Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (2)

2
Съобщението

След чая мисис Уилет предложи да поиграят бридж.

— Шестима сме. Двама могат да се включат по-късно.

Очите на Рони светнаха.

— Вие, четиримата, започнете — предложи той. — Мис Уилет и аз ще се включим по-късно.

Но мистър Дюк сподели, че не играе бридж. Лицето на Рони помръкна.

— Може да играем всеки за себе си — намери компромисно решение мисис Уилет.

— Или пък да викаме духове — предложи Рони. — Вечерта е времето на призраците. Говорихме за това миналия път, спомняте ли си? Аз и мистър Райкрофт разговаряхме за това на път за насам.

— Аз съм член на Дружеството за изследване на свръхестествените явления — уточни мистър Райкрофт. — На няколко пъти успях да включа младия си приятел в сеансите.

— Глупости — каза съвсем отчетливо майор Бърнаби.

— Но удоволствието е голямо, не мислите ли? — попита Вайолет Уилет. — Искам да кажа, че не е нужно да се вярва в това или в нещо подобно. Просто едно забавление. Какво ще кажете, мистър Дюк?

— Както пожелаете, мис Уилет.

— Трябва да загасим осветлението и да изберем подходяща маса. Не, не тази, майко. Твърде тежка е, сигурна съм.

Най-накрая нещата се уредиха. Донесоха кръгла масичка с полиран плот от съседната стая. Поставиха я пред огъня, заеха местата си около нея и загасиха лампите.

Майор Бърнаби беше между домакинята и Вайолет. От другата страна на момичето седеше Рони Гарфийлд.

Усмивка пробягна по устните на майора. Той си помисли: „В моята младост това беше играта «Горе, Дженкинс».“ Опита се да си спомни името на момичето с бухнали коси, чиято ръка дълго бе държал под масата. Беше преди много време… Но играта бе интересна.

Чуваха се обичайните шепоти, хихикания и неизменни забележки.

— Много време им трябва на духовете, за да дойдат.

— Дълъг е пътят, който извървяват.

— Шшт! Нищо няма да стане, ако не сме сериозни.

— О, замълчете всички!

— Нищо не става.

— Разбира се, че не става. В началото е така.

— Да можеше да млъкнете!

След малко говорът заглъхна. Настъпи тишина.

— Тая маса ще помръдне колкото овнешки котлет — недоволно се обади Рони Гарфийлд.

— Тихо!

Полираната повърхност завибрира. Масата се заклати.

— Задавайте въпроси. Кой ще пита? Ти, Рони?

— О, ъъъ, мисля си какво да питам.

— Има ли дух тук? — подсказа Вайолет.

— Хей, има ли дух тук?

Рязко поклащане.

— Това означава „да“ — каза Вайолет.

— Ааа, кой сте вие?

Никакъв отговор.

— Помоли да каже името си буква по буква.

Масата се заклати силно.

— А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И. — „И“ ли беше това или това беше „Й“?

Едно поклащане.

— Да. Следващата буква.

Духът се наричаше Ида.

— Имате ли съобщение за някой от присъстващите?

— Да.

— За кого? За мисис Уилет?

— Не.

— За мис Уилет?

— Не.

— За мистър Райкрофт?

— Не.

— За мен?

— Да.

— За вас е, Рони. Накарайте да го напише.

Масата изписа „Диана“.

— Коя е Диана? Познавате ли някого с името Диана?

— Не, не познавам. Поне…

— Ах, ето. Той я познава.

— Попитайте дали е вдовица.

Приятните мигове продължиха. Мистър Райкрофт се усмихна снизходително. Младите хора си имаха свои забавления. Улови погледа на домакинята при един внезапен отблясък на светлината от огъня. Тя изглеждаше обезпокоена и замислена. Мислите й бяха някъде далече.

Майор Бърнаби мислеше за снега. Тази вечер отново щеше да вали. Най-тежката зима, която си спомняше.

Мистър Дюк играеше много сериозно. Но, уви, духовете му обръщаха малко внимание. Изглежда, че всички съобщения бяха за Вайолет и Рони.

Казаха на Вайолет, че й предстои пътуване до Италия. Някой щеше да я придружи. Не жена, а мъж. Името му бе Леонард.

Нова вълна от смях. Масата изписа името на града. Смесицата от букви бе руска, съвсем не италианска. Бяха отправени обвинения с конкретен адрес.

— Погледнете, Вайолет. — „Мис Уилет“ бе изоставено. — Вие бутате масата.

— Не я бутам. Вижте, свалям си ръцете, а тя продължава да се клати по същия начин.

— Харесва ми това потракване. Ще помоля за още. И да бъде по-силно.

— Би трябвало да потраква. — Рони се обърна към мистър Райкрофт: — Трябва да има тракане, нали, сър?

— При тези обстоятелства мисля, че вероятността е малка — сухо отвърна той.

Последва пауза. Масата не помръдваше. Спря да отговаря на въпросите.

— Ида, отиде ли си?

Едно слабо поклащане.

— Може ли да дойде друг дух?

Нищо. Неочаквано масата завибрира силно.

— Ура! Вие нов дух ли сте?

— Да.

— Имате ли послание за някого?

— Да.

— За мен?

— Не.

— За Вайолет?

— Не.

— За майор Бърнаби?

— Да.

— Майор Бърнаби, за вас е. Ще го изпишете ли буква по буква, моля?

Масата се залюля бавно.

— ТРЕВ — сигурен ли сте, че е „В“? Не може да е това. ТРЕВ не значи нищо.

— Тревелян, разбира се — каза мисис Уилет. — Капитан Тревелян.

— Капитан Тревелян ли имахте предвид?

— Да.

— Имате съобщение за него?

— НЕ.

— Е, добре, какво тогава?

Масата се заклати бавно и ритмично, така че изписването на буквите стана лесно.

— „М“. — Пауза. — „Ъ… Р. Т. Ъ. В“.

— Мъртъв.

— Някой е мъртъв?

Вместо да отговори с „да“ или „не“, масата се заклати отново, докато стигна до буквата „Т“.

— „Т“. Това Тревелян ли е?

— Да.

— Искате да кажете, че Тревелян е мъртъв?

— Да. — Рязко изтракване. — Да.

Някой изстена. Настъпи слабо раздвижване около масата. Когато продължи с въпросите, в гласа на Рони се долови страх и безпокойство.

— Казвате ни, че капитан Тревелян е мъртъв?

— Да.

Отново настъпи пауза. Сякаш никой не знаеше какъв въпрос да зададе или как да приеме неочакваното развитие на нещата.

В тишината масата затрака отново.

Рони произнесе буквите — бавно и отчетливо.

— У-Б-И-Й-С-Т-В-О…

Мисис Уилет извика и отдръпна ръцете си от масата.

— Не мога да продължа с това, ужасно е. Никак не ми харесва!

Гласът на мистър Дюк прозвуча отчетливо. Сега питаше той:

— Искате да кажете… че капитан Тревелян е убит?

Едва бе произнесъл последната дума, и отговорът дойде. Масата се затресе така силно и настоятелно, че почти се преобърна.

— Да…

— Вижте какво — каза Рони и се дръпна настрана от масата. — На това му казвам отвратителна шега.

— Включете осветлението — рече мистър Райкрофт.

Майор Бърнаби стана и запали лампата. Светлината разкри множество бледи липа.

Всички се спогледаха. Сякаш никой не знаеше какво точно да каже.

— Отвратително, разбира се — обади се Рони с нервен смях.

— Пълни глупости — възропта мисис Уилет. — Никой… не трябва да си прави такива шеги. Най-вече със смъртта на човек. Това е… ох! Не го приемам.

— Аз не бутах масата — рече Рони, усещайки мълчаливо обвинение. — Кълна се.

— Аз мога да кажа за себе си същото — каза мистър Дюк.

— А вие, мистър Райкрофт?

— Естествено, и аз.

— Не смятате, че си правя шеги от този род, нали? — изръмжа майор Бърнаби. — Ужасно безвкусно.

— Вайолет, скъпа?

— Не бях аз, майко. Наистина. Не бих направила такова нещо.

Момичето почти се разплака.

Настана смут. Веселото настроение отстъпи пред всеобщото униние.

Майор Бърнаби отмести стола си, отиде до прозореца и дръпна завесите. Остана там, загледан навън.

— Пет и двайсет и пет — отбеляза мистър Райкрофт, като погледна стенния часовник. Свери часовника си и като че ли всеки почувства значението на този жест.

— Чакайте — каза мисис Уилет с пресилена веселост. — Хайде да си направим коктейли. Бихте ли позвънили, мистър Гарфийлд?

Рони се подчини.

Съставките за коктейлите бяха донесени и поверени на Рони. Атмосферата донякъде се разведри.

— Готово — каза Рони и вдигна чаша. — За ваше здраве!

Всички откликнаха, всички, освен тихата фигура до прозореца.

— Майор Бърнаби, ето коктейла ви.

Майорът се сепна. Обърна се бавно.

— Благодаря, мисис Уилет. За мен не. — Погледна още веднъж навън в нощта и бавно се върна към групата до огъня. — Много благодаря за чудесното прекарване. Лека нощ.

— Не си тръгвате, нали?

— Страхувам се, че трябва.

— Не така скоро. И в такава вечер.

— Съжалявам, мисис Уилет, но се налага. Ако имаше телефон…

— Телефон?

— Да ви кажа честно… аз… Просто искам да се уверя, че Джо Тревелян е добре. Глупави суеверия и тям подобни, но това си е. Разбира се, не вярвам в тези глупости и все пак…

— Но вие няма откъде да се обадите. В Ситафорд няма телефон.

— Точно там е работата. Затова трябва да вървя.

— Да, но няма откъде да вземете кола! Елмър не би изкарал своята в такава нощ.

Елмър беше собственикът на единствения автомобил в околността. Желаещите да отидат в Ексхамптън наемаха стария му форд срещу голяма сума.

— Не, не, за кола и дума не може да става. Краката ми ще ме заведат дотам, мисис Уилет.

Всички запротестираха.

— О, майор Бърнаби, невъзможно е. Вие сам казахте, че ще завали.

— В близкия час няма. Може би ще ми е необходимо по-дълго време да стигна дотам, но не се страхувайте.

— О, не тръгвайте! Няма да позволим.

Тя изглеждаше наистина разстроена. Но доводите и настойчивите молби нямаха никакъв ефект върху майора, той сякаш бе от камък. Беше упорит човек. Вземеше ли решение по някакъв въпрос, нямаше земна сила, която да го разубеди.

Бе решил да стигне пеша до Ексхамптън и да се увери, че старият му приятел е добре, и го повтори многократно. Накрая всички разбраха, че ще го направи.

Загърна се в балтона си, запали ветроупорния фенер и закрачи бързо в нощта.

— Ще се отбия вкъщи за бутилчица — рече весело той. — И след това ще продължа веднага. Пристигна ли, Тревелян ще ме подслони. Смешна суетня, зная. Сигурно всичко е наред. Не се тревожете, мисис Уилет. Със снега или без него ще стигна след няколко часа! Лека нощ.

Отдалечи се с големи крачки. Другите се върнаха до огъня Райкрофт вдигна очи към небето.

— Ще вали със сигурност измърмори той на мистър Дюк. — И ще започне далеч преди майорът да се е добрал до Ексхамптън. Надявам се да стигне, без нищо да му се случи.

Дюк смръщи вежди.

— Знам. Чувствам, че трябваше да тръгна с него. Някой от нас трябваше да го направи.

— Ужасно тъжно — повтаряше мисис Уилет, — ужасно тъжно. Вайолет, никога повече няма да позволя тази глупава игра. Бедният майор Бърнаби ще потъне в някоя преспа или ще умре от студ на тази възраст. Толкова глупаво постъпи, като тръгна. Разбира се, на капитан Тревелян му няма нищо.

Всички повториха:

— Разбира се.

Но и сега не се чувстваха спокойни.

Ами ако нещо се бе случило е капитан Тревелян?

Ако…