Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (10)

10.

Влакът пристигна на станция Джурскала и след като се разделих с Растра и ДжанКла, напуснах перския вагон и се отправих през перона към коловоза, където щеше да пристигне след два часа влакът за Граклейското разклонение.

Измъчваха ме колебания дали да не опитам някой по-хитър начин за слизане от влака, но реших, че не си заслужава усилието. Дори белидейците да не са разбрали, че съм се измъкнал от скалъпения затвор, щяха да разполагат с достатъчно време, за да ни забележат на станцията, докато чакахме другия влак. Един от вариантите бе да прекараме това време в някоя от постройките на Паяците, но това може би само щеше да влоши нещата. В играта очевидно участваха няколко партии и не виждах никакъв смисъл да афиширам близките си отношения с Паяците пред онези, които все още не знаеха за тях.

Особено когато разчитах това да ми донесе известно предимство.

— Още трима белидейци се присъединиха към двамата от първа класа — прошепна Бейта, докато пресичахме перона. — Тези тримата дойдоха от трета класа.

— Разговарят ли помежду си? — попитах, сдържайки импулса да погледна през рамо.

— Да — отвърна тя. — Но никой от Паяците не е достатъчно близо, за да ги подслушва.

— Кажи ми, когато се раздвижат — инструктирах я аз. — Някой друг да проявява интерес към нас?

Стигнахме следващия коловоз, обезопасен с невисока преграда.

— Не виждам — каза тя. — Почакай. Петимата белидейци се разделиха на две групи и се приближават насам.

— С каква скорост?

— Не бързат особено. Освен това не ни преследват, просто вървят в същата посока.

Или искат да проверят какво ще правим, или те също се насочват към Граклейското разклонение.

— А какво правят Растра и ДжанКла?

— Току-що излязоха от техния вагон и се отправят към сградата на началник-станцията. С тях е и телохранителят ЙирТукОо.

— Вероятно ще уговарят прехвърлянето на вагона към друг влак — рекох. ДжанКла си бе свършил работата, след като ме бе подтикнал да се отправя към Модра, и сега явно възнамеряваше да излезе от играта.

Стигнахме перона, на който трябваше да чакаме влака за Гракла. Покрай него бяха подредени обичайните ресторанти, чакални, магазини и работилници.

— Опитвала ли си някога газиран джуриански крем? — попитах Бейта.

— Аз ли? Не.

— В такъв случай ти е време да го направиш — рекох и я поведох към по-големия от двата ресторанта.

— Не съм гладна — възпротиви се тя и понечи да се дръпне.

— Това не е ядене, по-скоро деликатес — продължих да настоявам и не я пусках. — Пък и така ще можем да държим всички под око.

Най-сетне съпротивата й престана.

— Аха — рече тя.

Половината от масите в ресторанта бяха заети, приятно и достатъчно уютно съотношение. Потискайки първоначалното си желание да седна така, че да мога да наблюдавам вратата, отведох Бейта при една от масите в центъра.

— Искаш ли да ти поръчам? — попитах.

Тя повдигна с безразличие рамене. Изтеглих екрана с менюто, намерих онова, което търсех, и поръчах два броя.

— Предполагам, че не си посещавала често Джурианските територии — подех небрежен разговор.

— Не съм — тя се поколеба. — Всъщност, въобще не съм ходила там.

— Ясно — поклатих глава и се огледах. За разлика от бара във влака този не беше оборудван с устройства за осигуряване на акустична бариера. — От колко време работиш за новите ни приятели?

— Откакто се помня — отвърна тя и сниши глас. — Наистина ли смяташ, че това място е подходящо за подобни разговори?

— Защо не? — повдигнах вежди. — Пък и не ми е приятно да работя с някого, за когото не знам почти нищо.

Тя стисна устни.

— Като стана дума за това, аз също не знам кой знае колко за теб.

— Твоите приятели обаче са доста добре информирани.

— Това не означава, че аз също съм в течение. — Челото й леко се набърчи. — Всички белидейци влязоха в чакалнята на нашия перон.

Което означаваше, че бяха решили да се откажат от нищожната възможност да ни подслушват, за да не поемат риска да бъдат разкрити.

— Е, какво искаш да знаеш?

— За кое?

— За мен.

Тя втренчи поглед в мен, но съдейки по изражението й, се питаше дали не й се подигравам.

— Е, добре, щом настояваш. Защо те изгониха от разузнаването?

Усетих, че гърлото ми се свива. Трябваше да се досетя, че ударът може да е под пояса.

— Ти какво, да не си прекарала последните две години в зимен сън?

Устните й потрепериха.

— Наистина искам да зная.

Отместих поглед встрани и го плъзнах по присъстващите в ресторанта. Повечето бяха джурианци, но имаше и няколко халки и цимахейци.

И разбира се — ние. Двама човеци, крачещи гордо из галактиката, сякаш им принадлежеше.

— Знаеш ли как човечеството се е озовало на дванайсето място в списъка на Паяците с дванайсетте космически империи?

— Предполагам по същия начин, по който и останалите — отвърна Бейта. — Когато една раса завладее достатъчно светове, Паяците я удостояват с честта.

— Ако трябва да сме точни, ние колонизирахме четири — рекох й аз и изведнъж в главата ми отекнаха думите на полковник Апългейт: „И с Яндро стават пет.“ — С родната система стават общо пет. Тъкмо Яндро беше колонията, която позволи на Земята да прекрачи бариерата и да бъде поканена в клуба.

— Има ли проблем с това?

Въздъхнах.

— Проблемът, Бейта, е, че там няма нищо ценно. Нищичко. Няколко вида подправки, интересна дървесина за украса, животинки, които не се срещат другаде, и това е всичко.

— И?

— Какво искаш да кажеш с това „и“? — озъбих се аз. — Директоратът на ООН изсипа трилиони долари за построяването на квадрелсовата станция, без никаква друга причина, освен да можем да се престорим, че сме достатъчно важни и значими, за да пътешестваме из галактиката.

Очите й се разшириха. Изглежда бе схванала накъде бия.

— И ти наду свирката, така ли?

— Ето че позна — изръмжах. — Като зарежем изпълнените с необоснован ентусиазъм доклади на първите колонисти, Яндро си е чиста проба Аляска. Не можех да ги оставя да се измъкнат.

— Аляска?

— Най-северният щат на Западния съюз — обясних й аз. — Някога го наричали „Глупостта на Суърд“, на името на човека, който го закупил преди няколко века за известна сума. Повечето хора смятали, че я е хвърлил на вятъра. Подигравките секнали едва когато открили, че там има златни и нефтени залежи.

— Мислиш ли, че същото може да се случи и с Яндро?

Поклатих глава.

— Докладите, които предоставиха на обществеността, бяха изработени майсторски. Но аз се добрах до истинските доклади и мога да ти кажа, че там разочарованието беше доста зле прикрито. Изследователите не са се натъкнали на нищо интересно или заслужаващо внимание.

— Сега вече разбирам защо не се радваш на особена популярност в ООН — промърмори тя.

— О, истината е, че мнозина там бяха доста обезпокоени от изказването ми — потвърдих огорчено. — Както и от реакцията на обществото. Но всяко чудо е за три дни. Истината е, че обществото бързо губи интерес. Чиновниците от ООН пожертваха с голям шум неколцина дребни служители, отрекоха каквато и да било лична отговорност и изчакаха интересът да стихне. След това продължиха с предварителния план и подписаха договора за станцията. Както се досещаш, най-тлъстите поръчки при строежа получиха техните приятели и роднини.

— И се погрижиха да си платиш за вироглавството — добави тя. — Съжалявам.

Повдигнах рамене.

— Няма нищо — рекох. — Вече го преживях.

Което, разбира се, беше лъжа. Дори след толкова време споменът за онези дни караше кръвта ми да кипне.

Един Паяк се приближи към нашата маса с поднос.

— Имаме с малинов сироп и джуриански шишун — рекох на Бейта, докато подреждах високите чаши върху масата. — Кое избираш?

Тя избра малинов сироп и известно време двамата се наслаждавахме на вкуса на деликатеса. Не бях в настроение за разговори, нито пък тя, или бе твърде заета да разменя информация с Паяците.

Едва когато се отправихме към перона, осъзнах, че въпросът й за моята кариера ме бе отклонил от намерението ми да поразуча повече за нея самата.

Не бях особено изненадан, че влакът за Гракла бе също толкова дълъг, колкото и този за Джурскала. Паяците отново ни бяха отредили двойно купе в първа класа и двамата вече се настанявахме, когато на вратата се позвъни и един кондуктор предаде на Бейта поредния чип.

— Това информацията за Растра и ДжанКла ли е? — попитах.

— Кондукторът не знаеше, но предполагам, че е тя — отвърна Бейта и постави чипа в бележника. — Да, това е — рече и ми подаде устройството си.

Погледнах в директорията.

— Не виждам нищо за двамата халки, които ме нападнаха в стаята за разпит.

— Сигурно не са имали време да съберат сведения.

Намръщих се. Но половин комат хляб е по-добре от никак.

— Какво става с белидейците?

— Двама от тях са настанени в купето до нас — отвърна тя бавно. — Другите трима са в последния вагон на трета класа.

— Искам всичко, което е известно за тях — наредих. — Предай на Паяците да се заемат.

— Добре — рече тя и за миг се олюля, изгубила равновесие от потеглянето на влака. Погледнах през прозореца. На перона се виждаха само няколко робота. — Ще разговарям с началник-станцията на следващата спирка — обеща тя. — Но това е след четири дни. На Систарко. Може би няма да успеят да съберат информацията по-рано.

— Няма нищо — опитах се да я успокоя и се настаних в креслото. — Имам си достатъчно за четене. Ще ми правиш ли компания?

— Не, благодаря — отвърна тя и се насочи към вратата. — Ако ти потрябвам, знаеш къде съм.

— Почакай — вдигнах ръка, преди да излезе. — Хайде да не използваме коридора, освен ако не е крайно наложително. Съседите ни са страшно любопитни.

— Съгласна — кимна тя и прекрачи в нейното купе. Почаках, докато стената се върне на мястото си, сетне станах от креслото и се изтегнах в леглото. Намалих светлините, взех бележника и потънах в четене.

Като се имаше предвид бързината, с която бяха действали Паяците, не очаквах да открия нещо впечатляващо. Не останах разочарован. Растра беше роден в добро, макар и не особено високопоставено семейство и бе израснал до ранга на Закрилник, бе показал умения да се справя в конфликтни ситуации, благодарение на което го бяха повишили в Разрешител. Бе продължил да расте и да получава все по-отговорни назначения, докато накрая го бяха произвели във фалк и му бяха дали настоящия пост на Разрешител за специални случаи. Паяците бяха включили и подробна информация за неговите пътувания през последните пет години, която потвърждаваше, че изминалите три месеца той бе прекарал в компанията на ДжанКла, без съмнение стараейки се да изглади всички противоречия, възникващи от непознаване на джурианския протокол.

За разлика от него ДжанКла се бе родил почти на върха на хранителната верига, в едно от халкските перски семейства. Възпитан от малък в изкуството да бъде аристократ, след завършване на обучението си той бе получил назначението комисар на Влизфа. Служил там три години, изглежда бе показал известна степен на компетентност, защото сетне бил местен няколко пъти, на различни важни постове из халкските светове. Подробностите за неговото служебно израстване бяха спестени, но при халките издигането в йерархията може да е резултат от изгода, разместване на фамилните пластове или дори попадане на необходимия човек на нужното място и в нужния момент. Повечето от пътуванията му с железницата през последните пет години бяха из вътрешността на Халкавистската империя.

Доколкото бях в състояние да определя, сравнявайки тези два документа, двамата с Растра са пребивавали в една и съща слънчева система, преди да тръгнат на посещение в Джурианските територии.

Долових някакво проблясване с периферното си зрение. Вдигнах глава, но каквото и да беше, вече бе отминало. Огледах стаята за миг, не забелязах нищо подозрително и отново се върнах към материалите за охраната на железницата.

Веднъж вече бях надзъртал в тях, но тогава още ме болеше главата от нападението и не бях в състояние да се концентрирам. Сега обаче открих някои неща, които ми направиха огромно впечатление.

Сензорите на квадрелсовата железница, разбира се, бяха в състояние да засичат експлозиви, включително и заредени в стрелкови оръжия. Това всеки го знае. Затова пък едва сега узнах, че детекторите могат също така да улавят широк спектър от не дотам подозрителни вещества, които обаче, събрани на едно място, биха могли да се превърнат в бомба. Включително и изработени в домашни условия смески.

В списъка фигурираха още разнообразна гама от биологични и химични отрови и организми, както бързо, така и бавнодействащи, за много от които също не бях чувал. Някои бяха сравнително широко използвани на различни места из галактиката, между тях „Саарикс-5“ и антракс, атакуващи организми с основаващ се на въглероден цикъл метаболизъм. Други, като вируса на СПИН или токсините на шоршианската раковина, имаха избирателно действие, но също можеха да бъдат засечени.

В списъка присъстваха всички стандартни оръжия за унищожение, от плазмени и лазерни оръжия с техните ярки енергийни сигнатури, до инфразвуковите пушки и шредерите, които ми бяха добре познати, през по-фини устройства като стреломети и дори такива пасивни приспособления като нунчаку или полицейска палка. Дори да имаше оръжие, което Паяците бяха пропуснали, аз не можех да се сетя.

Всичко това очевидно бе твърде много, за да може да бъде засечено от най-обикновени сензори, и в края на чипа се съдържаше отговорът и на тази загадка. Част от сензорите, както и следваше да се предполага, бяха монтирани на входовете на станциите, други бяха разположени в пода или стените. В резултат всяка квадрелсова станция се превръщаше в масивна сензорна кухина, дискретно охраняваща пасажерите един от друг.

И това със сигурност не беше включено в списъка с материали, който се предоставяше на отделните раси при изграждането на невероятно скъпите станции. Монтираше се впоследствие, тайно, от самите Паяци. Може би, помислих си неохотно, цената на станциите не бе чак толкова раздута, колкото смятах.

Нещо отново трепна извън полезрението ми, малко над екрана на бележника. Вдигнах глава, но и този път не забелязах нищо подозрително.

Но все пак нещо ми направи впечатление. Твърде погълнат от информацията в чипа, бях забравил да затъмня прозореца.

Намръщих се, оставих бележника, изключих напълно светлината в купето и изчаках, докато очите ми привикнат с тъмнината. Зад прозореца се появи бледо сияние. В началото се зачудих откъде може да идва, после си дадох сметка, че вероятно виждам отражение от сиянието на осевата линия върху извитата стена на тунела около нас.

Изправих се и се приближих към прозореца, където останах около минута, втренчил поглед във вечната нощ на тунела. Колко ли още светлинни години от квадрелсови коловози имаше там навън? — запитах се неволно. Достатъчно, за да свържат всички заселени светове с още линии, вече прокарани и готови, в очакване и на други млади цивилизации като нашата да надигнат глави. Скоро вероятно империите щяха да са тринадесет, после четиринадесет, петнадесет…

И в този миг, без никакво предупреждение, ярка червена светлина проряза мрака пред мен и отмина назад, към опашката на влака.

Трепнах от изненада и светлината премигна отново. Не беше толкова ярка, осъзнах сега, сигурно ми се стори такава заради разширените ми зеници. Погледнах към мястото, откъдето се бе появила, като същевременно се чудех дали това бе привлякло вниманието ми по-рано. Какво ли беше? Габаритни светлини? Едва ли, влакът нямаше такива. В такъв случай предупредителен сигнал за опасност? Силно се надявах да не е това.

Светлината блесна отново. Извъртях очи в посоката, от която идваше, и за миг ми се стори, че различавам някакво трептене в нея.

В мига, когато отново се появи, изведнъж разбрах какво виждам.

Сакото ми бе окачено в гардеробчето до мен. Затършувах трескаво из джобовете, измъкнах бележника и калъфа с чипове и ругаейки тихо, се опитах да открия нужния чип на светлината от осевата линия. Най-сетне го намерих. Пъхнах го в гнездото, вдигнах бележника и го опрях на стъклото.

Сега вече всичко ми стана ясно. Моят бъбрив събеседник във влака за Джурскала не бе прибягвал до някакви хитроумни средства като проникване в компютрите на Паяците или в тяхната контролна система, за да се свърже с другарчетата си в трета класа. Достатъчно беше, че разполага с прозорец на купето, най-обикновена лазерна показалка, честотен модулатор и цялата стена на тунела, за да отразява пратените съобщения. Нищо чудно, че онези типове бяха готови да ме посрещнат — вероятно са получили заповедите си още преди да напусна последния вагон на първа класа.

Червената светлина блесна отново и аз притиснах бележника до прозореца, опитвайки се да го задържа колкото се може по-неподвижен. Честотната последователност бе твърде висока, за да може да бъде регистрирана от невъоръжено човешко око, но вграденият в бележника сензор би трябвало да я улови и да я забави до степен да открия в нея някакъв смисъл.

През следващите няколко минути светлината се появи още три пъти. Изглежда белидейците бяха доста разговорливи днес. Три минути по-късно тя блесна за последен път, после изчезна.

Почаках до прозореца още половин час, преди да реша, че за днес ми стига толкова. Върнах се на леглото, включих лампата и се заех за работа.

Имайки предвид опростения и крайно неочакван механизъм за връзка, бях се надявал белидейците да прибягват до нещо като дигитализиран текст или гласове. Но нямах късмет. Трептенето по-скоро наподобяваше морзова азбука, но не се базираше на нито една от познатите белидейски кодови системи.

И все пак, ако не друго, вече знаех как го правят. А това бе голямо предимство, особено защото ми подсказваше що за противник имам насреща. Простота и хитрост — ето основните принципи, към които се придържаха. Не биваше да го забравям.

Но междувременно болката в главата ми отново се пробуди и клепачите ми натежаха от умора. Отидох в банята, наплисках се с вода, изпих още едно обезболяващо хапче, после изключих светлината и си легнах с дрехите.

Последното, което се сетих да направя, преди да заспя, бе да подпра бележника на прозореца и да го поставя на „запис“. За всеки случай.

 

 

Спах продължително и дълбоко и се събудих изгладнял. Надзърнах в съседното купе и установих, че Бейта вече е станала. Изкъпах се, избръснах се и двамата отидохме в ресторанта.

Не видяхме никого от белидейците. Един от Паяците ни докладва, че двамата гости от съседното купе вече са закусили и са се прибрали, докато онези в трета класа се бяха хранили на смени. Не свалях очи от неколцината халки в помещението, чудейки се дали не са пратени от ДжанКла. Но изглежда никой не проявяваше какъвто и да било интерес към нас. Това разбира се, не доказваше нищо.

Нахранихме се и се върнахме в купето, където прекарахме известно време в прелистване на туристически брошури за Модра и обсъждахме какво ще правим, когато пристигнем там.

Изненадващо, но основното противоречие помежду ни възникна заради избора на хотел. Бейта предпочиташе хижата на повърхността заради прекрасната гледка към Модра II и газовия гигант Кассп, докато аз настоявах също така упорито да се спуснем в подводния хотел, който бе споменал ДжанКла. Накрая Бейта се предаде, макар че очевидно не беше доволна, защото побърза да се прибере в купето си.

След като преградата помежду ни се спусна, взех бележника, за да проверя дали белидейците си бяха изпращали още съобщения през нощта. Не бяха.

Останалата част от пътуването премина безметежно. Бейта почти не напускаше купето и се присъединяваше към мен само за храна, а аз гледах да наваксам със сън и възстановяване на силите.

Едва когато се заех да си събирам багажа за предстоящото пристигане в Систарко, ми хрумна, че информацията не беше единственото нещо, което трябваше да искам от Паяците.

Трябваше да поискам пистолет.