Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (8)

8
Мистър Чарлс Ендърби

Поглеждайки часовника си, инспекторът установи, че ако побърза, може да хване влака за Ексетър. Искаше да разпита сестрата на покойния капитан Тревелян възможно най-бързо и да научи от нея адресите на другите членове на семейството. След като се сбогува набързо с майор Бърнаби, той се затича към гарата.

Майорът се върна в „Трите корони“. Едва беше прекрачил прага, когато го заговори светъл млад мъж с много лъскаво и кръгло момчешко лице.

— Майор Бърнаби? — попита младият мъж.

— Да.

— От бунгало номер едно в Ситафорд?

— Да — отговори майор Бърнаби.

— Аз съм от „Дейли Уайър“ — каза младият мъж — и бих желал…

Не успя да продължи. По типичен военен маниер, характерен за старата школа, майорът избухна.

— Нито дума повече — изрева той. — Знам ви колко струвате. Всички до един. Никакво благоприличие. Никаква сдържаност. Кръжите около някое убийство като лешояди около умряло животно, но вие, младежо, мога да ви заявя, няма да получите никаква информация от мен. Нито дума. Няма да има история за проклетия ви вестник. Ако искате да узнаете нещо, вървете и питайте в полицията и имайте благоприличието да оставите на мира приятелите на мъртвия.

Младият мъж не изглеждаше ни най-малко стреснат. Усмихна се още по-приветливо.

— Знаете ли, сър, мисля, че не ме разбрахте правилно. Не зная нищо за убийството.

Ако трябваше да бъде точен, това не беше истина. За никого в Ексхамптън не можеше да се каже, че не е чул за събитието, разтърсило из основи тихото планинско селце.

— Упълномощен съм от името на „Дейли Уайър“ — продължи младият мъж — да ви връча този чек за пет хиляди паунда и да ви поздравя за това, че изпратихте единствения верен отговор на нашата футболна загадка.

Майор Бърнаби беше напълно объркан.

— Не се съмнявам — продължи младежът, — че вече сте получили писмото, с което ви уведомяваме за добрите новини.

— Писмо? — попита майор Бърнаби. — Не разбирате ли, младежо, че Ситафорд е затрупан от три метра сняг. Мислите ли, че сме имали възможност през последните няколко дни да получаваме редовно писмата си?

— Но без съмнение сте видели името си, обявено за победител в „Дейли Уайър“ тази сутрин.

— Не — отговори майор Бърнаби. — Не съм поглеждал днешния вестник.

— О, да, разбира се. Тъжна работа. Разбирам, че убитият е бил ваш приятел.

— Най-добрият ми приятел.

— Тежък момент за вас — каза младежът и тактично извърна очи. Извади от джоба си малка прегъната виолетова хартия и я подаде на майор Бърнаби с поклон. — С поздравления от „Дейли Уайър“.

Майор Бърнаби каза единственото, което му дойде наум:

— Позволете да ви почерпя едно питие, мистър…

— Ендърби, името ми е Чарлс Ендърби. Пристигнах снощи — обясни той. — Попитах как да стигна до Ситафорд. Считаме за необходимо да предаваме чековете на победителите лично. Винаги публикуваме кратко интервю. Интересно е за читателите. Е, всеки ми казваше, че и дума не може да става да стигна до вас. Снегът валеше и просто нямаше начин да се добера, но имах голям късмет да открия, че всъщност сте отседнали тук, в „Трите корони“. — Той се усмихна. — Нямаше никаква трудност при определяне на самоличността. В тази част на света, изглежда, всеки познава всеки.

— Какво ще пиете? — попита майорът.

— За мен бира.

Майорът поръча две бири.

— Това убийство, изглежда, е обърнало всичко с главата надолу — забеляза Ендърби. — Твърде мистериозна работа по думите на хората.

Майорът изсумтя. Чудеше се какво да прави. Чувствата му към журналистите бяха непроменени, но човек, който току-що ти е връчил чек за пет хиляди фунта, има известни привилегии. Не можеше просто ей така да го прати по дяволите.

— Нямаше врагове, нали? — попита младият мъж.

— Не — отвърна майорът.

— Но чувам, че в полицията не го смятат за обир — продължи Ендърби.

— Откъде знаете?

Мистър Ендърби все пак не разкри източника си на информация.

— Чух, че вие всъщност сте открили тялото, сър — каза младият човек.

— Да.

— Сигурно е било ужасен удар.

Разговорът продължи. Майор Бърнаби все още беше решен да не дава никаква информация, но не можеше да се мери с ловкостта на мистър Ендърби. Последният излагаше готови твърдения, с които майорът беше принуждаван да се съгласява или не, и така младият мъж получаваше желаната информация. Маниерите на младежа бяха толкова приятни, че разговорът не беше ни най-малко досаден на майора и дори простодушният млад мъж постепенно взе да му харесва.

Мистър Ендърби се изправи и заяви, че трябва да се отбие до пощата.

— Ако може само да ми дадете разписка за този чек, сър.

Майорът отиде до писалището, написа я и му я подаде.

— Великолепно! — възкликна младият мъж и я пъхна в джоба си.

— Предполагам, че още днес си тръгвате за Лондон?

— О, не — отговори Ендърби. — Искам да направя няколко снимки на вашата вила в Ситафорд и на вас — как храните прасетата, как прекопавате глухарчетата или нещо друго, характерно за вашия живот. Не знаете колко ценят такива неща нашите читатели. Бих искал да чуя няколко думи от вас на тема: „Какво възнамерявам да правя с петте хиляди.“ Нещо елегантно. Нямате представа колко разочаровани ще бъдат нашите читатели, ако не получат такава информация.

— Да, но вижте, невъзможно е да се стигне до Ситафорд в такова време. Снеговалежът беше изключително силен. От три дни няма превозно средство, което да може да мине по пътя, а най-малко след три дни ще настъпи затопляне.

— Зная — каза младият мъж, — неудобно е. Да, да. Човек просто ще трябва да се задоволи с това да се забавлява в Ексхамптън. В „Трите корони“ се грижат чудесно за вас. Довиждане, сър, ще се видим по-късно.

Той излезе на главната улица в Ексхамптън и се запъти към пощата да изпрати по телеграфа материала си, който при по-голям късмет щеше да ги снабди с пикантна информация за ексхамптънското убийство.

Помисли за следващото си действие и реши да интервюира прислужника на покойния капитан, Евънс, чието име майор Бърнаби непредпазливо беше изрекъл по време на разговора им.

Разпита и стигна до улица Фор 85. Прислужникът на убития беше човекът на деня. Всеки с готовност сочеше къде живее.

Ендърби чевръсто почука на вратата. Отвори му толкова типичен на вид бивш моряк, че Бърнаби не се усъмни в идентичността му.

— Евънс, нали? — попита весело Ендърби. — Тъкмо идвам от майор Бърнаби.

— Ооо… — Евънс се поколеба за момент. — Заповядайте вътре, сър.

Ендърби прие поканата. Закръглена млада жена с тъмна коса и червени бузи се навърташе зад моряка.

Ендърби реши, че това е новоомъжената мисис Евънс.

— Ужасно нещо е станало с покойния ви господар — поде Ендърби.

— Шокиращо е, сър, само така може да се определи.

— Кой, мислите, че го е направил? — запита Ендърби с безобидния вид на търсещия информация.

— Някой от онези подли скитници, предполагам — отговори Евънс.

— О, не, скъпи човече, тази версия окончателно е отхвърлена.

— А кой тогава?

— Работата е изцяло нагласена. Полицията веднага прозря това.

— Кой ви каза, сър?

Действителният информатор на Ендърби беше камериерката от „Трите корони“, чиято сестра бе съпругата на полицая Грейвс, но той отговори:

— Имам ценни сведения от Главното управление. Всъщност кражбата с взлом е била нагласена.

— Тогава кой смятат, че го е направил? — поиска да узнае мисис Евънс, като се приближи. Очите й изглеждаха уплашени и излъчваха нетърпение.

— Ребека, не се вълнувай толкова — каза съпругът й.

— Страшни глупаци са тия от полицията — заяви мисис Евънс. — Не им пука кого ще арестуват, докато намерят истинския убиец. — Тя хвърли бърз поглед към Ендърби. — Вие имате ли нещо общо с полицията, сър?

— Аз? О, не. Аз съм от вестник „Дейли Уайър“. Дойдох да видя майор Бърнаби. Той тъкмо спечели наградата от пет хиляди фунта за нашата футболна загадка.

— Какво? — извика Евънс. — По дяволите, значи тези работи са честни все пак.

— А вие какво си мислехте? — попита Ендърби.

— Е, живеем в порочен свят, сър. — Евънс изглеждаше малко смутен, усетил, че избликът му е лишен от тактичност. — Чувал съм, че има много измама. Покойният капитан казваше, че наградата никога не отива на по-заможните адреси. Затова използваше моя най-редовно. — И простосърдечно описа как капитанът спечелил три нови романа.

Ендърби го насърчаваше да говори. В разказа на Евънс видя добър материал. Преданият прислужник с вид на стар опитен моряк. Малко се зачуди на постоянната нервност на мисис Евънс, но го отдаде на невежеството, присъщо на нейната класа.

— Вие намерете подлеца, който го направи — каза Евънс. — Говорят, че вестниците могат много да помогнат при залавянето на престъпници.

— Бил е крадец — обади се мисис Евънс. — Това е то.

— Разбира се, че е бил крадец — съгласи се Евънс. — Ами в цял Ексхамптън няма нито един, който би искал да навреди на капитана.

Ендърби стана.

— Е — каза той. — Трябва да вървя. Ако ми разрешите, ще се отбивам от време на време да си бъбрим. След като капитанът е спечелил три нови романа от състезание на „Дейли Уайър“, вестникът трябва да се нагърби със залавянето на неговия убиец.

— Ще бъде справедливо, сър. Наистина.

Като им пожела „приятен ден“, Чарлс Ендърби си тръгна.

„Чудя се кой ли е очистил добрия човек — си рече. — Не изглежда да е нашият приятел Евънс. Може наистина да е бил крадец. Колко банално. Жалко, че в случая не е замесена жена. В най-скоро време трябва да открием нещо сензационно или целият случай ще потъне в забвение. Просто ми трябва късмет. Чарлс, момчето ми, шансът на живота ти те споходи. Изстискай го докрай. Скоро нашият армейски приятел ще прави всичко, което му кажа, ако го наричам «сър» и се правя на лудо респектиран. Дали е участвал в Индийския бунт? Разбира се, че не е участвал, не е достатъчно стар. Или може би във войната в Южна Африка. Да, попитай го за войната в Южна Африка, това ще го направи твой!“

И докато обмисляше тези решения, мистър Ендърби се довлече обратно в „Трите корони“.