Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (11)

11
Емили се залавя за работа

Огледът на тялото на капитан Тревелян за уточняване причините за смъртта се състоя в понеделник сутринта. Той не предложи абсолютно никаква сензация, защото почти веднага беше отложен с една седмица, и това разочарова множество хора. Между събота и понеделник Ексхамптън се прочу. Фактът, че племенникът на мъртвия е задържан във връзка с убийството, пренесе случая, отбелязван във вестниците с кратки съобщения на вътрешните страници, на първа страница с огромни заглавия. В понеделник Ексхамптън се изпълни с репортери. Мистър Чарлс Ендърби още веднъж имаше повод да поздрави себе си за това, че случайният шанс да предаде наградата за футболната загадка го беше изпратил на самото място. Намерението на журналиста беше да се залепи като пиявица за майор Бърнаби и под претекст, че фотографира вилата му, да изкопчи от жителите на Ситафорд най-подробна информация за техните отношения с мъртвия.

Когато отиде да обядва, мистър Ендърби не пропусна да забележи привлекателното момиче, което седна на малка маса до вратата. Зачуди се какво ли прави в Ексхамптън. Беше добре облечено в престорено скромен провокиращ стил и не изглеждаше да е роднина на починалия, а още по-малко приличаше на някоя от дошлите любопитни.

„Интересно, дали ще остане дълго? — помисли мистър Ендърби. — Много жалко, че следобед отивам в Ситафорд. Късмет. Е, не може човек да има всичко на света.“

Но скоро след обяда мистър Ендърби бе приятно изненадан. Беше застанал на стъпалата на „Трите корони“, като наблюдаваше бързо топящия се сняг и се наслаждаваше на ленивите лъчи на зимното слънце. Зад гърба си чу невероятно чаровен глас:

— Прощавайте много, но бихте ли ми казали дали има нещо, което си струва да се види в Ексхамптън?

Чарлс Ендърби бързо пое нещата в свои ръце.

— Има замък, струва ми се — започна любезно той. — Не е нещо особено. Ако позволите, ще ви покажа пътя.

— Много мило от ваша страна — отвърна момичето. — Стига да не сте зает…

Чарлс Ендърби веднага отхвърли предположението за заетост.

Тръгнаха заедно.

— Вие сте мистър Ендърби, нали? — попита момичето.

— Да. Откъде разбрахте?

— Мисис Белинг ви посочи.

— О, разбирам.

— Името ми е Емили Трефъсис. Мистър Ендърби, искам да ми помогнете.

— Да ви помогна? — учуди се Ендърби. — Разбира се, но…

— Аз съм сгодена за Джим Пиърсън.

— О! — възкликна мистър Ендърби. Журналистът у него се събуди мигновено.

— Полицията ще го задържи. Предчувствам го. Мистър Ендърби, уверена съм, че Джим не го е направил. Дойдох, за да го докажа. Но ми трябва някой, който да ми помогне. Нищо не можеш да направиш без мъж. Мъжете знаят толкова много и получават информация от най-различни места, които са просто недостъпни за жените.

— Аз… да… може би наистина е така. — Мистър Ендърби доби самодоволен вид.

— Сутринта гледах всички тези журналисти — каза Емили. — Помислих си колко много от тях имат глупави лица. Вие ми вдъхнахте най-голямо доверие.

— Разбирам. Дано заключенията ви не са прибързани — заключи мистър Ендърби самодоволно.

— Предлагам ви съдружие. Ще бъде изгодно и за двете страни. Има някои факти, които искам да проверя. Там вие в качеството си на журналист можете да ми помогнете. Искам…

Емили направи пауза. Това, което наистина искаше, беше да ангажира мистър Ендърби за свой частен детектив. Да ходи, където тя му каже, да задава въпросите, които тя поиска, и изобщо да й бъде нещо като роб. Но осъзнаваше, че трябва да формулира предложенията си така, че едновременно да го ласкае и да му е приятно. Целият смисъл беше тя да е шефът, но това налагаше да ръководи нещата с такт.

— Бих се радвала, ако мога да разчитам на вас — изрече с чувство тя.

Имаше очарователен глас — звучен и примамлив. Докато произнасяше последното изречение, у мистър Ендърби се породи увереност, че това прелестно безпомощно момиче може да се уповава на него докрай.

— Сигурно е ужасно — каза мистър Ендърби и като взе ръката й, я стисна пламенно. — Но вие знаете — продължи той с реакцията на журналист, — че аз не разполагам изцяло с времето си. Искам да кажа, че трябва да ходя където ме изпратят и всякакви други неща от този род.

— Да — отвърна бързо Емили. — Мислила съм за това и точно тук е моята роля. За вас аз мога да бъда „сензационна новина“, както вие бихте се изразили, нали? Можете всеки ден да ме интервюирате и да ме накарате да говоря всичко, което мислите, че ще се хареса на читателите. ГОДЕНИЦАТА НА ДЖИМ ПИЪРСЪН. МОМИЧЕ, КОЕТО СТРАСТНО ВЯРВА В НЕГОВАТА НЕВИННОСТ. СПОМЕНИ ОТ ДЕТСТВОТО МУ, РАЗКАЗАНИ ОТ САМАТА НЕЯ. Не зная много за детството му — добави тя, — но няма значение. И освен това — продължи Емили, възползвайки се от въздействието на думите си — аз, естествено, имам достъп до роднините на Джим. Мога да ви запозная, представяйки ви за мой приятел, и така пред вас ще се отворят врати, които иначе биха затръшнали под носа ви.

— Разбирам това много по-добре от вас — каза мистър Ендърби леко засегнат, като си припомни много подобни случки от миналото.

Пред него се отваряше великолепна възможност. Още от самото начало на този случай беше имал късмет. Първо наградата за футболната загадка, а сега и убийство.

— Съгласен съм — рече той ентусиазирано.

— Прекрасно. — Гласът на Емили придобиваше все по-делови тон. — И какъв ще е първият ход?

— Следобед ще отскоча до Ситафорд.

Той й обясни щастливото обстоятелство, което му гарантираше благоразположението на майор Бърнаби.

— Забележете, тоя глуповат старец мрази хората от пресата с цялата си душа. Но не можеш да удариш през лицето човека, който наскоро ти е дал пет хиляди фунта, нали?

— Би било неприлично — съгласи се Емили. — Е, ако ще ходите в Ситафорд, аз идвам с вас.

— Великолепно — зарадва се Ендърби. — Макар че не зная къде да отседнем. Единствените възможности са къщата Ситафорд и няколко стари бунгала, собственост на хора като Бърнаби.

— Ще измислим нещо — успокои го Емили, — аз винаги се справям.

Мистър Ендърби не се и съмняваше. Емили изглеждаше жена с характер, преминаваща триумфално през всички препятствия.

Стигнаха до полуразрушения замък и без въобще да поглеждат към него, седнаха върху остатък от стена и Емили продължи да развива идеите си:

— Пристъпвам към случая абсолютно безпристрастно и делово, мистър Ендърби. Да започнем с факта, че Чарлс не е извършил престъплението. Не го казвам, защото съм влюбена в него и вярвам в прекрасния му характер или нещо подобно. Казвам го, защото съм сигурна. Знаете ли, от шестнайсетгодишна сама се грижа за себе си. Никога не съм общувала с жени и слабо ги познавам, но за мъжете знам много. А ако едно момиче не може точно да прецени мъжа и не знае с кого си има работа, то никога няма да разбере подбудите му. Аз съм ги разбрала. Работя като манекен в модна къща „Люси“ и мога да заявя, че да стигнеш дотам, не е проста работа. Та както споменах, аз съм в състояние да преценявам мъжете много точно. Джим е слабохарактерен, откъдето и да го погледнеш. Не съм сигурна — каза Емили, забравяйки за момент ролята си на поклонничка на силните мъже — дали не харесвам у него именно това. Чувството, че мога да го амбицирам да постигне определени цели. Има много неща, които би извършил, ако някой го подтикне, но не и убийство. Той просто не е в състояние да вдигне торбичка с пясък и да удари с нея един старец по врата. Щеше да го удари не там, където трябва. Той е… той е нежно създание, мистър Ендърби. Дори оса не може да убие. Винаги се опитва да ги изгони през прозореца, без да ги нарани, и обикновено те го ужилват. Все едно, няма смисъл да продължавам. Трябва да ми повярвате и да приемете, че Джим е невинен.

— Мислите ли, че някой се опитва съзнателно да му припише престъплението? — попита Чарлс Ендърби.

— Не вярвам. Вижте, никой не знаеше, че Джим ще посети чичо си. Разбира се, не можем да сме сигурни, но аз го отдавам на съвпадение и лош късмет. Трябва да открием човек, който има мотив да убие Тревелян. В полицията са убедени, че не е проникнато с взлом. Тоест не е бил крадец. Счупеният прозорец е за заблуда.

— От полицията ли ви го съобщиха?

— Общо взето, да — отговори уклончиво Емили.

— Какво имате предвид под „общо взето“?

— Камериерката ми каза. Сестра й е омъжена за полицая Грейвс, така че, естествено, знае какво мислят в полицията.

— Чудесно — ентусиазира се мистър Ендърби, — не е проникнато с взлом. Извършено е отвътре.

— Точно така — потвърди Емили. — Полицията — това е инспектор Наракот, който между другото намирам за страшно логичен човек, се е заловила да намери този, който би могъл да се облагодетелства от смъртта на капитан Тревелян, и макар с Джим те да се отдалечават на километри от целта, едва ли ще тръгнат да търсят в друга посока. С това ще трябва да се заемем ние.

— Какъв удар ще бъде — размечта се мистър Ендърби, — ако вие и аз открием истинския убиец. Ще започнат да ме наричат криминалния експерт на „Дейли Уайър“. Но е прекалено хубаво, за да стане действителност — добави той унило. — Тези неща се случват само в книгите.

— Глупости — каза Емили, — на мен се случват.

— Вие сте чудесна — възхити се отново мистър Ендърби.

Емили извади малък бележник.

— Сега едно по едно да запишем всичко. Самият Джим, брат му и сестра му, както и леля Дженифър са еднакво облагодетелствани от смъртта на капитан Тревелян. Разбира се, Силвия, сестра му, не може да убие и муха, но за съпруга й не може да се твърди същото. Той е въплъщение на това, което аз наричам себичен човек. Нали знаете, противния тип артист с неговите любовни истории и всякакви неща от този род. Много е вероятно да е изпаднал във финансово затруднение. Парите, които ще наследят, ще бъдат всъщност на Силвия, но това е без значение за него. Съвсем скоро ще й ги измъкне.

— Вероятно е много неприятен тип — изкоментира мистър Ендърби.

— О, да. Изглежда добре, има нахален и самонадеян вид. Жените говорят с него за секс. Истинските мъже го мразят.

— Вече имаме заподозрян номер едно — каза мистър Ендърби, като пишеше в малък тефтер. — Да разберем какво е правил в петък — ще бъде съвсем лесно под прикритието на интервю с популярен романист, свързан с престъплението. Така добре ли е?

— Великолепно — похвали го Емили. — Следва Брайън — по-малкият брат. Би трябвало да е в Австралия, но спокойно може и да се е върнал. Искам да кажа, хората понякога го правят, без да съобщават.

— Трябва да му телеграфираме.

— Ще го направим. Предполагам, леля Дженифър е извън всяко подозрение. От всичко, което съм чувала за нея, тя е чудесен човек. Тя е жена с характер. Все пак била е съвсем наблизо. В Ексетър. Може да е дошла да види брат си, той може да й е казал нещо неприятно, например по адрес на съпруга й, когото тя обожава, и тя да се е разярила, след което грабнала торбичката с пясък и го цапардосала по главата.

— Наистина ли вярвате в това? — попита мистър Ендърби несигурно.

— Не. Но човек не може да е сигурен. Идва ред на ординареца. Той получава само сто фунта от завещанието и изглежда невинен. Но, повтарям, човек не може да е сигурен. Жена му е племенница на мисис Белинг. Познавате ли мисис Белинг, съдържателката на „Трите корони“? Когато се върна, ще заплача на рамото й. Романтична душа е, от нея лъха майчинска загриженост. По всяка вероятност ще ме съжали, като разбере, че младия ми годеник го заплашва затвор, и може да каже нещо полезно. А след това идва ред, разбира се, на къщата в Ситафорд. Знаете ли какво ми се вижда странно?

— Какво?

— Онези хора, семейство Уилет, наемат къщата на капитан Тревелян и се преместват в нея посред зима. Много е странно.

— Вярно — съгласи се мистър Ендърби. — В цялата тази работа може би се крие нещо. Нещо, свързано с миналото на капитан Тревелян. Историята със сеанса е също необичайна. Смятам да напиша за нея във вестника. Ако ви интересува, осведомете се за мнението на сър Оливър Лодж и сър Артър Конан Дойл по въпроса.

— Какъв сеанс?

Мистър Ендърби й разказа с удоволствие каквото знаеше за викането на духове. Нямаше нищо, свързано с убийството, което бе пропуснал.

— Все пак е странно, нали? — завърши разказа си той. — Искам да кажа, кара те да се замислиш. Може би зад всичко това се крие нещо. За пръв път се натъквам на нещо истинско.

Емили потрепери.

— Мразя свръхестествените неща. Както казвате, явно има нещо скрито. Но колко е… колко е страшно!

— Историята с този сеанс не изглежда твърде логична, нали? Ако се е явил духът на стареца и е казал, че е убит, защо не е посочил и кой го е сторил? Би било естествено.

— Чувствам, че ключът към разгадаването на историята сигурно се намира в Ситафорд. — Емили се замисли.

— Непременно трябва да разучим всичко за нея. Наел съм кола и след половин час тръгвам нататък. Добре ще е да ме придружите.

— Ще дойда — каза Емили. — А майор Бърнаби?

— Той пое пеша. Тръгна веднага след огледа на тялото. Ако питате мен, просто искаше да се отърве от компанията. Никой не би искал да върви в тази лапавица.

— Колата ще може ли да се качи без проблеми?

— О, да. Макар че днес е първият ден, в който по пътя може да се движи кола.

— Време е да се връщаме в „Трите корони“, за да си приготвя куфара и да поплача малко на рамото на мисис Белинг. — Емили се изправи.

— Не се тревожете — глупаво я успокои мистър Ендърби. — Оставете всичко на мен.

— Точно това смятам да направя — заяви Емили, без да е убедена. — Чудесно е, когато имаш на кого да разчиташ.

Емили Трефъсис беше наистина една изискана млада дама.