Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seal Force Alpha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 7

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-014-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3400

История

  1. — Добавяне

Глава
12

Той се приближи към мен с доста бързи движения като за човек с неговото тегло. Нямах никакво намерение да му позволя офанзива. Скъсих разстоянието между нас и поех ръката му в силен — ама наистина силен (да се чете „като менгеме“) захват.

Очите му изразиха значителната болка, която му причинявах, но иначе се прикри доста добре. Тъй като не се радвах особено да се запозная с него, казах:

— Дик Марчинко. Чел съм някои от статиите ви и не съм съгласен с тях.

След това го пуснах.

Хлапето „Армани“ стоеше с ръце, скръстени като шибана статуя, без да забележи абсолютно нищо. Погледнах към Пинки. Той ме познаваше — познаваше и на какво съм способен. От изражението по лицето му ми се стори, че ще се напикае.

Брендъл измъкна наранената си длан, обърна се и изтича към бюрото си, където седна във високия си стол и ме погледна царствено.

— Седни, Дик — каза, с глас, напълно изчерпал всяка престорена вежливост. — Адмирал Прескът и аз имаме редица въпроси към теб и те трябва да получат отговор.

О, така ли?

— Благодаря, но ще стоя прав, Бентли.

Сигурно се питате защо започнах взаимоотношенията по този начин, вместо да му поиграя по свирката, а после да го прасна с торбата с пясък. Причините са две. Първата е, че нямах време за губене — исках да се върна във Вилата и да предупредя Аликс Джоузеф за изтичането на информация до Ли. Второ, нямаше да си помогна изобщо, ако забавя неизбежното. Нито в тактически, нито в стратегически план, нито пък и заради сюжета. Запомнете, че се намирах тук, за да го притесня, а не да изглеждам послушен.

Освен това, попова лъжичке, никога не забравяй думите на онзи велик китайски тактик генерал Тай Лян, който през 374 година преди Христа е написал: „Винаги се отнасяй с врага като враг, защото врагът неизбежно ще се отнася с теб по този начин.“

Има смисъл, нали? Вземете настоящата ситуация. Бентли Брендъл знае точно кой съм — или си мисли, че знае. Вече е говорил с Пинки за мен. И ако го бива толкова, колкото си мисля, е разбрал, че Пинки е пълен боклук и е направил допълнителни проучвания. Следователно вече знае, че такива като него не са ми особено приятни.

И така, за да съм сигурен, че аз, а не той контролира ситуацията, продължих по свирепия начин — с доминиране от самото начало. Болката, която току-що му бях причинил, определи взаимоотношенията ни, а те бяха антагонистични. Показах му, че Ich versuche den Lebensnerv zu treffen, което е как скачам към вратните вени, ако съм в Германия.

Не разбирам генерал Лян, учителю Марчинко-сан. Ами Сун Дзъ? Сун Дзъ пише, че измамата е ключът към победата. А генерал Ли Чун, майсторът-воин от осми век, е казвал на учениците си: „Престори се, че тръгваш наляво, иди надясно, престори се, че тръгваш надясно, иди наляво. Внуши, че тръгваш напред, и направи маневра назад. Внуши, че отстъпваш — тогава нападни и унищожи.“

Какво искаш да кажеш, попова лъжичке? Сун Дзъ не отрича прякото действие — ако моментът е подходящ. Нито пък Ли Чун. Освен това генерал Ли не отрича измамата като начин на действие — той просто ти казва, че винаги трябва да се държиш с врага като с враг, независимо дали го мамиш или не. И освен това в този конкретен случай, както тъкмо обясних, измамата не би помогнала никак.

Защо ли? Защото съм изучавал този човек. Въпреки мърлявата външност той е дипломат — и то добър, ако се съди по всичко, което съм чел. И какво означава това? Ако опитът учи (а той учи страшно добре, повярвайте), това означава, че е талантлив в преговорите. А дипломатите са установили, че когато преговаряш, не действаш — versucht den Lebensnerv zu treffen, — а реагираш според най-новата ситуация.

Но аз не се намирах тук за преговори. Бях тук, за да го накарам да действа прибързано — да престъпи всичко, на което някога са го учили и което е отработил по време на дългата си дипломатическа кариера. За да направя това, трябваше да го зашеметя, кучия му син, да го разтърся по-силно, отколкото изобщо са го разтърсвали досега. И не възнамерявах да направя това по най-мил и любезен начин. Затова си сложих бойната гримаса. Време беше да се бия с тоя дебел путьо и да го потъркалям като шибана грозна тиква.

Брендъл ме погледна.

— Както обичаш, Дик.

Направи неопределен жест към Пинки, сякаш, за да го подсети.

— Адмирал Прескът…

Пинки прочисти гърлото си. Виждах как адамовата му ябълка играе нагоре-надолу.

— Съществува п-проблем — започна предпазливо той.

— Ами к-кажи ми го, може да помогна — казах, като очевидният му дискомфорт ме накара да се усмихна.

Лицето на Пинки почервеня.

— П-по дяволите, Дик, не прави така.

Опита да запази колкото самообладание му беше останало.

— Виж, Дик — поде той, като се опитваше да се пребори със заекването, — в момента сме посред много деликатни преговори с к-к-китайците и…

Късите, дебели пръсти на Брендъл шляпнаха по бюрото.

— Работата на тази администрация с китайците, каквато и да е тя, не е в компетентността на полковник Марчинко, адмирале. — Дебелакът ме изгледа злобно. — През миналите няколко седмици са настъпили някои притеснителни събития, предизвикани от военните. Събития, които не са в интереса на Америка.

Брендъл се обърна директно към мен:

— Знам, че работиш под прякото командване на председателя на Комитета на началник-щабовете — каза. — И в този случай сигурно знаеш, че председателят се противопоставя на китайската политика на администрацията при всяка възможност.

Нищо не казах.

Тонът на Брендъл се изостри.

— Председателят греши. Той може и да е добър воин, но не е политик. Но точно политиката, а не военната наука трябва да ръководи отношенията ни с Китай.

Е, приятели, знам, пък и вие трябва да знаете, че този Н3ДГ е ППП — просто на погрешен път. Без твърда военна политика потенциалните противници като Китай ще ни прегазят с подковани обувки. Спомнете си съвета на полковник Арт Саймън-Бика за състоянието на страната. Но нямах намерение да казвам нищо — още не. Все още бях тук, за да науча какво иска тоя тлъст задник за чукане.

Позлатените камбанки в гласа на Бентли продължаваха да звънят. И както си звъняха, нещо върху шкафчето зад Н3ДГ привлече погледа ми. Сложно украсена антична рамка за две снимки, със сребърни пантички. От едната страна се виждаше ликът в цялата рамка на генерал Жу Линфан — шефа на Ли Чимен. Снимката носеше топъл надпис: „На Бентли Брендъл, който направи толкова много за сближаването на нашите нации.“ От другата страна имаше лист хартия. На бялата като слонова кост повърхност беше написано със сложни калиграфски букви следното:

Войната е изцяло измама,

затова, когато си силен, показвай слабост;

когато си слаб, преструвай се на силен.

Ако целта ти е наблизо,

направи така, че да изглежда далечна.

Само така ще постигнеш целите си.

Познавах тези редове. Те бяха от книгата на Сун Дзъ „Изкуството да побеждаваш“ — същите думи, които приемах присърце толкова често през кариерата си.

Преместих поглед върху тлъстака.

— Ето защо — казваше Брендъл с все по-силен и настоятелен глас — искаме да знаем къде си бил и какво си правил от името на председателя.

— И за какво ти трябва да знаеш това? — попитах риторично.

— Това не е твоя работа — отговори с царствен тон. — Тази администрация не отговаря пред армията — нещата са в обратната посока.

— Ти от името на администрацията ли говориш?

Той се усмихна самодоволно.

— Да.

Време беше да му поднеса доброто старо разбуждане в стил Свирепия. Очите ми фиксираха Н3ДГ.

— Бих искал да ми покажеш това черно на бяло, тлъст путьо такъв.

Познайте кой мигна — не бях аз.

— Не съм длъжен да ти показвам нищо — отговори накрая Бентли Брендъл през стиснати зъби.

— О, не че няма да ми покажеш нищо, ами просто няма какво да ми покажеш.

Посочих стената на кабинета му.

— Знаеш ли какво не е окачено тук?

Въпросът ми беше риторичен. Бентли ме изгледа с празен поглед. Пинки — също.

— На стената няма шибано президентско назначение — казах, като насочих коментара си към Пинки и видях как очите му се разшириха.

Факт е, че на неговата/нейната/нейното си стена всеки помощник и специален съветник на президента има голям пергаментов лист, на който с натруфени букви е отпечатано президентското назначение на този гореупоменат служител. Това е документът, с който служителят става официален.

Но Бентли нямаше президентско назначение. Имаше само шибаното си изкуство и впечатлителната си колекция от снимки, както и проклетия цитат от Сун Дзъ.

Посочих с палец стената.

— Бентли — казах, — ти нямаш парче шибана хартия. Ти си тук, но не си в регистрите.

Замълчах.

— Ти даже нямаш шибано позволение да ползваш секретни данни.

Е, тази забележка изненада Пинки адски силно. Защото Пинки Фъшкията, какъвто си е le grand zero[1] знае как действа системата. Пинки разбира, че винаги трябва да има парче хартия, което да показва точно къде се намира всеки в командната верига. Пинки знае, че sans позволение за ползване на секретни данни не може да има достъп до тях. Разбира се, ако някой разбира концепциите на командната верига и написаните, подпечатани и одобрени разрешения за ползване на секретни данни, до най-бюрократични тънкости и моливаджийски подробности, то това е Пинки Прескът III, контраадмирал (старши), Военноморски сили на САЩ, щабен офицер, бюрократ и професионален апаратчик.

— Един съвет, Пинки — казах, — ако този съветник по националната сигурност не може да представи удостоверение за ползване на секретни данни, не бих му показвал нищо освен изрезки от ежедневните вестници, защото, ако се разчуе, че си споделял с него оперативни тайни на Министерството на отбраната, и повярвай ми, Пинки, аз ще се заема с този въпрос много, много подробно, жална й майка на кариерата ти.

Съдейки от паникьосаната гримаса и побелялото му лице, разбрах, че съм поставил Пинки между добрата стара наковалня и чука. Негов проблем. Осрал се беше. И сега идваше време за разплата.

От приличния на комиксите вид на Бентли Брендъл, по чиято муцуна си личеше, че всеки момент ще се пръсне, разбрах, че и него съм ударил силно, мамицата му. Време беше за нов удар.

Метнах пръст в посока на Бентли.

— Хей, Пинки, познай тоя с кого обядва вчера. — Не чаках отговор. — С висшия китайски шпионин във Вашингтон. Име: Ли Чимен. Репутация: гаден. Може би трябва да се върнеш в офиса и да провериш това име с приятелчетата си в Разузнавателното управление на МО.

Пинки ме гледаше с празно лице. Предполагам, че не бях достатъчно ясен или конкретен, или пък говорех твърде бързо. Както и да е, не схващаше какво му казвам. Е, ще се върна към него след минутка. Погледнах Бентли.

— Ти получи ли разрешение за срещата с Ли от Бъзард Пойнт[2], Бентли?

Не чаках Н3ДГ да ми отговори.

— Впрочем какво имаше в папката с оранжев етикет, която даде на Ли?

Брендъл ме погледна с мисълта за убийство в погледа.

— Не съм му давал нищо такова — отговори с равен глас.

Проблемче, приятели. Първо, видял бях доказателството — папката в джоба на Ли и прегънатата папка на бюрото на Пинки. Второ, независимо колко добре контролираше тона си или изменяше гласа си, очите му — заедно с убийствения поглед и всичко останало — го издаваха. Наскоро проведени психологически експерименти доказват, че микромоментните изменения на фокуса на окото — това е купешкия начин да кажеш БДО, или бързо движение на очите — често пъти свидетелстват за лъжливост. Нека изложа това на техническия език на тюлените: лъжците са по принцип задници с неспокойни очи. А този задник определено беше с неспокойни очи. Издаваше многобройни БДО, когато зениците му бързо скачаха настрани и нагоре-надолу.

Тъй като съм склонен да въздавам равни права на всички — това значи, както ви е известно, че се отнасям с всички като с боклуци, — погледнах назад към Пинки и му пуснах втори залп: една словесна огнева преграда, която да накара кльощавия му задник да изчезне оттук, за да мога да поговоря насаме с този корумпиран и наднормено дебел задник.

Обърнах се към Пинки и заприказвах бавно:

— На твое място бих се върнал в кабинета си и бих започнал проверка на документите си — казах. — Ще видя дали някоя от папките с оранжев етикет — онази, дето я даде на Бентли тук, вчера сутринта — не е прегъната. Защото така я видях в джоба на Ли Чимен.

Видях как абсолютно целият шибан цвят от лицето на Фъшкията изчезна.

— Пинки, смятам, че си давал секретна информация на човек, който няма позволение за такава — а това може да накара приятеля ти в Разузнавателното управление на МО, Мистър Х, доста да се притесни.

— М-м-майчице — изпелтечи Пинки.

Едно мога да призная на Пинки — не е нужно да му повтаряш лошите неща втори път, ако говориш бавно и ако устните ти се движат ясно, и ако цялата му шибана кариера виси на косъм.

Фъшкията рипна, втурна се към двойните врати с цялата грация на марионетна кукла, започна да се бори с топките, докато накрая си отвори, и излетя от кабинета на Брендъл с панически, първобитен писък дълбоко от гърлото му.

Отидох при вратите и ги затворих. Така оставахме Бентли, хлапето „Армани“ и аз. Според мен беше дошло време за сериозно раздрусване.

Пресякох кабинета до бюрото, поставих длани на гладката кожа, като отделих достатъчно време, за да прочета номера на необявения в указателя телефон и да го запаметя, и се приведох към Брендъл.

— Ти си мръсен — казах.

Брендъл стрелна пръст към мен. Хлапето „Армани“ заобиколи големия стол и тръгна към мен, като пусна в действие напомпаните си от вдигане на тежести ръце. Аз не чаках — дясната ми ръка излетя и хвана младока в силна като менгеме хватка, като десният ми палец и показалеца мачкаха гърлото и ларинкса му, а ръката ми го повдигна на два сантиметра от пода. Изненада, заднико — не се ебавай с тюлени.

Приближих го. Очите му започваха да излизат навън. Лицето му посиняваше.

— Синко — прошепнах като сценичен суфльор, — време е да идеш на разходка.

Стиснах още малко.

— Ясно ли е?

Главата му се раздвижи нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Добре.

Освободих ръка точно навреме, за да видя как Бентли посяга към телефона. Плеснах пухкавата му длан настрани и изскубнах кабела на слушалката. Н3ДГ понечи да протестира. Аз се пресегнах през бюрото и го плеснах през лицето.

— Ти си боклук — казах му, докато той ръмжеше в знак на протест.

Сложи дебелата си длан на бузата.

— Ще си платиш за това.

Бутна стола си назад, където да не мога да го стигна. Тръгнах към него, но усетих нещо зад себе си.

Хлапето „Армани“ се опитваше отново да влезе в играта. Чул ме беше, но не ме послуша. Какво да ви кажа, днешните деца просто не слушат. Престорих се с поглед, че тръгвам наляво — очите му ме последваха. Направих движение с тяло надясно — тялото му ме последва. Точно тогава го праснах така, че го отлепих на петнадесетина сантиметра от пода. Падна в купчина и не се помръдна.

Обърнах се към Бентли:

— По-лошо, ти си лъжец.

Заобиколих бюрото, натиснах го до прозореца и го ударих отново през лицето, няколко пъти. Не достатъчно силно, че да го заболи, но по-силно от необходимото, за да го предизвикам. Хайде, проверете си книгите по психология: ще видите, че хората като Бентли не харесват физическите разправии — особено когато те опират пешкира.

— Ето как се разправям с лъжците, Бентли — казах и го ударих. Опита се да се измъкне, но не можеше, защото бях стиснал краката му между своите. Опита се да се бори, но не можеше да направи абсошибанонищо — аз стоях надвесен над него и го плясках през лицето с отворени длани.

Накрая спрях. Намръщено го изгледах. Той трепна и се скри с ръце. Виждах, че го е избила пот, докато се криеше зад вдигнатите си ръце, за да се отбранява, ако възобновя шамаросването. Отстъпих назад и седнах на ръба на бюрото.

— Това е работа на председателя Крокър — изхриптя той. — Ти работиш за него — знам го. Той се опитва да съсипе политиката ни с Китай. Той те е изпратил тук.

Брендъл ме изгледа с нескрита омраза.

— Аз и двама ви ще пратя в ада за това — заплаши ме той.

Отвърнах на погледа му.

— Председателят Крокър не ме е пращал, Бентли. Дойдох тук сам. Но силно желая да се обзаложим, че ти първи ще идеш в ада, и то дълго преди нас с него.

Станах, обърнах му гръб и тръгнах към далечния край на сцената, като нарочно стъпих върху неподвижното тяло на хлапето „Армани“ и ходех бавно като шибан бикоборец, който току-що е отбелязал чиста победа. Продължих да показвам гръб на Бентли, докато вървях към двойните врати. Отворих ги, след това се обърнах бавно към кипящия лобист.

— Бъди много внимателен, Бентли — казах, като притворих вратите на скривалището му, — защото знам, че си шибан предател и ще те наблюдавам много, много отблизо. Докато впрочем не реша да те убия.

 

 

Сега, когато имам малко време, докато се връщам към кабинета на Пинки, ми позволете да обясня случилото се. Преди много години, когато Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, е бил във Виетнам, шибаните четринашивъчни путьовци, пред които рапортувал, му забранявали да влиза в бой с врага.

— Тук си, за да съветваш, да обучаваш и да наблюдаваш — казвали му. — Затова съветвай, обучавай и наблюдавай, но в никакъв случай не влизай в бой с врага.

Ако повярвате, че Рой някога би пропуснал възможност да влезе в бой с врага, то аз имам точно за вас един имот на океанския бряг. Намира се на плажа до град Меса в пустинята Аризона.

Та как Рой решавал този проблем? Просто си водел съветополучателите толкова надалеч в джунглата, че накрая се озовавали доста навътре във виетконгска територия. След това ги разполагал в засада. После карал един от хората си да вдигне достатъчно шум, за да привлече вниманието на врага. В който момент Виктор Чарли[3] нападал, давайки на Рой възможност да отговори на удара здравата и да го избие. Освен това, когато се връщал в щаба, можел да казва истината — че макар и наистина да се е сражавал с врага, го е направил само защото хората му са били „застигнати“ от мистър Виктор Чарли и е трябвало да се измъкват с бой.

Е, възнамерявах тук да използвам същата тактика. Но най-напред трябваше да се разправя с Пинки Фъшкията.

 

 

Пинки стоеше на лакти и колене, когато влязох в кабинета му, а задникът му се въртеше като на куче, докато той търсеше трескаво нещо на парцаливия килим под бюрото си. Авенир не се виждаше никаква.

— Загубил ли си нещо, Пинки?

Той реагира на гласа ми — стресна се, скочи и прасна главата си в бюрото достатъчно силно, за да се върне отново на пода.

Изправи се предпазливо с широко отворени очи. Устата му беше като маска на страха. Гласът му се измени в скимтящо кресчендо:

— Дик — аз не знаех. Не знаех. Той е човекът, на когото докладвам. Той има голям офис. Съветникът по националната сигурност винаги го вика — не знаех.

Тъжният факт е, че вероятно наистина не е знаел. Пинки не е зъл — зъл, в смисъл че би предал страната си. Безпринципен? Разбира се. Измамен? Естествено. Безскрупулен? Можете да се обзаложите. Интригант и хитрец? Bien sur.[4] Но не по изменническия начин. Пинки мисли единствено как да си издейства още една звезда. Вероятно затова се е натъкнал на тези неприятности. Навярно Бентли го е разигравал, какъвто е глупак. И сигурно той е бил прекалено зает да лиже огромния задник на Бентли Брендъл, за да го провери.

Но аз не мислех да го оставя така.

— Кой е Х, мамицата му?

— Кой? — Пинки се изправи на крака и се отпусна на стола зад бюрото си.

— Мистър Х — задникът, който ти е изпратил тези неща — казах и потупах с показалец папките с надпис „Фронтон“.

— Не мога да ти кажа, Дик — ще ме убие. Той го направи като лична услуга.

Приближих се до бюрото, сложих двете си ръце върху него и се наведох пред изпадналото в конвулсии лице на Пинки.

— По-добре се притеснявай аз да не те убия, а не той — казах. — Вече доста неща си разкрил, а да не говорим за живота на един куп хора и ако не започнеш да ми помагаш да оправяме шибаните неща, ще те разглобя парче по парче, мамицата ти.

Погледна ме и видя, че съм абсолютно сериозен. Свря лице в дланите си и ми каза името. Както си и мислех, това беше един от шибаната мафия в Анаполис. Не учат ли и други неща там, освен как да лъжат на изпитите, да гонят студентките и да продават наркотици?

Да — научават, че не е нередно да издават тайните на страната — в определени условия. Условие първо: да се убедиш, че човекът, на когото даваш информацията, е от същия клуб на тропачите на пръстени от военноморската академия. Условие второ няма.

Надвесих се над Пинки като нетърпелив училищен директор, докато той трудолюбиво печаташе паметна записка върху дебела бланка на Белия дом, където си казваше всичко без междуредия. Да, печаташе. Накарах го да използва пишеща машина, защото не исках да оставям електронни пръстови отпечатъци там, където Бентли Брендъл или всеки друг може да ги намери. Трябваха му три опита — и прекалено много време, за да напише думите така, както аз ги исках. Унищожих черновите. После копирах готовата страница и го накарах да подпише копието и оригинала. След това ги пуснах в джоба на сакото си.

Видът на изчезващата му кариера в голямото ми сако наистина го паникьоса.

— А какво ще стане с мен? — изплака той.

Изгледах жалкия кучи син, към когото не изпитвах никаква жалост.

— Какво ще стане с теб ли? Ами ще ти го начукам, Пинки. Ти си храна за кучетата.

Бележки

[1] Така франсетата казват голям задник.

[2] Бъзард Пойнт е адресът на полевата служба на ФБР във Вашингтон и щабът на ФБР за всички контраразузнавателни действия в столицата.

[3] Кодово наименование за Виетконг. — Б.пр.

[4] Разбира се (фр.). — Б.пр.