Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (12)

12.

— А сега дойде време за тези от вас, които обичат приключенията, да напуснат безопасността на нашата малка подводница и да се разходят из пещерите — обяви екскурзоводът, превключвайки в наша чест от халкски на английски. — Трябва да ви предупредя обаче, че пещерите са дълги и с множество разклонения, затова се придържайте само към районите, обозначени със светлини.

Кимнах на Бейта и двамата си сложихме шлемовете. Само неколцина от двайсетте пътници се присъединиха към нас, другите предпочетоха да останат в подводницата, която щеше да направи още една обиколка из околността. Забелязах също така, въпреки разговорите вчера, че на борда нямаше нито един цимахеец.

Приключихме с подготовката и се подредихме на изхода. Всеки от нас бе подложен на бърза проверка на снаряжението от екскурзовода, после ни изпратиха по двойки до шлюза. След като изслушахме последни напътствия, двамата с Бейта се озовахме отвън.

Водата беше леденостудена, но напълно според очакванията костюмите бяха изолирани и снабдени със системи за отопление, та не усещаме почти нищо. Включихме миниатюрните реактивни двигатели и се понесохме плавно към широкото гърло на най-близката пещера, следвайки мигащите светлини на тези пред нас. Точно на входа ни пресрещна силно течение, което започна да ни изтиква встрани, и се наложи да маневрираме и да усилим реактивната струя, но се справихме.

На младини съм обикалял из подводни пещери и в сравнение с тях тези не бяха нито по-големи, нито по-впечатляващи. Но благодарение на подходящо разположените прожектори се получаваше чудесен ефект.

— Избра ли си някой тунел? — попитах Бейта в микрофона.

— Не — отвърна тя, съзнавайки, че разговорът ни се подслушва. — Да опитаме с този там.

Насочихме се към най-близкия тунел. Малко след като навлязохме, обозначаващите светлини се разредиха.

— Вероятно не бива да продължаваме нататък — отбеляза Бейта. — Тунелите стават все по-тесни и криволичещи.

— Е, не чак толкова криволичещи.

Във всеки случай не и за нас, добавих мислено. Виж, имаше някои места, където халките например щяха да се затруднят.

Затова ли ни бяха насочили насам? За да изследваме пещери, в които те биха се затруднили?

И тогава, докато местех прожектора наоколо, нещо върху скалната стена на няколко метра от нас ми привлече погледа — равно място върху иначе набраздените скали.

— Както и да е, не сме тук, за да се придържаме към маркирания път — добавих и се насочих към мястото. — Да видим накъде отива този тунел.

Онова, което видях, не беше рожба на въображението ми. Върху скалата наистина имаше изравнено място, което не би могло да се образува по естествен начин. Изглежда нещо твърдо и метално се бе остъргало в скалната стена, при това с достатъчна сила, за да премахне неравностите. Някой, и то доста скоро, бе прекарал оттук масивен и тежък предмет.

Насочих светлината на прожектора навътре в тунела. Сега, когато вече знаех какво да търся, зърнах и други подобни участъци, един от тях съвсем близо до последния светлинен маркер.

Улових погледа на Бейта и й посочих мълчаливо равния участък, после и останалите, навътре в тунела. Тя се намръщи, повдигна въпросително вежди, сетне чукна с пръст металната раница с кислород и реактивен двигател на гърба си. Поклатих глава и притиснах с пръст скалата, за да й покажа, че е необходима по-голяма сила.

— Явно тук свършват маркерите — произнесох на глас за евентуалните подслушвани. Същевременно размахах ръка и Бейта схвана какво имам предвид.

— Все пак да продължим още малко — предложи тя. — Имаме достатъчно време.

— Щом настояваш — рекох и същевременно вдигнах палец.

Продължихме нататък, откривайки от време на време изгладени места като първото, което бе привлякло вниманието ми. Странно, но нито едно от тях не беше на тесните места в тунела. Сякаш този, който бе прокарвал оттук неизвестния и тежък предмет, бе внимавал в теснините, но бе губил търпение на лесните участъци.

Стигнахме последния маркер и аз насочих светлината отвъд. Точно зад него имаше още едно изравнено място, по-голямо от предишните, сякаш носачите тук са били пришпорени неочаквано или са бързали да се скрият в мрака.

Толкова са бързали, че бяха ударили своя товар в отсрещната стена. Точно над равното място имаше издатина с дупка в средата, където вероятно се бе врязал обектът. Вдлъбнатината бе широка около петнайсет сантиметра, под лек наклон и със спираловиден край.

Досущ като острието на промишлен свредел.

Посочих отпечатъка на Бейта. Тя се намръщи, видимо озадачена, но кимна и ми махна да продължим нататък. Промуших се през тясното място и заплувах в тъмнината.

В началото срещнахме известни затруднения. На около метър след издутината тунелът се стесняваше до около метър, следваше нов рязък завой и ново стесняване. Наложи се да се сгъна в кръста, да се извия, за да се промуша нататък. Неизвестните със свредела вероятно бяха срещнали подобни проблеми, защото се натъкнахме на две нови вдлъбнатини, където бяха удряли товара си. Добре, че нямаше подводни течения, инак едва ли щяхме да се придвижваме в това почти затворено пространство.

След поредния завой тунелът се изправи и отново се разшири. Почаках Бейта да се изравни с мен и двамата заплувахме нататък.

Ала само на метри след началото тунелът се разширяваше в лабиринт от странични кухини, които се свързваха с други тунели и се разклоняваха в различни посоки. Добре, че се бях досетил да взема тубичка с червен гланц за устни от чантата на Бейта, и на равни разстояния поставях знаци върху скалата, за да можем да намерим обратния път.

Който и да беше неизвестният с бормашината и товара, някъде тук бе приключил с дейността си. Открихме само още два изравнени белега в скалите и после нищо. Навлязох по няколко метра навътре във всеки един от тунелите, но не намерих нищо, което да ми подскаже как е приключила тази история и къде е изчезнал товарът.

Тъкмо бях решил да се откажа, когато Бейта ме чукна по рамото и посочи изразително часовника на китката си. Кимнах неохотно — трябваше вече да се връщаме, ако не искахме да пратят спасителна група да ни търси. Обърнах се и я поведох назад към теснината и малко след това зърнахме успокояващото сияние на маркиращите светлини. Насочихме се към тях и скоро се присъединихме към останалата част от групата и се прибрахме на борда.

— Добре дошли — поздрави ни с професионална жизнерадостност екскурзоводът, докато си сваляхме шлемовете. — Надявам се, че разходката ви е била приятна и просвещаваща?

— О, да — отвърнах. — Такава беше, наистина.

 

 

Докато се връщахме към хотела, разминахме се с няколко други подводници, поели по своя маршрут. По пътя се отървахме и от костюмите и скоро след това подводницата излезе на док. Беше обедно време и макар че Бейта предложи да се върнем в стаята, аз настоях пътем да се отбием в някой ресторант. Хапнахме и едва тогава се отправихме към нашата стая.

Оказа се, че докато ние бяхме изследвали океанските дълбини, някой бе поставил бръмбари в апартамента ни.

— Дали онези знаци са онова, което си мисля? — попита Бейта, след като вратата зад нас се хлопна.

— Предполагам — отвърнах и й кимнах да се настани на дивана, докато премислях наново разговора, който смятах да проведа с нея. Имаше някои неща, които нямах нищо против да станат достояние на онези, които ни подслушват — имаше дори полуистини, които щеше да е полезно да им подхвърлим. Но сега се налагаше да избягвам някои теми.

— Стига, разбира се, да си мислиш, че из тунелите се е разхождал някой, въоръжен с бормашина за промишлена употреба.

— Добре де — съгласи се тя. — Но защо им е притрябвала на халките бормашина?

— Първо на първо, тези упражнения не са по силите на халките — имам предвид с техните ставни съчленения. Според мен онзи, който го е направил, е избрал въпросния тунел тъкмо защото е бил непреодолим за халките.

— Но защо? Какво толкова ценно може да има там?

— Празно пространство, разбира се. Помниш ли, екскурзоводът каза, че пещерите били огромни и все още не напълно изучени. Какво по-добро място да скриеш нещо голямо, което не искаш да бъде открито случайно?

— Но колко голямо? Та ние едва се промъкнахме там — изтъкна тя.

— Затова им е била нужна бормашина. Мисля, че някой се е поразходил из пещерите и е открил достатъчно голяма кухина. После си е прокопал собствен тунел до нея, прекарал е вътре своя товар и е замаскирал входа. И сега вече разполага с нещо, което му е необходимо, при това съвсем подръка.

— С каква цел? — попита Бейта. — Какво толкова може да крие?

— Мнението ми ли искаш? — помислих за миг, сетне продължих. — Една от подводниците на хотела.

Очите й се разшириха.

— Цяла подводница?

— О, не от тези за туристически разходки — побързах да добавя. — Говоря за по-големите, които се използват за поддръжка, ремонтни работи и транспорт. Видяхме ги зад стената тази сутрин. Ще ти е нужно нещо от този калибър, ако искаш да прекараш по-големи товари.

— Значи смяташ, че са откраднали подводница, за да я използват за транспорт? — попита Бейта, която явно все още не можеше да схване накъде води всичко това. — Но какво всъщност се опитват да прекарат?

— Нямам представа — признах и този път това бе самата истина. — Зная само, че там долу има пещера, до която не мога да достигна и която разполага с добра връзка с корабите до междинната станция и квадрелсовата железница. — Погледнах си часовника. — Но нищо няма да спечелим, ако седим тук и си блъскаме главите. Следващата йонна ракета от междинната станция ще пристигне до няколко часа. Да излезем на повърхността и да гледаме приземяването. Тъкмо ще се поразходим малко, ще се повозим на шейна.

— Смяташ да се пързаляме с шейни? — долната й устна увисна.

— Защо не? Нали не искаш някой да се запита какво правим тук и защо не се забавляваме като останалите туристи?

— Разбира се, че не.

— Чудесно — въздъхнах и се надигнах. — Хайде да си изберем дрехи от гардероба.

 

 

Заедно с различните официални костюми в гардероба имаше и няколко комплекта дрехи от тънък, но топъл плат, предназначени да подсилват изолиращото действие на стандартните скафандри. Докато Бейта обличаше един от тях аз се обадих на рецепцията, за да проверя какъв е редът за излизане на повърхността и да поръчам скафандри. Мястото бе така устроено, че нямаше никакъв шанс да се измъкнем навън незабелязани, но се надявах, че подслушвачите ни са повярвали на желанието ми да се поразходим с шейни.

Бледият диск на Модра II бе увиснал високо на небосвода, когато излязохме от шлюза на повърхността, а Кассп сияеше ярко и беше заобиколен от разноцветни кръгове. В момента се намирахме под плоскостта на пръстена и далечните слънчеви лъчи се отразяваха от гигантските ледени късове, създавайки изумителни светлинни образувания високо над нас.

— Спускала ли си се досега с шейна? — попитах Бейта, докато вървяхме покрай пилоните, бележещи пътеката за хангара.

— Не, и ми се струва, че е доста опасно — гласът й отекна във вътрешността на шлема. — И безсмислено, ако те интересува мнението ми. — Тя махна към пилоните. — Не са ли твърде високи за крайпътни знаци?

— Всъщност това са стълбовете на строящия се ски лифт — обясних. — Ще има три ръкава на въжената система. Два към пистите и един червен, който ще води до хангара на шейните.

— Откъде знаеш всичко това?

— Прочетох го в рекламната брошура.

— Аха.

Стигнахме подножието на хълма, където, пак според брошурата, трябваше да са входовете за тунелите. Имах известни притеснения относно възможностите ни да се катерим по заледена скална повърхност, макар че подметките на скафандрите бяха снабдени със специални устройства, но те се оказаха напразни. Ледената повърхност бе достатъчно здрава, а гравитацията и температурата в нужния баланс. Все още не знаех как ще се справят с терена плъзгачите на шейните, но реших, че това не е моя грижа. Строителите на курорта със сигурност знаеха добре какво трябва да направят.

Имаше общ вход за трите тунела, след който те се разклоняваха в различни посоки. Над всеки от входовете бе монтиран пръстен от осветителни тела и по сиянието, което бликаше от дълбините на тунелите, стигнах до извода, че те също са добре осветени. Три облечени в скафандри фигури — съдейки по пропорциите, бяха халки — тъкмо се готвеха да се спуснат с голяма шейна по третия тунел. Докато изваждахме нашите малки шейни от раниците, те се изгубиха във вътрешността. Изпратих ги с поглед, сетне насочих вниманието си на изток, където червените пилони продължаваха още известно време да следват пътеката, сетне изчезваха от другата страна на невисоки хълмове.

— Нали каза, че ще ми покажеш как се използва това нещо? — припомни ми Бейта.

— Разбира се — отвърнах, като се надявах, че ще си припомня. — Първо разгъваш шейната…

След като приключихме с подготовката на малките шейни, ние се спуснахме по първия тунел. Добре, че бях избрал най-лесния от трите, защото дори той се оказа предизвикателство за моите способности. Конструкторите на пързалката не само бяха изгладили леда до съвършенство, но като че ли под него имаше нагревателна инсталация, която да го доведе до необходимото състояние, за да се образува отгоре тънко водно покритие.

На всичко отгоре Бейта, която нямаше никакъв опит с подобни занимания, се оказа по-добра от мен. Падна само веднъж, докато аз се претърколих няколко пъти, а когато наближихме края, дори събра достатъчно кураж да се завърти на триста и шейсет градуса в една от спиралите. Ниската гравитация, естествено, улесняваше изпълнението на подобни трикове, този факт обаче не бе достатъчен, за да излекува накърненото ми самочувствие.

Стигнахме дъното, където имаше достатъчно разстояние, за да убием скоростта, преди да приближим асансьорите. Тук разкопчахме придържащите колани и се натоварихме в една от кабинките, за да се издигнем на повърхността.

— Асансьорът и надолу ли върви? — попита Бейта, като посочи един от бутоните.

— Да, слиза до хотела — отвърнах. — Тази шахта излиза точно над фоайето. Вероятно целта е изтощените спускачи да могат да се прибират право в стаите си и да рухват на леглото или да се пъхнат в банята.

— Аха — кимна тя. — Приятно беше.

Погледнах през лицевото й стъкло. Бейта, момичето без фамилно име, което веднъж бе заявило равнодушно, че не го е грижа дали ще живея, или ще умра, се усмихваше и бузите й бяха зачервени от вълнение, а лицето й — по-живо отвсякога.

— Да, нали? — съгласих се аз. — Ще го направим пак веднага щом ми отпочинат коленете.

Тя погледна над рамото ми и усмивката й изчезна, след като си спомни защо бяхме дошли на повърхността.

— Хм — промърмори тя замислено. — Ако искаш, можем да се покатерим на някой от хълмовете близо до хижата и да се полюбуваме известно време на пръстените. Докато се почувстваш по-добре.

— Чудесна идея — отвърнах.

Спуснахме се с асансьора във фоайето, съвсем близо до шлюзовете. Отново излязохме навън и последвахме червените пилони до върха на близкия голям хълм. Тук открихме удобно местенце, където приседнахме, и аз поставих ръка на раменете на Бейта. След това й дадох знак да си изключи интеркома.

Опрях шлема си в нейния, надявайки се, че ако някой ни следи, ще сметне, че присъства на интимен момент.

— Чуваш ли ме? — извиках.

— Да — отвърна тя и гласът й бе съвсем тънък, едва доловим, предаван чрез вибрациите на шлема. — Защо искаше да наблюдаваме пристигането на ракетата?

— Не това имах предвид — казах. — Някой е поставил бръмбари в стаята ни, докато бяхме на обиколката с подводницата. Нужно ми беше някакво извинение, за да се измъкнем навън.

— Послушват ли ни? — ахна тя. — Защо не ми каза?

— Как — докато бяхме в стаята?

— Да, разбира се — отвърна малко засрамено.

— Затова ти наговорих онези глупости — продължих. — Като например за белезите от свредел в тунела. Някой наистина ги е направил, но не за да крие нещо там.

Тя се отдръпна, после раздвижи устни. Чукнах по лицевото стъкло, за да й припомня, че трябва да сме допрени, за да я чувам.

— Извинявай — рече тя. — Попитах те откъде знаеш?

— Първо, защото беше прекалено очевидно — започнах с обясненията, следейки внимателно реакцията й, с надеждата да ми подскаже нещо. Досега всичко, което казвах, й идваше като гръм от ясно небе. — Белезите от ударите бяха все на добре осветени места или там, където да ги видим. Не бяха предприели каквито и да било опити да ги прикрият и следите изчезваха отвъд тясното място, тоест там, където халките не биха могли да се промъкнат, за да се натъкнат на още.

— Може би там са действали по-внимателно.

— Не — поклатих глава. — Спомняш ли си течението на входа? То подсказва, че подземният океан на Модра продължава да се движи, вероятно под въздействието на приливни вълни, предизвикани от близостта с Кассп. Но в тунела, който изследвахме, нямаше никакви течения. А трябваше да има, в случай че съществуваше отвор в далечния му край. Достатъчно силни, за да ни размятат като аквариумни рибки.

— Тогава какъв е смисълът на онези белези?

— Същият като от пияните халки пред вратата на нашето купе. Нещо достатъчно ефектно, за да накара двама души да тръгнат в погрешна посока.

— Значи те не са откраднали никаква подводница?

— Виж, тук не съм съгласен — възразих. — Тези типове обръщат внимание и на най-малките подробности. Казвам го, като имам предвид действията на фалшивите пияници. Ако искаш да накараш някого да си изгуби времето в тършуване из подводни тунели, трябва да му подхвърлиш сериозна причина.

— Ясно — рече Бейта. — Но ти не искаш халките да узнаят, че си се досетил?

— Не — отвърнах, като я наблюдавах внимателно. — Защото според мен белидейците са на наша страна.

Изведнъж се възцари мълчание. Идеалният момент за нея да признае, че това вече го знае. Идеалният момент да ми разкаже всичко, което й е известно за Модра и за ставащото около нас. Но тя не го стори.

— Говориш за онези, които те удариха по главата и сетне те напъхаха, в контейнера?

— Говоря за онези, които не ме нараниха — отвърнах, внезапно завладян от гняв. — За онези, които можеха да ми строшат краката, ако толкова държаха да ме изхвърлят от играта. — Завъртях шлема така, че да мога да я гледам право в очите. — За онези, които не ме лъжат през стиснати зъби от началото на тази история.

Лицето й внезапно почервеня.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Наясно си какво искам да кажа — отвърнах и гласът ми трептеше от яд. — Знаеш много добре какво става тук. Знаеш всичко за ДжанКла и белидейците. Знаела си от самото начало.

Тя понечи да се дръпне назад. Задържах я за врата и продължих да притискам шлема си в нейния.

— Хайде де, кажи ми, че бъркам — подканих я грубо. — Кажи ми, че си въобразявам.

— Франк… съжалявам — едва долових слабия й глас. Лицето й бе изкривено от страх, тя едва си поемаше дъх през свитото гърло. — Не можех…

— Разбира се, че не си могла — прекъснах я. — Кажи ми сега какво може да ме спре да не зарежа цялата тази работа.

— Не! — почти извика тя и в гласа й се долови напиращият в душата й ужас. — Моля те. Не си тръгвай!

— И защо? — продължих да настоявам. — Белидейците не ми сториха нищо лошо, защото онези лъжепияници са видели, че получавам чип от Паяците, и са сметнали, че съм на тяхна страна, нали? Но аз не съм на ничия страна. Мен всички ме лъжат.

Пуснах я, внезапно отвратен от близостта й.

— Не искам да съм глупак, Бейта — продължих. — Нито за теб, нито за проклетите ти Паяци.

Тя дишаше тежко и на пресекулки, а лицето й все още бе изкривено от страх.

— Моля те, Франк — чух я да мълви. — Моля те. Не ме оставяй сама…

Не желаех повече да я слушам. Изправих се, обърнах й гръб и започнах да се спускам надолу. Продължих до следващия хълм, където я изгубих от поглед. Тук спрях, скръстих ръце на гърдите и зареях поглед в небето над Модра.

Трябва да го направя, повтарях си непрекъснато. Трябва да се върна в хотела, да си събера багажа и да поема към квадрелсовата железница със следващата ракета. А преди да си тръгна, да оставя на масата скъпоценния им диамантен пропуск — драматичен прощален жест към нея и Паяците, с който да им покажа какво мисля за тях. Имах къде да ида, имах и какво да върша, и последното, от което се нуждаех сега, бе да се разхождам наоколо с една голяма мишена, изрисувана на гърдите. Колкото по-бързо се отърся от праха по подметките, толкова по-добре.

Тъкмо бях решил какво да правя, когато в съзнанието ми изплува лицето на убития пратеник в подножието на „Ню Палас тауърс“.

Паяците бяха положили доста големи усилия, за да ме забъркат в тази игра. А някой си бе направил не по-малък труд, за да ме изкара от нея.

Проклет да съм, ако се откажа, преди да разбера за какво всъщност играем.

Бейта седеше там, където я бях оставил, притиснала колене към гърдите си. Тялото й лекичко потрепваше, докато се приближавах, от гняв или от страх. Седнах до нея и едва тогава осъзнах, че потрепва, защото плаче.

Моята непоклатима, безстрастна и равнодушна Бейта плачеше.

Опрях шлема си в нейния.

— Само един въпрос — рекох, като с мъка запазих спокойствие. — Белидейците на наша страна ли са?

Миглите й изпърхаха леко, докато се опитваше да отърси сълзите.

— Мисля, че да — изхлипа тя. — Или по-скоро, че и те искат същото, което и ние. Само че действат… независимо.

Намръщих се. Независимите операции в повечето случаи са обречени на неуспех, обикновено не носят очаквания резултат и най-често са прекалено опасни. Но в света на разузнаването и тайните операции те, за нещастие, са неразделна част от реалния живот.

— Имаш ли представа какъв е техният план?

Тя затвори очи и още няколко сълзи се търкулнаха от миглите й.

— Не.

Поех си няколко пъти въздух с пълни гърди, за да се успокоя. Само това ми липсваше сега.

— Хубаво — рекох. — Да видим дали ще успеем да открием.

Бейта отвори очи и ме погледна уплашено.

— Това означава ли, че ще останеш?

— Засега — отвърнах лаконично, тъй като все още не ми се щеше да се обвързвам дълготрайно. — Включваме интеркома и поемаме обратно към тунелите.

Посегнах да включа моя, но тя поклати глава и ме улови за ръката.

— Веднъж ме попита и аз ти казах, че не съм твой приятел — заговори с разтреперан от вълнение глас. — Истината е, че не съм и твой враг.

Надникнах в очите й, в които бе изчезнала и последната следа от съпротива.

— Радвам се да го чуя. Бъди готова да изключиш отново връзката, когато ти дам знак.

Включих моя предавател и двамата се отправихме обратно нагоре по склона. Усещах, че тя все още е разтърсена от разговора, и подхванах небрежен монолог за това колко е било приятно да се пързаляме в тунела. Някъде по средата на пътя Бейта най-сетне намери сили да се включи.

Стигнахме входа на тунелите, но вместо да спираме аз й дадох знак да продължим покрай пилоните към следващия хълм. ДжанКла бе казал, че има още два тунела за спускане в строеж, и предположих, че халките ще удължат скиорския лифт нататък, за да обслужва и петте.

Излязохме на върха и наистина там имаше два входа, обърнати един срещу друг. И тук помежду им имаше широка и равна площадка, само че върху тази бяха складирани части от машини и материали. Някои от машините бяха свързани с кабели и маркучи, други кабели се губеха навътре в тунелите. Наоколо нямаше жива душа, а и тунелите бяха тъмни.

Дадох знак на Бейта и отново изключихме предавателите.

— Тук ще търсим — обявих, след като си опряхме шлемовете.

— Какво ще търсим? — попита тя, мръщейки се озадачено.

— Това е класическа маневра за отвличане на вниманието — обясних. — Караш противника ти да погледне в една посока, а ти действаш в друга. Белидейците са се постарали халките да тършуват из подводните пещери, а след това са си устроили малка работна площадка тук. Неизползван тунел, пълен с най-различни материали, където можеш да скриеш каквото ти хрумне.

— Но тук има халкски работници — възрази тя.

— Само през деня — отвърнах и си погледнах часовника. — След това се прибират, както е и в случая, и оставят мястото пусто и неохранявано.

Понечих да тръгна, но Бейта ме улови за ръката и отново опря шлем в моя.

— Ами ако долу срещнем белидейците?

— Няма — успокоих я аз. — Още не са се върнали от Систарко.

— Биха могли да вземат късната ракета от междинната станция без въобще да са продължавали за Систарко.

Поклатих глава.

— Снощи, след като си легна, аз се порових в компютъра. Списъкът с регистрираните гости е добре защитен, но достъпът до файловете за румсървис и запазени места в ресторанта е свободен. Вчера са били поръчвани само две порции белидейска храна и едната от тях е била за апос Маф.

— Смяташ ли, че той е с тях?

— Определено не — заявих. — Първо, защото се опитваше да узнае от мен кой може да ме е натикал в онзи контейнер. И второ, защото се помъчи да ме накара да докосна корала.

Чух рязката й въздишка.

— Не си го правил, нали? — попита тя и в гласа й отново се долови тревога.

— Не, дори не го доближих — уверих я. Внезапното напрежение в гласа й ме обезпокои. — Може би трябва да ми кажеш защо го смяташ за толкова важно.

Видях я през лицевото стъкло да стиска устни.

— Не мога — рече и пусна ръката ми. — Трябва да ми повярваш.

За миг бях изкушен да я заплаша отново, че ще си тръгна. Но вече бях взел решение, а и знаех, че може да не се получи втори път.

— Добре — изръмжах. — Да вървим. — Закрачих през заледената повърхност към левия от двата тунела — този, който се намираше на северната страна. Бейта се поколеба, сетне ме последва.

Тунелът несъмнено бе проектиран като още по-голямо предизвикателство от този, в който се бяхме спуснали с Бейта по-рано през деня. За щастие халкските работници не бяха разчитали на хлъзгавата повърхност, за да се спускат и изкачват, а бяха монтирали от лявата страна пешеходна пътека. Включих светлината, улових се за перилата и заслизах надолу.

Първите петдесет метра от тунела бяха гладки и чисти. Отвъд този район достигнахме участък, където строителните работи продължаваха и едва сега си дадох сметка колко е сложна конструкцията на пързалката. По-ранните ми подозрения за вградена в стената отоплителна инсталация се потвърдиха: широки платна от фина мрежа обгръщаха вътрешността на тунела, прикачени със специални клинове. На равни разстояния забелязвахме кръгли отвори, пробити в стената, с монтирани вътре части от инсталацията. Някои от тези устройства бяха лесни за разпознаване — минигенератори за осветлението и нагревателите, ударни датчици, каквито се използваха и по време на състезанията по спускане, за да уведомяват служителите за инциденти. Други обаче ми бяха напълно непознати.

Продължихме още стотина метра да следваме извивките на тунела и най-сетне стигнахме мястото, където той свършваше с глуха, вдлъбната стена. Тук, на пода пред заледената стена, имаше няколко тежки земекопни машини и нагнетателни помпи, свързани с два по-широки тръбопровода.

Бейта опря шлема си в моя.

— Нищо не открихме — рече тя. — Да опитаме с другия тунел.

— Да опитаме — съгласих се, докато оглеждах отсрещната стена. Хрумна ми, че ако искам да скрия нещо, ще го направя възможно най-далеч от мястото, където преминават работници. — Ти се връщай по пътеката — рекох й. — Аз ще мина оттатък.

Преминах на отсрещната страна и поех нагоре, като осветявах с прожектора си ледената стена и кабелите и тръбите, прикачени за нея. Дори в ниската гравитация имаше няколко места, където трябваше да се улавям за кабелите, за да се катеря.

Някъде по средата на пътя и в един от най-острите завои, където склонът рязко се спускаше, го намерих. Улових погледа на Бейта и й махнах с ръка.

Отне й около минута да се спусне обратно и да открие равно място, където да пресече тунела. След това се изкатери до мен.

— Погледни — рекох й и посочих маркуча за вода, който се виеше в краката ни. — Забелязваш ли, че на едно място цветът на маркуча е леко променен?

Тя присви очи.

— Прилича ми на лепенка.

— Много добре — кимнах. Наведох се, вдигнах маркуча и пъхнах пръст под края на лепенката. Отдолу се показаха няколко миниатюрни цепнатини. — Знаеш ли какво е това — примитивен разпръсквател. Отвор, през който водата излиза на съвсем ситни капчици, които замръзват при допир със стената. — Обърнах се към тунела зад мен. — Тази стена например.

Тя поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Да речем, че искаш да скриеш нещо в стената — продължих търпеливо. — Прокопаването на кухина не е проблем, достатъчно е да разполагаш с плазмена резачка или атомна горелка. По-трудната част е да прикриеш отвора. Нужна ти е вода и начин да я доставиш до дупката. — Посочих маркуча. — За щастие, това вече е организирано от някого и ти можеш да се възползваш от него. Пробиваш няколко малки дупки, пръскаш през тях вода върху отвора, накрая надраскваш покритието, за да не е подозрително гладко и готово.

— Но в маркуча има вода само когато тук са работниците.

— Така е, но съоръженията остават и след като те си тръгнат. Какво по-лесно от това да се промъкнеш през нощта, да пуснеш помпата и да я оставиш да работи, докато прикриеш отвора. — Повдигнах вежди, споходен от нова идея. — А може би те са се смесили с работната група и са го свършили пред очите на глупавите халки. Доста белидейци умеят да разговарят на чужди езици без никакъв акцент — чувал съм някои от тях да го правят, — а когато навлекат скафандрите, всички изглеждат еднакво, стига да не надзърташ отблизо през стъклото. Кой ще го прави, като се има предвид каква суматоха цари тук по време на работа?

Тя протегна ръка и докосна заледената стена.

— И как ще проверим какво се крие отзад?

Огледах стената, съжалявайки, че не разполагам с датчици.

— В момента нищо не можем да направим — отвърнах. — Може да сме под наблюдение, а не ми се ще да развалям плановете на белидейците. Най-добре да почакаме, докато те пристигнат тук, и да оставим на тях да се справят.

Погледнах през рамо надолу в тунела.

— Всъщност, бихме могли да си вземем няколко работнически костюма и да наминем тук утре, когато ще е пълно.

— Да не си полудял? — облещи се Бейта.

— Възможно е — отвърнах. — Но идеята си заслужава обмисляне. Хайде да проверим и втория тунел, а после ще се върнем да се попързаляме.

Изкачихме се до входа и прекосихме работната площадка. Работата по южния тунел бе на същия етап, както и по северния и двамата огледахме внимателно вътрешността, но и да имаше някакви скрити кухини, не можахме да ги открием. Накрая, за видимо облекчение на Бейта, напуснахме строежа и се насочихме обратно към готовите тунели.

При следващото си спускане се справих далеч по-добре и паднах само няколко пъти. За мое съжаление Бейта се оказа доста по-талантлива ученичка и отново се представи по-добре от мен. Слязохме с асансьора, върнахме снаряжението и се спуснахме във фоайето.

— Сега какво? — попита ме Бейта, докато го пресичахме.

— Вечеря, после рано лягане — рекох аз и се отправих към асансьора за стаите. — Утре ни чака тежък…

— Комптън! — отекна един глас над приглушените разговори във фоайето. — Франк! Насам!

Млъкнах, обърнах се и огледах помещението.

Беше полковник Апългейт, седнал на една от масите, размахващ ръка с приятелска усмивка.

А срещу него седеше, с непроницаемо изражение на лицето, не друг, а заместник-директорът на ООН Бирет Лосуту.

Човекът, който веднъж бе казал, че би искал да съм мъртъв.