Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (21)

21.

В продължение на близо една минута никой не проговори. Погледнах към Бейта, после към Макмикинг, Лосуту и виждах едно и също недоверие, изписано на лицата им. От векове Паяците бяха най-стабилната и неизменна част на галактическия пейзаж — загадъчни и анонимни, присъстващи на заден план във всички важни галактически събития, дори когато те са техният главен двигател. Бяха лишени от лица и идентичност, не проявяваха други желания, освен да служат, не изказваха надежди и мечти, нито показваха радост или тъга.

И никога досега не бе имало случай да разберем, че могат да бъдат смъртни като всички нас.

— Какво ще правим? — попита Лосуту. — Не можем да задържим цял влак с пътници, докато стигнем Хомшил, нали?

— Това вече няма значение — заговори отново Бейта. — Защото Паяците не контролират влака.

— Искаш да кажеш, че са се добрали до машината? — попита Макмикинг. Бейта поклати глава.

— В машината няма никой. Паяците я управляват оттук. Щом ги избият, ще продължим да се движим по релсите, докато ни свърши горивото. Или докато се ударим в нещо.

— При сто километра в час — промърмори замислено Лосуту.

— Или една светлинна година в минута, както ти хареса — добавих мрачно. — Но в това няма никаква логика. Нали твърдеше, че са необходими дни, дори седмици, за да се развие една колония?

— Така е, ако се започва от единичен полип, проникнал през микроскопична драскотина — обясни тя с въздишка. — Но ако от самото начало въведеш в организма напълно съзрял полип, ще са нужни броени часове. Може би дори минути.

Ето с какво значи я бе заплашвал Апългейт. Една дълбока резка през лицето с корала щеше да е достатъчна, за да стовари десетина от тези проклети полипи право в кръвта й.

— Сега вече разбирам къде са отивали всички пътници от първа класа — поклатих глава. — Обратно в перския вагон, за да вземат по едно парче корал, после на обиколка за набиране на нови попълнения.

— Стига си дрънкал, Комптън — сряза ме Лосуту. — Искам да ми обясниш какво печели той от всичко това? Нали те всички ще умрат?

— Освен ако не осъзнава, че избива машинистите? — намеси се Макмикинг.

По лицето на Бейта премина мъчителна тръпка.

— Току-що уби още един — въздъхна тя.

— Не, той знае много добре какво прави — заговорих. — Спомнете си, Модри представлява групов разум, като всяка колония създава връзки с най-близката. Ето какво е станало тук: колониите в Апългейт и ДжанКла и пътниците от първа класа са свързани с корала в перския вагон. В момента техният сегмент се разширява и върху останалите пътници.

— Но въпреки това те всички ще умрат — настояваше Лосуту.

— Не го е грижа дали ще загине някой сегмент — обясних му аз. — За него сега най-важното е да създаде достатъчно голяма група, за да може да се свърже с онзи сегмент, който чака на станция Хомшил, за краткото време, през което ще профучим оттам.

— И да му предаде цялата си информация — поклати глава Макмикинг. — Разбира се.

— Каква информация? — повдигна вежди Лосуту. — Кое може да е толкова важно?

— Ами например това, че откраднатите чипове са у нас — отвърнах. — Досега Модри не знаеше дали сме ги взели ние или Фейр, или пък сме ги предали на някой друг.

— Но ако влакът се разбие, той няма да може да си върне чиповете.

— Не му трябват — рекох. — За него е по-важно да не попаднат в чужди ръце.

— И заради това смята да пожертва такива могъщи фигури като ДжанКла и Апългейт? — учуди се Лосуту.

— За Модри отделните личности нямат никакво значение — изтъкнах. — Теб грижа ли те е, ако изгубиш няколко мозъчни клетки?

— Направо не мога да повярвам, че това се случва — въздъхна Лосуту.

— Е, повярвай ми — отвърнах, докато се опитвах да мисля. Не зная колко Паяци имаше отвън, но със сигурност на приемниците щеше да им е нужно известно време, за да се справят с тях. — Бейта, можеш ли да повлияеш по някакъв начин на машината? Да ускориш или да забавиш хода й например?

— Не — отвърна тя уморено. — Не и оттук.

— Но нали разговаряш с Паяците?

— Не е същото. Може би бих могла, ако се намирам вътре в машината. Но не съм. — Раменете й отново потръпнаха. — И няма никакъв начин да се доберем дотам.

— Защо? — попита Макмикинг.

— Просто защото няма — запъна се тя. — Не съществува коридор между машината и останалата част на влака.

— Но все пак сме свързани, нали? — попитах. — Не можем ли да се доберем до нея отвън?

— Отвън няма въздух — припомни ми Лосуту. — Във всеки случай не е достатъчно, за да дишаме.

— Във всеки вагон има медицински комплекти — продължи да разсъждава на глас Макмикинг. — Сигурно са оборудвани и с кислородни апарати.

— Да — отвърна Бейта, сякаш все още не смееше да дава воля на надеждата си. — Има и по-големи цилиндри, за инцидентно разхерметизиране. Може би ще можем да използваме един от тях, за да създадем атмосфера вътре в машината, ако се доберем до нея.

— Въпросът е как ще отворим вратите? — попитах.

Бейта въздъхна.

— Не можем — рече тя отново с помръкнал глас. — Те са херметически затворени.

— Всичките ли? — обади се Лосуту.

Бейта кимна.

— За да ги отворим, ще ни е нужен някой със сила на ремонтен робот — тя се поколеба. — Всъщност… на покрива на товарните вагони има подвижни прегради за извънгабаритен товар. Тежки са, но не са херметични. Бихме могли да отместим една от тях.

— И все пак продължава да стои въпросът за това как да се доберем до последните вагони, след като пътят ни ще бъде запречен от цяла тълпа — промърмори недоволно Лосуту.

— Остави това на нас — успокоих го и погледнах към Макмикинг. — Ще участваш ли?

— И още как — отвърна той с мрачна решителност. — Нямам търпение да покажа на този Модри с какви туземци си има работа.

 

 

Първата ни задача бе да съберем всички кислородни бутилки, до които можехме да се доберем. Направихме го двамата с Макмикинг, като преровихме останалите купета във вагона. За щастие от пътниците нямаше и следа — вероятно бяха отишли да се бият с Паяците. Бутилките не бяха много, но се надявах да ни стигнат, докато се доберем до машината.

Все още не бях обмислил целия план. Доколкото ми бе известно, когато двамата с Бейта скочихме от вагона, бяхме първите, подали си носовете от движеща се квадрелсова железница. Но да се покатерим на покрива на влак, който се носи с главоломна скорост вътре в тунела, бе поне с една астрономическа единица по-налудничаво. Имаше толкова много неизвестни, че дори не си заслужаваше да ги изреждам, и бях готов да гласувам за барикадата, стига да съществуваше поне малка надежда, че ще я удържим и няма да ни убият.

Освен това открихме и демонтирахме голямата кислородна бутилка за аварийни случаи, която бе споменала Бейта. За щастие бе оборудвана с редуциращ вентил, а също така и с дръжки за носене, които лесно можеха да се преустроят на презрамки. Върнахме се в купето, където струпахме находките си, после извадихме сгънатата носилка. Поставихме върху нея общо четири малки и една голяма кислородни бутилки. Междувременно Бейта и Лосуту също не бяха седели със скръстени ръце. Бяха събрали всички излишни дрехи и завивки, всичко, което би могло да бъде запалено, включително и части от мебелировката на купето.

И с това бяхме готови за новото начинание.

Докато си нагласявах една от малките бутилки на гърба и си слагах маската, отново се сетих, че така и не бях поискал от Паяците оръжие. Повече отвсякога съжалявах за пропуснатия шанс.

— Ах, да не забравим и моите два куфара — рекох на Макмикинг и му ги посочих.

— Божичко, за какво ти е притрябвал багаж? — учуди се той.

— Остави тази грижа на мен — отвърнах, докато ги поставях на носилката. — Бейта? Готова ли си?

— Мисля, че да — рече тя. Все още беше бледа, но гласът й прозвуча твърдо. През какъвто и мрачен тунел да бе преминала, докато бяха умирали Паяците, сега очевидно се съвземаше.

— Директоре?

— Честно казано, цялата тази история никак не ми се нрави — заговори с изморен глас Лосуту. — Да нападнем, може би дори да убием невинни създания, които всъщност не носят отговорност за действията си…

— Мислете за тях като за цели — посъветва го Макмикинг. — Или вражески единици, чудовища с очи на насекоми, каквото ви хрумне. Но не и разумни същества. Започнете ли да разсъждавате по този начин, сте обречен.

— Имам представа какво е да решаваш, когато си на фронтовата линия — сопна се Лосуту. — Просто не ми се иска да го правим.

— Човек невинаги получава онова, което иска — обадих се аз. — Аз например бих предпочел сега тук да са Фейр и неговите командоси.

— Ако беше така, поне щяхме да разполагаме с истински оръжия — рече навъсено Макмикинг. — Защото ако тези Паяци не окажат малко по-сериозна съпротива, няма да стигнем доникъде.

Беше прав, разбира се, носилката едва ли можеше да се окаже сериозна преграда за освирепялата тълпа. Но тя бе всичко, с което разполагахме.

— Ако толкова държиш на оръжия, мога да ти подаря пластмасовите играчки на белидееца — предложих му аз и кимнах към койката, където Бейта ги бе изсипала, заедно с останалия багаж. — Фейр ми ги даде, преди да тръгнем.

— Така ли? — повдигна учудено вежди Макмикинг. — И защо?

Отворих уста… и я затворих.

— Добър въпрос — приближих се към койката и ги взех. „Може би ще ти потрябват“ — бе казал Фейр. Думи, които едва ли биха придружавали поднасянето на безвреден сувенир.

Но малко след това двамата с Бейта бяхме скочили от влака и аз ги бях забравил напълно.

— Виж дали няма да откриеш нещо интересно — казах на Макмикинг и му подадох единия.

Двамата ги разгледахме мълчаливо, докато Лосуту и Бейта надзъртаха над раменете ни. Пистолетите бяха излети от пластмаса, с изключение на декоративния пискюл, завързан за долния край на дръжката, който изглежда бе от синтетична коприна. Пистолетът в ръката ми определено беше празен, но колкото и да го въртях и натисках, не открих нищо, което да ми даде някаква идея за какво би могъл да се използва. Пък и как иначе щяха да преминат през сензорите на Паяците. Удължената и удебелена цев бе запушена откъм дулото, а по дължината й имаше гумени ленти, сякаш за допълнително подсилване. Но съвсем недостатъчни да го превърнат в оръжие, като се имаше предвид колко е леко.

Освен… прокарах пръсти по цепнатината между края на цевта и дръжката.

— Дали не могат да се разглобят? — попитах и в същия миг натиснах с пръст цепката. Отдолу се показаха две малки дупки, захванати с щифтове и умело прикрити от ръба на пластмасовата дръжка.

— Това какво е? — попита насмешливо Лосуту. — Полицейска палка играчка?

— Нещо далеч по-добро — уверих го, докато откачвах цевта и развивах капачката от вътрешната й страна. Сетне я подадох на Бейта. — Дръж. Напълни я с вода. Догоре, и гледай да няма мехурчета. И другата също, Макмикинг.

— Добре де, така ще станат по-тежки — съгласи се Лосуту, докато Бейта пълнеше пластмасовите цилиндри с вода. — Но въпреки това са твърде къси, за да ги използвате за палки.

— Гледай и се учи — рекох му, после се надвесих над дръжката и се заех да развързвам пискюла. — В разузнаването на времето правехме проучвания за подръчните средства, които биха могли да се използват като оръжия на квадрелсовата железница. Изглежда белидейците бяха измислили нещо по-добро.

Развързах напълно пискюла и когато го разплетох докрай, получи се късо и здраво въженце. Бейта се върна с напълнените с вода цилиндри. Казах й да ги държи, после прекарах връвчицата през дупките в издатините на всяка една от тях. Оставих свободно въженце от няколко сантиметра, после го завързах на здрав възел.

— Ето, готово — обявих накрая, вдигнах двете палки и ги дръпнах, за да проверя дали съм вързал добре връвта. — Макар импровизирано, напълно готово за бой нунчаку.

— Проклет да съм — възкликна Лосуту, който изглеждаше впечатлен. — Паяците знаят ли за това?

— Едва ли — рекох. — Но не ме интересува. Макмикинг? Ти или аз?

— Аз — рече той решително, взе нунчакуто и го размаха пробно. Завъртя го още веднъж, по-силно, сетне нанесе с него лек удар.

— Това ще свърши чудесна работа — обяви той. — Видяхте ли, директоре? Човек понякога получава това, което иска.

Лосуту не отговори.

— В такъв случай аз ще управлявам носилката — рекох и извадих дистанционното.

 

 

Коридорът беше пуст, докато вървяхме към задната част на вагона. Маневрирах с носилката между разместените столове, а Бейта и Лосуту събираха всякакви отломки, които биха могли да се използват за огън, и ги трупаха отгоре. Прекосихме вестибюла и стигнахме бара.

И тук се натъкнахме на сцена, достойна за филм на ужасите. В три различни краища на помещението добре облечени джурианци, халки, белидейци и цимахейци бяха обкръжили в плътен кордон по няколко Паяка и ги унищожаваха систематично, методично и мълчаливо, с каквито подръчни оръжия разполагаха. Удряха ги с юмруци, с части от маси и столове.

Чух зад гърба си болезнения вик на Бейта и усетих, че е на предела на силите си. Улових я за ръката, притеглих я към мен и продължих.

Изминахме само няколко крачки, когато някой от приемниците ни забеляза и цялата тълпа се обърна към нас. Приготвих се мислено за бой, но Модри изглежда в момента имаше по-важни занимания. Отново в идеален синхрон приемниците се обърнаха към жертвите си и подновиха прекъснатото клане.

— Какво правят? — попита Лосуту. — Не разбират ли кои сме?

— Разбира се, че са наясно — промърморих. — Нали са част от групов разум. Каквото вижда един, вижда целият Модри. Той вероятно смята, че вече сме обречени. — Кимнах към бара. — Ти и Макмикинг — тръгвайте.

Лосуту се поколеба, откъсна се неохотно от мен и Бейта и последва Макмикинг към бара, където двамата изчезнаха в малкия склад отзад. Не свалях очи от вилнеещата тълпа, следейки зорко за всякаква проява на агресия към нас, като същевременно се опитвах да не мисля за това, което правеха. Беше ясно, че тези Паяци са обречени и че нямаше никакъв начин да им помогнем. Но от това не ми ставаше по-леко.

Две минути по-късно Макмикинг и Лосуту се появиха, натоварени с бутилки запалителна течност за фламбе скински.

— Чудесно — рекох и се заех да им помогна в прехвърлянето им върху носилката. Когато приключихме, продължихме напред и прекрачихме необезпокоявани във вагон-ресторанта.

Тук вървеше същият зловещ спектакъл, само дето тълпата изглежда се състоеше предимно от пътници втора класа.

— Някой да знае колко вагона има композицията? — попитах, когато наближихме отсрещната врата.

— Единадесет, без да броим товарния — отвърна Макмикинг. — Три зад нас, остават осем.

— Да се надяваме, че докато ги пресичаме, Модри няма да си промени отношението към нас. Да спрем тук за малко — рекох, щом се озовахме от другата страна на вратата. — Изсипете съдържанието на бутилките върху носилката.

— Нали разбираш, че това няма да ги забави особено — предупреди ме Лосуту, докато изпразвахме съдържанието на шишетата със запалителна течност. — Пък и така по-бързо ще надушат какво става.

— Вероятно — съгласих се неохотно. — Но по-добре така, отколкото Модри да ни гледа, докато го правим. Всяка стъпка може да ни спечели по малко време.

— С тази приключихме — обяви Макмикинг, след като изпразни и последната бутилка. — Да тръгваме, преди да се заинтересува какво правим.

Следващият вагон беше първият от втора класа. Тук имаше съвсем малко пътници, повечето с рани и синини по ръцете и краката, където ги бяха удряли защитаващите се Паяци. Липсващите пътници вероятно бяха онези, които бяхме видели във вагон-ресторанта. Освен това забелязах тленните останки на четирима Паяци.

За щастие тази пасмина не изглеждаше достатъчно силна или организирана, за да ни спре. Във всеки случай никой от тях не понечи да го стори, докато прекосявахме вагона. За разлика от предишната група обаче, тези ни следяха внимателно, докато минавахме покрай тях. Изглежда Модри държеше да разбере какво сме намислили. Стигнахме поредния коридор между вагоните. Следващият вагон не се отличаваше особено от предишния, само дето пътниците бяха малко повече. Тук преброихме общо шест убити Паяка. Зачудих се колко ли са останали на този етап. Бейта все още се гърчеше от време на време конвулсивно, та явно битката не беше приключила.

Тъкмо стигнахме средата на вагона, когато късметът ни се изчерпа напълно.

Бях забелязал разликата още щом се появихме във вагона. В предишния приемниците просто ни наблюдаваха, без да правят каквито и да било опити да ни спрат. Тук обаче ние станахме център на вниманието веднага щом носилката се появи на пътеката.

И за разлика от предишните два вагона този не беше населен само с ранени и пострадали. Повечето явно наистина бяха участвали в стълкновенията, но със сигурност бяха готови и за втори рунд.

Бейта също го забеляза.

— Франк? — прошепна тя уплашено.

— Не спирай — наредих й аз. — Макмикинг?

— Готов съм — обяви той, заобиколи Лосуту и застана отпред. — Нали каза, че този групов разум чува и вижда всичко, което чуват и виждат отделните тела. Това важи ли и за усещането?

— Така смятам — рече Бейта.

— Добре — кимна с мрачно задоволство Макмикинг. — Да видим дали ще му хареса болката.

Седалките във втора класа не бяха така подвижни, като тези в първа, но все пак можеха да се местят и приемниците бяха очистили голямо пространство в средата. Очаквах, че Модри ще пристъпи към действие, преди да достигнем открития участък, и не се излъгах. Носилката тъкмо бе преминала покрай последните два реда от тази страна на вагона, когато група от десет джурианци и халки се надигнаха и закрачиха с привидно лениви движения към средата, за да ни препречат пътя. Някои от тях носеха отломки от маси или столове, докато металните тръби в ръцете на други вероятно бяха откъснати крайници на Паяци. По-едричките смятаха да се уповават само на юмруците си. Погледнах през рамо, за да установя, че зад нас се приближава втора подобна група.

— Продължавайте напред — подкани ни Макмикинг и пое право срещу първата група. Докато го гледаха как идва, лицата им изглеждаха странно умиротворени, ала въпреки това вече вдигаха оръжията си, за да го нападнат.

Но той не им даде шанс да го сторят. Макмикинг беше на две крачки от тях, когато извади нунчакуто изпод сакото си и го стовари върху главата на най-едрия халка.

Извънземният се олюля и аз видях как по цялата група преминава болезнена вълна. Макмикинг не остави на Модри възможност да се съвземе, а продължи да върти нунчакуто и да го стоварва върху ръце, гърди, кореми и глави, като се целеше предимно в невралгичните точки.

Двама цимахейци, които досега седяха отстрани, се надигнаха и тръгнаха към мен. Сграбчих едно от шишетата със запалителна течност, обърнах го с гърлото към тях и го стиснах, заливайки лицата им с течност. Те изреваха, инфразвуков вик, който ме блъсна неусетно в главата, и аз се олюлях, но видях, че са впили ръце в очите си.

— Размърдай се! — извика Лосуту и ме бутна напред. Видях, че Макмикинг ни е разчистил пътя, подкарах носилката и се затичах след нея. Тъкмо преминавахме през разбитите редици, когато…

— Зад теб! — извика Макмикинг.

Обърнах глава. Втората група се приближаваше бързо, но съдейки по лицата им, бяха получили нови разпореждания. Извадих нова бутилка, излях съдържанието й на пода, наведох се и подпалих течността със запалката.

Лумнаха синкави пламъци, които накараха противника да спре. Изпразних още една бутилка върху огъня, после Лосуту ме дръпна и двамата побягнахме назад.

— Това няма да ги задържи дълго — лъхтеше Лосуту. — Достатъчно е Модри да накара неколцина от тях да легнат върху пламъците, за да образуват мост.

— Може би. Но не забравяй, че той усеща същата болка, която изпитват приемниците, а изгарянията не са нещо, на което не обръщаш внимание.

— Ще говорим или ще вървим? — изръмжа недоволно Макмикинг.

— Ще вървим — отвърнах. — Сега аз водя.

Той се намръщи, после кимна. Вдигнах запалката пред мен и бутнах вратата между втора и трета класа.

Те ни очакваха, строени в полукръг и увили лицата си с кърпи, за да се запазят от огъня. Всичките бяха въоръжени с подръчни средства. Зад тях виждах да прииждат още приемници.

— По дяволите! — изругах.

— А ти какво мислеше? — попита ме Макмикинг. — Това е последното място, където биха могли да ни спрат.

— Какво ще правим? — попита Лосуту.

Приемниците все още стояха неподвижно, очевидно очаквайки ние да предприемем първата крачка.

— Няма друг начин — промърморих. — Какво пък, огнен експрес?

— Огнен експрес — съгласи се Макмикинг.

Поех си дълбоко дъх, стиснах Бейта за ръката и поднесох пламъка към далечния край на носилката.

Багажът отгоре се обгърна за миг в пламъци, в началото синкави от запалителната течност, после жълти, заради разпалените отдолу материали. Стиснах по една бутилка във всяка ръка, намръщих се от горещината, която ме лъхна в лицето, и се хвърлих напред.

Тройният полукръг отстъпи пред пламтящата носилка. Но докато я насочвах към средата на вагона, приемниците се скупчиха отстрани, готови да ни ударят във фланг. Насочих по една бутилка във всяка посока и ги стиснах, прицелвайки се със струята така, че да може да се запали от огъня върху носилката. Течността се разпали мигновено и противниковите редици се сепнаха, когато двама от тях изведнъж бяха обхванати от пламъци.

Макар и кратко, стъписването им бе достатъчно, за да спечелим известна преднина. Но само след няколко секунди те се хвърлиха напред и този път знаех, че нищо няма да ги спре. Чувах зад гърба си ритмичните удари от нунчакуто на Макмикинг, дочувах и хрущене от строшени кости, но дори това не беше достатъчно.

Оставаше ни само още една възможност.

— Маските! — извиках на останалите, като същевременно извадих още една бутилка със запалителна течност и си нахлузих маската със свободната ръка. Изпразних съдържанието на бутилката право в лицето на най-близкия джурианец и същевременно го изритах в гърдите. — Сложихте ли ги? — попитах през рамо.

В отговор чух три приглушени потвърждения.

— Бейта, тръгвай! — викнах и мислено кръстосах пръсти, докато над нас се издигаха десетина импровизирани оръжия. Изведнъж от предния край на носилката се чу тихо изпукване. Най-близките приемници застинаха по местата си, опитвайки се да си поемат мъчително въздух, с объркани изражения. Групата зад тях продължаваше да ги бута напред, но после и техните усилия замряха. Приготвих се да нанеса нов удар с крак, но в този момент, като по команда, всички приемници във вагона рухнаха на пода.

— Божичко! — възкликна все така приглушено Лосуту. — Какво беше това?

— „Саарикс-5“, в дръжките на моите куфари — отвърнах, като се стараех да дишам бавно и спокойно вътре в маската, което не беше никак лесно. — Малък подарък от Паяците.

— Ами че те са… — запелтечи объркано Лосуту. — Те всичките са…

— Предпочиташ ние ли да сме мъртъвците? — изръмжа Макмикинг.

— Не, разбира се. Но това…

— Те вече бяха мъртви — рекох му аз, докато прекрачвах няколко халкски трупа. Поне засега Модри не проявяваше желание да праща подкрепления. — Дори ако по някакъв начин бяхме успели да спрем влака, Модри нямаше да ги остави да живеят. Видели са твърде много, за да ги пусне на свобода.

— Сигурно си прав — промърмори под маската Лосуту.

— Чудовища с очи на насекоми, нали не си забравил? — припомни му Макмикинг. — Имаме ли още от това нещо?

— Да — отвърна Бейта. В гласа й, за разлика от този на Лосуту, се долавяше мрачно задоволство. Беше успяла да отвърне на удара на Модри, при това доста болезнено. Малко отмъщение, след като бе присъствала на кончината на Паяците.

— Хубаво ще е да го запазите за някой важен момент — посъветва ни Макмикинг. — Успяхме да се отървем от част от тази пасмина, но сигурно има още много.

— А вие се постарайте да не си сваляте маските — обърнах се към всички. — Саариксът остава поне още известно време полепнал върху дрехите, преди да се окисли.

— Имаме ли достатъчно кислород, за да стигнем до машината? — попита Лосуту.

— Би трябвало — отвърна Бейта.

— По пътя можем да вземем още резервни бутилки — предложих, докато отварях вратата към поредния коридор. Макмикинг застана до мен и двамата влязохме в следващия вагон.

Бяхме стигнали трета класа, където креслата бяха подредени в редици. Както Макмикинг бе посочил, това щеше да попречи на приемниците да разчистват терен, където да ни нападат. И наистина, изглежда Модри се беше отказал от тази тактика. Като изключим останките на два Паяка, запокитени в близкия ъгъл, вагонът изглеждаше пуст.

— Внимавай — предупредих Макмикинг, докато вървяхме между редиците. — Може да са се скрили зад седалките.

— Надявам се да е така — отвърна той с усмивка. Разбирах спокойствието му, в тясното пространство не можеха да му се нахвърлят на голяма група, а поединично лесно щеше да се справи с тях с помощта на нунчакуто.

— Директоре, погрижете се за запасите с кислород.

— Разбрано — отвърна с готовност Лосуту и отвори капака на аварийния комплект, за да извади отвътре кислородната бутилка.

Когато ни настигна, двамата с Макмикинг вече бяхме стигнали далечния край на вагона.

— Чисто е — извика Макмикинг. — Каквото и да е намислил, няма да става тук.

Следващият вагон беше същият — останките от няколко Паяка и нито следа от врага. Отново Макмикинг вървеше напред, докато Лосуту спря за поредната кислородна бутилка.

Тъкмо беше отворил капака, когато вратите на едно купе в близкия край се плъзнаха встрани и отвътре изскочиха двама едри халки.

— Комптън! — извика Лосуту и се завъртя, но кракът му се закачи в подпората на седалката и той изгуби равновесие. — Комптън!

Зарязах дистанционното и се хвърлих да му помагам. Но халките стигнаха първи до него. Единият от тях го сграбчи за яката и го изправи грубо на крака, после го завъртя и обви шията му с ръка.

— Спри или ще умре! — изръмжа той.

Нямаше време за мислене, нито да спирам, за да потърся друг начин да го спася. Продължих да се нося по инерция, вдигнах ръце, сграбчих Лосуту за челото и блъснах главата му назад. Тилът му се вряза в лицето на извънземния, който нададе болезнен вик и се олюля. Другият халка също потръпна, което ми подсказа, че е изпитал болката на своя другар, но аз вече бях до него и му нанесох два отсечени удара с лакът в шията. Докато политаше назад, насочих вниманието си към първия, сграбчих ръката, която бе обвил около врата на директора, и я извих настрани, като същевременно го преметнах върху близките седалки. Още един удар през шията и той замря неподвижно.

— Добре ли си? — попитах Лосуту, докато му помагах да се изправи. — Всичко е наред — добавих към Макмикинг, който бе застанал до мен.

— Надявам се — отвърна Лосуту, смръщил вежди над маската. — Тези типове не си поплюват.

— Само дето тактиката им куца — посочи Макмикинг. — Трябваше да ни нападнат неочаквано.

— Ами те точно това се опитваха да направят — рекох мрачно. — Всъщност, забелязахте ли, че внимаваха да не бутнат маската на Лосуту?

— И на мен ми направи впечатление — кимна Макмикинг.

— Хитро.

— Кое е хитро? — попита Лосуту.

— Надявали са се да използваме последните си резерви от „Саарикс-5“, за да те освободим — обясних му и извадих дистанционното. — Остават два вагона. Някакви идеи къде може да ни чакат?

— Предполагам, че и в двата вагона ще има засади — отвърна Макмикинг, когато наближихме вратата. — Помнете, те не знаят с какви запаси от отровния газ разполагаме.

— Прав си — кимнах. — Това може да ни е от полза.

— Как? — попита Лосуту.

— Ще видиш — успокоих го. Отворих вратата и вкарах носилката в коридора. Макмикинг зае позиция и отвори следващата врата.

Те отново ни очакваха, мълчалива линия от извънземни, запречили прохода между седалките. Четиримата джурианци отпред бяха въоръжени с разкривени метални парчета, останки от разчленената сфера на някой нещастен Паяк.

— Сега какво? — попита тихо Лосуту.

Вместо отговор вдигнах ръка.

— Здравей, Модри — извиках. — Преди да направиш нещо необмислено, нека си поговорим.