Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (14)

14.

Когато на сутринта работната група се появи във фоайето, аз вече седях в един от фотьойлите и четях последната версия на разпространявания с помощта на квадрелсовата „Вътрегалактически новини“. Точно в шест и трийсет групата приключи с обличането на скафандрите и започна да се прехвърля през шлюзовете на порции от по четирима. Изчаках още петнайсетина минути, в случай че се появи някой закъснял работник, след това прибрах бележника в джоба и се отправих към вратата.

Десет минути по-късно, издокаран в малко по-голям за ръста ми скафандър и със затъмнено лицево стъкло, за да скрия лицето си, аз ги последвах на леда.

Отправих се към хълмовете, следвайки редицата от червени пилони, заслушан в халкските реплики, които подаваше интеркомът. Разговорите се въртяха все около двата нови тунела и докато прескачах през честотите, засякох още три оживени канала. Изглежда днес на повърхността бяха излезли доста халки.

Но където и да бяха, засега се губеха от погледа ми. С изключение на група туристи, които се бяха насочили към ски пистата на хълма, не видях никого, докато не се приближих до новите два тунела. Едва там, на строителната площадка между двата входа, зърнах двама работници — единият се занимаваше с маркуча, а другият бе клекнал при помпата и бърникаше в контролното табло.

Заслизах надолу по хълма, като се стараех да имитирам походката на халките. Съдейки по гласовете, които ечаха в ефира, пресметнах, че на обекта има от петнайсетина до двайсет работници. Достатъчно голяма тълпа, за да се изгубя в нея. Смятах да прогоря отвор в ледената стена с плазмената горелка, която бях окачил на колана си, да надзърна вътре и да изчезна оттук, преди някой да започне да се пита какво правя. Като цяло, работата ми се струваше лесна и не особено опасна.

Може би прекалено лесна.

Отделих малко повече внимание на двамата работници на площадката, докато слизах по склона, и едва тогава някъде дълбоко в съзнанието ми зазвуча тревожен сигнал. Нямаше никаква причина да оставяш работник да стои при водната помпа — достатъчно бе да въведеш нужната програма, — още по-малко бе оправданието за втория, който се занимаваше с маркуча. Първият продължаваше да е надвесен над таблото, но едва сега забелязах, че до него е поставена кутия с инструменти, която можеше да съдържа някои неприятни изненади. Освен това двамата гледаха в противоположни посоки, като по този начин държаха под наблюдение целия район.

Въобще не бяха работници, а часовои. Очевидно опитите ми за прикриване са били неуспешни.

Първият ми порив бе да се обърна и да се отправя назад към фоайето. Но рязката промяна в движението само щеше да ме издаде. Все пак не виждах смисъл да им улеснявам задачата.

Спуснах се на строителната площадка, но вместо да продължа към северния тунел свих към южния. Така поне им давах възможност да се зачудят дали не съм някой глупав, заблудил се турист.

Южният тунел изглеждаше съвсем като предния ден, само дето сега беше включено осветлението. Докато слизах навътре, припомних си няколко подходящи фрази на халкски, в случай че ме спрат и поискат да узнаят какво правя.

Тъй като умът ми бе изцяло концентриран върху тази задача, трябваше да измина около трийсетина метра, преди да осъзная, че нещо не е наред.

Спрях. Двайсет и дори повече халки, както бях преценил въз основа на разговорите в ефира. И въпреки това досега не бях зърнал нито една фигура.

А същевременно интеркомът продължаваше да предава оживени разговори. Нима цялата група се бе събрала в северния тунел? Изминах още няколко крачки, докато се опитвах да различа нещо сред наподобяващите картечна стрелба халкски диалози, после направих остър завой в тунела.

Бях сгрешил, че тунелът е празен. Зад завоя ме очакваха две облечени в скафандри фигури, с широко разтворени крака, за по-голяма устойчивост при стрелба в ниска гравитация, и изпружени напред ръце, в които стискаха оръжия.

Оръжия, насочени към мен.

Застинах насред крачка, като разперих ръце, за да покажа, че са празни. Също като мен и те бяха затъмнили лицевите си стъкла и нямаше никакъв начин да разгледам физиономиите им. Занимавах се отдавна с оръжия и тези със сигурност бяха белидейска изработка.

Бях се надявал да си свърша работата, преди белидейците да са излезли на сцената. Явно обаче бях закъснял.

Един от белидейците прехвърли оръжието си в дясната ръка и повдигна лявата до стъклото, в белидейската версия на знака за опрян на устните пръст. Кимнах, че съм разбрал, и той посочи с ръката зад мен. Извърнах се, не видях нищо, сетне отново го погледнах. Тъй като продължаваше да сочи и дори пристъпи към мен, реших, че иска да излезем навън. Обърнах се и закрачих обратно нагоре.

Стигнахме повърхността и моите придружители ме подканиха с жестове да продължа към входа на северния тунел. Кимнах отново и се отправих напряко през площадката, като пътем забелязах, че двамата от тунела са останали на местата си. Онези на поста също на пръв поглед не ми обръщаха внимание. За миг се зачудих какво ли ще стане, ако вместо да вляза в тунела, поема назад към хижата. Но колебанието ми трая само миг. Въздъхнах и хлътнах във входа на северния тунел.

Нови двама белидейци ме очакваха веднага след първия завой, този път с прозрачни лицеви стъкла и кобури, които не оставяха никакво съмнение относно расовата им принадлежност. Единият от тях пристъпи към мен, изключи интеркома на скафандъра ми и прилепи миниатюрен черен диск с приемник в основата на шлема.

— Чуваш ли ме? — долових веднага след това гласа му.

— Да — отвърнах и изведнъж разпознах характерните ивици върху лицето му. Това бе лъжепияницата от влака, единият от онези, които ме бяха напъхали в контейнера с подправки. — Изглежда сме орисани да се срещаме непрестанно.

— На чия страна си всъщност? — попита той.

— На собствената, най-вече — отвърнах. — Само дето изглежда не зная кои са страните.

— Това не е достатъчно — произнесе той с твърд глас. — Или си с нас и галактиката, или си с Модри — рамото му помръдна и изведнъж дулото на един от пистолетите му се опря в стъклото на моя шлем. — Избирай сега.

Първият ми импулс бе да отстъпя встрани и да го обезоръжа или поне да се опитам да отклоня оръжието му в безопасна посока. Но той имаше още три, а партньорът му наблизо четири, а навярно и двамата бяха в по-добра форма от мен за схватки при ниска гравитация.

— Знаеш добре на чия страна съм — рекох, опитвайки се да го успокоя. — Работя с Паяците. Те се опитват да спрат войната, преди да е избухнала.

Той изсумтя, но звукът излезе писклив и тънък.

— Твърде късно е за това.

Сетих се за Хермод и за тайните, за които намекваха изплашените очи на Бейта.

— Изглежда съм бил подведен — признах.

Известно време белидеецът ме разглеждаше с неразгадаемо изражение. След това мустаците му помръднаха леко и той прибра оръжието в кобура.

— Паяци — произнесе с глас, в който се долавяше презрение. — Ела.

Обърна се и пое надолу по пътеката. Последвах го, а другият белидеец се намести зад мен.

— Къде са всички халки? — попитах, докато вървяхме.

— Под охрана в една кухина до входа — отвърна първият белидеец. — Пленихме ги без много шум веднага щом дойдоха на работа.

— А разговорите в ефира?

— Нищо работа. От няколко дни записваме какво си приказват и сега проиграваме записите.

— И един от вас стои в готовност, в случай че някой се обърне със запитване на тази честота. Много хитро.

— Оказа се, че не се налага да си правим труда — обясни той мрачно. — Всички тези работници са новодошли. Пък и ако не беше така, навярно вече щяха да са задействани алармите. — Той ме погледна. — Всъщност, това може би няма значение, след като вече си тук.

— Не сам ви издавал на никого — опитах се да го убедя, докато се питах какво ли може да означава коментарът му за новодошлите.

— Това също може би вече няма значение. Той сигурно те следи още от самото начало.

— Възможно е — отвърнах, питайки се кой е този „той“. — Вие също, предполагам.

— Да — потвърди без никакви емоции в гласа, сякаш съобщаваше общоизвестен факт. — Да се надяваме, че е твърде късно да ни спре.

— Да се надяваме — съгласих се аз. — Но ще ми кажеш ли поне за кого говорим?

— За Модри, разбира се — отвърна той и изведнъж гласът му стана хладен като тунела около нас. — И за неговите последователи.

— Имаш предвид играта на конспирация в курорта?

Той спря така рязко, сякаш се бе сблъскал с невидима преграда.

— За теб това е само конспирация?

— Е, във всеки случай доста добра — опитах да възразя, малко стреснат от реакцията му. — Като начало, разполагат с чудесни линии за свръзка.

Той изсумтя отново, но този път по-скоро се смееше.

— Човешки хумор насред смъртоносна опасност. Интересен дар.

Продължихме мълчаливо, белидеецът изглежда бе сметнал, че няма какво повече да си кажем, а аз разсъждавах върху наученото досега. Ако това не беше конспирация, какво бе тогава? И ако така нареченият Модри не беше един от халките, в такъв случай кой бе, за Бога?

Съдейки по бързината, с която белидеецът бе измъкнал одеве оръжието, явно операцията им беше в разгара си. Ала едва когато стигнахме района, който бях открил вчера, осъзнах какво означава това. Участък от стената на тунела с размери два на три метра бе разтопен напълно и зад него се виждаше значителна по размери пещера, издълбана навътре в леда. Двама белидейци стояха от двете страни на отвора, насочили плазмени резачки към долната част на две разгъващи се подемни стрели, разположени вертикално в кухината. Докато изпомпваха разтопената вода, успях да зърна широка метална плоча под стрелите, която плавно се издигаше нагоре. Въпреки че съоръжението бе полускрито зад облаци пара, стори ми се странно познато. Но трябваше да изминат няколко секунди, преди умът ми да прещрака. Това бе горната част на ремонтна подводница. Най-вероятно същата тази подводница, за която белидейците се опитваха да убедят всички, че е скрита в подводната пещера, посетена от мен и Бейта.

А ето че беше тук, преодоляла по мистериозен начин неколкостотин метра от последното място, където е била видяна. При това през плътен слой от лед.

Погледнах към моя водач и установих, че ме разглежда внимателно.

— Имаш изненадан вид — подхвърли той.

Отново извърнах очи към пещерата и се намръщих. На карта бе заложена професионалната ми гордост. Едва сега забелязал, че подводницата е прикачена към повдигачите.

— Не особено — отвърнах. — Предполагам, че повдигачите са оборудвани с микровълнови нагреватели. Поставили сте ги в кухината, програмирали сте ги да се разгъват надолу, разтопявайки леда, и сте запушили отвора. Веднага щом са се показали в долната част, сте откраднали подводницата, прикачили сте я за тях и сте започнали обратния процес. Чиста работа, без масивни енергийни изблици, които да бъдат засечени от разстояние, а водата отдолу е замръзвала, за да не оставите след подводницата издайнически тунел.

— Чудесно — рече той и в гласа му долових нотка на уважение. — А сега?

— Виж, сега вече не зная — признах. — Подводница на стотици метри над водата ми се струва малко странна идея. Освен ако не сте решили да си направите клуб на подводничаря.

— Пак това твое странно чувство за хумор… — той млъкна, наклонил леко глава на една страна, сякаш слушаше нещо. Мустаците му отново застинаха. — Търсят те — рече неочаквано.

Имаше нещо в тона му, което накара по гърба ми да пробягат тръпки.

— Кой?

— Твоите приятели. — Той посегна към скафандъра ми и включи интеркома. — … тън — чух познат глас. — Повтарям: Терънс Апългейт търси Франк Комптън. По дяволите, Франк, зная, че си някъде там.

Изключих интеркома.

— Какво искаш от мен? — попитах белидееца.

— А ти какво искаш да направиш? — отвърна той с въпрос.

Намръщих се, но изглежда нямах кой знае какъв избор.

— Трябва да вървя — заявих. — Познавам Апългейт и той няма да се успокои, докато не ме открие.

— Върви тогава.

Бях изненадан от бързия начин, по който белидеецът бе взел решение.

— Ами добре — отвърнах и поех към изхода. Изминах трийсетина метра, преди да забележа, че техният приемник все още е залепен за шлема ми. Откачих го и го прибрах в джоба. Почаках да наближа площадката и едва тогава отново включих интеркома. Апългейт продължаваше да ме издирва на честотата и в гласа му вече се долавяше раздразнение.

— Тук съм, Апългейт — обадих се в мига, когато замлъкна. — Тези тъпи предаватели непрестанно създават проблеми…

— Забрави обясненията — прекъсна ме той. — Нещо се е случило по време на тура в Балеркомб.

Усетих, че сърцето ми замира.

— Бейта? — попитах и се затичах.

— Не зная — отвърна той. — Къде се намираш?

— Близо до тунелите за спускане с шейни. В далечния край на редицата от червени пилони. Връщам се към хижата.

— Стой там — нареди ми Апългейт. — Ще дойда след малко.

Намръщих се и тогава долових тихия, но характерен звук на шоршиански маневрени двигатели отзад. Насочих се с бърза крачка към хижата и малко след това забелязах издълженото тяло на изтребител „Чафта 669“ да се снижава на двайсетина метра встрани.

— Насам! — чух гласа на Апългейт в интеркома.

Докато го наближа, беше вдигнал капака.

— На седалката на мерача — нареди ми и кимна към мястото зад него.

— Какво прави тук това? — попитах, докато се улавях за ръкохватките. — Мислех, че ще го гледаме на Модра II.

— Идеята е на Лосуту — изсумтя той, докато капакът се спускаше и ние се издигахме над повърхността. — Той смяташе, че ще спестим време, ако докараме един от изтребителите тук, за да го огледаш. Въобще не си представях, че може да послужи за нещо друго. Дръж се.

Той увеличи мощността и ускорението ме притисна назад в седалката.

— Какво е станало? — надвиках рева на двигателите.

— Изглежда шофьорът е изгубил контрол и автобусът се е блъснал в един от ледените стълбове — обясни той. — Чух, че Бейта се опитва да се свърже с теб, но никой не знаел къде си. Веднага вдигнах чафтата и се понесох насам.

По кожата ми пробягаха тръпки. Бейта ме е търсила? След като знаеше къде съм и какво правя? Малко вероятно.

— Твой ред е — рече той. — Какво правеше в забранената за достъп зона на курорта в работнически скафандър?

— Исках да проверя как върви работата в новите два тунела — излъгах с лекота, към която изглежда привиквах все повече. — Трябва да зная всичко за това място, щом ще го рекламираме.

— Защо просто не помоли да те включат в обиколката?

— Защото обиколките са из места, които управата иска да ти покаже — отвърнах, докато надзъртах през похлупака. Прелитахме над хижата и аз видях, че сутрешната йонна ракета от квадрелсовата станция се е приземила и сега я подготвяха за обратния полет.

Но на леда до нея имаше втори кораб, който, съдейки по формата и цвета, бе военнотранспортен съд. Притиснах лицевото стъкло до похлупака и успях да различа край кораба фигури в тъмнозелени халкски военни скафандри, които се придвижваха към хижата.

И тъкмо когато извъртах глава, за да ги огледам по-внимателно, Апългейт, наклони изтребителя и те се изгубиха от погледа ми.

— Ей! — извиках.

— Какво ей? — попита той.

Стиснах зъби.

— Нищо — отвърнах. — Още колко ще летим?

— Около трийсет километра. Не се безпокой, сигурен съм, че с нея всичко е наред.

Мястото на катастрофата кипеше от трескава активност, когато се приближихме. На сцената вече бяха пристигнали три линейки и шестима халки помагаха на пътниците да излязат от смачкания автобус. Самият автобус бе полегнал на лявата си страна и носът му бе смазан от удара с твърдия като гранит леден стълб. Апългейт спусна изтребителя на петдесетина метра встрани и повдигна похлупака.

— На каква честота разговарят тук? — попитах. — Защото аз съм още на работническата.

— Минѝ на Втори общ.

Превключих на указания канал и тишината изригна в множество гласове, които издаваха заповеди, разменяха информация или се опитваха да успокоят изплашените и ранени туристи.

— Бейта? — повиках аз.

— Тук е — отвърна ми халкски глас и един от медиците при линейките вдигна ръка. Фигурата, седнала в краката му, наистина приличаше на Бейта. Приближих се и видях, че лицето й е изопнато и посивяло. Поне беше жива. Наведох се към нея…

И спрях, защото пътят ми бе препречен от един халка.

— Вие ли сте Комптън? — поиска да узнае той. Беше облечен във военен скафандър с майорски обозначения отпред.

— Не ми се пречкайте — изръмжах и понечих да го заобиколя.

Но той нямаше никакво намерение да ме остави.

— Вие ли сте Комптън? — повтори.

— Да, той е — обади се Апългейт, който крачеше зад мен. — Съжалявам, Франк, но имаме сериозен проблем.

— Без майтап? — попитах и отново се опитах да продължа.

— С Бейта всичко е наред — успокои ме Апългейт и ме задърпа към ударения автобус. — Ще ни отнеме само няколко минути.

Отведе ме при автобуса, откъм страната, откъдето се виждаше долната част, а майорът застана до нас. Отблизо пораженията на носа на автобуса изглеждаха далеч по-сериозни и аз се зачудих каква ли скорост трябва да е поддържал този идиот, за да се вреже толкова силно в стълба.

— Там, под калника — каза Апългейт и ми посочи шасито между двете десни колела. — Виждаш ли го?

— Разбира се, че го виждам — отвърнах с толкова търпение, колкото бях способен да изстискам от себе си. От такова разстояние и с обърнат на една страна автобус трябваше да си слепец, за да не забележиш опакования в найлон пакет. Да не говорим за тримата халки, които стояха до него, сочеха го, побутваха го и въобще се държаха така, сякаш са на светлинно шоу. — Е, и?

— Знаеш ли какво е това?

— Оставих си рентгеновите очила в другия скафандър — троснах се аз. — Защо просто не го разопаковате?

— Не е необходимо — произнесе с мрачен глас майорът. — Това е многофазов звуков детонатор, предназначен за подводно прочистване и миниране.

— Чудесно — отвърнах. — И какво общо има с мен?

В отговор майорът даде знак на двама от тримата халки, които разглеждаха детонатора. Те се приближиха към нас и преди да успея да реагирам, в ръцете на единия блесна металически предмет и китките ми бяха оковани в белезници.

Сърцето ми, което и без това думкаше от тревога за Бейта, премина в галопен режим.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — изръмжах аз.

— Ще ви отведем в хижата — отвърна майорът и постави ръка на рамото ми. — Вас и жената.

— Ваша воля — отвърнах, тъй като и без това не можех да направя нищо. В далечината се показа военният кораб, който вече разтоварваше подпори за приземяване. — Дано да разполагате със солидна причина — предупредих го аз.

— Мисля, че разполагат, Франк — произнесе тихо Апългейт. — Мисля, че разполагат.