Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

16
Мистър Райкрофт

Емили се събуди рано на другата сутрин. Като здравомислеща млада жена тя осъзна, че вероятността да разчита на съдействието на мистър Ендърби толкова рано е малка. И така, чувствайки се неспокойна и неспособна да се излежава повече, тя излезе на ободряваща разходка.

Мина покрай портите на дома Ситафорд, скоро след това пътят изведнъж изви вдясно и пое стръмно нагоре по хълма, като накрая излезе на открито, където се превърна в пътека и постепенно изчезна. Утрото беше хубаво, студено и свежо, а гледката — великолепна. Емили се изкачи до самия връх на ситафордския хребет — куп скали с фантастични форми. От тази височина тя погледна надолу към широката пустош, недокосната от човешка ръка докъдето й стигаше погледът, без никакви селища и пътища. Под нея, на отсрещната страна на хребета, имаше сиви масиви от гранит и големи скални блокове. След като погледа пейзажа няколко минути, Емили се обърна на север, откъдето беше дошла. Точно под нея лежеше Ситафорд, скупчен върху склона на хълма, сивото квадратно петно на дома Ситафорд и пръснатите бунгала от далечната му страна. Долу, в долината, се виждаше Ексхамптън.

„Редно би било — помисли си Емили — човек да вижда всичко много по-добре, когато е на такава височина. Все едно, че отместваш покрива на къщичка за кукли и надникваш вътре.“

От все сърце би искала да е срещнала мъртвия поне веднъж. Толкова е трудно да добиеш представа за хора, които никога не си виждал. Трябва да се осланяш на чуждата преценка, а на Емили до този момент не й се беше случвало преценката на някой друг да превъзхожда нейната собствена. Нямаш никаква полза от впечатленията на другите. Може да са толкова правдиви, колкото и твоите, но не би могъл да действаш съобразно тях. Не можеш да използваш чуждата гледна точка.

Размишлявайки над тези въпроси, Емили въздъхна нетърпеливо и смени позата си.

Тя дотолкова потъна в мислите си, че забрави за непосредствено заобикалящата я природа. Стресна се, когато забеляза, че на няколко крачки от нея стои нисък възрастен джентълмен, който държеше учтиво шапката си в ръка и дишаше учестено.

— Извинете ме — заговори пръв той. — Мис Трефъсис, струва ми се?

— Да — потвърди Емили.

— Името ми е Райкрофт. Трябва да ми простите, че ви заговарям, но в нашето малко селце бързо стават известни и най-малките подробности. Естествено, слухът за вашето пристигане вчера обиколи всички. Уверявам ви, че изпитваме дълбоко съчувствие към положението ви, мис Трефъсис. Всички до един искаме да ви помогнем — кой, с каквото може.

— Много мило от ваша страна — трогна се Емили.

— Съвсем не, съвсем не — каза мистър Райкрофт. — Красавица, изпаднала в беда, ще простите старомодния ми израз. Уверявам ви, наистина можете да разчитате на мен. Прекрасна е гледката оттук, нали?

— Чудесна — съгласи се Емили. — Тук е великолепно.

— Знаете ли, снощи един затворник избягал от Принстаун.

— Да. Хванали ли са го вече?

— Все още не, струва ми се. Бедният човек, без съмнение не след дълго ще го заловят. Мисля, че съм прав, като твърдя, че никой не е успял да избяга от Принстаун през последните двайсет години.

— В каква посока е Принстаун?

Мистър Райкрофт протегна ръка, сочейки на юг над пустото поле.

— Намира се ето там, на около двайсет километра по права линия. По пътя е около трийсет.

Емили потрепери леко. Мисълта за отчаяния беглец силно я развълнува. Мистър Райкрофт я наблюдаваше и едва забележимо кимна.

— Да — каза той. — Аз чувствам същото. Странно е как инстинктите ти се бунтуват при мисълта, че някъде преследват човек, но все пак всички тези хора в Принстаун са опасни и брутални престъпници, такива, за които и аз вероятно ще направим всичко, за да ги вкараме там. — Той се засмя. — Трябва да ме разберете, мис Трефъсис, аз се занимавам с изследване на престъпленията. Вълнуващ проблем. Орнитологията и криминологията са любимите ми изследователски области. — Той направи пауза и продължи: — Ето защо, ако ми позволите, бих желал да се присъединя към вашите занимания по този въпрос. Изследването на престъпленията дълго време е било моя неосъществена мечта. Ще ми гласувате ли доверие, като ми позволите да предоставя опита си на ваше разположение? Чел съм и съм изучавал много този въпрос.

Емили замълча за минута. Радваше се за начина, по който обстоятелствата работеха за нея. Тук й се предлагаше информация от първа ръка за живота в Ситафорд. Емили вече знаеше гледната точка на майор Бърнаби — реалистична, директна и проста. До голяма степен тя възприемаше нещата по същия начин — осведомяваше се за фактите, без да обръща внимание на детайлите. Сега й се предоставяше друг ъгъл, за който подозираше, че може да открие пред нея нови хоризонти. Този дребен съсухрен джентълмен беше изучавал проблема сериозно, бе познавач на човешката природа и притежаваше явна любознателност — един мислещ човек, противопоставен на действащия.

— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Толкова съм обезпокоена и нещастна.

— Сигурно, мила, сигурно. Както разбирам положението, най-големият племенник на Тревелян е задържан или арестуван, като уликите срещу него са донякъде прости и ясни. Аз, разбира се, гледам непредубедено. Ще ми позволите ли?

— Разбира се — отвърна Емили. — Защо би трябвало да вярвате в невинността му, след като не знаете нищо за него?

— Съвсем логично — отговори мистър Райкрофт. — Наистина, мис Трефъсис, вие самата сте много интересен обект за изследване. Впрочем името ви също ли е корнуолско като на нашия беден приятел Тревелян?

— Да — потвърди Емили. — Баща ми беше корнуолец, а майка ми шотландка.

— А — зарадва се мистър Райкрофт, — много интересно. Сега да разгледаме нашия малък проблем. От една страна, нека допуснем, че младият Джим — името е Джим, нали? — та допускаме, че Джим е имал належаща нужда от пари и е дошъл да види чичо си, като го е помолил за заем. Чичо му отказал и в момент на афект Джим е вдигнал торбата с пясък, която е лежала до вратата, и е ударил чичо си по главата. Престъплението не е било предварително замислено — всъщност е било глупава, безразсъдна работа, свършена възможно най-несръчно. Всичко това може да е наистина така, но е възможно той да се е разделил с чичо си гневно, а някой друг да е влязъл малко след това и да е извършил престъплението. Вие сте убедена, че е станало така. Или да го кажем малко по-различно — аз се надявам да е било така. Не искам вашият годеник да се окаже престъпникът — би било толкова безинтересно. Затова аз следвам друга линия на разсъждение. Убийството е било извършено от някой друг. Нека да допуснем това и изведнъж ще се озовем пред най-важния въпрос. Този някой знаел ли е за току-що състоялата се кавга? Не стои ли тази кавга всъщност в основата на убийството? Следите ли мисълта ми? Някой решава да ликвидира капитан Тревелян и се хваща за този удобен случай, като знае, че подозрението ще падне върху младия Джим.

Емили разгледа нещата от този ъгъл.

— В такъв случай… — каза тя бавно.

Мистър Райкрофт й взе думите от устата.

— В такъв случай — бързо продължи той — убиецът е бил човек, който е познавал отблизо капитан Тревелян. Би трябвало да живее в Ексхамптън. Така или иначе, той е бил в къщата или по време на кавгата, или след нея. И след като не сме в съд и можем спокойно да обсъждаме хората, се сещаме за името на прислужника — Евънс, като човек, който лесно би удовлетворил нашите условия. Много възможно е той да е бил в къщата, да е чул скандала и да се е възползвал от случая. Следващото, което трябва да направим, е да разберем дали Евънс по някакъв начин не е облагодетелстван от смъртта на капитан Тревелян.

— Струва ми се, че получава малко наследство — каза Емили.

— Това може да не е истинският мотив. Но ще трябва да разберем дали Евънс е имал спешна нужда от пари. Ще трябва да проучим и мисис Евънс, тъй като отскоро има и мисис Евънс. Ако бяхте учили криминология, щяхте да обърнете внимание на любопитния ефект, който има бракът между родственици, особено в провинцията. Има поне четири млади жени в Броудмур с приятни маниери, но с тази странна особеност в характера човешкият живот да не означава нищо или много малко за тях. Не, не трябва да забравяме мисис Евънс.

— Какво мислите за станалото при викането на духове, мистър Райкрофт?

— А, това е много странно. Толкова, че няма накъде. Признавам, мис Трефъсис, че ми направи много силно впечатление. Аз вярвам в окултните неща, може би сте чували. До известна степен вярвам и в спиритуализма. Вече описах всичко и изпратих доклад до Дружеството за изследване на свръхестествените явления. Съвсем автентичен и удивителен случай. Присъстват пет души и никой от тях няма и най-малката представа, че капитан Тревелян е убит.

— Не мисля, че…

Емили спря. Не й беше така лесно да предложи на мистър Райкрофт идеята си, че един от присъстващите е знаел предварително за убийството. Дори и за момент тя не се съмняваше, че нещо би могло да свързва мистър Райкрофт с трагедията. Въпреки това почувства, че подобно изявление би могло да бъде не особено тактично. Тя тръгна към своята цел по заобиколен път.

— Това ме заинтригува силно, мистър Райкрофт. Наистина е, както го наричате, удивителен случай. Не мислите ли, че някой от присъстващите, като, разбира се, ви поставям извън съмнение, е бил медиум?

— Скъпа млада мис, аз самият не съм медиум. Нямам такава дарба. Просто съм заинтригуван наблюдател.

— Какво ще кажете за този мистър Гарфийлд?

— Приятен човек — отговори мистър Райкрофт. — Без да е изключителен.

— Заможен, предполагам — подхвърли Емили.

— На мен ми се струва гол като пушка — отвърна бързо мистър Райкрофт. — Надявам се, че употребявам правилно този идиом. Идва тук, за да ухажва леля си, която е свързал известни свои очаквания. Мис Пърсихаус в проницателна жена и аз мисля, че всичко й е ясно. Но тъй като има едно особено сардонично чувство за хумор, оставя го да се върти на пета пред нея.

— Бих искала да се запозная с нея — каза Емили.

— Да, трябва да се срещнете. Самата тя без съмнение ще настоява да ви види. Любопитство, уви, мила мис Трефъсис, любопитство.

— Разкажете ми за семейство Уилет — помоли го Емили.

— Чаровни — много чаровни. От колониите, разбира се. Нямат стил на поведение, ако ме разбирате. Прекалено разточителни са в гостоприемството си. Всичко издава претрупаност. Мис Вайолет е чаровно момиче.

— Странно място да прекараш зимата — каза Емили.

— Да, много странно, нали? Но в крайна сметка е съвсем логично. Ние самите живеем в тази страна, бленуваме за слънце, горещ климат, люлеещи се палми. Хора, които живеят в Австралия и Южна Африка, са прехласнати от идеята за една старомодна Коледа със сняг и лед.

„Коя ли от тях му го е казала“? — помисли си Емили.

Всъщност не бе необходимо да се забутваш в отдалечено селце, за да се насладиш на старомодна Коледа със сняг и лед. Явно мистър Райкрофт не виждаше нищо подозрително в техния избор. Но това, помисли си тя, може би беше естествено за човек орнитолог и любител криминолог. Ситафорд сигурно беше идеалното място за мистър Райкрофт И той не можеше да си представи, че то ще е неподходящо за някой друг.

Те бавно слязоха по склона и тръгнаха надолу по пътя.

— Кой живее в тази къща? — попита рязко Емили.

— Капитан Уайът. Инвалид. Твърде необщителен човек.

— Беше ли приятел на капитан Тревелян?

— В никакъв случай не бяха близки. Тревелян просто го посещаваше от време на време, само от вежливост. Всъщност Уайът не обича много гостите. Кисел човек.

Емили замълча. Замисли се върху възможността самата тя да го посети. Нямаше намерение да пропусне това.

Изведнъж си спомни за неспоменатия досега участник в сеанса.

— Какво ще кажете за мистър Дюк? — попита весело тя.

— Какво ви интересува?

— Ами например кой е той?

— О — отговори й бавно мистър Райкрофт. — Това нещо, което никой не знае.

— Колко необикновено — каза Емили.

— Всъщност — отбеляза мистър Райкрофт, — всъщност не е така. Дюк е човек, изцяло лишен от мистериозност. Единствената загадка около него е социалният му произход. Но иначе е напълно разбран човек.

Емили мълчеше.

— Това е моята къща — каза мистър Райкрофт. — Може би ще ме удостоите с честта да влезете и да поразгледате.

— С удоволствие — съгласи се Емили.

Минаха по малката пътечка и влязоха вътре. Интериорът беше запленяващ. По стените един до друг бяха наредени шкафове с книги.

Емили ги обходи, като любопитно гледаше заглавията. В една от секциите имаше книги, занимаващи се с окултни феномени, в друга — с модерна разузнаваческа белетристика, но по-голямата част от библиотеката беше заета от криминологията и световноизвестните процеси. Книгите по орнитология бяха сравнително малко на брой.

— Мисля, че всичко това е възхитително — каза Емили. — Сега обаче трябва да се връщам. Мистър Ендърби, надявам се, е станал и вече ме чака. Всъщност още не съм закусвала. С мисис Къртис имаме уговорка за девет и половина, а сега е десет. Ще закъснея ужасно. И причината ще бъде, че бяхте толкова любезен и отзивчив.

— На вашите услуги — избъбри мистър Райкрофт, докато Емили му хвърляше омагьосващ поглед. — Ще работим съвместно, нали?

Емили му подаде ръка и стисна топло неговата.

— Чудесно е — каза тя, използвайки фразата, която през досегашния й живот се бе оказала толкова резултатна — да почувстваш, че имаш някого, на когото можеш изцяло да разчиташ.