Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (21)

21
Разговори

Разчитащ единствено на себе си, Чарлс Ендърби не пожали сили. За да се запознае с живота в селото, трябваше само лекичко да отвори кранчето на мисис Къртис и след това замаяно да слуша пороя от клюки, впечатления, спомени и анекдоти. Той спомена едно име и потокът рукна отново. Научи всичко за капитан Уайът, за тропическите му навици, за грубостта му и кавгите със съседите, както и за редките пристъпи на благоразположение, когато срещне приятна млада жена. Животът, който водеше с индийския си прислужник, странното време, което избираше за хранене, и стриктната диета, която спазваше. Чу за библиотеката на мистър Райкрофт, за боите му за коса, за настойчивостта му по отношение на точността и доброто домакинство, за необикновеното му любопитство към хората, за това, че скоро продал някакви лични ценности, за необяснимото му влечение към птиците. Чу още за мис Пърсихаус и злия й език, как тормозела своя племенник, но и разказа за веселия живот, който той пък водел в Лондон. Чу отново цялата история за приятелството на майор Бърнаби с капитан Тревелян, общите им спомени и играта на шах. Чу всичко, което се знаеше за семейство Уилет, включително и подозренията, че мис Вайолет Уилет флиртува с Рони Гарфийлд, но без сериозни намерения. Само за мистър Дюк не се знаеше много. Той живееше отскоро тук и главното му занимание, изглежда, беше градинарството.

Беше три и половина и мистър Ендърби излезе да се поразходи, за да се разсее главоболието, получено от разговора с мисис Къртис. Възнамеряваше да се запознае отблизо с племенника й. Внимателното разузнаване в района около къщата на мис Пърсихаус се оказа безплодно, но шансът помогна. Чарлс се натъкна на младия човек точно когато той излизаше от портата на дома Ситафорд, безутешен, сякаш бе изгонен, след като са открили гниди в косата му.

— Здрасти — каза Чарлс. — Тази ли е къщата на капитан Тревелян?

— Да, тази е — отговори Рони.

— Сутринта исках да я снимам. За моя вестник. Но времето е ужасно за снимки.

Рони не реагира.

— Вашата работа сигурно е много интересна — поинтересува се той.

— Кучешки живот — рече Чарлс, верен на принципа си да не показва ентусиазъм към професията си. Погледна през рамо към дома Ситафорд. — Твърде мрачно място, бих казал.

— Много по-различно е, откакто семейство Уилет се нанесоха — обясни Рони. — Миналата година бях тук по същото време и да ви призная, човек трудно би повярвал, че мястото е същото. И все пак не знам какво специално са направили. Разместиха мебелите, купиха канапе и разни други неща. Сякаш Бог ми ги изпраща.

— Не изглежда весело местенце — каза Чарлс.

— Весело? Ако бях останал тук повече от две седмици, сигурно щях да умра. Фактът, че леля ми така страстно се е вкопчила в живота, ме изумява. Не сте виждали котките й, нали? Сутринта трябваше да изпощя една от тях и погледнете как ме одра. — Той протегна ръката си за доказателство.

— Лош късмет — каза Чарлс.

— Наистина. Започнахте ли някакво разследване около станалото тук? Дали не мога да ви помогна?

— Нещо интересно в къщата? — попита Чарлс. — Искам да кажа, капитан Тревелян оставил ли е някои от вещите си в нея?

— Не мисля. Леля ми спомена, че е изнесъл всичко. Слонският крак, зъбите от носорог и всички дивотии заедно със спортните си пушки.

— Едва ли не сякаш е знаел, че се изнася завинаги — подхвърли Чарлс.

— Това е идея. Но не мислите, че се е самоубил, нали?

— Човек, който сам може да се удари по врата с торбичка пясък, би бил нещо като артист в света на самоубийците — каза Чарлс.

— Да, знаех си, че в тази идея нещо куца. Все пак изглежда, е имал някакво предчувствие. — Лицето на Рони светна. — Вижте, а какво бихте казали, ако са го преследвали врагове и той е знаел, че идват? В такъв случай се е изнесъл от къщата, за да намерят семейство Уилет вместо него.

— Сигурно биха се пръснали от яд — каза Чарлс.

— Разбира се. Но, представете си, да се заселиш в такава пустош. Вайолет явно няма нищо против, дори казва, че й харесва. Не знам какво й става днес. Предполагам някакъв проблем в семейството. Не разбирам защо жените се тревожат толкова за прислугата. Ако някой ти създава проблеми, просто го уволняваш.

— Но те са направили точно това, нали? — попита Чарлс.

— Да, зная. Но страстите не спират да се вихрят. Майката лежи в леглото и крещи истерично, дъщерята съска като змия. Току-що ме изгони.

— Полицията още не е идвала, нали?

Рони се ококори.

— Полицията ли, че защо ще идва?

— Просто се чудех. След като тази сутрин видях инспектор Наракот в Ситафорд.

Рони изпусна бастунчето си и се наведе да го вземе.

— Кого казахте, че сте видели сутринта? Инспектор Наракот?

— Да.

— На него ли е възложен случаят Тревелян? Какво прави в Ситафорд? Къде го видяхте?

— О, предполагам, че просто си е пъхал носа тук-там, разпитвал е за живота на Тревелян, да кажем.

— И мислите, че това е всичко?

— Предполагам.

— Дали не смята, че някой от Ситафорд го е направил?

— Би било невероятно.

— Да, но нали знаете, че полицията винаги чука там, където не я очакват. Поне така пише в детективските романи.

— Все пак смятам, че там са се събрали доста интелигентни хора — вметна Чарлс. — Разбира се, пресата доста помага за изграждането на тази представа. Но ако почетете нещо за техните случаи, ще видите как залавят убийци — практически, без да имат никакви улики.

— Хубаво е да чуеш това. Пък и колко бързо се насочиха към този Пиърсън. Случаят изглежда съвсем прозрачен.

— Прозрачен като кристал — каза Чарлс. — Добре, че не се насочиха към вас или мен, нали? Е, трябва да отида да изпратя няколко телеграми. В това място явно не са свикнали с такива комуникации. Ако изпратиш малко повече наведнъж, току-виж, са те обявили за избягал от лудницата.

Чарлс изпрати телеграмите си, купи пакет цигари, няколко увеличителни стъкла и две доста овехтели романчета с меки корици. След това се върна в къщата, хвърли се в леглото си и заспа блажено, без да подозира, че той и неговите отношения, по-специално с мис Емили Трефъсис, са обект на всеобщо обсъждане.

Няма да сбъркаме, ако кажем, че злободневните теми за разговор в Ситафорд бяха две или три. Първата беше убийството, втората — избягалият затворник, и третата — мис Емили Трефъсис и нейният братовчед. Наистина, четири различни разговора се водеха за тях по едно и също време.

Първият разговор се водеше в дома Ситафорд, където Вайолет и майка й току-що бяха измили съдовете за чай, понеже бяха уволнили прислугата.

— Мисис Къртис ми каза — уточни Вайолет.

Все още изглеждаше бледа и слаба.

— Начинът, по който тази жена говори, ми напомня за някаква болест — отвърна майка й.

— Зная. Момичето е отседнало там с братовчед си. Спомена ми тази сутрин, че живее у мисис Къртис, и аз си помислих, че е само защото мис Пърсихаус няма достатъчно място, за да я подслони. А, изглежда, че тя никога преди не е виждала мис Пърсихаус допреди тази сутрин.

— Не мога да я понасям тази жена — каза мисис Уилет.

— Мисис Къртис ли?

— Не, Пърсихаус. Особи като нея са опасни. Живеят само за да разберат тайните на хората около себе си. Да изпрати момичето тук да иска рецепта за кейк! Ще ми се да й изпратя кейк, но с малко отрова. Това би сложило край на гадното й любопитство!

— Явно е искала да научи нещо повече — започна Вайолет, но майка й я прекъсна:

— Как би могла, скъпа? А и какво лошо е станало?

— Според теб защо тя дойде тук?

— Не мисля, че е имала предвид нещо определено просто шпионираше. Мисис Къртис сигурна ли е, че тя е сгодена за Джим Пиърсън?

— Момичето само е казало на мистър Райкрофт. Мисис Къртис сподели, че го е подозирала от самото начало.

— Е, тогава всичко е съвсем естествено. Тя просто се лута, търсейки някой, който може да й помогне.

— Не я видя, майко, такава жена не се лута.

— Бих искала да я видя — каза мисис Уилет. — Но тази сутрин нервите ми бяха опънати до крайност. Навярно е реакция след вчерашния разговор с инспектора.

— Беше чудесна, мамо. Само аз да не бях такава глупачка да припадна. Ох, срамувам се от целия театър. А ти стоеше абсолютно спокойна и запази пълно самообладание.

— С годините човек се научава на подобно поведение. Ако ти беше преживяла същото като мен… Боже, дано никога не ти се случва! Надявам се, че те очаква щастлив и спокоен живот.

Вайолет поклати глава.

— Страх ме е, страх ме е…

— Глупости! А колкото до това, че си изнасяла вчера представление, няма нищо подобно!

— Но инспекторът, той си мисли, че…

— Че споменаването на Джим Пиърсън предизвика припадъка ти? Да, може би така мисли. Този Наракот не е глупак. Но какво от това? Ще реши, че има някаква връзка, ще я потърси и няма да я намери.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, Вайолет, повярвай ми. Сто процента съм сигурна. Дори бих казала, че припадането ти беше добре дошло. Поне така ще се успокояваме.

Вторият разговор се водеше в къщата на майор Бърнаби. Беше по-скоро монолог на мисис Къртис, която от половин час се канеше да си върви, след като бе събрала прането на майора.

— Тя е като пралеля ми Сара-Белинда — заяви мисис Къртис победоносно. — Това му казах на Къртис тази сутрин. Дълбока вода и в същото време способна да върти всички мъже на малкия си пръст.

Майор Бърнаби изсумтя.

— Сгодена за един, а се мотае с друг — продължи мисис Къртис. — Точно като пралеля ми Сара-Белинда. И не заради удоволствието, забележете, тя си е просто дълбока вода. Следващият подред е мистър Гарфийлд. Ще го омотае, преди да преброите до две. Не бях виждала до този момент млад джентълмен да прилича повече на овца. А това вече е сигурен признак.

Тя спря, за да си поеме въздух.

— Е, добре — каза майор Бърнаби. — Да не ви задържам повече, мисис Къртис.

— Къртис ще си иска чая, това е вярно — не спря да нарежда тя, без да се помръдне. — Трудно може някой да се мери с мен по клюкарстване. Вие си работете. Като стана дума за работа, какво бихте казали, да подредя малко стаята ви?

— Не! — извика майор Бърнаби.

— Вече месец не е оправяно.

— Не, не, искам да знам къде са ми нещата. След всяко подреждане нищо не си е на мястото.

Мисис Къртис въздъхна. Открай време беше изрядна домакиня.

— Капитан Уайът може да мине и без пролетно почистване. Този отвратителен индиец, какво знае той за чистотата? Ужасна чернилка.

— За тези неща няма по-добри от индийците — каза майор Бърнаби, — разбират си от работата и мълчат.

Ако последното изречение съдържаше и най-малък намек, то мисис Къртис не го разбра. Тя все още бе завладяна от предишната тема.

— Получи две телеграми за половин час. Щях да умра от любопитство. Прочете ги с каменно лице. После ми каза, че отива до Ексетър и ще се върне най-рано утре.

— Взе ли младежа със себе си? — попита майорът с искрица надежда.

— Не, той е все още тук. Приятен млад човек. Двамата са чудесна двойка.

Майор Бърнаби изсумтя.

— Е — каза мисис Къртис, — аз ще тръгвам.

Майорът се страхуваше да си поеме дъх да не би тя да се разколебае. Но този път мисис Къртис удържа на думата си. Вратата се захлопна зад гърба й.

В съседство капитан Уайът ораторстваше пред мистър Райкрофт.

— Птички като теб — каза той — не знаят нищо за света, никога не са живели, никога не са дишали истински.

Мистър Райкрофт мълчеше. Пред такъв събеседник бе толкова трудно да налучкаш верния отговор, че по-добре изобщо да не отговаря.

Капитанът се наведе настрани в инвалидния си стол.

— Откъде се взе тази кучка? Симпатично момиче — добави той.

Противоречивите мисли съжителстваха съвсем естествено в главата му. Мистър Райкрофт не беше на същото мнение. Погледна го възмутено.

— Какво прави тук? И аз искам да разбера — продължи капитан Уайът. — Абдул!

— Да, сахиб?

— Къде е Бъди? Пак ли излезе?

— Тя в кухня, сахиб.

— Добре, не я храни. — Зае обичайната си поза на стола и се върна към предишната тема. — Каква работа има тук? С кого ще разговаря? Вие, дъртаците, я отегчавате до смърт. Тази сутрин побъбрих с нея. Разбира се, беше изненадана да открие човек като мен на такова място.

Той си засука мустаците.

— Годеница е на Джим Пиърсън — каза мистър Райкрофт. — Нали знаете, онзи, когото арестуваха за убийството на Тревелян.

Капитан Уайът изпусна чашата с уиски, която тъкмо поднасяше към устните си, и тя се разби на пода. Кресна на Абдул и го обвини, че не е поставил масичката от удобната страна на стола му. После поднови разговора:

— Значи това е тя. Твърде добра е за тоя бакалин. На нея й трябва истински мъж.

— Младият Пиърсън изглежда много добре — каза мистър Райкрофт.

— Изглеждал добре. На момичето не му трябва някакъв си бакалин. Какво знае за живота един млад човек, прекарващ всеки ден в канцеларията? Какво знае той за реалността?

— Може би реалността след присъдата за убийство ще го отрезви за известно време — обобщи сухо мистър Райкрофт.

— Полицията сигурна ли е, че той го е направил?

— Достатъчно сигурна, за да го арестува.

— Селски мухльовци — презрително отсече капитан Уайът.

— Не съвсем — каза мистър Райкрофт. — Тази сутрин най-изненадващо инспектор Наракот се представи като един способен и ефективен служител.

— Къде го видя?

— Обади се вкъщи.

— А на мен не се обади — каза Уайът, чувствайки се, кой знае защо, пренебрегнат.

— Е, вие не бяхте близък с Тревелян.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Тревелян беше стипца и му го заявих в лицето. Не го оставих да се разпорежда с мен. Не се подмазвах както останалите тук. Непрекъснато досажда ли, досажда. Ако реша да не виждам някого месец, два или пък година — това си е само моя работа.

— Е, от една седмица не си се виждал с никого — каза мистър Райкрофт.

— Не съм и за какво ли ми е? — Разяреният инвалид удари с юмрук по масата. Мистър Райкрофт разбра, че не е трябвало да казва това. — Защо ми е притрябвало, отговори ми!

Мистър Райкрофт благоразумно замълча. Ядът на капитана стихна.

— Въпреки всичко — продължи той, — ако полицията иска да знае нещо за Тревелян, аз съм човекът, при когото трябва да дойдат. Обиколил съм света и съм се научил да преценявам вярно хората. С един поглед разбирам колко струва някой. Каква полза от ходенето при изкуфели баби и дъртофелници? Това, което им трябва, е преценката на един истински мъж.

Отново удари по масата.

— Струва ми се — каза Райкрофт, — че те знаят какво търсят.

— Сигурно и за мен са разпитвали — рече капитан Уайът.

— Ами… не си спомням добре — отвърна мистър Райкрофт предпазливо.

— Защо не можеш да си спомниш? Да нямаш вече склероза?

— Май бях объркан — опита се да го успокои мистър Райкрофт.

— Объркан значи? Уплашен? Аз не се плаша от полицията. Доведи ги тук. Ще им покажа аз на тях. Знаеш ли, че предишната вечер улучих една котка от сто ярда?

— Така ли?

Навикът на капитана да стреля по истински и въображаеми котки поставяше на изпитание съседите.

— Уморен съм — каза изведнъж капитанът. — Пийни още нещо, преди да тръгнеш.

Мистър Райкрофт изтълкува намека правилно и стана. Капитан Уайът продължи да настоява за питието:

— Ако пиеше малко повече, щеше да си два пъти по-голям мъж. Мъж, който не може да се наслади на едно питие, не е никакъв мъж.

Но мистър Райкрофт твърдо отказа. Беше изпил вече едно силно уиски със сода.

— Какъв чай пиеш? — попита го Уайът. — Въобще не разбирам от чай. Казах на Абдул да набави. Помислих си, че това момиче може някой път да поиска да мине на чай. Много хубаво момиче. Трябва да направя нещо за него. Сигурно скучае до смърт в място, където няма с кого да си поговори.

— С нея има някакъв млад мъж — каза мистър Райкрофт.

— Днешните млади мъже ме отвращават — отсече капитан Уайът. — Какво добро намирате у тях?

Това беше сложен въпрос, на който не можеше да се даде еднозначен отговор, и мистър Райкрофт, без да се опитва да го търси, пое към къщата си.

Женският бултериер го изпрати до портата, което му коства голямо нервно напрежение.

В съседната къща мис Пърсихаус говореше на племенника си Роналд:

— Ако ти е приятно да се влачиш подир момиче, което не те иска, това си е твоя работа, Роналд. Но по-добре се дръж за госпожица Уилет. Би могъл да имаш някакъв шанс, макар че не съм много убедена.

— О, така ли! — възнегодува Рони.

— Другото, което искам да ти кажа, е, че щом полицай е дошъл в Ситафорд, аз трябваше да бъда уведомена. Кой знае, може би щях да му дам полезна информация.

— Аз също не знаех, преди полицаят да си отиде.

— Това е толкова типично за теб, Рони.

— Съжалявам, лельо Каролайн.

— И когато боядисваш градинските мебели, няма защо да боядисваш и лицето си. Така се хаби боята, а качеството не се подобрява.

— Съжалявам, лельо Каролайн.

— Не спори повече с мен — каза мис Пърсихаус. — Изморена съм.

Рони пристъпваше от крак на крак нетърпеливо.

— Е? — извиси глас мисис Пърсихаус.

— Нищо… просто…

— Да?

— Ами чудя се дали ще имаш нещо против, ако утре духна към Ексетър.

— Защо?

— Искам да се видя с един човек.

— Какъв човек?

— Просто човек.

— Ако един младеж иска да лъже, поне да го прави добре — сряза го мис Пърсихаус.

— Но…

— Не се извинявай.

— Значи мога, нали?

— Не зная какво имаш предвид със „значи мога“. Сякаш си малко дете. Над двайсет и една години си.

— Да, но просто не искам…

Мис Пърсихаус отново затвори очи.

— Вече те помолих да не спориш. Уморена съм и искам да си почина. И ако „човекът“, с когото искаш да се срещнеш в Ексетър, носи пола и се казва Емили Трефъсис, си още по-голям глупак. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Виж сега…

— Достатъчно, Роналд. Уморена съм.