Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (9)

Глава
9

Запленен от чистата атлетична гъвкавост на Ли, гледах как без усилие сне палтото си, прецизно го сгъна надве по дължина, огледа шевовете и краищата, за да е сигурен, че всичко е както трябва, и след това натисна дупките за ръкавите, за да може палтото да се сгъне още веднъж, без в плата да остава и най-малък намек за намачкване. Докато правеше това, аз дори в огледалото забелязах нещо да се подава от дълбокия вътрешен джоб на сакото му и косата на тила ми отново се изправи, както винаги прави, ако нещата са много, много нередни.

Видяното представляваше връхченцето на папка от кафява хартия. Но не това накара всичките ми системи да преминат в боен режим. Онова, от което корабната сирена ревна, беше, че дори през мръсното огледало различих ярък, лесно забележим оранжев етикет в горния ъгъл на папката. Каквото и да имаше в нея, бе строго секретно. И изобщо не влизаше в работата на Ли Чимен.

След това Ли сгъна палтото напречно, положи го на седалката до себе си, наведе тялото си, за да се пъхне на седалката, и всичко изчезна от погледа ми. Лицето му се криеше зад дебелите рамена и бичи врат на Н³ДГ.

Но не преди да забележи, че го гледам.

Инстинктивно рязко отклоних очи надолу. О, мамицата му. О, майната му на Дики. Лошо е да те хванат как гледаш към шибания противник и още по-кофти е да им покажеш, че са те хванали как гледаш с жест, толкова силен и мащабен, че би бил достоен за Карузо в Ла Скала.

Ето ви урок от реалния свят. Ако някога се случи да наблюдавате и ако обектът на това наблюдение случайно, поради вашата глупост или невнимание, или просто защото мистър Мърфи стои до вас, улови погледа ви, недейте, повтарям, НЕДЕЙТЕ рязко да се обръщате настрани, да мръдвате, за да избегнете зрителния контакт, или да променяте поведението си и на ЕДНА ЙОТА. Не трябва да се дръпвате, избягвате, привеждате, мърдате с крака или отстъпвате встрани по очевиден начин. Защото, ако го направите, противникът ви ще разбере, че се опитвате да го следите, ролята ви ще се провали и ще излезете от играта.

Е, аз какво трябваше да правя? Трябваше да проиграя ситуацията, а не да зяпам в Ли Чимен, хипнотизиран, така да се каже, от влизането му. Трябваше да си казвам: „Окей. Ако ме погледне, ще запазя визуален контакт, а после бавно, б-а-в-н-о, ще се върна към разговора си с очевидно привлекателната млада жена, с която обядвам, за да може Ли да си помисли, че аз, като всеки нормален човек, вдигам поглед, като забележа движение в огледалото, а след това, доволен, че всичко е супер, започвам да си гледам шибаната работа.“

Джо ме погледна загрижено:

— Какво има?

Каквото имаше-имаше. Просто ми го бяха вкарали. О, да, дори Свирепия воин понякога се осира. Аз продължих да гледам в масата.

— Ще ти кажа после — навън.

Понечи да реагира. Спрях я.

— Недей, още не.

Сега наистина я озадачих. Погледнах я.

— Джо, какво става там?

Тя вдигна очи, невинно любопитни, сякаш търси сервитьора (виждате ли, тя си беше проигравала ситуацията за разлика от мен. Казвах ви, че мисли като воин), но достатъчно дълго, за да отправи дискретен поглед над рамото ми и надолу в залата. След това насочи очи към мен.

— Дебелият се обръща, за да те види. — Тя спря и вдигна леко глава — сякаш в отговор на нещо, което й бях казал. — Сега се обръща. Клати глава.

В мисълта си виждах като на малък филм как протича разговорът им.

Ли Чимен се навежда напред. Той е професионалист и антените му винаги са щръкнали.

Ли: Е, познаваш ли го?

Н³ДГ: (Обръща се. Поглежда.) Не — никога не съм го виждал. И вярвай ми, бих запомнил такава плитка. Мацето с него е готино обаче.

 

 

Ей, ало, там, я не си мислете такива неща. Това го каза Н³ДГ, а не аз. И не че Джоун не беше привлекателна — напротив. И в други обстоятелства може би щях да направя нещо по въпроса. Но бяхме назначени да работим заедно и позволете да ви представя най-основния принцип на поведение на воина в обществото. Той гласи, че в работните отношения не може да има място за нищо друго освен работа. Ако този канон бъде нарушен, ще се разхвърчат лайна, ще се компрометират мисии и всички работи ще бъдат кофти.

Още повече, макар желанието ми за чукане да не отстъпва по сила на никой друг, вярвам, че всеки офицер или срочнослужещ — мъж или жена, — който се възползва от дадена командна ситуация, за да се чука, е предател на униформата си и на традицията на Дълга, Честта и Страната, които тази униформа представлява. Без изключения.

Затова винаги съм вярвал в абсошибанолютната равнопоставеност на възможностите: върши си работата, и ще те уважавам. Не си я върши, и ще ти го начукам, и ще преместя задника ти толкова далеч от групата си, колкото е възможно. Така искам да се отнасят с мен — и така съм се отнасял с хората под мое командване.

Разбира се, с гордост заявявам, че винаги съм се отнасял с всички еднакво — хайде да го кажем заедно, а — като… с… боклуци.

Е, дотук с моите обществени привички. Нека се върнем към настоящата ситуация. По най-чиста случайност се бяхме оказали където трябва в подходящия момент и аз бях зърнал нещо, което не трябваше да виждам. Може би мистър Мърфи е решил поне веднъж да застане на моя страна. Може би мрази китайците. Все ми е едно. Както и да бяха се случили нещата, щях да се възползвам от тях. Това е част от същността на воина — да бъде достатъчно гъвкав, за да знае кога да мине и с положителен отговор.

Та значи тъкмо възнамерявахме да се разделим. Но сега в никакъв случай не можех да направя това. Исках да огледам Ли Чимен по-отблизо, а и още по-важно, исках да знам кой е Н³ДГ — навярно той бе дал на Ли свръхсекретната папка. Разбира се, не можех да сторя и двете неща. Не ако не излезеха заедно.

Отново наведох поглед към масата, за да не може никой в залата да разчете по устните ми какво казвам.

— Китаецът има свръхсекретен документ със себе си — раздвижих безмълвно устни.

Не трябваше да говоря повече. Джо кимна.

— Разбрах — отговори. — Ще ги проследим.

Джо поръча още чай и бира, платихме на сервитьора — не е добре в нашия занаят да останеш назад, защото противникът е платил сметката си, а ти все още чакаш да ти донесат твоята, — дадохме му хубав бакшиш, а след това седнахме и започнахме да замисляме нещата.

Джо беше паркирала по-близо от мен. Намерила бе място на улицата отпред. Аз имах най-малко три-четири минути път — и то при бясно тичане. Определено, достатъчно далече бях, за да не мога да преследвам никого, ако изляза от ресторанта заедно с нея. Отговорът, разбира се, изискваше да излезем, когато те са посред яденето си, и да се прегрупираме навън.

А ако обядът им бъде прекратен рязко и трябва да си тръгнат, преди да се нагласим? Ами за такова обстоятелство съществува един тюленски термин. Той е — майната ни. Ще ни направят начук-чук.

Намирахме се доста далеч, за да можем да чуваме разговора на Ли. Което ме задоволяваше, защото значеше, че и те са твърде далеч, за да подслушват нашия. Веднага след като им сервираха ордьоврите, двамата с Джо си кимнахме един на друг. Тя стана. Помогнах й да облече палтото си, като застанах така, че да не може да се види никаква следа от пистолета, когато сакото й се разтвори, а след това я пропуснах пред себе си към предната врата. Когато мина покрай масата на Ли, направи малка пауза, сякаш за да прехвърли чантичката си на другото рамо. Браво, Джо — така ми позволи да го огледам добре и да видя какво друго освен храна има на масата.

Ли беше по-стар, отколкото ми се видя в огледалото — навярно към петдесет и пет. Но изглеждаше гъвкав и мускулест в скъпия си италиански сив костюм, който изпъкваше над добре скроената черна копринена риза с якичка като на свещеник. Хвърли ми бърз поглед, но само толкова и се върна към разговора си. Ли говореше с необичайно дълбок глас. Тонът му беше твърд, тембърът — уникален. Но независимо колко уникален глас имаше, изобщо не схващах същността на думите му, защото той и Н³ДГ говореха на скорострелен китайски. И имам предвид яка стрелба на китайски език като с картечница с 54 патрона калибър 7,63.

Проправихме си път през предната врата, продължихме да вървим, докато не се отдалечихме от всякакви възможни зрителни полета, и спряхме. Погледнах Джо:

— Схвана ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Говореше на диалект, който не съм чувала досега.

— Нищо ли?

Тя се почеса отстрани по главата.

— Ами схванах няколко думи — нещо, нещо, нещо, бързо. И после нещо, нещо, нещо, възстановяване. Всъщност, Дик, не владея езика така свободно, както мама и не забравяй, че китайският, на който ме е учила, е езикът от тридесетте години и преди това.

Такива са капаните на реалния живот. За разлика от сладките филмчета, в които супергероите се препъват в зрънцето, което им позволява да спасят дамата, да очистят всички лоши, да спасят света за демокрацията и да свършат всичко това за един шестдесетминутен час (минус шестнадесет минути рекламно време), тук беше реалният живот. И макар тъкмо да бях спрял погледа си върху лошия тип в малката ни мелодрама, нямах представа кой е компаньонът му или какво правят, мамицата им, с изключение на това, че се издаваха тайни.

 

 

Първата ми реакция изискваше да се обадя до вила „Свирепия“ и да свикам бойците. Разбира се, това не беше възможно — намираха се на повече от час път от града. Значи трябваше да действаме само двамата с Джо. Нагласихме се в една алея, която минаваше перпендикулярно на предната врата на ресторант „Хунан номер едно“, на около сто и петдесет метра северно от него. Джо, в своето зелено волво последен модел с номера от щат Мериленд, гледаше на изток. Аз паркирах пикапа си от другата страна на улицата, срещу нейната кола, и гледах на запад. Тя щеше да проследи дебелия. Аз ще следя Ли Чимен. Можехме дори да поддържаме връзка, тъй като автомобилите ни бяха снабдени с клетъчни телефони с изключително важната възможност да се говори чрез тях, без да се държат в ръка. Осигурени ли бяха срещу подслушване? Абсолютно не. Но други нямахме. По принцип човек не ходи на обяд за запознаване с осигурени срещу подслушване телефони.

Седяхме с работещи на празен ход двигатели към двадесет и пет минути, с включени телефони. Защо го правихме? Защото мистър Мърфи се намираше в квартала и аз не исках да се будалка с кабелите, като започнем наблюдение.

Чувах класическа музика в колата на Джо. Аз изключих радиото си и мислех — проигравах предстоящия лов. След това, както често пъти става, усамотението ни беше прекъснато от неканен гост: вездесъщия мистър Мърфи. (Е — нали ви казвах, че е наблизо.) Първо, телефонът на Джоун се скапа. Това го разбрах, защото спря музиката. Погледнах през улицата и направих жест, питащ „Какво става, мамицата му?“ Тя не ми обърна абсолютно никакво внимание. Защото, приведена, беше прекалено заета да опитва да запали отново двигателя на колата си. А и по движенията й познавах, че волвото не реагира. Което, разбира се, стана в мига, в който огромна бяла лимузина кадилак с направени по поръчка регистрационни номера от Вашингтон с надпис УОДЕ направи десен завой от булевард „Уилсън“, мина край ресторант „Хунан“, след това обърна с тройна маневра, плъзна се и спря плавно точно пред двете мраморни кучета шао ли.

Дясната предна врата се отвори и едно високо, атлетично хлапе в син костюм „Армани“ с двоен ревер, който не успяваше напълно да скрие добре развитите раменни мускули и гърди, излезе, стиснало в дясната си длан клетъчен телефон, огледа улицата веднъж небрежно и като реши, че нещата са супер окей, отвори задната дясна врата.

В който момент, хлъзгавият като всеки оператор от тайните служби или от Службата за дипломатическа охрана Ли Чимен и нашият Н³ДГ се появиха от предната врата на „Хунан“ и скочиха в колата. Хлапето с „Армани“-то тресна задната врата, изчезна на предната седалка и лимузината ускори, пресече булевард „Уилсън“, направи бърз и ефективен ляв завой и изчезна от погледа.

Излязох на улицата, като тупнах клаксона и махнах на Джо. Виждах как мърда устни и казва на колата си какво мисли за нея, докато тичаше с развята чанта към мен.

Метна се на стъпенката като професионалист. Когато седна в кабината, вече карах с двадесетина километра в час.

— Заклевам се — каза задъхана, — че ще си взема премията за отлична служба, която ми е в кредитната сметка, ще отида право в някоя автокъща и ще я изхарча цялата за някой „Джип Маунтиниър“ или „Форд Експлорър“. Писна ми от тези вносни коли.

 

 

Неотдавна ви бях казал за качеството на трафика във Вашингтон. Но за всеки случай, ако сте чели по диагоналния метод и не сте наясно с казаното от мен, то може да се опише с една валидна, макар и недостатъчно добра дума „опропастяващо“. Но за първи път жалкото задръстване работеше в моя полза. Последвах курса на лимузината и с възхищение открих, че е задръстена в една фуния, образувана от строеж точно срещу спирката на метрото „Кортхаус“. Намирахме се само на три преки зад целта си. Аз прекосих две ленти и се запромъквах край един бетоновоз и полицейска кола. Разбира се, едно от чудесните неща на пълноразмерните пикапи е, че човек седи много над останалите коли и маневрирането става много, много по-лесно, особено когато имаш, както мен, здрави брони на носа и кърмата, както и огромен теглич за ремарке, щръкнал (на височината на радиатора на повечето коли) цял половин метър зад дебелата броня от неръждаема стомана. Погледнах към Джоун.

— А сега, voilla^[1] — задната врата.

Завих надясно по една странична уличка, а след това веднага наляво в широката празна улица, успоредна на тази, на която бях преди.

На следващата пряка погледнах наляво. Колите продължаваха да чакат. Затова отидох до следващата пряка, направих ляв завой, изчаках хондата пред себе си и след това бавно завих по „Уилсън“.

— Готино, Дик — прасна ме по рамото Джоун достатъчно силно, за да остави отпечатък. — Мога ли да използвам телефона ти?

— Да.

Взе го. Огледа го.

— Аналогов ли е или дигитален?

— Дигитален.

— Добре. Моят е аналогов и всеки може да подслушва. — Набра няколко копчета, натисна бутона за изпращане на сигнала, почака и каза: — Джоун е. Искам да провериш един регистрационен номер. Да, от Вашингтон. По поръчка е: Уиски, Оскар, Делта, Ехо.

Погледнах я.

— Стар приятел?

— Работехме заедно в групата за охрана на държавния секретар Бейкър. Страхотен човек е. Надежден. — Усмихна се. — Сега ръководи учебния ни отдел. Най-хубавото е, че има достъп до компютъра на полицията в щат Вирджиния. Тази кола — посочи към бялата лимузина, от която в момента ни деляха дузина автомобили — принадлежи на някоя си фирма „Бентли Брендъл Инкорпорейтид“.

— Дебелия ли?

Той никак не ми приличаше на бивш дипломат или лобист от световна класа. Когато Аликс Джоузеф ми беше описала какво прави той и колко ефективен е, си представях, че е някой висок, хлъзгав оператор — от онези атлетичните, стройните костюмари, чиито снимки с дъщери на богати капиталисти под ръка винаги се появяват в списанията за изисканото общество. Е, видяхте го този — изглежда като шибана дебела жаба, нали? Имам предвид Джаба Слузестата вулва^[2] в зле скроен костюм.

Разбира се, достатъчно дълго съм в занаята, за да знам, че не трябва да съдя за хората по външния вид. За мен е важно какво правиш, а не как изглеждаш. А направеното от стария Бентли беше, че подаде една verbotten^[3] папка на агент на китайското разузнаване. Смятам, че това ми стигаше, за да закова скалпа му на стълба в своята шатра.

Огледах ситуацията. Намирахме се достатъчно далеч, за да убегнем от вниманието им, но достатъчно близо, за да виждам дали нашите цели се очертават зад затъмнените стъкла. Напрегнах поглед. И двамата присъстваха в час. От нас се искаше единствено да ги следим.

Което за мен не представляваше голям проблем. Всъщност говоря в автомобилно наклонение, а не в следотърсаческо. След като премина покрай строителния обект, кадилакът продължи надолу по „Уилсън“, сви надясно и влезе по магистралата, изкачи се на моста „Рузвелт“, след това направи зигзаг и излезе на улица „Е“ и си проправи път на север по Седемнадесета улица. Никакви проблеми. Засечката възникна, когато лимузината спря до бордюра до старата сграда на президентската канцелария под улица „G“, Бентли Брендъл излезе и дискретно потупа лявата част на сакото си. Позволете да задържа действието тук достатъчно дълго, за да ви разкажа за един факт от реалния живот и от занаята. Той е, че независимо колко добре сме обучени в черните изкуства, често пъти се подхлъзваме просто защото сме човешки същества. Наблюдавайте хората, когато излизат от сепаретата в ресторантите — потупват се по портфейлите, за да са сигурни, че не са ги изпуснали. Е, Бентли направи същото. Искаше да е сигурен, че малкият му пакет е с него. Затова потупа папката, с което увери себе си (а и мен), че тя е там. Н³ДГ промъкна килограмите си през вратата, даде рязко газ и с бърза походка на патица тръгна в южна посока, навел глава срещу студения вятър край високата ограда от ковано желязо, издигната през деветнадесети век, която пази старата сграда на президентската канцелария. Половин минута по-късно Ли Чимен се появи от лимузината и приведен, се отправи на север към авеню „Пенсилвания“.

Човек не може просто да остави колата си на Седемнадесета улица, направо пред старата сграда на Президентската канцелария. Униформеният отдел на тайната служба на Съединените щати, натоварен със задачата да охранява ССПК, както тя е известна на вътрешните хора във Вашингтон, е, да кажем… чувствителен по отношение на неща като коли-бомби и следователно е склонен да се мръщи на автомобилите, паркирани в близост със ССПК. Използвам думата „мръщи“ иронично, защото всичко, оставено извън ССПК, по принцип се „О и В“ от тайната служба.

Питате какво е „О и В“? „О и В“ означава откарва надалеч и взривява на добре познатите ни парченца. Освен това не можех да присветна с фаровете, да прасна клаксона, да пресека през насрещното движение и да паркирам на онова празно място на улица „G“, където паркирането е забранено и където в най-лошия случай ще получа фиш за двеста долара, защото светването на фаровете и натискането на клаксона правят свиреп спектакъл, като по този начин привличат вниманието към moi, което не би помогнало на изпълняваната в момента процедура от занаята на преследвачите професионалисти.

Е, Джо можеше да действа.

— Ще поема Бентли — каза тя. Остави Н³ДГ да мине покрай нас, тръгнал в обратна посока, провери местонахождението му в огледалото за задно виждане и доволна, че той е достатъчно далеч от нас, открехна вратата.

— Къде се събираме? — запита с един крак на стъпенката.

— В „Хунан“ — отговорих. — Осемнадесет нула нула часа. Ще запалим колата ти.

В отговор получих крива, притеснена усмивка.

— Знаеш ли, аз забравих напълно за този малък проблем. — Задържа се на стъпенката. — Благодаря ти.

Вратата се затръшна и тя изчезна.

Аз насочих вниманието си отново към Ли Чимен. Сега беше почти на ъгъла. Трябваше да взема решение. Ако пресечеше авеню „Пенсилвания“, щях да остана тук, задръстен и назад от него. Завиеше ли надясно или наляво, щеше да се изгуби от погледа ми само след няколко секунди.

В насрещното движение се появи малка пролука. Аз завъртях волана наляво, надух мотора и се промъкнах между единичната редица коли, спрях с колела върху тротоара, угасих двигателя, изскочих, включих алармата и изтичах зад ъгъла в търсене на синьото кашмирено палто на Ли.

Той не се виждаше никакъв. Втурнах се към другия ъгъл, озърнах се и пак не го открих.

Забелязах го на стотина метра, тръгнал плавно към авеню „Пенсилвания“, успоредно на оградата на Белия дом, точно срещу парка „Лафайет“.

Светеше червено, но трафикът да върви по дяволите. Тичешком пресякох Седемнадесета улица, като забавих покрай антитерористичните бариери от двата края на улица „Пен“ до Белия дом. В тръс минах край входа на старата сграда на Президентската канцелария точно навреме, за да видя как Ли изчезва в къщичката край портала на тайната служба, разположена до северозападния вход на Белия дом, точно срещу „Джексън Плейс“.

Спрях и започнах да наблюдавам с нос, притиснат до прътите от ковано желязо, като всеки обикновен дванадесетгодишен турист. Той влезе в къщичката за проверка и веднага го пропуснаха. След това тръгна по дългия, завиващ асфалтиран път към Западното крило — кабинетите, в които се помещават вицепрезидентът, съветникът по националната сигурност и началникът на канцеларията на Белия дом, както и други. Изчезна във вратата на едноетажна сграда, свързваща Западното крило със самия Бял дом.

Я виж ти — един шибан китайски шпионин получава достъп до Западното крило на Белия дом? Какво става тук бе, мамицата му?

 

 

Какво ставаше, мамицата му, установих, когато се срещнах с Джо Монтгомъри в 18:00 — Ли Чимен имаше журналистически пропуск. Точно така, ако нашите противници представляват регистрирана журналистическа агенция (а Ли със сигурност представляваше такава, в качеството си на надлежно акредитиран началник на вашингтонското бюро на „Синхуа“, китайската информационна агенция), получават достъп до Белия дом много по-лесно от всеки лоялен данъкоплащащ американски гражданин. Всъщност по време на студената война всевъзможни типове от КГБ сновяха редовно, защото бяха добронамерени представители на „Правда“, „Известия“, „Новости“, „Гостелерадио“ и половин дузина други „официални“ съветски средства за масово осведомяване.

Сега, изглежда, Ли правеше същото. Разбира се, в Белия дом представителите на пресата са отделени. Разбрах, че ги ограничават само до залата за пресконференции и не ги пускат из коридорите без придружители, за да не търсят източници на информация и да не провеждат непланирани интервюта. Дори петнадесетметровият маршрут до церемониите по подписване на законопроекти в Розовата градина се следи отблизо от тайната служба и от персонала, който отговаря за пресконференциите в Белия дом. Освен това, тъй като ежедневно се правят проверки за микрофони, няма вероятност по време на фотографска сесия в Овалната стая да бъде поставен микрофон. Затова фактът, че Ли имаше журналистически пропуск, не предизвикваше вселенска тревога в мен.

Не. Далеч по-тревожен беше гадният факт, който Джо разви пред мен. Бентли Брендъл, същият бивш служител на Държавния департамент и настоящ лобист, автор на онези статии в азиатския „Уолстрийт Джърнъл“, за да прокарва своя вариант на политика към Китай и както видяхте, предател на държавни тайни на китайски шпионин, също имаше пропуск за Белия дом. По-важно според мен беше това, че не притежаваше постоянен пропуск, а В-пропуск. „В“ значи временен. От това разбрах, че Бентли не е проверяван, след като има този пропуск, макар че с него очевидно получаваше достъп до материали на Съвета за национална сигурност, Министерството на отбраната, Агенцията за национална сигурност и до други засекретени документи.^[4] Също толкова тревожен беше и фактът, че лобистът имаше кабинет-скривалище на втория етаж в старата сграда на Президентската канцелария, или сградата на бившето Министерство на войната, разположена в комплекса на Белия дом. Предположих, че той има кабинет-скривалище, а не официален, защото не присъстваше в никой от указателите в сградата, а и името му не се знаеше от телефонните оператори в Белия дом. Знаех всичко това, защото проверих — обадих се на 202-456-1414, което е номерът на главната телефонна централа на Белия дом, и помолих да ме свържат с мистър Бентли Брендъл, ако обичат. Цитирам телефонния оператор от Белия дом:

— Съжалявам, сър, но нямаме такова регистрирано лице в указателя или в допълненията към него.

Разбрах също, че Бентли Брендъл редовно се среща със съветника по националната сигурност и има достъп до данните от проучванията по тихоокеанското крайбрежие. Джо беше измъкнала това късче информация от свой познат агент от секретната служба на име Тай Уийвър, когото срещнала за първи път в Белтсвил, щат Мериленд — стрелбище, ползвано от Бюрото за дипломатическа охрана към Държавния департамент и Секретната служба. Както и да е, отишла при агент Тай през югоизточния портал, през който бе последвала Брендъл.

Обменили професионални клюки и се оказало, че той, заедно с останалите хора от ООП (Отделението за охрана на президента) към Секретната служба били с кипнали лайна, защото „тоя тлъст дребен капут“, както Тай нарекъл Брендъл, докато същият се клатушкал към сградата на Президентската канцелария, имал „В“ пропуск (което значи, че не е преминал обследване за достъп до секретни материали, нали си спомняте?).

— Е? — попитала Джо с напълно невинно изражение.

— Е — докладва ми тя по-късно, — Тай казва, че макар и да има временен пропуск, Брендъл го използва, за да води тълпи нерегистрирани посетители късно вечер в сградата — даже в Овалната стая, за да демонстрира достъпа си и влиянието си.

Това вече си беше друг гаден къс информация. Но имаше и още:

— Една от групите дори говорела на шибан китайски — казал Тай. — Оказали се офицери от армията.

Джо го запитала какво станало тогава.

— Дежурното поделение в тази точно нощ се оплакало на ДСА^[5], който отишъл при Пържолата, когато останали насаме, и се разсмърдял — отговорил Тай, използвайки кодовата дума, с която Секретната служба обозначава президента. — Значи президентът казал, че ще провери това. После, преди да се усетим, Слънчевото изгаряне^[6] почва да крещи на Секретната служба, че се набърква в политически решения. Вдигна адска олелия и даже се появил в Запад едно^[7] и срал до побъркване. Даже заплашил да уволни ДСА.

Значи ДСА отишъл пак при Пържолата и чикиярският ни президент се разтреперил и започнал да скимти, че ежедневните въпроси на политиката за Китай били работа на Мат Томпсън, а не негова. Казал на шефа ми, че каквото иска тоя Брендъл, трябва да го получи, защото така иска Мат Томпсън, а Брендъл служел страхотно на страната. ДСА ни каза, че в крайна сметка не можем и да гъкнем, ако според нас сигурността се нарушава. Казвам ти, Джо, шибаните лобисти притежават шибания Бял дом и всички в него.

Позволете ми да отделя малко време за известно отклонение. Да, знам, навярно смятате, че онова, дето ви го казах преди малко, изглежда прекалено, т.е. че вероятно някой, който може би е платен агент на чуждо правителство, има достъп до Белия дом и до тайните на националната ни сигурност. Е, тези работи са ставали и преди. Спомнете си контактите с хора, представляващи всевъзможни чужди интереси по време на президентската кампания през 1996 г. Някои от тези хора всъщност бяха на държавна служба и с позволение за достъп до свръхсекретна информация. Страшничко, нали?

Окей. Казах на Джо да предаде тези инфобитове на председателя Крокър, да му каже за папката с оранжевия етикет, която бях забелязал, и да поддържа контакт с Тай, за бога. Според мен той представляваше ценен източник, чифт очи и уши право по средата на нещата. Добавих, че ако е необходимо да влезем във връзка, тя трябва да ми се обади според предварителната уговорка. Междувременно щях да ида да работя.

Изражението на лицето й ми даде да разбера, че иска да участва. Но и двамата знаехме, че това е невъзможно. В нашата схема тя е връзка, а не оператор.