Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

15
Посещение при майор Бърнаби

Стигнал до вратата на майора, мистър Ендърби потропа жизнерадостно. Майор Бърнаби отвори почти веднага.

— Вие ли сте? — посрещна го той без особена радост в гласа и беше готов да продължи в същия дух, когато забеляза Емили и изразът му се промени изцяло.

— Това е мис Трефъсис — представи я Чарлс с вид на човек, който вади каре аса. — Изгаря от нетърпение да ви види.

— Мога ли да вляза? — попита Емили с най-милата си усмивка.

— О, да. Естествено. Заповядайте.

Влязоха в хола на малката къща и майорът започна да издърпва столове и да избутва встрани маси.

Емили, вярна на стила си, започна по същество:

— Вижте, майор Бърнаби, аз съм сгодена за Джим, Джим Пиърсън, и, естествено, съм ужасно изплашена за него.

Докато издърпваше една маса, майорът спря с отворена уста.

— О, милата — каза той, — положението наистина е много лошо. Нямате представа колко ви съчувствувам.

— Майор Бърнаби, кажете ми честно. Вярвате ли, че той е виновен? Няма защо да се притеснявате, ако мислите така. Най-важното за мен е хората да не ме лъжат.

— Не, не мисля, че е виновен — заяви майорът високо и уверено. Потупа с ръка по канапето и се обърна към Емили: — Младежът е добър. Вероятно би могъл да прояви слабост. Не се обиждайте, но ще ви кажа: той е от онези млади хора, които лесно биха тръгнали по грешния път, ако се изправят пред изкушение. Но не би могъл да убие. И забележете, че зная какво говоря. Много подчинени са минали през ръцете ми. Днес хората се присмиват на пенсионираните военни, но въпреки това ние разбираме някои неща много добре, мис Трефъсис.

— Сигурна съм — увери го Емили. — Безкрайно съм ви благодарна, че мислите така.

— Ще пийнете ли едно уиски със сода? — предложи майорът. — Май нямам нищо друго.

— Не, благодаря, майор Бърнаби.

— Само сода тогава?

— Не, благодаря — отказа Емили.

— Трябва да започна да правя чай тук — рече майорът с нотка на тъга.

— Пихме вече — намеси се Чарлс. — У мисис Къртис.

— Майор Бърнаби — запита отново Емили, — кой мислите, че го е извършил? Имате ли някаква представа?

— Не. Проклет да съм, ако знам — каза майорът. — Допусках, че някакъв тип е разбил прозореца, но сега полицията смята, че не е било така. Е, това си е тяхна работа и би следвало да знаят най-добре. Твърдят, че никой не бил проникнал отвън, същото мисля и аз. Но въпреки това не мога да разбера, мис Трефъсис. Тревелян нямаше и един-едничък враг, доколкото зная.

— А ако имаше, вие щяхте ли да знаете кой го е направил?

— Да, мисля, че познавах Тревелян по-добре от повечето му роднини.

— Не можете ли да се сетите нещо? Нещо, което ще ни бъде полезно по някакъв начин? — попита Емили.

— Зная какво мислите. Както в книгите — очаквате да има някаква малка подробност, за която си спомням, и тя да се окаже ключът към загадката. Е, съжалявам, но няма такова нещо. Тревелян водеше съвсем обикновен живот. Получаваше много малко писма, а пишеше още по-малко. В живота му нямаше усложнения, породени от жени, в това поне съм сигурен. Не, не мога да си обясня случилото се, мис Трефъсис.

И тримата замълчаха.

— А какво ще кажете за прислужника му? — попита Чарлс.

— Познавам го от години. Абсолютно предан.

— Наскоро се е оженил — подхвърли Чарлс.

— За съвсем свястно и достойно за уважение момиче.

— Майор Бърнаби — намеси се отново Емили, — простете, че ви поставям въпроса така, но не се ли изплашихте за него тогава от нещо твърде незначително?

Майорът смутено потърка носа си, както правеше винаги когато се споменеше за викането на духове.

— Да, няма защо да отричам, така беше. Цялата работа си беше една глупост, но все пак…

— Почувствахте, че някак си не е… — помогна му Емили.

Майорът кимна.

— Ето, това ме учудва — изрече замислено Емили.

Двамата мъже я погледнаха.

— Не мога съвсем точно да формулирам това, което искам да кажа — продължи Емили. — Ето какво имам предвид: признавате, че не вярвате в тази работа с викането на духове, и все пак въпреки ужасния студ и абсурдността на ситуацията според вас сте се почувствали толкова неспокоен, че сте решили да тръгнете, без да отдавате значение на отвратителното време, само и само да се уверите, че капитан Тревелян е добре. А не мислите ли, че това е станало, защото… защото е имало нещо в атмосферата? Искам да кажа — отчаяно се опита да уточни тя, след като не видя и следа от разбиране по лицето на майора, — че както във вашия, така и в ума на някой друг е имало нещо, и вие сте го усетили по някакъв начин.

— Е, това не знам. — Майорът отново потърка носа си. — Разбира се — добави той обнадежден, — жените приемат тези неща сериозно.

— Жените! — възкликна Емили и продължи наум: „Да, предполагам, че тъкмо там е работата.“

Тя рязко се обърна към майор Бърнаби:

— Какви хора са тези Уилет?

— Ами… — Майор Бърнаби започна да търси думи. Явно бе неумел в портретите. — Хм, те са много мили, ще знаете. Много отзивчиви и така нататък.

— Защо им е да наемат къща в Ситафорд точно по това време на годината?

— Нямам представа — замисли се майорът. — Никой не знае.

— Не ви ли се струва доста странно? — упорстваше Емили.

— Разбира се, че е странно. Както и да е, това си въпрос на вкус, по израза на инспектора.

— Това са глупости — отсече Емили. — Хората не правят нищо без причина.

— Е, не знам — предпазливо каза майор Бърнаби. — Някои хора правят точно така. Вие сигурно не сте от тях, мис Трефъсис. Но някои хора… — Той въздъхна и поклати глава.

— Сигурен ли сте, че не познават капитан Тревелян отпреди?

Майорът се замисли. Тревелян сигурно би му споменал нещо. Не, той самият беше толкова учуден, колкото и всички останали.

— Значи му се видя странно?

— Разбира се, аз току-що ви казах, че на всички ни се стори така.

— Как се държеше мисис Уилет с капитан Тревелян? — попита Емили. — Опитваше ли се да го избягва?

Майорът се изсмя тихо.

— Не, съвсем не. Вадеше му душата с непрекъснати покани да отиде да ги види.

— Така значи — произнесе Емили замислено. Помълча малко, после добави: — Следователно е възможно тя да е наела къщата в Ситафорд съзнателно, за да се запознае отблизо с капитан Тревелян.

— Е? — Майорът прецени казаното. — Да, предполагам, че би могла. Макар да ми се струва, че й е излязло доста скъпичко.

— Не знам — каза Емили. — С капитан Тревелян е било трудно да се запознаеш по друг начин.

— Да, така е — съгласи се приятелят на покойния капитан.

— Интересно все пак — продължи Емили замислено.

— Инспекторът обмисли и това — сподели Бърнаби.

Емили почувства внезапно раздразнение, като чу за Наракот. Всичко, за което се сещаше, явно вече е било премислено от инспектора. Това се струваше оскърбително на младата жена, която се гордееше, че е по-схватлива от другите. Изправи се и протегна ръка.

— Благодаря ви много — рече простичко тя.

— Бих искал да ви помогна повече — отвърна майорът. — Аз съм открит човек и винаги съм бил. Ако бях по-умен, сигурно щях да се сетя за нещо, което би могло да ви бъде от полза. Във всеки случай можете да разчитате на мен за всичко.

— Благодаря ви — каза Емили. — Сигурно ще се наложи.

— Довиждане, сър — каза Чарлс. — Утре сутринта ще бъда тук с моя фотоапарат, нали се разбрахме.

Бърнаби изсумтя.

Чарлс и Емили се върнаха по същия път при мисис Къртис.

— Ела в моята стая, искам да поговорим — помоли го Емили.

Тя седна на единствения стол, а той се настани на леглото. Емили свали шапката си и я хвърли в ъгъла.

— Слушай сега — каза тя. — Струва ми се, че имам някаква изходна точка. Може да съм права, може и да се лъжа, но във всеки случай имам идея. Мисля, че много от нещата се въртят около викането на духове. Участвал ли си в такова нещо?

— О, да. От време на време, без да го приемам много на сериозно.

— Разбира се. Такива неща се правят през някой дъждовен следобед и всеки обвинява другия, че бута масата. Ако си участвал, знаеш как става. По масата започва да се изписва, да речем, име, известно на някого от присъстващите. Много често се сещат веднага за кого става въпрос и надявайки се, че няма да излезе той, през цялото време, както се казва, несъзнателно бутат. Мисълта ми е, че когато се сеща, човек неволно трепва, докато идва ред на следващата буква, и така спира броенето. И често колкото по-малко го искаш, толкова по-сигурно се получава.

— Да, така е — съгласи се мистър Ендърби.

— И за миг не вярвам в духове или нещо подобно. Но ако предположим, че някой от присъстващите е знаел, че убиват капитан Тревелян точно в същата минута…

— О, струва ми се — прекъсна я Чарлс, — че това е изсмукано от пръстите.

— Е, сигурно звучи малко нескопосано. Нека просто да го приемем като хипотеза. Придържаме се към вероятността, че някой е бил предупреден за смъртта на капитан Тревелян и не е могъл да скрие факта, че знае и масата го е издала.

— Страшно умно — каза Чарлс. — Но и за момент не вярвам, че е истина.

— Нека допуснем, че е истина — настоя Емили. — Сигурна съм, че при разследването на престъпления не трябва да се боиш да проверяваш различни предположения.

— Съгласен съм напълно — каза Ендърби. — Да допуснем, че е вярно.

— И така, трябва да разгледаме внимателно хората, които са играли. Да започнем с майор Бърнаби и мистър Райкрофт. Е, изглежда наистина невероятно някой от тях двамата да е бил съучастник на убиеца. След тях идва мистър Дюк. За момента не знаем нищо за него. Настанил се е съвсем наскоро тук и, разбира се, може да е скитащ престъпник, член на банда и прочее. Ще поставим хикс срещу името му. Сега стигаме до семейство Уилет. Чарлс, има нещо страшно мистериозно около семейство Уилет.

— Какво, за Бога, могат да спечелят те от смъртта на капитан Тревелян?

— Е, на пръв поглед — нищо. Но ако теорията ми е вярна, някъде трябва да има връзка. Нека да потърсим къде е тя.

— Правилно — съгласи се мистър Ендърби. — Ами ако всичко излезе празна работа?

— Ще трябва да започнем отначало — каза Емили.

— Слушай! — извика внезапно Чарлс.

Той вдигна ръка, отиде до прозореца, отвори го и Емили също чу звука, привлякъл вниманието му. Беше далечният звън на голяма камбана. Докато се ослушваха, гласът на мисис Къртис прозвуча развълнувано от долния етаж:

— Чувате ли камбаната, мис, чувате ли я?

Емили отвори вратата.

— Чувате ли я? Ясно като бял ден, нали? Е, и това доживяхме!

— Какво има? — попита Емили.

— Това е камбаната в Принстаун, мис, на двайсет мили оттук. Съобщава, че има избягал затворник.

— Джордж, Джордж, къде е този човек? Чуваш ли камбаната? Избягал е затворник. — Гласът й заглъхна, когато влезе в кухнята.

Чарлс затвори прозореца и отново седна на леглото.

— Жалко, че всичко става винаги не навреме — каза той безстрастно. — Ако този затворник беше избягал в петък, в негово лице щяхме да открием нашия убиец. И щяхме да спрем да ровим повече. Умиращ от глад, лишен от надежда престъпник прониква с взлом, Тревелян отбранява английския си замък и отчаяният здравата го цапардосва. Толкова е просто.

— Щеше да бъде — въздъхна Емили.

— Вместо това — каза Чарлс — избягва три дни по-късно. Ужасно неартистично. — Той тъжно поклати глава.