Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (24)

24.

— Това със сигурност е много приятна изненада — бяха първите думи на Лари Хардин, когато двамата с Макмикинг минахме под палмовите дръвчета, които украсяваха коридора към солариума на неговия апартамент в „Ню Палас тауърс“. — Когато до мен стигна новината за изчезналия влак, реших, че съм ви изгубил и двамата. Присъствието ви навярно означава, че Паяците са го намерили?

— Не мисля — отвърнах. В действителност те наистина бяха навлезли в тунела, за да приберат разкачения влак. Но тъй като Модри беше избил всички на борда, съмнявах се, че истината някога ще излезе на бял свят. — Имахме късмет да се прехвърлим на друг влак преди инцидента.

— Късмет, наистина — съгласи се Хардин и ми посочи с ръка скамейката срещу него, сгушена под люляковия храст. — Както Макмикинг вероятно ще потвърди, хранех някои съмнения относно службата ти при мен.

— Сигурно ще го потвърди — кимнах, докато се настанявах под люляците. Макмикинг, от своя страна, заобиколи Хардин и застана зад него, откъдето ме наблюдаваше внимателно. — Колкото и да ми е неприятно, длъжен съм да призная, че те не са били неоснователни.

— Моля? — Хардин повдигна изненадано вежди.

— Боя се, че в края на краищата няма да мога да изпълня обещаното — рекох.

— Отказваш ли се?

— Отказвам се само когато работата е свършена или когато се убедя, че е невъзможна. В този случай е второто.

— Ясно — Хардин се облегна назад. — Като стана дума за несвършена работа, накарах моите хора да се позанимаят с твоето, нека го наречем тайнствено финансиране. Колкото и да е странно, оказа се, че не са могли да проследят източника.

— И до какви заключения стигнахте?

— Че вероятно е замесена някоя правителствена агенция. Научих, че заместник-директорът на ООН също е бил в онзи изчезнал влак и също като теб се е появил на Земята жив и здрав. Освен това узнах, че двамата сте се завърнали на борда на една и съща совалка и че ти си прекарал голяма част от полета в неговата каюта.

— Виждам, че сте доста добре информиран.

— Опитвам се да бъда — отвърна той. — Надявам се, си спомняш, че нашата сделка включваше и една особено важна клауза?

— Не съм казал на директор Лосуту нищо, което да наруши клаузата — уверих го аз. — Разговорът ни бе посветен на други въпроси.

— В такъв случай, единствената възможност е да си бил принуден от Паяците — поначало хладният поглед на Хардин изстина с още няколко градуса. — А това няма да е незначително нарушаване на договора. Бих го категоризирал като измама и грубо престъпване, а и двете са углавни престъпления.

— Със сигурност можете да предявите обвинения и да поискате официално разследване — съгласих се. — Разбира се, това би означавало да позволите на останалия свят да научи за плановете ви. Наистина ли го желаете?

— Не бих казал — рече той. — Но това не пречи и двамата да се съгласим, че с действията си правиш договора ни невалиден. И щом е така, съгласно параграф десети, ми дължиш всички вложени през последните два месеца средства.

— Разбирам — кимнах. — И след като подхванахме тази тема, ще призная, че парите са главната причина да дойда тук днес. Боя се, че ще ми са необходими още малко средства.

На устните на Хардин затрептя изненадана усмивка.

— Трябва да призная, Комптън, че си ужасно арогантен кучи син. Добре, готов съм да участвам. Колко?

— Един трилион долара ще свършат работа.

Усмивката му изчезна.

— Шегуваш се.

— Е, може би не чак толкова — добавих. — Нека видим как ще потръгнат нещата.

— Ще потръгнат с това, че ще бъдеш изгонен от къщата ми — отвърна той ядосано и даде знак на пазачите до вратата. — Моите помощници ще се свържат с теб веднага щом пресметнат сумите, които ми дължиш.

— Не се и съмнявам, че ще го направят — рекох, без да помръдвам от мястото си. — Сещам се за онзи млад човек, който издъхна на стълбите пред „Ню Палас тауърс“ в нощта, когато напуснах Ню Йорк. Помните го, нали?

— Какво за него? — попита Хардин със смръщено чело.

— Беше прострелян шест пъти. Три от попаденията бяха от стоппатрони, другите три — от свръхзвукови пушки. Ала въпреки това той бе успял да измине разстоянието от моя апартамент до „Ню Палас“.

— Трябва да е бил здрав момък.

— Именно — кимнах и повдигнах вежди. — Не изглеждате изненадан, че е идвал от моя апартамент.

— Сър?

Пазачите бяха застанали от двете страни на скамейката.

Хардин се поколеба, после завъртя глава.

— Няма значение.

— Да, сър — двамата се отдалечиха и заеха постовете си.

— Виждате ли, доста си мислех за него по време на обратното си пътуване към Земята — продължих, когато вече не можеха да ни чуят. — Съществуват само три възможни кандидатури за негови убийци. — Вдигнах три пръста и започнах да ги сгъвам. — Не е някой уличен нападател, защото уличните нападатели не са въоръжени с подобни оръжия. Не са били и врагове на нещастника — които и да са те, — защото присъствието му тук щеше да ги осведоми за моята връзка с вас и вероятно да ги подтикне да я проследят. Остава третата възможност.

Посочих го с последния вдигнат пръст.

— Вие.

Видях, че мускулите на шията му потрепват.

— Не бях тук, когато се е случило — припомни ми той.

— О, нямах предвид личното ви участие — отбелязах. — Но със сигурност сте забъркан в тази история. Ето какво според мен е станало. Хората ви са докладвали, че някой се навърта около жилището ми, което ви е накарало да се запитате доколко е запазена в тайна нашата малка сделка. Наредили сте им да го доведат, за да си поговорите, но те изглежда не са могли да се справят. И тогава сте им казали да се отърват от него.

Хардин изсумтя.

— Това са глупости — заяви той, но в гласа му се долавяше отчаяние.

— Само че той не е бил толкова лесен за убиване — продължих невъзмутимо. — И след като хората ви се метнали на колата и се понесли насам, за да докладват за случилото се, нещастникът се надигнал от паважа, качил се на роботакси и ги проследил. Това е единственият начин да стигне до мястото, където ме очакваше в онази нощ. — Кимнах към Макмикинг. — И единственият начин да се обясни как Макмикинг се появи толкова бързо на сцената. Докладвали са му, че жертвата не само е жива, но и стои на стълбите ви, и той е слязъл да довърши работата. За ваш лош късмет аз се озовах там пръв.

— Дрънкаш безсмислици — промърмори Хардин, но гласът му бе лишен от каквато и да било увереност.

— Това беше истинската причина да ме потърсите на Джурскала, нали? — попитах. — Предположили сте, че по някакъв начин съм свързан с убития, но е трябвало да разберете по какъв точно.

Хардин си пое дълбоко въздух и с това отново си възвърна поизгубеното самообладание.

— Интересна теория — подметна той. — Но напълно лишена от доказателства.

— О, не бих казал. Бихме могли например да разпитаме всички ваши служители, които са били на работа в Манхатън през онази нощ. Тъй като стрелците са били двама, все някой от тях ще бъде готов да ви издаде, за да спаси собствената си кожа.

— Какво пък — всякакви неща се случват. Всъщност, това ли е всичко, което можеш да предложиш?

— Наистина ли вярвате, че хората ви са готови да си сложат главите на дръвника заради вас?

— Не е необходимо да е чак толкова драматично — рече той спокойно. — Пък и както вече казах, липсват каквито и да било доказателства.

— Да не говорим, че съдилищата винаги отсъждат в полза на най-заможния участник в наддаването.

— Съмнявам се да се стигне до съд. Съществуват и други механизми за справяне с проблеми от такъв характер.

— Ами присъдата на общественото мнение? — продължих да упорствам. — Подобни обвинения, тиражирани в медиите, само ще ви поставят в неблагоприятна светлина. Предполагам, че разполагате с немалко лични врагове, които да подхранват пламъците.

Той се подсмихна пренебрежително.

— Точно ти би трябвало да си добре запознат с техниката за манипулиране на общественото мнение. След няколко седмици и най-силният пламък изгаря.

Погледнах към Макмикинг. Той ме гледаше с равнодушно изражение.

— Значи не се боите от мен, нито от съда и общественото мнение. Има ли всъщност нещо, от което да се страхувате, господин Хардин?

— Нищо, което да струва един трилион долара — заяви той. — Имам усещането, че започна да злоупотребяваш с гостоприемството ми. — Понечи да се надигне.

— А какво ще кажете за Паяците?

Той застина.

— За какво говориш?

— О, да — та вие не знаете — рекох, сякаш тази мисъл едва сега ми бе хрумнала. — Човекът, когото хората ви са убили, беше техен агент. И доколкото съм в течение, Паяците са ужасно потиснати от случилото се.

Хардин бавно се отпусна на скамейката.

— Не беше така, както си мислиш — заговори той напрегнато. — Да, наистина бях обезпокоен, че край теб се навърта някакъв непознат, да, реших да го извадя от играта. Но никога не съм искал да умре. Хората ми са превишили правата си.

— Не съм сигурен, че Паяците са в състояние да доловят разликата. Предполагам, че ще понесете доста тежки загуби, ако решат да наложат ембарго върху стоките ви. Най-вероятно загубите ще са повече от един трилион долара.

— Това е изнудване — заяви той разгневено.

— По-скоро бизнес — поправих го аз. — Е, какво, мога ли да разчитам на кредитиране от ваша страна и в приемливи срокове? Или ще се наложи Паяците да прекъснат търговията ви с други светове за един-два месеца, за да ви докажат, че не можете да вършите подобни неща зад гърба им?

Хардин не сваляше втренчен поглед от мен в продължение на десетина секунди. След това ъгълчетата на устните му увиснаха в знак, че се е предал.

— Парите ще бъдат преведени по сметка утре сутринта — произнесе с глас, с какъвто обикновено се обявява смъртна присъда.

— Благодаря ви — отвърнах. — За ваше успокоение ще уточня, че тези пари са предназначени за една много благородна кауза.

— Уверен съм, че е така. Ще те помоля, след като напуснеш апартамента, повече да не ми се мяркаш пред очите. Никога вече.

— Разбирам — кимнах и се надигнах. Отново погледнах към Макмикинг и той кимна едва забележимо. Хардин щеше да плати, без да ми създава проблеми. Макмикинг щеше да се погрижи за това.

И с парите щеше да спаси Паяците, квадрелсовата железница и цялата галактика. Поредната странна прищявка на съдбата за моята нова колекция.

— Благодаря ви, господин Хардин. Сам ще се погрижа да бъде така.

 

 

Шест месеца по-късно стоях на ръба на ледената шапка, която покрива Великото полярно море на Яндро, и чаках да дойде врагът.

Той се появи във формата на тантурест дребен човечец в полярен екип, приближавайки се откъм неголямата метеорологична станция, построена на скалистия бряг на морето.

— Здравейте — извика запъхтяно отдалеч. — Мога ли да ви помогна?

— Здрасти, Модри — отвърнах. — Помниш ли ме?

Мъжът спря и втренчи поглед в мен. После очите му изгубиха блясъка си, лицето му се отпусна и той кимна.

— Комптън — чух да произнася с променен глас. — Ти изчезна само за да се завърнеш от мъртвите.

— Което едва ли може да се каже за онзи сегмент от твоя мозък. Моите съболезнования.

— Една голяма загадка, която още не е разрешена — продължи Модри. — Нещо против да ми разкажеш цялата история?

— Няма много за разказване. Онзи сегмент се опита да ме убие. Но аз го изпреварих.

— И сега дойде да ме потърсиш тук. Колко любезно от твоя страна, сам да се напъхаш в ръцете ми. Инак трябваше да те търся из цялата галактика, за да свърша тази работа.

— Боя се, че си объркал нещата. Ти си този, който ще умре.

— Така ли? — рече той и пристъпи бавно към мен. — Веднъж вече се изправяхме един срещу друг — във влака, помниш ли?

— Само че този път превесът на силите няма да е на твоя страна. — Посочих кацналата върху скалите йонна ракета. — Да ти е позната?

Той погледна за миг натам, сетне отново изви очи към мен.

— Не. Трябва ли?

— Така ми се струва. Предполагах, че следиш движенията на всички кораби, които кръстосват системата Яндро.

Той отново погледна към кораба и този път челото му се сбърчи.

— Сигурно е пребоядисан и със сменена номерация.

Поклатих глава.

— Не. Корабът е съвсем нов. Никога досега не е навлизал в системата. — Вдигнах бавно ръка. — Както и трите бомбардировача „Чафта 201“, които в момента картографират кораловите залежи на планетата.

Приемникът замръзна и неволно вдигна очи към небето.

— Невъзможно! — просъска той. — Нито един въоръжен кораб не е навлизал в тази система през последната година.

— Не и през квадрелсовата станция — съгласих се аз. — Или по-точно през тази, около която си организирал толкова сложна защитна система. Но ти не знаеше, нали?

— Какво да зная?

Усмихнах се.

— Че Яндро вече разполага с две квадрелсови станции.

Той извърна глава към мен. От ноздрите му излизаше пара.

— Не — чух го да шепне.

— Защото е по-скоро разклонение, отколкото действаща станция — обясних. — Съвсем малка, без никакви удобства. Но има достатъчно място за разтоварване и е снабдена с необходимите подемни съоръжения. Има и Паяци, които да сглобят четирите бойни кораба и всички доставени с железницата оръжия. Цената за доставката на бомбардировачите не беше повече от половин трилион долара. Пари, с които успяхме да се сдобием без особени затруднения.

— Лъжеш — продължи да упорства той и в гласа му се долови злост. — Щях да зная, ако някъде се изгуби подобна сума. Разполагам с приемници в ООН.

— Да, същите потайни субекти, които стояха зад колонизацията на Яндро — кимнах аз. — Затова и решихме да използваме пари от частни фондове, които да не могат да бъдат проследени.

— Ясно — рече Модри и от гласа му повя хлад, мразовит като околния въздух. — Трябваше да те убия преди две години, вместо да оставя да те уволнят.

— Сигурно е така — съгласих се благосклонно. — Но не можеше да го направиш, нали? Също както не посмя да ме замъкнеш насила в апартамента на ДжанКла или да ме подтикнеш да пъхна ръка в онова шадраванче в казиното. Не знаеше кой може да ни наблюдава и не искаше да се излагаш на риск, нито да привлечеш без нужда вниманието на Земната конфедерация. Трябваше да играеш според правилата и да се надяваш да бъда заразен както всички останали приемници или пък да намериш начин да ме използваш срещу командосите на Фейр. За нещастие и двата ти опита се провалиха.

— Защото те подцених — промърмори той. — Добре де. Какви възможности имам?

— Възможности? — повдигнах вежди.

— Не си дошъл чак дотук само за да злорадстваш — гневът беше изчезнал, заменен от хладна пресметливост. — Какво искаш? Богатство? Власт?

— Ах, ето че стигнахме до трите желания — рекох и извадих предавателя.

— Желанията ще са толкова, колкото поискаш — увери ме той с изкусителен гласец. — Мога да ти предложа всичко на този свят.

— Стига ми едно обещание — заявих с пръст върху копчето на предавателя. — Че ще повикаш тук всички свои аванпостове и ще накараш да умрат колониите в твоите приемници. След това ще ти позволя да живуркаш тук, мирно и тихо.

Той се поколеба, после въздъхна.

— Е, добре — отстъпи. — Щом няма друг начин.

— О, няма — уверих го аз и посочих човека пред мен. — Можеш да започнеш, като освободиш този нещастник.

Очите на приемника се присвиха едва забележимо. После, след поредната въздишка, той кимна.

— Както желаеш. — Мъжът си пое въздух, после потрепери и се огледа объркано. — Какво?… — попита той с пресипнал глас и втренчи поглед в мен. — Каза ли… извинявайте, казахте ли нещо?

— Не — успокоих го аз. — Всичко е наред. — Кимнах, обърнах се и се отдалечих.

Мъжът изкриви в зловеща хватка напъханите си в ръкавици ръце и се хвърли към мен.

Отскочих встрани, но не достатъчно далече. Протегнатата му ръка ме удари силно и изби предавателя от пръстите ми.

— Глупак — просъска той, сграбчи ме за ръката и ме дръпна с неочаквана сила към себе си. — Сега ще умреш!

Тъкмо протягаше другата си ръка към гърлото ми, когато откъм отворения люк на ракетата проехтя изстрел и куршумът го отхвърли по гръб назад. Той се плъзна няколко метра по леда и застина.

Олюлях се, сетне пристъпих към него, като внимавах да не попадна в локвата кръв, която се разливаше върху заледената повърхност. В ушите ми все още ечеше пукотът на изстрела.

— Благодаря ти — казах на Модри в тялото на простреляния. — Точно това исках да узная.

Наведох се и вдигнах предавателя, а през това време Макмикинг вече се бе изправил до мен.

— Мисля, че се уговорихме да използваш стоппатрони.

— Не зная какво си мислел, но реших, че така ще е по-безопасно. Пък и Модри и без това щеше да го убие, след като приключи с теб.

— Предполагам — рекох и погледнах намръщено мъртвеца.

— Жертва на войната — промърмори Макмикинг. — Готов ли си?

Кимнах и включих предавателя.

— Говори Наземен — произнесох. — Алфа код, Бета код, Омикрон. Започни атаката.

— Прието — отвърна ми напрегнат глас.

Двамата с Макмикинг вече бяхме на борда на йонната ракета и се готвехме за излитане, когато върху леда и скрития под него корал се посипа огън.