Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (16)

16.

Коридорът пред залата беше пуст. Видяхме неколцина да се отправят към шлюзовете, между тях и двама халкски войници. Но бяха на разстояние от нас и доколкото можех да определя, никой не ни обърна внимание.

Навън всичко беше както го бяхме оставили преди няколко минути. Ракетата продължаваше да стърчи върху леда, а халкският военен кораб — до нея. Отправихме се към площадката за кацане, като двамата с Бейта и багажа заехме позиция отпред, а Фейр крачеше зад нас с извадено оръжие, както подобава на халкски ескорт.

— Надявам се, не разчиташ на този парад, за да се качим на борда на военния кораб — подметнах. — Халкските командоси също имат маскировъчни костюми.

— Не се тревожи — успокои ме Фейр. Малко преди това бях чул тих глас да му докладва нещо по предавателя. — Уредил съм друг транспорт.

И като по команда над хоризонта се появи една точка, която се приближаваше бързо в наша посока. Необходими ми бяха няколко секунди, за да позная летящия кран, който бях видял по-рано, с прикачения отдолу смачкан автобус. Кранът продължаваше да се носи ниско и право към нас, малко по-бързо, отколкото бих очаквах от тяло с подобна маса.

Все още гледах към него, когато скобите му се разтвориха във въздуха, изпращайки поклащащия се автобус към повърхността. Чух рязката въздишка на Бейта и миг по-късно автобусът се удари в задната част на военния кораб.

Дори в разредената атмосфера на Модра ударът бе достатъчно силен, за да бъде чут — като месомелачка, в която са хвърлили кокал.

— Към ракетата — нареди Фейр над грохота.

Ускорихме крачка, търсейки деликатния баланс между подтичването и неконтролируемото откъсване от повърхността. Зад нас от шлюзовете вече се показваха облечени в скафандри фигури. Видях и десетина войници да се спускат от близките хълмове. Самият кран, освободен от тежестта си, прелетя над хижата и изчезна в посока на тунелите.

Успяхме да стигнем безпрепятствено отворения люк на ракетата. Шмугнахме се вътре, аз извадих за всеки случай пистолета, а Фейр се зае с валчестата дръжка.

Нямаше нужда да вадя оръжие. През пулта за управление вече имаше двама със скафандри като този на Фейр и съдейки по погледите, които си размениха, всичко вървеше според плановете.

— Предполагам, това обяснява къде са отишли халкските пленници — обърнах се към Фейр.

— Всъщност, те управляваха крана — отвърна Фейр. — Можеш ли да управляваш този кораб?

— Вероятно — пристъпих между двамата белидейци и огледах набързо пулта. Всички надписи бяха на халкроски, но разположението на приборите бе стандартно. — Да речем, че ще мога. Стига да не очакваш от мен висш пилотаж.

— Нищо толкова сложно — увери ме Фейр и махна на Бейта да се разполага. — Искаме само да ни върнеш до мястото, където ни откри рано тази сутрин.

— Готово — отвърнах, настаних се на пилотското кресло и се закопчах с колана. Направих проверка на йонните двигатели и получих потвърждение, че са в готовност за излитане. — Само кажи кога.

— Веднага — отвърна Фейр.

От школата имах известна подготовка по управляване на космически кораби, но тя бе концентрирана главно върху изтребители и други военни съдове и първото, което забелязах, бе колко мудно ми се подчинява йонната ракета. Но веднага щом я насочих в правилната посока и увеличих тягата, ракетата взе да се държи малко по-уверено и ние усетихме лек натиск върху седалките, докато пейзажът под нас започна да се мени. Минута по-късно стигнахме края на червените пилони и недовършените тунели.

— Сега какво? — попитах.

— Трябва да разтопим леда над северния тунел — извика Фейр от дъното на кабината. — Знаеш къде.

Погледнах през рамо и се облещих. Докато съм бил съсредоточен върху управлението, Фейр и двамата му помощници бяха извадили отнякъде и сглобили зловещи на вид 15-милиметрови, подпирани на хълбочен статив картечници.

— Страхотно — подметнах. — От Систарко ли си ги носите?

— Да — отвърна Фейр. — Оръжията от военен клас не могат да бъдат транспортирани чрез квадрелсовата железница. Докарахме стоки, продадохме ги и купихме необходимото оборудване от местни търговци.

— От черния пазар, не се съмнявам — кимнах. — Давате си сметка, че са внесени нелегално, нали?

— Остави тези грижи на нас — рече той. — Съсредоточи се върху разтопяването на леда, а ние ще се занимаем с изтребителите.

— С изтре…? — погледнах към таблото, сетне надзърнах през прозрачния похлупак.

Сега вече ги видях. Две чафти, увиснали над леда и насочили оръжия в наша посока. Докато ги разглеждах, единият изтребител размърда многозначително стабилизатори, прокарвайки насочващите си системи през корпуса ни в универсалната команда да се предадем.

— Не изглеждат никак щастливи — предупредих Фейр.

— Не им обръщай внимание — отвърна той, докато помагаше на своя тежковъоръжен другар да заеме позиция при десния шлюз. Другият вече бе застанал при левия и преградата зад него се спускаше. — Това е цивилен кораб — продължи, като се върна и седна на креслото на втория пилот. — Няма да посмеят да стрелят по нас, докато не осъзнаят, че не сме се оставили да ни измамят.

— Как да ни измамят?

— По-късно — рече Фейр. — А сега… внимателно.

Накарах ракетата да увисне на десетина метра над повърхността и вероятно на трийсет от мястото в северния тунел, където бе скрита подводницата. Наклоних я на една страна — не беше никак лесна задача, имайки предвид изправената й конструкция — и плавно увеличих тягата в двигателите.

— Та как точно не сме позволили да ни измамят? — повторих, докато ледът започна да кипи под нагорещения до бяло пламък.

— Казах ти по-рано, че някои от фактите, представени от Апългейт, не отговарят на истината — заговори той, докато си разпределяше вниманието между кипящия лед и увисналите пред нас изтребители. Досега поне беше прав и те ни оставяха да вършим каквото бяхме подхванали. — Най-важният сред тях е характерът на опасността, срещу която се изправяме — продължи Фейр. — Модри не е просто група от търговци на наркотици. Това е самият корал.

— Самият… искаш да кажеш… чакай, не разбирам.

— Модранският корал се състои от множество дребни полипи в черупкоподобна сърцевина — обясни той. — За разлика от другите корали, в големи количества тези полипи оформят клетките на колективен разум. Сега малко наляво.

Изместих кораба в указаната посока.

— Какъв пък е този „колективен разум“?

— Полипите функционират като клетки на нормален мозък, но вместо да се свързват с неврони, те общуват телепатично — рече той. — Няколко хиляди, събрани заедно, могат да създадат рудиментарно съзнание, а достатъчно голяма група би могла да се свърже с други, отстоящи на стотици километри, и да оформи истински разум. — Той ме погледна. — Не ми вярваш, разбира се.

— Не съм го казвал — отвърнах предпазливо. Как иначе да разговаряш с някой, който е въоръжен с картечница? — Откъде знаеш всичко това?

— Ето — каза той и ми посочи екрана. — Виждаш ли?

Погледнах нататък, очаквайки да видя някаква аморфна маса от корали да се надига сред парата и замръзващия дъжд, като граф Дракула в онзи стар класически филм. Но там нямаше нищо подобно и едва след като се вгледах по-внимателно, осъзнах, че ми сочи чифт сиви метални стълбове — стрелите на крана, на който бе закачена откраднатата подводница.

— И каква по-точно е тази заплаха? — попитах. — Експортираните парчета шпионират в полза на централния мозък или нещо подобно?

— Експортираните коралови маси — наричаме ги аванпостове — са твърде далеч от родината, за да осъществяват директна връзка. Опасността се крие в мобилните колонии, в приемниците, които те са създали у повечето от обществените и политическите лидери в галактиката.

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Какво искаш да кажеш с това „създали“? Как са ги създали?

— Чрез докосване — отвърна той. — Полипите разполагат с кукички, които са в състояние да проникват през кожата до кръвотока, благодарение на малките драскотини, получили се при докосване до корала. Щом се озоват там, те израстват до пълноценни организми, после се разделят, израстват отново и създават собствена колония.

— А след това?

— Колонията поражда тайна вторична личност — обясни Фейр. — Тя обикновено остава на заден план в съзнанието на приемника, внушавайки му незабелязано как да действа при различни обстоятелства. Съветите, които дава, са напълно рационални и не биха могли да събудят подозрение.

„Хайде — беше ме подканил Маф онзи следобед в казиното. — Докосни корала.“

А на следващия ден, завладян от внезапен импулс и озовал се неизвестно как в казиното, почти бях готов сам да го направя.

— Необходимо ли е да е вътре в теб, за да те насочва? — попитах, страхувайки се какъв може да бъде отговорът. Ако са вкарали някоя от онези гадинки в мен без мое знание…

За мое облекчение той поклати глава.

— Само достатъчно голяма колония има способността да извършва внушения от разстояние — отвърна той. — Ние ги наричаме мислени вируси. Те са в състояние да се свързват с мозъка на отделна личност в продължение на минути, дори часове.

— Осигурявайки на жертвата достатъчно време, за да се убеди сама, че тъкмо това е нейното желание — кимнах мрачно.

— Именно — потвърди Фейр. — Готово.

Сега вече през парата се подаваше върхът на подводницата.

— Щом ще се опитваш да разрушиш корала, защо ти трябваше да издигаш подводницата до повърхността? — попитах.

— Изключи плазмената струя, за да можем да закачим крана — нареди той. — След това ще разтопим останалата част от леда.

На задния екран настъпи раздвижване — тежкият кран, който бе запокитил автобуса срещу военния кораб, се бе появил от вътрешността на южния тунел и сега маневрираше предпазливо през ледената буря към подводницата.

— Внимавай — предупреди ме Фейр. — Изтребителите всеки миг ще преминат към действие.

Погледнах към двете чафти. Нито една от тях не беше помръднала, но изведнъж ме изпълни предчувствието, че всеки момент това може да стане.

— Срещу подводницата ли?

— Срещу подводницата — потвърди Фейр. — Но какво…

Протестите му секнаха, когато подадох допълнителна тяга на маневрените двигатели, извъртайки кораба и насочвайки плазмения пламък директно зад нас, между изтребителите и подводницата.

— Нали каза, че няма да стрелят по нас?

Думите едва бяха изхвърчали от устата ми, когато изтребителите атакуваха.

Те се разделиха, единият набра височина, вторият се спусна, но и двата се опитваха да заобиколят пламъка, с който бях блокирал линията за обстрел на подводницата. Намалих още тягата, снижих се, доколкото бе възможно, над заледената повърхност и се опитах да блокирам достъпа на този, който беше по-ниско. На свой ред той също се снижи, очевидно смятайки, че в играта на котка и мишка има предимството на по-маневрения кораб. Партньорът му, изведнъж получил пред себе си чисто пространство, пикира, за да нанесе решаващия удар.

За да бъде пресрещнат с градушка от бронебойни проектили от белидееца, заел позиция на левия шлюз. Чафтата подскочи и се завъртя рязко, опитвайки се да се измъкне от залпа, но в същия миг двигателите й изригнаха в пламъци и тя се разпадна на множество отломки.

Другият изтребител все още се опитваше да се промуши под мен. Стиснах зъби и продължих снижаването…

И подскочих от изненада, когато Фейр неочаквано се пресегна към пулта и подаде пълна тяга на двигателите.

— Какво правиш? — извиках в мига, когато йонната ракета подскочи като изстреляна от бутилката тапа.

— Разчиствам пътя — отвърна ми той също на висок глас, за да надвие рева на двигателите. — Дръж се.

Тъкмо си поемах въздух, когато под нас в хоризонтална посока прелетя издължен черен цилиндър, яхнал ярък жълтеникав пламък. Той удари изтребителя право в предното стрелково гнездо.

Чафтата избухна в ослепителни пламъци и дим.

Насочих вниманието си в противоположна посока. Едва сега забелязах на входа на тунела двама белидейци с опрени на раменете ракетомети. Тъкмо погледнах към тях и другият белидеец изстреля ракетата си към оцелелия изтребител. Нова експлозия и битката беше приключена.

Нужни ми бяха известни усилия, за да си възвърна гласа.

— Ами… — подех, докато се чудех какво всъщност да кажа.

— Мина доста добре.

— Поне засега — съгласи се напрегнато Фейр. — Въпросът е какви изненади още са ни приготвили.

— Че това малка изненада ли беше? — попитах. Двамата белидейски стрелци бяха захвърлили оръжията си и се спускаха към кратера, който бях разтопил в леда, докато от пещерата излизаха още техни другари. Групата достигна почти освободената подводница и увисналия над нея летящ кран и се зае да я прикачва към стрелите. — Ако имаме свободна минута, ще бъдеш ли така любезен да довършиш историята си? Започни, ако обичаш, с това какво търси тук горе подводницата, след като коралите са на дълбочина?

— Тези корали въобще не ни интересуват — отвърна Фейр.

— И това бе последната грешка в разказа на Апългейт. — Той посочи надолу. — Виждаш ли, това не е светът, където са се появили модранските корали.

— Абсурд! — възкликнах малко грубо, забравил за миг въоръжените му спътници. — Всички доклади, които съм чел, твърдят обратното.

— Така е, в докладите се казва, че коралът се е появил на Модра I — потвърди той с все същата напрегната усмивка.

— Въпросът е, че това не е Модра I. С цел да заблуди потенциалните си противници, Модри е разменил названията на двете планети.

— Шегуваш се — облещих се аз. — Как е възможно да преименуваш две луни, без никой да забележи?

— Че кой би забелязал? — отвърна Фейр с въпрос. — Тези, които събират готовия материал, пакетират го и го изпращат, до един са приемници, на пряко подчинение на Модри, който им шепне в мозъците. Останалите просто смятат, че такива са фактите.

Свих устни. Имаше някаква странна логика във всичко това, не можех да не го призная.

— Сигурен ли си, че не грешиш?

Той посочи димящите останки на изтребителя.

— Доказаха го със собствените си действия — отвърна. — Как мислиш, щеше ли Модри да атакува с такава сила, освен ако изведнъж не си бе дал сметка, че сме разкрили истината и че заплахата е надвиснала над истинските коралови полета?

— Питах дали имаш други доказателства за смяната на имената?

Очите му се впиха в мен.

— Интересен екземпляр си ти, човеко. В действията си нерядко се уповаваш на странни и нелогични заключения и разсъждения, дори предчувствия, както обичат да правят шоршианците. Но същевременно настояваш за доказателства и факти, дори когато вече си получил достатъчно такива.

— Ние сме кълбо от противоречия, вярно е — съгласих се.

— Та имаш ли независим източник на доказателства или не?

— Имам — заяви той и в гласа му се долови досада. Може би беше започнал да съжалява, че ни е спасил от корала. — Модри е бил достатъчно хитър да промени официалните доклади и дори историческите документи. Но е пропуснал да подправи океанографските проучвания. Достатъчно ми бе да прегледам внимателно подводните карти на двете луни, за да се уверя, че всъщност Модра I е другата — същинският източник на корала.

Кимнах, осъзнал, че парченцата от мозайката са започнали да се подреждат. Ето защо значи Фейр бе скрил една от подводниците и бе положил всички тези неимоверни усилия, за да я извади на повърхността, вместо да си купи собствена и да я докара тук, заедно с оръжия и муниции. Беше се постарал да играе по свирката на Модри, преструвайки се, че не знае нищо за смяната на имената.

— Сега целият Модри ли знае, че е в опасност, или само местната група?

— Не, първородният клон също е известен — отвърна Фейр, докато оглеждаше картината под нас. — Тук има неколцина приемници, които носят в себе си по-големи колонии, а също и множество коралови аванпостове на различни места из курорта. Ресурсите са достатъчно мощни, за да поддържат постоянна връзка с първородния клон. — Той ме погледна с крайчеца на окото. — Което вероятно е причината да бъдеш поканен тук. Един агент на Паяците е ценна рядкост в колекцията на Модри, която неминуемо би искал да притежава и изучава. Преди да бъдеш поробен.

Стомахът ми се сви.

— Шпионин на конци, а?

— Дори по-лошо от това — отвърна. — Модранската колония обикновено остава на заден план, но в извънредни случаи изтиква встрани личността на приемника и поема пълен контрол върху тялото.

Помислих си за двамата халки на Керфсис.

— Достатъчен, за да накара приемника да извърши кражба или убийство?

— В такъв момент желанията или скрупулите на жертвата нямат никакво значение — отвърна. — Личността на приемника е напълно потисната и дори няма спомен от случилото се. Ако модранската колония действа достатъчно предпазливо, приемникът може въобще да не разбере в какво е участвал.

— И тази хижа е пълна с модрански приемници?

Той изсумтя.

— Хижата е пълна с богаташи и властимащи от цялата галактика — рече. — Това прави въпроса ти излишен.

Погледнах към хижата, очаквайки едва ли не оттам да се зададе тълпа, размахваща вили и факли — като в старите филми.

Но ледът беше пуст. Пък и факлите едва ли щяха да свършат работа в разредената атмосфера.

— Какво посрещане можем да очакваме на главната база? — попитах.

— Централният комплекс разполага с десет малки подводници и петдесет батискафа — отвърна Фейр. — Освен това имат още петдесетина други съдове, включително десет или дванадесет транспортни кораба и флаери.

— Да не говорим за това, с което е въоръжен гарнизонът — подметнах.

— Едва ли са им останали повече от пет кораба след унищожаването на транспортния кораб и двата изтребителя. Пък и след като повечето войници са вече тук, численият състав на гарнизона вероятно е сведен до минимум.

— Освен ако не качат отряда на някой от местните транспортни съдове и не го прехвърлят обратно — посочих и вдигнах поглед към небето. Нищо не се приближаваше към нас оттам, поне засега.

— Курортът не разполага с големи транспортни съдове — увери ме Фейр. — А и ние се погрижихме за комуникациите им.

— Това е добре — кимнах. — А наземните отбранителни съоръжения?

— Централният комплекс е оборудван с противовъздушна система. За щастие не смятаме да се приземяваме в нейния обсег. Ще пробием дупка в леда на безопасно разстояние от комплекса и оттам подводницата ще продължи към кораловите залежи, използвайки звукови детонатори и малки експлозиви, за да ги разруши.

— И как ще се измъкнем след това?

— Никак — отвърна Фейр. — От самото начало тази мисия беше планирана като самоубийствена.

Почувствах, че стомахът ми се свива. Никога не съм обичал самоубийствените мисии.

Фейр изглежда бе успял да го прочете на лицето ми.

— На мен също не ми харесва — рече той. — Но не виждам друг начин.

— Остави ме да помисля по въпроса.

— Твоя воля. — Той махна с ръка. — Те са готови.

Погледнах надолу. Кранът и подводницата вече бяха скачени и белидейците тичаха към нас.

— Ще ги качим на борда — заяви Фейр и спусна плавно кораба върху леда. — Веднага щом освободят докрай подводницата, поемаме на път.

Отново погледнах към небето. Все още беше чисто.

— Изглежда ми прекалено лесно.

— Може би защото успяхме да изненадаме Модри.

— Аха — въздъхнах. — Може би.

 

 

Три минути по-късно всички командоси бяха на борда, подводницата — освободена от ледените окови, и ние бяхме готови за излитане.

Йонната ракета полетя първа, следвана от крана и скачената с него подводница, която се поклащаше като малко китче под търбуха на майка си. Никой не се опита да ни спре, докато прекосявахме малкото пространство, делящо двете луни. Централният комплекс бе разположен на отвъдната страна, информира ме Фейр, далеч от любопитните погледи на посетителите на курорта, и ние летяхме ниско над повърхността, докато се приближавахме към него. Както Фейр обеща, той спря на известно разстояние от комплекса и избра едно място, където ледената покривка бе сравнително изтънена от наскорошен метеоритен удар.

Сравнително, но не напълно. Имаше граница за използването на йонния двигател, отвъд която ракетата можеше да полети неконтролируемо към хоризонта.

Успяхме да преодолеем приблизително половината от ледения слой, преди противникът да предприеме своя ответен ход.

Забелязахме ги още отдалече — шейсетина флаера и неземни машини, пълзящи бавно върху неравната ледена повърхност — като легендарните леминги към ръба на скалата. На пръв поглед изглеждаха като цивилни превозни средства, но нашият кран — вече разкачен от подводницата — се приближи към тях и докладва, че в конвоя се забелязват и няколко бронетранспортьора. Може би се надяваха да не ги различим в тълпата или смятаха, че няма да посмеем да стреляме по цивилни.

Ако такава беше тактиката им, тя се провали. Притиснати към групата, цивилните возила ограничаваха тяхната маневреност и огнева способност, докато белидейците, открили огън от летящия кран, доказаха още веднъж, че са отлични стрелци. Далеч преди да навлезем в техния обсег, всички военни машини бяха поразени.

Надявах се, че в този момент цивилните най-сетне ще схванат намека и ще потеглят обратно. Но Модри явно бе по-заинтересуван от това да ни спре, отколкото да съхрани последователите си. Машините продължаваха да се приближават, маневрирайки между останките на разрушените, сякаш въобще не забелязваха какво става около тях. Белидейците първо свалиха останалите флаери, сетне заложиха мини пред приближаващите се наземни машини, за да им блокират пътя.

Но те продължаваха да прииждат. Тъй като единствената възможност бе изтребването на останалите цивилни, Фейр неохотно нареди да се спре прокопаването на отвора и премести ракетата на известно разстояние пред приближаващата се колона. Тук, с помощта на йонните двигатели, прокара в леда широка траншея, надявайки се да преустанови по-нататъшното им напредване.

Благороден ход, който едва не ни струва живота. Белидейските стрелци наистина бяха унищожили военните машини, но Модри се оказа достатъчно изобретателен да скрие двама халкски войници в един от цивилните транспортьори. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да ги видя как застават на позиция със своите ракетомети.

Само миг по-късно обаче транспортьорът им бе взривен. За наш късмет белидейските командоси знаеха всички трикове на играта.

Довършихме траншеята без повече инциденти и се отправихме назад.

— Питам се какво ли се надяваха да постигнат — заговорих, след като подновихме атаката срещу леда.

— Очевидно не и да ни спрат — промърмори Фейр. — Може би само да ни забавят, докато се подготвят подводниците за защита на корала.

— Помислял ли си, че там долу съотношението ще е десет срещу един? — попитах. — Да не говорим за опасностите от водолазите. Надявам се, че имаш някакви планове?

— Не се безпокой — отвърна Фейр. — Подводницата е оборудвана с примамки за сензори и други контрамерки. Освен това се надявам, започне ли веднъж разрушаването на корала, то да предизвика известен смущаващ ефект върху защитниците.

— Но не си сигурен.

— Не съм — призна той. — Доколкото ми е известно, досега никой не е опитвал атака срещу Модри.

— Хм — изсумтях, загледан към спрелите отвъд траншеята машини. — Значи след като спуснем подводницата, смяташ да си плюеш на петите?

— Не ме разбирай погрешно — възрази Фейр. — Нямам никакво желание да оставям когото и да било зад себе си. Но не можем да сме сигурни, дали не са изпращани някакви съобщения, преди да успеем да обезвредим предавателя. Халкските бойни кораби при междинната станция могат да стигнат тук за броени часове, а подводницата ще изгуби около два часа за разрушаването на коралите оттук до комплекса. Ако чакаме още толкова, за да се върне обратно, можем да се озовем в капан без никаква възможност да се спасим.

— Хубаво, но защо не идем при централния комплекс и не причакаме подводницата там? — попитах. — Така ще спестим от времето за връщане.

— Или ще приключим преждевременно операцията. Забрави ли отбранителните съоръжения?

— Ни най-малко. Въпросът е дали биха могли да окажат реална съпротива, като се има предвид, че обучените да боравят с тях вероятно сега са в конвоя.

— Вярно е, че отбранителната способност на комплекса също може да е пострадала. Но не бива да подценяваме Модри. — Той ме погледна внимателно. — Интересно, колко държиш на живота на няколко белидейци.

— Не обичам да се погубва напразно живот — човешки или на други — отвърнах. — Освен това няма да е зле да надзърнем в архивите, които държат там.

— Какви архиви?

— Каквито и да било. Забелязваш ли, че Модри прати срещу нас всички работници, с които разполага, но не направи същото с гостите на курорта?

— Вече ти казах, в курорта са богаташи и властимащи — припомни ми Фейр. — Може би Модри се опасява от последствията след смъртта на толкова важни личности.

— Да, но защо? — продължих да настоявам. — След като битката е стигнала до подобна фаза?

— Вярно, това е неговата родина и центърът на неговото могъщество — съгласи се замислено Фейр. — Но, както казах и по-рано, той разполага с множество аванпостове, разхвърляни из галактиката, и безброй приемници. Може би все още се надява, че ще успее да ни спре, без да издаде тайната си.

— Тайна, която е известна дори на вашето правителство? Каква тайна може да е това? Или не е известна?

— Дали е известна? — попита той огорчено. — Както много други, моето правителство също беше поробено. И да се знае нещо за Модри, било е своевременно потулено.

— Но аз си мислех… — подех.

— Че това е официална белидейска операция? — Фейр поклати глава. — Не. Поне по този въпрос апос Маф беше искрен — моят отряд и аз сме отстъпници. Успяхме да надушим, че нещо не е наред, и да сглобим цялостната картина от различни източници. Но нямаме нито официални заповеди, нито разрешение за действие. — Мустаците му потрепнаха. — Нещо повече, ако някой от нас оцелее, веднага след завръщането си ще бъде изправен пред трибунал.

Намръщих се. Всъщност, осъзнах след миг, мен едва ли ме чакаше по-различна участ на Земята.

— Все още очаквам някои отговори — рекох. — И мисля, че можем да ги получим само в централния комплекс.

— Може би — съгласи се той. — Ти каза, че има две причини, заради които си заслужава рискът.

Кимнах.

— Одеве сподели опасенията си какво ще се случи, ако се спуснем над базата, която вероятно е оборудвана с противовъздушна защита.

— Точно така.

— Помисли тогава. Ако всичко е проектирано така, че да носи максимална полза на Модри, къде ще бъде разположена тази защита? В административния център, където се държат архивите, или в близост до входа за кораловото находище?

— Хм — изсумтя той. — Интересно.

— Разбира се, когато се спуснем на повърхността, ще трябва да се доберем до административния район пеша — продължих. — Освен това ще се наложи да неутрализираме отбранителните инсталации, за да могат твоите подчинени да се приближат с подводницата. Но, както вече сам посочи, халките са загубили значителна част от въздушните си сили, а тъкмо те можеха да ни създадат най-сериозни проблеми.

Известно време Фейр ме разглеждаше замислено, с безизразно изражение на раираното си лице.

— Не познавам други същества във вселената, които толкова много да се уповават на интуицията си, колкото вие — хората.

— Възможно е — съгласих се с привидна скромност. — Важното е, че тя ни помага.

— Така е, наистина — съгласи се той и мустаците му помръднаха настрани. — Много добре. Да го направим.