътници.

Не възнамеряваха да им дават никакво обяснение, тъй като нямаше други пътници. Останалата част от влака бе изчезнала. Само моят вагон, опразнен своевременно от шестимата си пасажери, пред товарния вагон и друга машина, която вероятно го бе изтикала дотук.

— Господин Комптън?

Обърнах се. Момичето бе стигнало постройката и ме чакаше до вратата.

— Мда — измърморих и не без усилие на волята я последвах. Тя изчака да се приближа и двамата влязохме заедно.

Зад вратата имаше малка стая, мебелирана според конкретните нужди, също както всичко останало на станцията. Три фотьойла, обърнати един към друг. Един от тях вече бе зает от поразително дебел мъж на средна възраст, облечен в син костюм и с посивяла коса. Зад него стоеше Паяк, по-висок от кондуктор и по-нисък от техниците. Вероятно управителят на станцията, реших аз, докато разглеждах непроницаемата сфера.

— Добър ден, господин Комптън — поздрави ме дрезгаво мъжът. Говореше с малко приглушен глас, сякаш се обръщаше към мен изпод водата. — Казвам се Хермод. Ако обичате, седнете.

— Благодаря — рекох и заех един от свободните фотьойли, докато момичето се настани в другия. — Мога ли да узная къде се намирам?

— В една от станциите за поддръжка и ремонт на тунела — обясни той. — Точното й местонахождение не е от съществено значение.

— Мислех, че поддръжката и ремонтът се извършват по главните станции.

Хермод помръдна леко масивните си рамене.

— И това е така — отвърна той. — Паяците избягват да говорят за тези станции.

— Е, това обяснява донякъде нещата — отбелязах. — Но не мислите ли, че на Нови Тигрис ще има да се чудят, когато влакът се появи с два вагона по-малко?

— Оставете за това да се грижат Паяците — успокои ме той. — Едва ли щяха да си правят труда да разговарят с вас, без да вземат мерки за подобна дреболия. Бъдете спокоен, ще се присъедините към влака, преди да пристигне на Тигрис.

— Ах — въздъхнах и си придадох успокоен вид, макар все още да бях нащрек. Значи Паяците не само искаха да разговарят с мен, а и държаха това да стане тайно. — Добре де, за какво става въпрос?

— Паяците имат проблем — обясни мрачно Хермод. — И то такъв, от който може би ще зависи бъдещето на цялата галактика. Изглежда смятат, че бихте могли да помогнете за решаването му.

— Какво ви кара да смятате така? — попитах, усещайки, че цялото ми тяло е плувнало в пот.

— Вие сте отлично подготвен наблюдател, следовател и аналитик — рече той. — Школуван при най-добрите — разузнаването на Западния съюз.

— Което ме изгони преди две години — припомних му, подминавайки с привидно нехайство въпроса дали разузнаването на Западния съюз наистина е най-доброто.

— Но не и заради липсата на способности — отвърна Хермод. — Причината не беше ли… как го бяха нарекли? Професионална недискретност?

— Нещо подобно — съгласих се равнодушно. Точно така бе формулирано в заповедта за уволнение. „Професионална недискретност“, сякаш бях откраднал кърпа в хотела, или нещо от тоя род. А не защото бях предизвикал страхотен фурор в медиите, след като им поднесох на тепсия главите на неколцина висши чиновници, при което си спечелих омразата и проклятието на генералния секретар на ООН. И след всичко това имаха смелостта да ме обвиняват в професионална недискретност!

Но сега не беше времето да обсъждаме този въпрос.

— Има много други бивши разузнавачи на Западния съюз, които са също толкова добри, без да са губили репутацията си — продължих да упорствам. — Така че — отново — защо точно аз?

Хермод смръщи вежди.

— Резервираността ви ме изненадва, господин Комптън — рече той. — Бих си помислил, като се има предвид настоящото ви положение, че сте готов да се вслушате във всяко разумно предложение.

„Моето настоящо положение.“ Какъв невинен, на пръв поглед израз. Почти като „професионална недискретност“.

Дали той и Паяците знаеха за новата ми работа? Трудно ми беше да си представя, след всички параноични усилия, които бяхме положили, за да я запазим в дълбока тайна.

От друга страна, трудно беше да си представя как биха могли да не знаят. Техният пратеник, в края на краищата, бе точно там, пред „Ню Палас тауърс“, вечерта, когато стана онази случка.

Но не можех да открия никакви признаци, че Хермод знае нещо повече по въпроса, по жестовете и поведението му. Нямаше и следа от напрегнато очакване, нито от нетърпението на ловеца, дебнещ жертвата да падне в капана. Нищо, освен ентусиазъм да услужи на новите си господари, страх и безпокойство пред бъдещето. Ако знаеше нещо повече за мен, ужасно умело го прикриваше.

— Вярно е, че настоящото ми положение не е такова, каквото бих искал да бъде — съгласих се аз. — Но какво ще кажете да обменим малко информация, вместо да си разменяме любезности?

Той облиза устни.

— В галактиката има много загадъчни местенца — поде след това. — Едно от тях, което Паяците наричат Оракула, се намира на късо разстояние от станция, подобна на тази. От време на време някой Паяк, който преминава през този район, получава прозрения за бъдещето. — Той посочи Паяка зад него. — Преди пет седмици този тук е видял бъдещото разрушаване на филианска станция.

Този път не се сдържах и се надигнах. Филианските станции са сред най-добре охраняваните в цялата галактика.

— Сигурен ли е, че става въпрос за филианска станция?

— Напълно — отвърна Хермод и лицето му потъмня. — Защото там имало изкормени останки на два бойни кораба от клас „Сорфали“.

Хвърлих поглед на Паяка.

— Вашият приятел трябва да е халюцинирал — рекох с привидно безразличие. — Филианците са генетично програмирани срещу бунт и гражданска война.

— Не съм казвал, че е имало гражданска война — възрази Хермод с още по-мрачен тон. — Атаката е дошла извън системата.

Погледнах към безизразното лице на момичето. Ако това беше шега, никой не се смееше.

— Сега вие халюцинирате — рекох на Хермод. — Не могат да се прекарват оръжия с железницата. Със сигурност не и такива, които биха се справили със „Сорфали“. Знаете го по-добре от мен.

— Така смятат и Паяците — съгласи се Хермод. — Но въпреки това видението е било недвусмислено. И тъй като предишните пророчества на Оракула са се оказвали верни, Паяците нямат друг избор, освен да приемат и това за такова. — Той втренчи поглед в мен. — Предполагам, че е излишно да ви разяснявам последствията.

— Напълно — кимнах. В галактиката съществуваха общо дванайсет империи, или поне дванайсет раси, които Паяците приемаха официално за империи. Само няколко от тях, като петте свята на нашата жалка, незабележима Земна конфедерация, не бяха достойни за подобно название, други, между които Филианската асамблея и Шоршианските територии, бяха чиста проба такива, състояха се от хиляди звездни системи, разпрострени на огромно разстояние из космоса. В исторически план, поне на Земята, могъщите империи рядко са се сблъсквали една с друга, без да започват война, и доколкото познавахме извънземната психология, нямаше никаква причина да смятаме, че щяха да реагират по друг начин, ако имаха възможност да избират.

Не и в този случай. Единственият способ да се преодоляват междузвездните разстояния бе квадрелсовата железница, а нямаше никакъв начин да се напъха бойна машина в някой от вагоните. Изключение правеха междузвездните правителства, на които това бе разрешено, но при специални условия, и то само за отбранителни цели.

Което означаваше, че всеки, решил да започне война със съседа си, щеше да се изправи пред почти непреодолима преграда. В зависеща от квадрелсовия транспорт галактика отбраната беше богът на войната.

Но от друга страна, ако някой знаеше как да разруши не само една квадрелсова станция, но и няколко бойни кораба заедно с нея, на уютния мир, в който съществувахме всички, му се виждаше краят.

— Имало ли е нещо друго в това видение? — попитах. — Някаква представа коя от филианските станции е била разрушена или кой може да е агресорът?

— Нищо — поклати глава Хермод. — Забелязал е само, че филианските кораби са били със знаците както на сегашната династия, така и на тази, която се очаква да дойде на власт след четири месеца. От което можем да заключим, че атаката ще стане в преходния период.

Четири месеца. Играта непрестанно загрубяваше.

— Не е никак много време.

— Не е — съгласи се Хермод. — Паяците, естествено, са готови да ви окажат пълно съдействие, включително неограничен достъп до квадрелсовата система.

— Даже и до места като това? — попитах, като присвих очи.

— Да, ако се налага — кимна той. — Макар че не виждам защо ще ви е необходимо.

— Човек никога не знае — свих рамене. Изведнъж цялата тази история ми се стори ужасно интригуваща. — И как ще ми осигурят този неограничен достъп? С пропуск? С тайно ръкостискане?

— Започва се с това — рече той и кимна на момичето. Тя се надигна, извади от чантата си калъфче, което приличаше на онова, което бях открил в джоба на убития, само дето бе изработено от лъскава луксозна кожа, и ми го подаде.

За разлика от третокласния билет с бронзови краища този блещукаше с диамантения прах на пропуск „първа класа“ за неограничена употреба, какъвто досега бях виждал само по рекламите.

— Чудесно — рекох. — За какъв период е валиден?

— За какъвто се окаже необходимо — отвърна Хермод. — Стига, разбира се, да приемете работата. Е, очаквам отговор.

Обърнах пропуска към светлината, за да му се полюбувам, докато прехвърлях наум всички възможности. Ако всичко това бе капан и те бяха наясно с какво се занимавам, отговорът ми нямаше да промени нищо. Каквото и да кажех, вече им бях в ръцете.

Но ако не беше капан и предложението бе напълно легитимно, в такъв случай ми поднасяха дар върху сребърен поднос.

Разбира се, ако приема предложението, ще се задължа да направя нещо по въпроса, дори само от етични подбуди. Четири месеца не бяха кой знае колко време, за да успея да установя кой е неизвестният, подготвящ междузвездна война, и да го спра.

Но цялата тази история бе прекалено интригуваща, за да я подмина с лека ръка. Освен това, въпреки че поговорките често твърдяха обратното, не виждах защо да не се опитам да служа на двама господари.

— Защо не? — повдигнах рамене и прибрах пропуска във вътрешния си джоб. — В играта съм.

— Чудесно — Хермод отново кимна към момичето. — Това е Бейта. Тя ще ви придружава.

Погледнах я и установих, че тя също ме гледа с обичайното си равнодушно изражение.

— Благодаря, но предпочитам да работя сам.

— Може би ще ви е нужна информация и помощ от Паяците посочи той. — Само неколцина от тях могат да общуват с хората с нещо повече от предварително заучени фрази.

— Да не би вашата Бейта да говори техния език?

— Да речем, че познава тайното им ръкостискане — отвърна Хермод с уморена усмивка.

Опитах се да прикрия киселата си физиономия. Не ми трябваше компания за пътуването, особено на някой с вид на манекен, току-що свален от конвейера. Но очевидно Паяците щяха да настояват да ми прикачат шпионин.

— Ами добре — рекох. — Щом се налага.

— И още нещо — добави Хермод. — Куриерът, който ви достави билета, трябваше да ви придружава дотук. Спомена ли защо е променил намерението си?

Подвоумих се, но изглежда нямаше никакъв смисъл да лъжа.

— Боя се, че личното му желание едва ли играе съществена роля в случая. Той издъхна в краката ми.

Бейта възкликна сподавено и изведнъж в стаята се възцари злокобна тишина.

— Какво е станало? — попита Хермод.

— Бяха го простреляли — обясних. — На няколко места. Изглежда някой се бе постарал да се отърве от него.

— Успяхте ли да видите какво се е случило?

— Зная само, че кръвта му изтичаше, когато го намерих — отвърнах, като подбирах внимателно думите. Ако те вече знаеха повече за мен, споменаването на „Ню Палас тауърс“ нямаше да промени нищо. Но ако не знаеха, не аз щях да съм този, който да ги насочи в правилната посока. — Като се имаше предвид в какво състояние беше, направо е изненадващо, че бе успял да стигне толкова далече.

— Той беше известен за важността на мисията — отвърна натъжено Хермод. — Да имате представа какво оръжие са използвали?

— Парализиращи куршуми и инфразвукова пушка — отвърнах. — За щастие не бяха опрели до шредери.

— Това са човешки оръжия, нали?

— Да, което не означава нищо — рекох. — На Земната станция следят стриктно за вноса на извънземни оръжия.

— Не и когато е за някое от чуждите посолства на Земята или на Марс — обади се Бейта. Лицето й се бе изопнало за миг при споменаването на трагичната кончина на хлапето, но сега отново бе придобило обичайното си равнодушно изражение. — Доколкото ми е известно, охраната на посолствата може да носи оръжие, каквото иначе е забранено за внос.

— Така е — кимнах. — Но да използваш подобно оръжие за убийство, е все едно да напишеш на голям бял плакат името на убиеца. Както вече казах, изборът на оръжие едва ли ще ни насочи към убиеца. Може би криминалистите щяха да имат по-голям късмет, ако бяха провели щателно разследване.

— И защо не са го направили? — попита намръщено Хермод. — Нали става въпрос за убийство?

— Защото жертвата не носеше никакви документи, кредитни карти или ключове — обясних. — Кой ще се занимава с подобни случаи? Ще имате късмет, ако въобще са запазили праха му след кремацията.

Хермод въздъхна.

— Ясно. Е… благодаря ви, господин Комптън. И успех.

Двамата с Бейта се върнахме мълчаливо във вагона, където аз се настаних на предишното си място, а тя седна зад мен.

— Надявам се, този път не възнамерявате да ми пускате приспивателен газ? — подхвърлих, като я погледнах през рамо.

За миг в очите й блесна учудване.

— Знаехте ли за това?

— Беше съвсем очевидно — отвърнах. — Дали ви е хрумвало на двамата с Хермод, че можехте просто да ме поканите на разговор?

— Налагаше се да запазим разговора в тайна — обясни тя. Малко след като потеглихме, във вагона влезе кондуктор и съобщи на останалите пътници, че има свободни места във втора класа и могат да се преместят там. Трябваше да сте заспал, за да има извинение, че не предлага и на вас.

— Както казах, достатъчно бе да ме попитате.

— Щеше да е по-реалистично, ако не знаехте какво става. Ето защо билетът ви бе предназначен за Яндро.

— Разбирам — кимнах. — Означава ли това, че няма да ходим там?

— Освен ако не настоявате. Багажът ви вече е отнесен в първа класа, където разполагате със собствено купе. Можем да се преместим там веднага щом се върнем във влака.

Не само билет за първа класа, но и собствено купе. Много рано започваха да ме глезят.

— Много добре — кимнах. — Някакви шансове да се радвам на подобно внимание и след смяната на влака?

— Разбира се — отвърна тя, сякаш беше ясно. — Във всеки влак на квадрелсовата железница ще ви бъде подсигурено по едно празно купе първа класа за период от следващите четири месеца.

— От хубаво, по-хубаво — рекох. — Добре де, да се захванем с най-важното. Имате ли карта на квадрелсовата система? Искам да кажа, такава, която показва тези сервизни станции и разни други скрити хубости?

— Не зная какво разбирате под „скрити хубости“ — рече тя и извади от джоба си инфочип. — Освен това ще се наложи да използвате моя бележник. — Информацията е замаскирана и не може да се чете на всеки.

— Умно измислено — одобрих аз и поех електронния й бележник. — Как ви е фамилията, между другото?

— Нямам такава — рече тя, докато се настаняваше на седалката. — До един час ще се скачим с влака. Ако имате въпроси, можете да ме събудите.

Тя затвори очи, а аз продължих да разглеждам още няколко секунди безизразното й лице. Оттук нататък щеше да следи всяка моя стъпка и да подсвирне на Паяците при първото подозрително движение.

Обърнах се и погледнах напред. Все още не знаех дали Паяците не са замислили нещо друго. И така да беше, осигуряваха ми достатъчно дълго въже, за да се обеся на него. Щеше да е жалко, ако усилията им отидат нахалост. Облегнах се на седалката и се захванах за работа.