Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (4)

4.

Точно един час и девет минути по-късно почувствах леко разтърсване във вагона. Две минути след това вратата, която ни свързваше с предния вагон, се разтвори и от коридора върху тънките си крака пристъпи кондуктор и се отправи към нас. Наблюдавах го как се приближава, заслушан в равномерното дишане на Бейта. Когато Паякът бе на около пет метра от нас, тя внезапно се сепна и се събуди.

— Да? — чух я да казва.

— Мисля, че пристигнахме — обадих се аз.

— Така е — потвърди тя, докато търкаше очи с юмручета. Кондукторът е тук, за да ни отведе в купето.

— Знаете ли кое е нашето?

— Естествено.

— В такъв случай му благодарете и кажете, че сами ще идем дотам.

Тя се поколеба, сетне кимна.

— Ясно — рече и извърна очи към кондуктора. Сферата му се наклони лекичко в знак на потвърждение, той се обърна и пое обратно. — Е? — подкани ме тя. — Отиваме ли?

— Търпение — рекох и си погледнах часовника. Изглежда бе достатъчно да извърне очи към някой Паяк, за да може да общува с него. Интересно. — След двайсет минути пристигаме в Нови Тигрис. Няма да има кой знае колко пристигащи и заминаващи, но поне няма да сме единствените, които да се местят.

Седяхме мълчаливо двайсет минути, и тогава влакът отново започна да забавя ход. После, когато реших, че пътниците вече са се раздвижили, двамата се отправихме към предния вагон.

Разходката се оказа по-интересна, отколкото очаквах. При предишните си пътувания с квадрелсовата железница, по времето, когато бях на служба в разузнаването на Западния съюз, обикновено пътувах в трета класа, с редките изключения, когато трябваше да охранявам някой важен чиновник. Почти всеки път бях пътувал в компанията на хора от онзи изпълнен с комплекси тип, който не можеше да преживее факта, че не му стигат парите да си осигури място в първа класа.

Сега, докато пресичахме втора, а малко по-късно и първа класа, имах възможност да видя с очите си как пътува елитът на галактиката.

В първа класа седалките бяха по-широки и удобни, с мека тапицерия. Освен това по-подвижни. В трета класа седалките са фиксирани на едно място, което ограничава възможността да се нагласяват. Тези във втора бяха една идея подобри, поставени върху въртящи се на пода кръгли платформи, те осигуряваха малко повече лично пространство за пътника. За разлика от тях седалките в първа класа можеха да се местят навсякъде из вагона, което му придаваше атмосферата и вида на фоайе в скъп хотел.

Това, което ме изуми, бе начинът, по който пътниците се бяха възползвали от тази възможност, за да се разпределят. В противовес на другите класи, където пътниците се събираха според расовата си принадлежност, тези от първа класа бяха далеч по-непредубедени. Шоршианци и белидейци седяха заедно, увлечени в сериозни разговори, докато тук и там човеци разговаряха като равни с халки и джурианци, независимо от факта, че тези две раси бяха колонизирали своите слънчеви системи още по времето, когато Шарлеман е подготвял завладяването на Централна Европа.

Дори политическите различия изглежда тук нямаха такова значение. Джурианците и цимахейците от известно време бяха в конфликт заради развитието на половин дузина светове, които се намираха по общата им граница, ала техни представители седяха около една маса, играеха на карти и разговаряха добросърдечно.

Същото беше положението и в бара на първа класа, където алкохолът и останалите интоксикиращи вещества подпомагаха непринудената атмосфера. Само в ресторанта пътниците седяха отделени един от друг, но подозирах, че причината ще е по-скоро в миризмата и видът на различните менюта, отколкото в зле стаена ксенофобия.

Вагонът пред ресторанта отново бе за седящи и едва следващият имаше спални купета. Там открихме и новия си дом.

Беше точно толкова хубав, колкото очаквах, и дори повече. Купето, естествено, не беше просторно, но площта вътре бе използвана максимално и толкова ефикасно, че не изглеждаше нито тясно, нито претрупано. Към насрещната стена бе прикрепено разгъващо се легло, малко, но удобно. Над него имаше поставка за багаж и там видях моите куфари. До отсрещната стена бе разположен малък фотьойл с монтиран на облегалката монитор, а на стената зад него — холографски прозорец, в момента черен. Имаше също така гардероб със закачалки, които можеха да заемат всякакви форми, в зависимост от дрехите, плюс вградена ултразвукова почистваща система. Банята, в която не се стърпях да надникна, бе моделирана според човешките изисквания. Освен това на стената до нея имаше кушетка, вероятно за четене, ако се съдеше по плафоните над нея. Купето бе боядисано в приятни пастелни цветове, с множество дребни декорации и украшения.

— Ето нещо, с което лесно се привиква — подметнах, докато обикалях помещението, докосвах различните уреди и прокарвах пръсти по полираните повърхности. Фотьойлът бе тапициран с материал, който наподобяваше кожа, докато кушетката бе покрита с нещо, което създаваше приятното усещане за плюш и пера.

— Надявам се, че ще ви хареса — отвърна Бейта. Тя ме заобиколи, приближи се до прозореца и натисна едно копче на малкия пулт. В отговор кушетката и плафоните над нея се скриха в стената, която се отмести встрани, разкривайки съседно купе — огледално копие на това.

— Ето го и моето — посочи тя и в гласа й се долови нотка на предупреждение.

— Естествено — рекох. Всъщност не биваше да се притеснява. Нямах никакво намерение да й се пускам, особено след като ме чакаше толкова важна работа. Върнах се при леглото, надигнах се и смъкнах по-малкия от двата куфара.

Още щом го стиснах за дръжката, в главата ми прозвуча неуловим алармен сигнал. Дръжките на куфарите, макар и стари, трябваше да са меки и податливи и тази не правеше изключение. Само дето сега не поддаваше толкова лесно при натиск.

— Бейта, ще ми изберете ли вечерното меню на ресторанта? — подвикнах аз, докато отварях куфара.

— Разбира се — тя седна във фотьойла и обърна монитора към себе си.

Докато вниманието й бе фокусирано там, заех се да изучавам по-внимателно дръжката.

Причината за промяната й беше почти ясна. Изглежда вътрешността й бе запълнена с някакво вещество, както еклерите се пълнят с крем. Отвън материалът изглеждаше същият, като този на самия куфар, но кой знае защо се съмнявах, че е оригинален.

— Готово — обяви Бейта и завъртя монитора. — Но струва ми се, че вече ядохте на Земната станция.

— Опитният пътешественик се храни, когато има възможност — посочих аз, като се приближих до нея и прелистих менюто. — Дали ще ни поднесат поръчката в купето?

— Мога да попитам кондуктора. Да го помоля ли да ви донесе нещо?

— Не, благодаря. Предпочитам ти да го направиш. Ще бъдеш ли така добра да ми вземеш порция лучени кръгчета?

В миналото използвах теста „бъди така добра“, за да проверя характера на някоя жена. За разлика от повечето, върху които го бях прилагал, на Бейта дори ней трепна окото.

— Както пожелаете — рече тя и се надигна. Прекоси помещението, отвори вратата и излезе навън.

Последвах я до вратата, но за да я заключа. След това се върнах при леглото и свалих и втория куфар. В една галактика, където самозадвижващият се багаж е нещо естествено, съмнявам се, че и един на сто пътници познава усещането от стискането на дръжката. Единствената причина, поради която бях забелязал нещо нередно, бе повредата в моторчетата на един от куфарите ми, нещастно стечение на обстоятелствата, което ме бе ядосало преди няколко часа.

В тази история имаше поука или ирония, но в момента не ми беше до дирене на истината. Също както дръжката на по-малкия куфар, тази на по-големия ми изглеждаше променена. От джоба си извадих миниатюрен инструмент — най-голямото ножче, което позволяваха да се внася в квадрелсовата железница — и разпорих долния край на дръжката.

Първата ми мисъл бе, че Паяците нямат доверие на своя шпионин и затова са решили да ми поставят проследяващо устройство. Но докато прониквах все по-навътре, без да откривам нищо друго, освен тънички жички, реших да се откажа от тази идея. Продължих нататък и след около два сантиметра се натъкнах на нещо познато.

Не беше предавател, а късообхватен приемник, скачен с миниатюрен импулсен кондензатор, който на свой ред бе свързан с тъничките жички под кожата.

Устройство, което напомняше на бомба с дистанционно задействане.

Извадих електронния си бележник и избрах чипа с моята колекция на „Енциклопедия Британика“. Не само бележникът на Бейта имаше специални функции. Поставих чипа, включих бележника и приближих сканиращия му край към материала, който се подаваше от разрязаната дръжка.

Не беше бомба, нито нещо от този род. Датчикът, с който разполагаше бележника ми, бе сред най-чувствителните анализиращи устройства в галактиката, обзалагам се, че самият директор на разузнаването на Западния съюз би дал дясната ръка на най-добрия си приятел, за да притежава нещо подобно. Въпреки това уредът не засичаше наличието на каквито и да било експлозивни или възпламеняващи вещества. Настроих го два пъти, за да съм сигурен, след това превключих на сканиране за отрови. Отново нищо.

Всъщност „нищо“, когато ставаше въпрос за отрови, можеше също да означава, че веществото е достатъчно добре прикрито, за да бъде засечено. Извадих запалка и я нагласих на постоянен пламък. Изстъргах мъничко парченце върху капачето на датчика и поднесох пламъка към него. За миг се вдигна синкаво пламъче, последвано от белезникав пушек, и парченцето изгоря. Изключих пламъка и отново се надвесих над бележника.

Този път най-сетне имах положителен резултат. Активна съставка с носител.

Нервнопаралитичен газ „Саарикс-5“.

Кой знае защо пред погледа ми отново изникна сцената със застреляния куриер на Паяците. Извадих чипа и прибрах обратно бележника. Заради липсата на каквито и да било опити за покушение срещу мен, след като напуснах Земята, бях започнал да изпитвам съмнение дали смъртта на хлапака не е била случайна, дело на сляпото улично насилие.

Сега обаче бях сигурен, че онзи, който стои зад убийството, просто изчаква подходящия момент.

Само че този път аз нямаше да съм единствената жертва. В зависимост от количеството „Саарикс-5“, можеха да пострадат всички дишащи кислород същества в радиус до десетина метра. Дори повече, ако убиецът задейства зловещото си устройство в затворено помещение.

Което на свой ред водеше към цял куп интересни въпроси. Като например кога и как бяха поставили устройството в дръжката на куфара? Единственият момент, в който бях изгубил багажа от погледа си след напускането на междинната станция, бе когато го бях оставил върху лентата на конвейера. Всъщност, залагането на бомбата едва ли би отнело повече от минута на опитен специалист. По-страшното бе, че прословутите сензори на Паяците не бяха засекли нищо подозрително.

А може би го бяха засекли? Но в такъв случай защо не ме бяха задържали или направо изхвърлили от железницата?

Оставаше още една възможност — бомбата да е тяхно дело.

Втренчих поглед в куфарите, усещайки, че сърцето ми се свива. Вече близо седемстотин години Паяците управляваха и поддържаха квадрелсовата железница. През цялото това време нито веднъж не бяха постъпвали каквито и да било сведения за конфликт между тях, което естествено водеше до извода, че са монолитна култура без фракции, несъгласие или съперничещи си групички.

Ами ако това предположение не беше вярно? Ако в действителност имаше противници и само едни от тях искаха да разследвам опасността от избухване на междузвездна война? В такъв случай възможно бе да съществува и друга група, която да е противник на първата и да е вбесена от факта, че някакъв примитивен човек, чието правителство дори не иска да го задържи на служба, е натоварен с толкова отговорна задача.

Вбесени до такава степен, че да предприемат какви ли не действия, за да ме спрат.

Време беше да приключвам с изследването. Бейта можеше да се върне всеки миг и ако не знаеше за съществуването на дистанционното устройство, сега не бе най-подходящият момент да й поднасям подобна новина. Ако пък знаеше, толкова по-важно бе да не разбере, че вече и аз съм в течение на нещата. Щеше да е добре, ако можех да обезвредя устройството, но подобни машинки вървят с диагностична програма, а не разполагах с уреди, с които да преодолея защитата й. Ако моят неизвестен отровител разбере, че съм разкрил тайната, възможно бе да подготви друг опит и тогава щях да попадна в клопката му, без да съм предупреден.

Седях на фотьойла и прелиствах менюто, когато Бейта се върна с поръчката.

— Благодаря — рекох и поех от нея подноса. От чинията се носеше примамлив аромат. — Искаш ли да опиташ?

— Не — тя отстъпи назад. — Имаш ли вече някакъв план?

— Все още съм във фазата на събиране на материал — обясних, докато си похапвах от кръгчетата. — Като начало, искам да попиташ Паяците за онези изключения, когато се допускат оръжия в железницата.

— Това мога и сама да ти кажа. Лични оръжия, като тези на белидейците, се поставят в специални заключени кутии още на междинните станции и после се прибират в сандъци под купетата. По-големи оръжия и оръжейни системи се пращат с товарни композиции и след специално разрешение на правителството.

— Знам за тези случаи — рекох. — Питах за неофициалните.

Тя поклати глава.

— Няма такива.

— Няма такива, за които да знаеш.

— Никога не е имало — заяви тя, този път по-уверено.

Въздъхнах, но още не смеех да се отпусна напълно. Не вярвах на догматичните изявления.

— Нищо, все пак ми се ще да попиташ Паяците — рекох. — Освен това искам да знам всичко за сензорите на железницата. Как работят, как изглеждат, какво правят и какво могат да пропуснат.

Този път я изненадах.

— Не съм сигурна, че Паяците ще са склонни да споделят подобен род информация.

— Нямат друг избор — рекох. — Те ме помолиха да им помагам, забрави ли? Или ми донеси каквото искам, или си тръгвам.

— Добре, ще ги попитам — склони тя със стиснати устни. — Но едва ли кондукторите ще знаят отговора.

— А кой тогава?

— Ще трябва да ида при управителя на някоя станция — отвърна Бейта, намръщила чело.

— Това проблем ли е? — попитах. — Нали можеш да разговаряш с тях?

— Да, мога. Но не зная дали на Яндро ще открием този, който ни е нужен. Нито дали ще си осигурим чиста… линия… до него.

— Чиста какво?

— Това е моят начин… за връзка с тях. Но е с ограничен обхват. За по-далечни комуникации се налага да разчитам на ретранслация между Паяците, но само ако те са във физическа близост помежду си.

— Аха — кимнах аз. Значи погледът не е достатъчен, за да общува с Паяците. Тогава какво бе това — някаква форма на телепатия? Съмнявах се, защото поне досега не бях чувал, че някой представител на човешкия род е овладял телепатията. Както и което и да е било друго същество в галактиката.

В такъв случай каква беше Бейта?

— От друга страна, ще бъдем на станцията само за петнайсет минути — припомних й аз. — Не е кой знае колко време.

— Така е, но ще стигне да им предам въпросите ти. След като съберат информацията, ще ни я пратят по линията.

— Дано да стане — свих рамене. Пътници и товар пътуваха в тунелите със скорост една светлинна година в минута, но новините и пощата в онези куриерски цилиндри по някакъв начин пресичаха галактиката хиляди пъти по-бързо. Според най-популярната теория, обясняваща този факт, веднага щом железницата набере скорост, Паяците използват сателитна антена в предния край, за да излъчват информация към влака отпред по линията, използвайки тунела като гигантски ускорител.

По принцип системата трябваше да е напълно изолирана от въздействия, дори за самите Паяци. Но това, естествено, не пречеше да се вихрят всякакви конспиративни теории. Най-параноичната от тях бе, че Паяците четат всичко, което им попадне, преди да го излъчат.

Ако си имахме работа с две враждуващи фракции, въпросът дали Паяците подслушват всички комуникации, заставаше с още по-голяма сила пред мен. За съжаление не виждах какво мога да направя срещу това.

— Предполагам, че ще можем да получим информацията, независимо на кой от влаковете се намираме в момента? — попитах.

Бейта кимна.

— Ще го предам на управителя на станцията заедно с въпросите.

— Чудесно — рекох. — Нека я препратят на влака за Керфрис.

Тя ме погледна изненадано.

— Керфсис? Джурианският колониален свят?

— По-точно регионална столица — поправих я аз. — Защо? Да нямаш проблем с джурианците?

— Не, но… — тя се поколеба за миг. — Смятах, че на Хомшил ще се прехвърлим на трансгалактическия експрес и ще се отправим към Филианския космос. Нали там трябва да се състои нападението?

Напъхах с въздишка и последното лучено кръгче в устата си и се изправих.

— Хайде.

— Къде отиваме? — попита тя предпазливо.

— В бара — рекох. — Трябва да пийна нещо.

Бейта ме последва по коридора до задната част на вагона, през краткия тунел в следващия вагон и после през ресторанта. Барът беше доста оживен, но повечето от посетителите пиеха на групички и имаше само две свободни маси. Избрах тази в ъгъла и поведох Бейта нататък. Столовете бяха на буци и ужасно неудобни, което ми подсказваше, че преди нас на тях бяха седели шоршианци.

— Какво ще пиеш? — попитах я, след като се настанихме.

— Нещо безалкохолно.

— Въздържателка, значи? Жалко, защото алкохолът помага на хората да се сближават.

— А също замъглява мозъка и те поставя в неизгодна позиция спрямо твоите противници — изтъкна тя.

Помислих си за мъртвото хлапе на манхатънската улица и отровата в дръжката на куфара ми.

— За щастие аз нямам противници — промърморих.

Тя повдигна насмешливо вежди, но не каза нищо.

— Защо всъщност ме доведе тук? — попита вместо това.

— Трябваше ми уютно местенце, където двамата да си побъбрим. Подозирам, че Паяците ни подслушват в купето.

— Не биха го направили — възрази тя.

— Човек никога не знае — рекох. Всъщност аз знаех, а те — не. Часовникът ми беше подарен от едни типове, които са смахнати на тема шпионска техника, и сигурно щеше да ме предупреди, ако някой бе предприел подобни опити. Както и добре скритата ми сензорна система. Още една придобивка, заради която бившите ми колеги от разузнаването биха дали най-добрия си чифт обувки.

— Мисли си каквото щеш — рече Бейта. Говореше с дрезгав глас, което бе проява на умора. — За какво искаше да разговаряме?

Поех си въздух и го изпуснах бавно. Опитите ми да пробудя в нея „доброто момиче“ се бяха провалили, също както и тези да се държа арогантно и заповеднически. Може би най-добрият подход щеше да е прямият, чистосърдечен разговор.

— Виж — подех, — според здравата човешка логика това, което Хермод твърди, че е видял онзи Паяк, е невъзможно. Паяците проверяват всичко, което се внася в железницата, а филианците сканират всичко, което напуска тяхната междинна станция. Възможността да се внесат оръжия в тунелите е равна на нула.

— Тъкмо по тази причина Паяците се обърнаха за помощ към теб — припомни ми тя.

— Опитвам се да кажа, че цялата тази история е страшно объркана. Дори не зная откъде да започна.

Тя посегна към ръката ми през масата, но по средата на разстоянието се отказа и отпусна своята на покривката.

— Паяците нямаше да изберат теб, ако се съмняваха във възможностите ти.

Окуражаващи думи, при това произнесени с искрена загриженост. Състрадателна, но се бои да го показва?

Може би. Но не можех да се отърва от странното усещане, че е наблюдател, който следи развитието на евтино рекламно филмче, вместо човек, намиращ се във вихъра на събитията.

— Благодаря ти — отвърнах с престорена скромност. — Надявам се да си права.

— Права съм — рече тя с уверен глас. Огледа се, за да се увери, че никой не ни подслушва, после се наведе към мен през масата. — Но защо отиваме на Керфсис? Нима подозираш джурианците?

— Не съвсем — рекох, когато се появи един Паяк с напитките. Подадох на Бейта лимонадата и отпих от ледения чай. Беше силен и сладък, точно какъвто го харесвах. — По-вероятно е някой от съседите на филианците да е този, който създава проблеми — продължих замислено. — Най-сериозните противоречия обикновено възникват на граничната линия. Но истината е, че бих искал да проверя на място дали джурианските правила за достъп са се променили за последните няколко години, откакто съм пътувал с квадрелсовата железница.

Бейта сръбна от лимонадата и за миг на лицето й се изписа изненада от странния вкус. Нима за първи път опитваше нещо подобно?

— Мога ли да попитам защо?

Кимнах към тавана, върху който бе начертана светеща карта на галактиката и квадрелсовата система.

— Ето къде е проблемът — подех. — Филианците са чак в другия край на галактиката, възможно най-далече от Земята. Дори да вземем експреса за там, ще трябва да пътуваме близо два месеца и половина. Не разполагаме с толкова много време, че да идем и да се върнем.

— Имаме четири месеца.

— Не, филианците имат четири месеца — поправих я аз. — Ние, от своя страна, нямаме… защото не филианците ще бъдат първите нападнати.

Тя присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че които и да са подпалвачите на войни, трябва да са безумци, за да започнат с филианците — промърморих. — Филианските войници са генетично програмирани за лоялност, няма по-добра от тяхната отбранителна мрежа и империята им вероятно е най-голямата в галактиката. Ще опиташ ли първо с тях да си мериш силите?

Тя стисна устни.

— Мисля, че не.

— Следвайки същата логика, пробният субект трябва да я някоя нова, млада и сравнително не толкова опасна раса — продължих. — Ако се ограничим до онези, които са се присъединили към галактическия клуб през последните двеста години, остават джурианци, цимахейци, тра’хо’сейци и белидейци. — Отново сръбнах от чая. — И, разбира се, ние.

В продължение на около минута единственият звук беше приглушеният ропот от дузина разговори и потракването на колелата под нас. От предишните си пътувания знаех, че квадрелсовите вагон-ресторанти са конструирани по такъв начин, че височината и разбираемостта на всеки от разговорите се снижава рязко на метър от центъра на масата, около която се водят. Така се осигуряваше необходимата акустична бариера, зад която всеки се чувстваше безопасно и удобно.

— Когото и да изберат — рече Бейта, — ще трябва да направят изпитанията си поне няколко месеца преди атаката срещу филианците.

— Точно така — кимнах. — Което означава, че може да стане във всеки момент.

Тя отпи от лимонадата.

— Може и да си прав — рече. — Но щом те интересуват правилата за достъп, не е ли по-добре да започнем направо от Джурскала?

— Не мисля така — отвърнах. — Това е централна станция, ще има твърде много хора и това ще ни попречи да наблюдаваме процеса. По-удобна е някоя регионална столица като Керфсис. Ще вземем совалката до междинната станция, ще се поогледаме, после се връщаме, хващаме следващия влак и продължаваме.

— Накъде?

— Още не зная — отвърнах. — Предполагам, че нападателите се нуждаят от пробен субект, който да е малко по-развит от нас или трахосейците. Така че остават джурианци, цимахейци и белидейци.

Тя се замисли за миг.

— Белидейците ми се струват най-подходяща кандидатура. По-развити са от Земната конфедерация, освен това се намират в един страничен ръкав и са сравнително изолирани.

— Така е, само че в момента се насочваме в обратна посока — припомних й аз. — И вместо да се връщаме и да губим време, най-добре ще е да проверим джурианците и цимахейците.

— Има много светове в галактиката — промърмори тя и вдигна чашата.

Кимнах и на свой ред надигнах чаша, като плъзнах небрежен поглед из вагона. Четирима джурианци бяха заели две от масите, сред останалите видях шоршианци и белидейци. В далечния ъгъл двама цимахейци бяха седнали срещу един човек, но лицата им бяха скрити зад синкавия дим на традиционното фламбе скински, докато вентилаторът на стената над тях полагаше отчаяни усилия да изсмуква дима, за да не дразни останалите присъстващи.

— Ще прегледаме още веднъж картата, за да изберем най-подходящите жертви на нападателя — рекох. — Но колкото и да ограничаваме възможностите, пак ще остане доста голям район. — Повдигнах вежди. — Надявам се само, че двамата с теб не сме единствените, които работят по въпроса.

— И какво ще правим, когато ги открием? — попита тя, пренебрегвайки опита ми за подпитване. — Имам предвид нападателите.

— Това е най-лесната част — заявих. — Достатъчно е само твоите приятели, Паяците, да прекратят достъпа до тези светове.

Имаше нещо тревожно в начина, по който реагира на думите ми. Нищо особено, но все пак пробуди подозренията ми.

— Може би — рече тя.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? — попитах намръщено. — Това е тяхната транспортна система, нали? Не могат ли да обявят някого за персона нон грата и да откажат да обслужват станцията му?

— Не зная. Може и да могат. Просто не зная.

Втренчих поглед в лицето й, опитвайки се да разгадая какво се крие зад непроницаемата стена. Досега изглеждаше напълно уверена във възможностите на Паяците. А ето че изведнъж не беше сигурна дали ще бъдат в състояние да затворят няколко квадрелсови станции?

Защото ако това не е по силите на Паяците, изводът бе, че не те управляват системата. Извод, който никак не ми харесваше, още по-малко в този момент.

— Какво пък, тяхна работа е как ще се справят с проблема — свих рамене. Но дори за мен самия прозвуча неубедително. — Нашата задача е да разберем кой и къде. — Прозях се. — Не е ли време да си починем малко?

— Да — кимна тя и се изправи. — Не се тревожи. Няма да кажа на Паяците за твоята… нали знаеш.

— Благодаря ти — рекох и също се надигнах. В действителност не ме интересуваше дали Паяците са наясно с моята криза на доверието. Основната причина да проведа този разговор вън от купето, бе да проверя дали Паяците ще се обезпокоят, когато се отдалеча извън обхвата на тяхната малка саарикска бомба.

Но нямаше никаква реакция или поне аз не виждах такава, което ме връщаше там, откъдето бях започнал. Може би реакцията щеше да се прояви по-късно.

Въпреки това, ако не друго, имах чувството, че съм се посближил с Бейта. Вече знаех какъв подход да използвам спрямо нея. А това не беше никак малко.

Пък и леденият чай си го биваше.