Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (28)

28
Обувките за ски

— Драга ми госпожице — учуди се мистър Къркуд, — какво очаквате да намерите в Хейзълмур? Цялата собственост на капитан Тревелян е изнесена оттам. Полицията е претърсила основно къщата. Напълно разбирам положението ви и тревогата, че мистър Пиърсън… няма да бъде оправдан. Но какво можете да промените?

— Не очаквам да намеря нищо — каза Емили. — Още по-малко пък нещо, което полицията е пропуснала да забележи. Не мога да ви обясня, мистър Къркуд. Искам да усетя атмосферата на мястото. Моля ви, дайте ми ключа, в това няма нищо лошо.

— Разбира се, че няма — отговори мистър Къркуд с достойнство.

— Тогава бъдете така любезен — каза Емили.

Мистър Къркуд беше така любезен и й подаде ключа с усмивка. Опита се да я склони да присъства и той, но тази катастрофа бе предотвратена посредством такт и твърдост от страна на Емили.

Сутринта Емили получи писмо със следното съдържание:

„Драга мис Трефъсис — пишеше мисис Белинг, — казахте, че ако се случи нещо необичайно, вие бихте искали да го знаете. Това, за което пиша, е странно, макар и не от голяма важност. Реших, че мой дълг е да ви уведомя веднага, и се надявам писмото да пристигне тази вечер с последната поща или с първата утре. Посети ме моята племенница, която също смята, че изобщо не е важно, но го намира за странно, и аз се съгласих с нея. От полицията казаха и така знаеха всички, че нищо не е взимано от дома на капитан Тревелян, като под «нищо» се имаше предвид нищо ценно. Но нещо все пак липсва. Липсва чифт обувки за ски на капитана, което е установил и Евънс, когато с майор Бърнаби са подреждали нещата. Едва ли има съществено значение, но сметнах, че бихте искали да знаете. Обувките са били от онези, с твърда кожа, които капитанът би обул, ако излезеше в снега, но след като не е излязъл, няма значение. Обувките обаче липсват и никой не знае кой ги е взел. Макар да съм сигурна, че не е особено полезна информация, сметнах за свой дълг да ви го съобщя. Надявам се, че не се притеснявате много за младия джентълмен. Оставам искрено ваша, мисис Дж. Белинг“.

Емили прочете и препрочете писмото. После го обсъди с Чарлс.

— Обувки — замисли се Чарлс. — Не откривам някаква връзка.

— Но явно означава нещо — изтъкна Емили. — Искам да кажа — защо трябва да липсва чифт скиорски обувки?

— Не ти ли се струва, че Евънс си измисля?

— За какво му е да си измисля? И освен това, когато хората измислят, обикновено е нещо разумно. Не подобни глупости.

— Обувките се свързват с отпечатъци — каза Чарлс замислено.

— Знам, но в целия случай никъде не става дума за отпечатъци. Може би ако не беше заваляло отново…

— Възможно ли е да ги е дал на някой скитник и после той да го е ликвидирал? — предположи Чарлс.

— Общо взето, възможно е — каза Емили, — но не е много в стила на капитан Тревелян. Би му дал работа или би му подхвърлил някой и друг шилинг, но едва ли ще му тикне най-хубавите си обувки за ски.

— Е, предавам се — съгласи се Чарлс.

— Аз няма да се предам — каза Емили. — По един или друг начин ще разнищя тази история.

И така, тя отиде в Ексхамптън, като първо се отби в „Трите корони“, където мисис Белинг я посрещна с ентусиазъм.

— Вашият млад джентълмен още лежи в затвора, мис! Е, това е срамота, всеки знае, че не го е направил той! Значи получихте писмото ми? Искате ли да се видите с Евънс? Живее на две крачки оттук. На Фор Стрийт осемдесет и пет. Искаше ми се да ви придружа, но имам клиенти.

Емили намери адреса. Самият Евънс беше излязъл, но мисис Евънс я посрещна и я покани да влезе. Емили седна и направо мина на въпроса:

— Дойдох да поговорим за това, което съпругът ви е казал на мисис Белинг. Става дума за липсващия чифт обувки за ски на капитан Тревелян.

— Изглежда много странно — каза младата жена.

— Съпругът ви е сигурен, нали?

— Да. Капитанът носеше тези обувки почти през цялата зима. Голям номер бяха и той носеше отдолу по няколко чифта чорапи.

Емили кимна.

— Дали случайно не са занесени на поправка или нещо от този род?

— Не, не е възможно Евънс да не знае — каза жена му наперено.

— Разбира се.

— Необикновена история — продължи мисис Евънс. — Ала мисля, че няма нищо общо с убийството. А вие, мис?

— Малко вероятно — съгласи се Емили.

— Откриха ли нещо ново? — попита домакинята, явно жадна за новини.

— Да, едно-две неща, но нищо съществено.

— Като видях оня инспектор от Ексетър днес тук, си помислих, че сигурно са открили.

— Инспектор Наракот?

— Същият, мис.

— С моя влак ли дойде той?

— Не, дойде с кола. Първо отиде до „Трите корони“ и поиска багажа на младия джентълмен.

— На кой млад джентълмен?

— С когото ходите вие, мис. Емили се опули.

— Помолили са за това Том — продължи жената. — Минах оттам после и той ми разказа. Всичко вижда този Том. Спомни си, че върху багажа на младия джентълмен е имало два етикета, единият за Ексетър, другият за Ексхамптън.

Емили се усмихна при мисълта, че престъплението е извършено от Чарлс, за да осигури сензационна статия за вестника. Човек би могъл да напише разказ на ужасите на тази тема. Но й харесваше прецизността, с която инспектор Наракот проверяваше всеки детайл, колкото и несъществен да изглеждаше той. Сигурно е тръгнал от Ексетър веднага след техния разговор. Бързата кола винаги би изпреварила влака.

— Къде отиде инспекторът после? — попита тя.

— В Ситафорд, мис. Том го чул да казва така на шофьора.

— В дома Ситафорд?

Известно й беше, че Брайън Пиърсън все още е на гости у семейство Уилет.

— Не, мис. При мистър Дюк.

Отново Дюк. Емили се раздразни и едновременно се почувства безпомощна. Непрекъснато този Дюк. Явно всички останали го смятаха за най-обикновен симпатичен човек.

„Трябва да се видя с него — помисли си Емили. — Ще отида направо там, след като се прибера в Ситафорд.“

Тя благодари на мисис Евънс, после отиде при мистър Къркуд, за да вземе ключа, и сега стоеше в коридора на Хейзълмур, без да е наясно какво очакваше да види в къщата.

Изкачи се по стълбите бавно и влезе в първата стая на горния етаж. Личеше, че това е спалнята на капитана. Както беше казал мистър Къркуд, всички лични вещи бяха изнесени. Одеялата бяха прилежно сгънати, чекмеджетата на скрина бяха празни, шкафът за обувки също.

Емили въздъхна и слезе долу. Ето я гостната, където беше лежал мъртвецът, а снегът беше влизал през отворения прозорец.

Опита се да си представи сцената. Чия ръка беше поразила капитан Тревелян и защо? Точно в пет и двайсет и пет ли е бил убит, както всички мислеха, или Джим наистина не е бил на себе си и сега лъже? Дали, след като не е получил отговор при позвъняването, е заобиколил къщата и погледнал през този прозорец, видял е мъртвото тяло на чичо си и после е побягнал ужасен? Ако само можеше да разбере. Мистър Дакърс твърдеше, че Джим държи на версията си. Да, но може и да го е дострашало. Никак не беше сигурна.

Дали е имало някой друг в къщата, някой, който е чул разправията и се е възползвал от случая?

Ако наистина е било така, каква беше връзката с обувките? Може би е имало някой в спалнята на капитана? Емили мина отново през коридора. Хвърли поглед в трапезарията. Имаше два големи пакета, грижливо увити и със залепени етикети. Бюфетът беше празен. Сребърните съдове бяха прибрани от майор Бърнаби.

Забеляза все пак, че трите нови романа, връчени като награда за решени кръстословици — нещо, което Чарлс беше научил от Евънс и бе предал на нея, — че трите нови романа лежат захвърлени на един стол, явно забравени.

Тя огледа стаята и поклати глава. Тук нямаше нищо. Отново се качи в спалнята.

Трябваше да разбере защо липсват тези обувки! Докато не си изгради някаква задоволителна теория за тяхното изчезване, едва ли можеше да ги забрави. Те бяха станали толкова важни за нея, добиха огромни размери, а всичко около тях беше миниатюрно. Нямаше ли нещо, което да й помогне?

Емили издърпа всички чекмеджета и опипа отзад. В детективските романи на това място винаги имаше по някакво листче от бележник. Но в живота човек не можеше да се надява на такава щастлива случайност. Прокара ръка по шкафа, после по ръба на килима. Провери матрака. Какво очакваше да намери по тези места, не знаеше, но продължи да търси с упоритостта на куче.

Когато се изправи, очите й се спряха на малка купчинка пепел върху решетката на камината — нещо твърде необичайно, като се имаше предвид редът в стаята.

Емили я погледна като граблива птица, която се спуска върху жертвата си. Тя се приближи, с поглед, забоден в пепелта. Без някаква реална причина или логична връзка Емили нави ръкавите си и бръкна в открития комин.

След малко тя седеше пред кутия, увита във вестник, и я гледаше с невярващи очи. Разкъса опаковката с един замах отвори кутията и пред нея се оказа липсващият чифт скиорски обувки.

— Но защо са тук? — учуди се Емили. — Защо?

Тя ги загледа. Обърна ги обратно. Огледа ги отвътре й отвън и все същият въпрос нахлуваше в главата й. Защо?

Да кажем, че този някой е свалил обувките от краката на капитана и ги е скрил на това място. Защо го е направил?

— Ох! — извика отчаяно Емили. — Ще полудея!

Тя внимателно остави обувките в средата на стаята, издърпа един стол и седна срещу тях. Зае се внимателно да премисля всичко от самото начало, като се стремеше да оглежда и най-дребния детайл. Прецени до един участниците в драмата, а и извън нея.

Изведнъж в главата й се оформи странна идея — идея, подсказана от обувките за ски, застинали неми на пода.

— Но, ако е така — мърмореше Емили, — ако е така…

Тя взе обувките и бързо слезе долу. Отвори вратата на трапезарията и отиде до шкафа в ъгъла. Ето тук се намираше пъстрата сбирка на капитан Тревелян от спортни принадлежности, всички неща, които той пазеше далеч от наемателките си. Ските, веслата, слонският крак, бивниците, въдиците — всичко, чакащо господата Йънг и Пийбоди, които щяха да го опаковат грижливо за съхранение.

Емили се наведе, като държеше обувките в ръка.

След две минути се изправи. Лицето й беше пламнало, тя не можеше да повярва.

— Ето какво било — каза Емили. — Това било.

Седна на един стол. Ала все още оставаха някои подробности, които не разбираше.

След няколко минути се изправи отново. Заговори на глас.

— Зная кой е убил капитан Тревелян — каза тя. — Но не знам мотива. Все още не мога да разбера. Но не трябва да губя време.

Тя бързо излезе от къщата. За няколко минути намери кола, която да я закара в Ситафорд. Даде адреса на мистър Дюк. Когато стигнаха, Емили бързо плати и изтича по пътеката пред къщата.

Вдигна чукчето на вратата и силно заудря. След момент едър човек с невъзмутимо лице й отвори. За пръв път Емили заставаше лице в лице с мистър Дюк.

— Мистър Дюк? — попита тя.

— Да?

— Аз съм мис Трефъсис. Може ли да вляза?

Моментно колебание. После той се отмести, за да я пусне. Влязоха в гостната.

— Искам да видя инспектор Наракот — каза Емили. — Тук ли е?

Отново колеблива пауза. Мистър Дюк не знаеше какво да отговори. Накрая явно взе решение. Усмихна се широко.

— Мистър Наракот е тук — каза той. — За какво искате да го видите?

Емили вдигна кутията, която носеше, и я разопакова. Извади отвътре чифта скиорски обувки и го постави на масата.

— Искам да го видя във връзка с тези обувки — рече тя.