Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

1
Домът в Ситафорд

Майор Бърнаби нахлузи високите обувки и закопча яката на балтона. Взе от етажерката до вратата ветроупорен фенер, предпазливо открехна входната врата на малкото си бунгало и надникна навън.

Гледката, която се откри пред очите му, бе типична за английската провинция и се срещаше по коледните картички и в старомодните мелодрами. Навсякъде дълбоки снежни преспи, а не онзи снежец, който натрупва една няколко сантиметра. През последните четири дни бе валяло над цяла Англия и тук, горе, в покрайнините на Дартмур, снегът достигна около метър. Из цяла Англия стопаните се вайкаха над спуканите тръби и да познаваш водопроводчик (или поне помощник-водопроводчик) беше голяма привилегия. Тук, в малкото селце Ситафорд, доста отдалечено, а сега напълно откъснато от света, тежките условия на зимата бяха наистина голям проблем.

Но майор Бърнаби беше издръжлив човек. Пое си въздух, промърмори нещо и решително закрачи в снега.

И не беше тръгнал надалеч. Няколко крачки по криволичещ път, след това през една порта и нагоре, по отчасти изчистена от снега алея, до гранитен дом с внушителни размери.

Отвори му спретнато облечена прислужница. С нейна помощ майорът свали връхната си дреха, гумените ботуши и овехтелия шал.

Влезе в стаята и усети някаква промяна.

Макар че бе само три и половина, завесите бяха спуснати, лампите — запалени, а в камината весело пламтеше огромен огън.

Две жени в следобедни тоалети се изправиха, за да поздравят стария предан воин.

— Прекрасно е от ваша страна, че се отзовахте, майор Бърнаби — каза по-възрастната.

— Съвсем не, мисис Уилет, съвсем не. Чудесно е, че ме поканихте. — Той стисна ръце и на двете.

— Мистър Гарфийлд ще дойде — продължи мисис Уилет — и мистър Дюк. Мистър Райкрофт също прие поканата, но едва ли трябва да го очакваме в такова време, като се има предвид възрастта му. Наистина навън е ужасно. Човек усеща, че трябва да направи нещо, за да поддържа доброто си настроение. Вайолет, сложи още едно дърво в огъня.

Майорът се изправи галантно, за да изпълни тази задача.

— Позволете на мен, мис Вайолет.

Той нагласи дървото с прецизността на експерт и се върна отново в креслото, което домакинята му бе посочила. После крадешком огледа стаята. Смайващо беше как две жени могат да променят изцяло атмосферата в една стая, без да правят нищо особено.

Домът в Ситафорд беше построен преди десет години от Джоузеф Тревелян, капитан от Кралския военноморски флот, по случай неговото излизане в пенсия. Той бе състоятелен човек и открай време мечтата му бе да живее в Дартмур. Изборът му се спря на малкото селце Ситафорд. То не беше разположено в долина, както повечето села и ферми, а бе кацнало на планински склон в сянката на ситафордската сигнална кула. Беше закупил голямо парче земя, построи удобна къща със самостоятелно електрическо захранване и електрическа помпа, спестяваща труд при изпомпването на вода. След това, за да си осигури доходи, бе построил шест малки бунгала, всяко от които разположено върху четвърт ар земя по протежение на пътя.

Първото, досами портата, бе предназначено за неговия стар близък приятел Джон Бърнаби. С течение на времето разпродаде останалите на неколцина желаещи, избрали сами или принудени по необходимост да живеят накрай света. Самото селце се състоеше от три живописни, но разнебитени къщурки, ковачница и поща, в която се помещаваше и сладкарница. Най-близкият град — Ексхамптън, отстоеше на шест мили. Постоянният наклон на пътя правеше необходим знака „Ограничена скорост!“ — знак, толкова често срещан по пътищата на Дартмур.

Както споменахме, капитан Тревелян беше състоятелен човек. Въпреки това, или тъкмо поради това, той беше пристрастен към парите. В края на октомври се получи писмо от посредник в Ексхамптън, с което го питаха дали би дал дома в Ситафорд под наем. Клиент се интересуваше може ли да го наеме за зимата.

Отначало капитан Тревелян реши да откаже, но по-късно се обади за повече информация. Въпросният наемател се оказа мисис Уилет — вдовица с една дъщеря. Неотдавна беше пристигнала от Южна Африка и искаше да наеме къща в Дартмур за зимата.

— По дяволите, тази жена трябва да е луда — каза капитан Тревелян. — Бърнаби, ти как мислиш?

Бърнаби бе на същото мнение и побърза да го изрази енергично, както бе сторил приятелят му.

— Така или иначе, ти нямаш намерение да даваш къщата под наем — каза той. — Остави тази глупачка да върви другаде, щом иска да замръзне. При това идва от Южна Африка!

Но в същия миг страстта на капитан Тревелян към парите надделя. Човек не би имал шанс и едно на сто да даде под наем къщата си посред зима.

Наемът от дванайсет гвинеи седмично уреди нещата. Капитан Тревелян обиколи Ексхамптън, нае малка къща в покрайнините за две гвинеи седмично и отстъпи дома в Ситафорд на мисис Уилет, като поиска половината наем в предплата.

„Глупачката лесно си развързва кесията“ — изръмжа той.

Но този следобед, докато хвърляше тайно погледи към мисис Уилет, Бърнаби си мислеше, че тя съвсем не изглежда глупава. Беше висока жена с доста недодялани маниери, но лицето й бе по-скоро проницателно, отколкото глупаво. Обичаше да се труфи, имаше силно изразен колониален акцент и изглеждаше напълно доволна от сделката. Несъмнено беше заможна, а това — нещо, върху което Бърнаби нееднократно беше размишлявал — правеше цялата история още по-странна. Тя не беше от жените, на които човек би приписал страст към самотата.

Като съседка мисис Уилет се оказа смущаващо любезна. Поканите за посещения в дома в Ситафорд се сипеха върху всички като дъжд. Капитан Тревелян бе постоянно подканван: „Чувствайте се в къщата си така, сякаш не сме я наели.“ Тревелян обаче не обичаше жените. Мълвеше се, че на младини една го изоставила. Той упорито отказваше всички покани. Вече бяха изминали два месеца, откакто семейство Уилет се настани, и първоначалното учудване от пристигането им бе отшумяло.

Бърнаби, по природа мълчалив човек, продължи да изучава домакинята, забравил, че трябва да поддържа разговора. Тя се правеше на глупава, но всъщност не беше такава. Той прецени положението. Премести поглед върху Вайолет Уилет. Хубаво момиче, мършаво наистина, но в днешно време всички са такива. Каква полза от жената, ако не прилича на жена? Вестниците говореха за завръщане на заоблените форми. Крайно време беше.

Необходимостта да се включи в разговора го извади от мислите му.

— Отначало се страхувахме, че ще сте възпрепятстван да дойдете — каза мисис Уилет. — Нали така казахте. Толкова се зарадвахме, когато съобщихте, че ще можете.

— Петък — каза майор Бърнаби, като се стараеше да изглежда категоричен.

Мисис Уилет изглеждаше озадачена.

— Петък?

— Всеки петък ходя у Тревелян, а във вторник той идва при мен. Така е от години.

— О, разбирам. Естествено е, живеете толкова наблизо.

— Просто навик.

— А поддържате ли го все още? Искам да кажа, сега, когато той живее в Ексхамптън.

— Жалко е да се откажеш от подобен навик — каза майор Бърнаби. — И на двамата биха ни липсвали тези вечери.

— Забавлявате се с разни игри, нали? — попита Вайолет. — Ребуси, кръстословици и всякакви такива неща.

Бърнаби кимна.

— Аз решавам кръстословиците. Тревелян се занимава с ребусите. Всеки се придържа към своята област. Миналия месец спечелих три книги в състезание за кръстословици — съобщи той.

— О! Наистина? Колко хубаво. Интересни ли бяха книгите?

— Не знам. Не съм ги чел. Сториха ми се доста скучни.

— Но важното е, че сте ги спечелили, нали? — каза мисис Уилет.

С какво се придвижвате до Ексхамптън? — попита Вайолет. — Вие нямате кола.

— Ходя.

— Моля? Не може да бъде. Шест мили!

— Добро упражнение. Какво са дванайсет мили. Поддържат формата. Чудесно е да си винаги във форма.

— Представи си! Дванайсет мили. Но двамата с капитан Тревелян сте били големи спортисти, нали?

— Ходехме заедно до Швейцария. Зимни спортове през зимата, през лятото се катерехме. Тревелян е чудесен върху леда. Но вече и двамата сме твърде стари за тези неща.

— Вие спечелихте също и Армейския шампионат по тенис, нали? — попита Вайолет.

Майорът се изчерви като момиче.

— Кой ви каза? — измънка той.

— Капитан Тревелян.

— Джо би трябвало да си държи езика зад зъбите — каза Бърнаби. — Говори прекалено много. Дали времето се оправи вече?

Усетила смущението му, Вайолет го последва до прозореца. Дръпнаха завесите и погледнаха пустия пейзаж навън.

— Ще вали още сняг — каза Бърнаби. — И то силно, трябва да ви кажа.

— Колко вълнуващо! — възкликна Вайолет. — Мисля, че снегът е толкова романтичен. Никога преди не бях виждала сняг.

— Когато тръбите замръзнат, не е никак романтично, глупаво дете — каза майка й.

Въодушевлението на момичето се стопи. Отговори със задавен от смущение глас:

— Да, това е първото ми пътуване. Ужасно вълнуващо е.

Вълнуващо, да си така затворен в отдалечено планинско селце? Странни идеи. Не можеше да разбере накъде бият тези хора.

Вратата се отвори и прислужницата обяви:

— Мистър Райкрофт и мистър Гарфийлд.

Влязоха — възстар съсухрен мъж и друг, по-млад, със свеж тен и момчешки вид. Той проговори пръв:

— Доведох го със себе си, мисис Уилет. Казах му, че няма да го оставя да бъде затрупан в преспите. Ха-ха! Мисля, че всичко тук изглежда просто чудесно. Празнично горящ огън.

— Както чухте, младият ми приятел много любезно ме преведе дотук — каза мистър Райкрофт, докато разтърсваше почти церемониално ръцете на останалите. — Как сте, мис Вайолет? Много хубаво време за сезона — прекалено хубаво, страхувам се.

Приближи се до огъня, говорейки с мисис Уилет. Роналд Гарфийлд се лепна за Вайолет.

— Мисля си, не бихме ли могли да покараме кънки някъде? Дали няма езера наоколо?

— Смятам, че риненето на сняг ще бъде единственият ви спорт.

— С него се занимавах цяла сутрин.

— О, какъв силен мъж сте били.

— Не се подигравайте. Ръцете ми станаха целите на пришки.

— Как е леля ви?

— Все така. Понякога твърди, че е по-добре, друг път, че е по-зле, но мисля, че нещата са си все същите. Противен живот, знаете ли. Всяка година се чудя как ще издържа. Но ето как — ще престана да подпомагам старицата за Коледа. Ами че тя е напълно способна да дари парите си на пансион за котки. Има вече пет, представете си. Винаги галя зверчетата, като се преструвам колко силно съм привързан към тях.

— Обичам кучетата много повече от котките.

— Аз също. Искам да кажа, че кучето е… е, кучето си е куче, нали знаете.

— Леля ви винаги ли е обичала котки?

— Мисля, че е присъщо на всички стари моми. Уф! Мразя тези зверчета.

— Леля ви е много приятна, но и твърде строга.

— Аз би трябвало да кажа това. Понякога ми се сопва. Мисли си, че съм празноглавец, разбирате ли?

— Нима?

— Е, не го казвайте така. Много хора приличат на глупаци, но вътрешно се присмиват на другите.

— Мистър Дюк — съобщи прислужницата.

Мистър Дюк се бе заселил тук неотдавна. През септември беше купил последното от шестте бунгала. Беше едър мъж, много тих и се занимаваше с градинарство. Мистър Райкрофт, който отглеждаше птици и живееше в съседство, се отнасяше с подозрение към него. Той отхвърляше мисълта, изразяваща мнението, че мистър Дюк е, разбира се, приятен и скромен човек, но дали наистина бе вярно? Не беше ли възможно да е търговец в пенсия?

Никой не искаше да го пита и наистина бе за предпочитане да не се знае. Защото, ако някой научеше, щеше да стане неловко. Обикновено в такива малки общества беше за предпочитане да си в добри отношения с всички.

— Няма да ходите до Ексхамптън в такова време, нали? — попита той майор Бърнаби.

— Не, Тревелян едва ли ще ме очаква тази вечер.

— Ужасно е, нали? — каза мисис Уилет и потрепери. — Да живееш тук горе, така откъснато години наред, трябва да е отвратително.

Мистър Дюк й хвърли бърз поглед. Майор Бърнаби се втренчи в нея с любопитство.

В същия момент поднесоха чая.