Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (2)

Глава
2

01:27. Подобрените бойни гумени надуваеми съдове са смятани за изключително добри в повечето случаи. В предишното изречение важната дума е повечето. Можех да позная, че тази нощ щеше да е изключение от правилото. Претоварени бяхме с около петдесетина кила, което значеше, че плавахме опасно ниско в грубите, издигащи се вълни и огромни неритмични колебания на океана. Блъскаха ни напречни ветрове, засилени от шибащия шквал. Возехме се сякаш на най-лошите влакчета на ужасите: дълго изкачване върху издигащите се вълни, последвано от разтърсващо бъбреците падане отвъд билото. Знаете ли ги японските дърворезби от седемнадесети век със стилизираните океански вълни, които приличат на нокти, чакащи да раздерат лодката на парченца? Е, онези художници са знаели какво, мамицата му, изобразяват. Не е приятно да вдигнеш поглед и да видиш вълните, надвиснали злокобно два метра над главата ти. Говоря за вълни, които почти се изсипват право в малката ви лодчица. О, да, поемахме достатъчно вода, за да стане изхвърлянето й задължителна и непрекъсната операция.

Опграфа — както вече навярно сте се досетили, това е оперативен график, но тази вечер би могло да значи и оптимистичен график — изискваше от нас да поддържаме максимална скорост на лодката през целия път до „Принцесата на Нантон“. Осемнадесет възла минус шестте на „Принцесата“ правеха час и половина за настигането й.

Разбира се, океанът не винаги ви сътрудничи. Точно сега например въпреки факта, че бях дал пълна газ на двигателя, едва правехме осем възла. Съгласно моя „Магелан“, „Принцесата“ се намираше на осемнадесет морски мили право на север от нас и плаваше с постоянни шест възла. Нетната сума на напредъка ни — искам да кажа, разстоянието за приближаване — представляваше жалките два възла в час.

Казах ли ви, че шибаното слънце щеше да изгрее в 06:50? Споменах ли, че по това време трябваше да сме потопили шибания китайски кораб? Обясних ли, че шибаната „Принцеса на Нантон“ се намираше на осемнадесет шибани мили пред нас и че нямахме на шибаното си разположение девет шибани часа време за шибано плаване? И изясних ли ви емоционалното си състояние? Добре. Винаги обичам да бъда ясен, недвусмислен, изричен, точен, прям.

02:14. Дъждът спря внезапно, както беше започнал, и добавихме още седем възла скорост. Проверих „Магелана“. Сега китайският кораб се намираше на шестнадесет и половина мили пред нас, ако не е променил скоростта си. Оставаха ни малко повече от два часа, за да го настигнем. Може би изгодният случай не беше ни отминал, но предстоеше много работа, преди да теглим тежката като релса черта, която в момента притискаше пръстите ни, образно казано.

02:49. Двигателят кихна, изплю и умря. След доста добра имитация на стария си взводен, старшина Евърет Емерсън Барет, старши артилерист, чиято способност да усуква „мамата“ в редица сложни съставни и непрекъснати изречения във всичките й известни мутации е легендарна сред военноморските поделения за война със специални средства, се кротнах и предприех опити да открия къде е проблемът.

Проверихме горивопроводната тръбичка от мехура. Не беше притисната. Не изглеждаше да има вода по мотора или в ауспуховата му система. След това отворих капака. Мистър Мърфи беше успял някак си да разхлаби едната свещ — тя висеше на края на кабела си. Нод я избърса, подсуши я със сгъстен въздух и я натисна на мястото й. Малката бира се включи в ролята на майстор — напомпа гориво, подготви двигателя, нагласи смукача и накрая дръпна рязко въжето за стартера. Двигателят кихна, изплю и нададе приятен гърлен рев. Нод върна смукача, даде пълна газ и се юрнахме.

03:17. Напредвахме през вълните с шестнадесет и половина, седемнадесет, седемнадесет и половина възла. Китайският кораб се намираше само на шест морски мили пред нас. Не го виждахме, но имах чувството, че го долавям, мамицата му — чакаше ни.

03:31. Доближихме се на две мили. Когато лодката ни прескачаше вълните, виждахме сигналните светлини на „Принцесата на Нантон“ в далечината. Не всеки път, но през четири-пет вълни. Това ни стигаше, за да се изостри чувството на очакване у нас.

03:40. Вълнението от кораба започна да се усеща под подовите дъски на лодката. Така разбрахме, че сме доста близо. Виждах как у хората ми настъпи промяна. Досега си се бяха усамотили, гледаха във водата, всеки от тях — сам с мислите си. Вълните, които означаваха, че ни предстои да действаме, ги изведоха от самостоятелните им размисли и ги накараха да се сплотят като воини.

Бумеранга и Пачия крак, моите водещи катерачи, провериха навитите си на роло стълби и сгъваемите прътове, с които щяха да ги закачат за перилата на кораба. Останалите хора в групата проверяваха оръжието си, зареждаха и вкарваха патрони в цевите и закрепваха добре бойното си оборудване. Алигатора закачи тридесетметрово въже към халката в носа на лодката. Трябваше да я закачим към кораба, за да си осигурим начин за изтегляне, след като поставим и заредим взривните заряди.

03:55. Вълнението от кораба беше затихнало — очевидно отивахме право в целта. И изведнъж се озовахме точно там. Някак си винаги става така. В един миг си там, навън, съвсем сам. В следващия изскачащ до целта — прас.

Кърмата се извисяваше призрачно в тъмното — като някакъв шибан модернистичен небостъргач с перила отгоре. Усещахме мощта на винтовете и топлината на отработените газове от „Принцесата“. Името на кораба, написано с тридесетсантиметрови жълти букви на английски и китайски език, се простираше над мен като редкозъба усмивка.

Бях мокър. Измръзнал. Уморен. И имах адски болки. Но тялото ми не обръщаше внимание на неприятната комбинация. Защо? Защото току-що се бях превключил в режим на автоматично блокиране на възприятията.

Не, не ви говоря глупости. Не ви пробутвам воински психобръщолевици. Това си е истина, хора.

Преди да влезете в бой, с вас стават няколко неща. Дишането ви става по-ускорено. Краката ви са малко разтреперани. Понякога се появява леко чувство на гадене. И винаги има огромен прилив на адреналин.

Онези, които не са влизали в битка, опитват да се борят с тези сигнали и дори да ги отричат. Но онези от нас, които са били там много пъти, оставят телата си да водят. Чувстваме същото временно неразположение както у всеки велик актьор или тенор преди сцената; същото стягане в стомаха като при професионалните футболисти преди мач за суперкупата или при тенисистите в Уимбълдън. Затова оставих сърцето си да се разтупти. Оставих дишането си да се учести. Почувствах злъч в гърлото си. И след това, така бързо, както беше ме обзело, чувството си отиде, затихна, изпари се. Знаех, че тялото и душата ми са готови за всякакви предизвикателства — и се подготвих за война.

 

 

03:58. В света на търговското корабоплаване „Принцесата на Нантон“ не можеше да се смята за голям плавателен съд. Приличаше на обикновено корабче — навярно 75–80 метра на дължина и десетина метра в най-широката част. Става дума за водоизместимост от около 2100 тона.

Но от нашето място във водата ни изглеждаше като шибан бегемот. Приближихме се и се изравнихме с кораба. Нод стоеше на газта и здравата се стараеше да ни поддържа на едно ниво с тъмните стоманени плочи. Това е много по-трудно, отколкото може би изглежда. Намирате се в малка лодчица, която се бори с океана. Корабът също създава собствени течения — сложно съчетание, при което морето ви дърпа в една посока, а ударните вълни на кораба — в друга. Затова лодчицата ви се движи настрани, напред и назад едновременно.

Вие там. Да, вие — с дебелите очила, пластмасовата кутийка, предпазваща джоба на ризата от мастилото на химикалката^[1], и с ръка, размахана като шибано знаме във вятър, — вие казвате, че онова, което току-що ви описах, е невъзможно съгласно законите на физиката? Слушай, приятел, ако не си бил там, то С² (виж го в речника) и продължавай да четеш.

Добрата новина беше, че имахме мощност да се движим с осемнадесет възла, така че плаването наравно с кораба не беше проблем. Да поддържаме лодката си по неотклонен курс обаче беше друга работа.

Навярно сега се питате как можехме да се доближим така нахално — в морето се виждахме идеално в края на краищата, а и моторът ни ревеше с пълна газ. Отговорът е, че корабите създават голям като, ъ-ъ, кораб шум. Турбините, които движат винтовете, реват. Самият кораб се люлее, охка и пъшка. А има и доста децибели околен шум: винтовете бият, носът цепи водата, вълните плискат и вятърът шуми. Всички тези елементи служеха като прикритие за приближаването ни.

Освен това намирахме се в малка, тъмна лодка. И честно казано, трудно е да видиш каквото и да е през нощта, особено в океана и особено ако часът е малко преди 04:00, когато повечето хора на борда спят, а будните не са във върховната си форма. За да ни видят, би трябвало те да се намират: 1 — точно където трябва в точно определен момент; 2 — да ни очакват; и 3 — да печелят шибана шестица от тотото. Схващате ли? Добре.

04:01. Вдигнах палци към Нод. Той приближи лодката под ниския парапет в средата на десния борд на кораба. Бумеранга и Пачия крак вдигнаха прътите с присъединени към тях стълби и опитаха да ги закачат на парапета. Това е по-трудно да се направи, отколкото да се опише, защото корабът се движеше в един ритъм, ние — в друг, а покрай кораба има течение със собствен накъсан пулс. За такава непрекъснато изменяща се верига от събития има технически термин от войната със специални методи. Той е навлизане в зоната, в която нещата са осрани без надежда за почистване. Влизането в тази зона може да бъде смъртоносно.

Вижте, когато парапетът се намираше достатъчно ниско за закачане, ние се намирахме прекалено високо, с около метър, за да се закачим. Когато пък бивахме както трябва, той се оказваше на метър по-високо от куките, защото корабът се люлееше по различни вълни от нашите.

Знаехте ли, че не можете да превземете кораб, ако не се качите на борда му? Е, точно сега научавах този основен факт на бойните действия. Махнах на Бумеранга и Пачия крак да се отдръпнат. Трябваха ми още деветдесет сантиметра височина.

Направих сигнал с палеца си на Пачия крак.

— Качвай се на раменете на Бумеранга и опитай оттам — ЗАКАЧАЙ ШИБАНАТА СТЪЛБА, ВЕДНАГА!

— Разбрано, капитане.

Пачия крак се покатери на предната опора за веслото, след това метна един крак върху рамото на Бумеранга.

— Хайде, приятел.

Бумеранга му помогна да възседне врата му. Това беше лесната част. Изправянето беше друга работа. Помните, че се люлеехме нагоре-надолу, навън-навътре и настрани. Люлеехме се и се накланяхме. Търкаляхме се и се повдигахме.

Разлюлян като шибан пияница, Бумеранга се изправи на крака точно когато лодката удари в една кофти вълна.

— Мамка му…

Падна настрани, като изхвърли Пачия крак назад по гъз, към кърмата. Двамата с Гадния едновременно се хвърлихме. Аз се закачих в стълбата — разцепих си устната, фраснах се по носа и не успях да хвана Пачия крак. Гадния го сграбчи за обувката точно когато се премяташе зад борда.

Изплюх кръв и праснах Гадния по рамото:

— Добре хващаш, заднико.

Гадния се ухили и потупа челото на Пачия крак под шапката „балаклава“.

— А, шкипере, свикнал съм с него. Толкова е готин и дребен — като шибан хамстер ми е.

Пачия крак цапардоса едрия тюлен достатъчно силно, за да му изкара сълзи.

— Да ти го благонавра много пъти — каза.

04:02. Нямаше време за приказки — тук бяхме уязвими и ако не се покатерехме бързо по проклетата стълба, щяхме да си имаме работа с мистър Мърфи. Пачия крак се изправи на раменете на Бумеранга. Закачи се за парапета на втория опит, закрепи куката и тръгна нагоре по стълбата. Алигатора и Пик го прикриваха с автоматите си.

Една от причините аз и хората ми да вдигаме много тежести е, че катеренето по пещерняшка стълба при качване на борда на кораб изисква огромна сила на торса. Самата стълба е направена от неръждаеми стоманени въжета със стъпала от титан. Люлее се като шибано махало и всяка стъпка нагоре носи болка. Катеренето по такава стълба е достатъчно трудно при тренировките. Но в боя, когато мъкнеш оръжие и други неща, наистина си е таковало майката.

Виждах колко се напряга Пачия крак с всеки болезнен сантиметър. Но не се спря. Кучият му син продължи, докато стигна догоре. Погледна към нас, видя, че го прикриваме, и се претърколи през парапета.

Това е най-уязвимият момент. Човекът отгоре е незащитен и ако някой от екипажа реши да излезе да изпуши една цигара, са възможни неприятности. Но веднъж и мистър Мърфи реши да си остане в каютата. Когато Пачия крак извади автомата си от калъфа, Бумеранга вече изтегляше дългото си тяло по стълбата.

Двама на палубата — все още не бяхме съвсем където трябва, но положението ни стана значително по-добро, отколкото преди деветдесет секунди. Пачия крак спусна едно въже и завързах за него втората стълба. Той я изтегли и я закачи към един отвор за оттичане на водата. Пик и Малката бира се покатериха — единият отиде напред, вторият — към кърмата. Вече разполагахме с известна огнева шибана мощ. След това тръгнахме двамата с Алигатора. Той държеше въжето, закачено към халката на носа на лодката.

Аз стиснах страничното въже, пъхнах крак на най-високото стъпало, което можех да достигна, и се изтеглих нагоре. Ах, да се уважа отзад! Адски болеше. На петото стъпало вече знаех, че съм по средата на едно много екзистенциално изживяване.

 

 

04:09. Нод, запъхтян и потен, се претърколи над парапета и се строполи. Позволих му няколко секунди, за да си поеме дъх. Докато се оправяше, погледнах към водата. На няколко метра под нас лодката подскачаше върху вълните.

04:10. Изоставахме с четиридесет и пет шибани минути от оперативния график в главата ми и затова беше шибано време да се хващаме за шибаната работа.

Дадох указания с ръце и се разделихме на две предварително съгласувани групи. Да, знам, както и вие, че носехме радиотелефони и до един имахме микрофони до устните си и слушалки, за да си общуваме тихо и безопасно. Но не трябва да използвате радиокомуникации, освен ако не се налага абсолютно много. Радиоапаратурата е особено податлива на Мърфи. Започва да пращи и пука в най-неподходящи моменти. Издава спонтанни писъци. И ако натиснете бутона за излъчване и в този момент сте близо до телевизор или друго радио, може да издадете местонахождението си или най-малкото присъствието си, защото излъчваният от вас сигнал изтича и се „копира“ в другия апарат. Ето защо според моя оперативен план щяхме да поддържаме радиомълчание до последната възможна минутка.

Окей. Гадния, Бумеранга, Малката бира и Пик — моят червен взвод — се насочиха назад, към кърмата, където се намираше стълбата към котелното. Знаеха пътя си наизуст, защото бяха изучавали подробни спътникови снимки. В същото време Алигатора, Пачия крак, Нод и аз — синият взвод — щяхме да превземем мостика.

Предстои напрегнато време, затова позволете тук да обясня някои неща за тактиката на качване на борда и неутрализиране. Първостепенната ви задача при всяка операция по качване на борда на кораб е да завладеете мостика. Ако контролирате него, значи контролирате целия кораб. Бутонът за аварийно спиране винаги се намира там, което означава, че можете да го спрете абсошибанолютно напълно. По принцип капитанската каюта е наблизо. Наблизо е и комуникационният център, радарната зала и често пъти — офицерските каюти.

Това е положителната страна. Отрицателната е, че на мостика може би ще има повече екшън, отколкото на всяко друго място в кораба, дори и по това време. Настоящият оперативен наръчник на Военноморското командване за онова, което ние си наричаме ПЗКБ/В, а то значи Претърсване и Завладяване при Качване на Борда на потенциално Враждебни палуби, изисква минимум четирима стрелци и двама за подкрепа при щурмуването на мостика и на най-малките кораби. По принцип щурмовата група работи с осем души и най-малко една група снайперисти в хеликоптер.

Предпазливо се изкачихме напред по откритата палуба към стълбата, която знаех от същите спътникови снимки, че води към коридор малко встрани от мостика — в зоната на mo-sin-tin-shang. На китайски mo-sin-tin-shang значи радист^[2].

Хората от комуникационното разузнаване в Агенция безименна ми бяха осигурили добри, но непълни сведения. Това ще рече, че знаех в кой коридор трябва да се намирам, за да неутрализирам радиста, но не и точно в коя каюта работеше той.

04:12. Качваме се по стълбата. В горната й част имаше две врати една до друга. Избрах си най-далечната — тази най-близо до мостика, — протегнах ръка и опитах дръжката. Не беше заключена. Бавно вдигнах лостчето на предпазителя, освободих го и влязох.

Лампите бяха слаби, но виждах шест дървени врати с жалузи по тесния, жълт като повръщано коридор. За разлика от чистия бриз навън въздухът в коридора беше застоял. Сбръчках нос и поех дъх. Неприятният меланж представляваше зловонна смес от цигарен дим, пот, чесън, немити тела и китайска нечистотия. Очевидно екипажът не отделяше много време за почистване на помещенията — или на себе си.

Придвижвахме се бавно и хладнокръвно. Аз водех с готов за стрелба пистолет със заглушител, с пръст върху предпазителя на спусъка. Зад дясното си рамо усещах автомата на Нод. Неговото огнево поле допълваше моето и пазеше левия ми фланг. Зад него предпазливо пристъпваше Пачия крак, който се оглеждаше надясно-наляво, наляво-надясно, с готов за стрелба пистолет и с пушка за разбиване на врати в подобен на колчан за стрели калъф на гърба. Шепард Алигатора беше накрая и гърбът му почти опираше в този на Пачия крак.

По дяволите, това щеше да ни отклони още повече от графика. Сигнализирах с ръце на Алигатора и Пачия крак да се заемат с шестте каюти, докато двамата с Нод продължим напред. Главата на Алигатора се поклати нагоре и надолу веднъж, а Пачия крак вдигна палец и двамата с Нод тръгнахме.

Не, идеята да разделя групата си на две не беше добра. Но познайте какво — в момента нямах избор. Спътниковите снимки показваха, че бандата ми от осем души трябваше да застане срещу три дузини или повече китайци. А от опит знаех, че спътниците не винаги дават точна картина, като се стигне до броене на персонала. В края на краищата те не могат да съберат екипажа на палубата за обща снимка. Правят серия изображения за период от време и след това късопишковците от разузнаването, които твърдят, че знаят как се гадае по черва от гълъб, ми казват какво смятат, че виждат.

Значи ми казваш тридесет и шестима, мистър разузнавател, но аз ще ти кажа, че ще добавя още 20 процента, пък и няколко десети към гаданието ти. Според мен съотношението беше най-малко петима към един. Това значеше, че всеки от хората ми и аз ще трябва да носим собствен дял от тежестта на операцията, плюс допълнително тежката ТСЛ на това съотношение. А ТСЛ, както вероятно се досещате, означава Торба С Лайна.

Е, нещата не бяха чак толкова лоши, колкото може би изглеждаха. Общият правилник за прочистване на корабни каюти — за него споменах преди няколко параграфа — беше написан за екипи от по двама, а не четирима или шестима. Защо? Защото с изключение на зоните като мостика, каюткомпанията, кухнята и котелното повечето от помещенията на кораба са малки. Опитайте да вкарате четирима или шестима души едновременно в някое от тях, и вероятно ще завършите с прострелване на собствения си приятел.

Това беше от положителната страна. Отрицателната се състоеше в това, че трябваше да се разправяме с всяка каюта по пътя си към мостика, защото не исках никой да се промъкне по петите ни. Това е принципно правило за всички тактически групи: никога не оставяйте непрочистена зона зад себе си. Може това да отнеме повече време, но хората ви остават живи.

04:13. Краят на коридора представляваше Т или Г-образно разклонение, но не можеше да се каже оттук. Всъщност това нямаше значение — сега имахме твърде много работа.

Поех по лявата страна, за да виждам напред, и завих така, че да се предпазвам. Погледнах — коридорът нямаше изход. Никакви врати. Никакви люкове. Никакви други коридори.

Тръгнах отдясно по коридора. Стъпка по стъпка, от пета на пръсти. Пета, пръсти. Очите ми оглеждаха, пистолетът стоеше надолу, готов. Пръст за спусъка — насочен. Дишах стабилно, за да не се задъхам.

Три врати откъм десния ми борд — нищо ляво на борд.

Стори ми се, че зад мен — където бяха Алигатора и Пачия крак — долових звука от тракане от ударниците на пистолетите им в групи от по три изстрела.

Първа врата. Нищо. Втора врата — китайски надписи. Погледнах лявата си длан, където с мастило бях си написал пищова. Знаците не съвпадаха. Трета врата. Три знака с дебели линии. Проверих. Препроверих. Съвпадаха. Потърсих панти и не видях такива, което значеше, че се отваря навътре.

С очи показах на Нод къде отивам и какво трябва да прави.

Нод кимна веднъж и се върна назад, към първите три врати. Щеше да превземе всяка каюта, една след друга, докато аз се оправя с комуникационната кабина.

Наведох се, погледнах под вратата, за да проверя за светлина. Виждаше се слабо синьо-зеленикаво сияние.

Станах. Поставих дясната си длан с пистолета на място до рамото си. Лява ръка върху топката на вратата. Б-а-в-н-о завъртане.

Не беше заключено. Натиснах навътре, бавно и неотстъпчиво, докато я отворих на една трета.

От коридора виждах три цели — три mo-sin-tin-shang.

Непосредствена заплаха — един mo-sin-tin-shang, приведен над старомодния компютърен екран със зелени букви на черен фон, зад бюроподобния терминал от лявата ми страна. Той беше буден и нащрек. И се намираше близо до табло с бутони и превключватели, чийто вид никак не ми хареса.

Второстепенни заплахи — другите двама, които къртеха излегнати върху грубите долни легла на грозните двуетажни койки, хванати с болтове към стената в далечния край на каютата. Единият беше по гащи и изтъркана жълта тениска. Другият спеше в зелена униформа, прилична на тези от снимките на бойците от ВМС от корейската война.

Пъхнах се с вдигнат пистолет и приятно насочен мерник. Това е то, приятели — цялата болка да стигнеш дотук; мокрото, студът, нежеланото присъствие на мистър Мърфи — но то вече нямаше никакво значение. Защо? Защото е време за представлението, дами и госпожи.

Може би защото мръднах или пък защото онзи зад компютъра беше от хората с шесто чувство, но ме усети и се изви в стола си. Посегна към нещо на масата.

В подобни ситуации времето замръзва — за участващия всичко се извършва в забавен кадър (в случая — забавен кадър с китайски оператор); почти както при серийните фотографии. И все пак нещата стават с такава шибана скорост, че нямаш време да мислиш. Просто реагираш и действаш.

Не чаках и милисекунда — прицелих се и стрелях. Ударих го с три от безименните високоударни разпръсващи се куршуми в главата преди още да протегне достатъчно ръка. Падна като ритнат от муле. Удари се в пода по лице — по остатъка от лицето си искам да кажа, — при което изтропа по клавишите и събори онова, към което посягаше — малък полуавтоматичен пистолет.

Един долу. Продължих да се движа, като скъсявах разстоянието между себе си и заплахи Две и Три. Никога не спирайте; никога не отстъпвайте пространство. Не позволявайте никакво предимство на противника. Сега те се раздвижиха, преминаваха от сън към събудено състояние от странните звуци.

Човек може да спи в почти всички условия, ако е привикнал. Влакове, преминаващи до прозореца на спалнята, лаещи кучета, всичко — ако се случва редовно, защото мозъкът ви се програмира. По тази причина хора, които проспиват цели урагани, чуват крадците в къщата си, защото в подсъзнанието им звуците от взломаджиите са различни от тези на пианото.

Та какво стана? Заплахи две и три се изправиха от леглата си, сякаш ударени с електрически ток. Трябваше да видите как зяпаха с отворена уста. Е, може да не съм изглеждал особено приятно — от сцепената ми устна течеше кръв и попиваше в „балаклавата“. Изцяло в черен тоалет sans перли, с пистолет MP-5, насочен и готов да стреля-стреля-стреля.

Легло отляво — изтърколи се на пода. Видях къде отива: към стола с кожена облегалка, където висеше колан с пистолет. Приковах го с два залпа от по три куршума и той спря да се движи. Сега мръдна човекът на дясното легло, онзи със зелените като повръщано дрехи. Протягаше ръка към нещо, забито над него.

Трябваше да го спра бързо. Фиксирах гръдния му кош в прицела за нощно виждане марка „Триджикон“ и изстисках един залп от три куршума.

Нищо. Ударникът удари, но не последва изстрел. Звукът от това безплодно щракане отекна в ушите ми по-силно от шибана експлозия на зашеметяваща граната.

Да ме таковат отзад! Дръпнах и пуснах затвора, както съм го правил хиляди пъти на учение. Един неизстрелян патрон излетя — друг влезе в цевта и затворът го довкара. Натиснах спусъка. Щрак.

Гледах как операторът в койката оперира на бързи обороти. Разбра, че съм обречен да вървя на майната си, и очевидно пожела да допринесе за това. Пуснах пистолета и се хвърлих към него — хоризонтален плонж с пълна сила, който ме пренесе през оставащите два метра от каютата, — за да го ударя през гърлото, да го смълча и да не му дам да стигне това, което толкова силно желаеше.

Успях да стисна мистър Оператор (в края на краищата в подобни ситуации трябва да сте на малки имена) за адамовата ябълка — викът му за помощ заглъхна в безмълвно преглъщане, — но той използва инерцията ми, за да ме засили — прас, бум, тряс — напред със словашката ми тиква в изтакованата стена.

Какви звезди видях само — като на Четвърти юли^[3], Нова година и Деня на коронацията наведнъж. Главата ми думкаше като проклетите камбани на черквата „Свети Петър“. Очите ми се бяха събрали от болката от внезапното, травмиращо смачкване на врата, като става дума за моя, а не неговия врат.

Тоя тип трябва не само да беше изучавал бойните изкуства, но и бе чел старото копеле Сун Дзъ, защото следваше съвета му, който гласи: когато врагът ти е слаб, стани силен.

Първо посегна с нокти към очите ми. Пратих болката във врата на майната й и отметнах глава. Пропусна. Но все пак издраска лицето ми доста зле. След това започна да сваля шапката от главата ми, смъкна я наполовина, нави я около дланите си и се опита да я стисне около гърлото ми като примка — несъмнено, за да спре кръвта от сцепената ми устна и издраното ми лице.

Когато мистър Оп разбра, че не прави нищо, или след като успях да забия коляно в топките му достатъчно силно, за да се задави, понечи да откъсне дясното ми ухо със зъби, докато опитваше да разположи коварните (или косматите, както си изберете) си ориенталски ръце около дръжката на — да, сега я виждах — една неприятно изглеждаща кама, завряна в пружината на леглото над него.

Не обичам камите, освен ако не съм аз този, дето ги размахва. Затова беше време да променя нещата. Вижте, аз съм едър и тежах с тридесет-четиридесет кила повече от мистър Оп. Но тъй като се търкаляхме в една доста ограничена зона — или по-точно неговото легло, което навярно имаше размери два метра на тридесет и пет сантиметра, а и той беше упорит дребен гризач, — то предимството беше негово. Плюс това с всяко извиване, мръдване и усилие се доближаваше все повече до проклетия свинеколяч.

О, налагаше се да се погрижа и за шума. Честно казано, трябваше не само да убия това копеле, но да го направя тихо, без да му позволя да вдига повече шум.

Време е да стана сериозен. Обвих крака и ръце около него и се изтърколих от леглото, като паднах отгоре му с цялата си тежест. Това свърши две неща. Първо, отдалечи го от оръжието му. Второ, изкара му въздуха за достатъчно време, да мога да вкарам левия си лакът под врата му и да опитам да му смачкам гръкляна.

Мистър Оп се опита да се освободи, но губеше сила, а аз се засилвах. Откровено казано, това се дължеше донякъде на размерите ми, донякъде на диетата и донякъде на факта, че исках да го Опна повече, отколкото той мен. С други думи, всичко опираше до водолазка жабарска решимост.

Посегнах с дясната ръка за ножа си. Измъкнах го от ножницата и го вдигнах. Той се опита да го отблъсне, но аз лежах отгоре му и стисках ръцете му. С удар заврях острието точно под гръдния му кош и с въртеливо движение започнах да режа нагоре към дробовете и сърцето, докато оня спря да се противи.

Изтърколих се от него. Хванах главата му в ръце и рязко я извих, за да му прекърша врата — просто за да съм сигурен, че няма да стане.

Изправих се на ръце и колене, потен и без дъх. Но нямаше време за почивка. Оставаше още много работа. Намирах се в шибаната радиокабина, а имах да оправям и целия мостик, по дяволите.

Първо трябваше да извадя от действие комуникационното оборудване. Изтичах до него и го огледах бързо. Обичайните идиотщини за връзка с брега. О, надписите бяха на китайски, но оборудването е универсално.

Имаше и други неща, каквито обикновено не се срещат на търговските кораби — като обезопасения срещу подслушване факс, военния модел приемник за спътникова комуникация и ултрависокочестотния комуникационен апарат.

Извадих ги от строя до един. Срязах и всички жици в стаята. След това внимателно излязох в коридора. След като свършех останалата си работа, щях да се върна тук и да събера всички документи, дневници, папки и други разни материали.

04:15. Нод не се виждаше никакъв — и всички врати на коридора бяха затворени. Приближих се до най-близката, открехнах я и надникнах вътре. Едно облечено в тениска и гащи тяло лежеше проснато по лице на леглото. Добре групираните дупки от куршуми в тялото му показваха, че няма да се събуди. Втори труп също с толкова малка група попадения посред гръдния кош ме гледаше с неразбиращи очи от бюрото, и леко затворих вратата, впечатлен от работата на Нод. Стана ми приятно да разбера, че ходи на стрелбището^[4].

Бях стигнал до късата част на Г-образния коридор, когато лицето на Шепард Алигатора се появи иззад ъгъла.

Сигнализира с ръце — левият му палец и показалец направиха кръг. Това означаваше, че всичко е супер, освен ако не беше бразилец, в който случай би значело, че съм задник.

Реших да приема американското тълкование. Нод безшумно се появи зад мен. Много тихо го прави — като призрак.

— Колко убити? — раздвижих беззвучно устни.

Алигатора ми показа осем пръста. Нод — четири. Това означаваше, че до момента сме оправили петнадесет. Оставаха още тридесетина.

Обърсах кръвта от лицето си, отново нагласих шапката, напъхах нов пълнител в пистолета си и тихо вкарах в цевта патрон, който се надявах да не е опипван, обарван или по друг начин разстроен от някой член на клана Мърфи.

 

 

04:16. Някъде откъм кърмата се чу стрелба, когато прочистихме последните коридори, преди да излезем на мостика. Окей, дами и госпожи, така свършва потайната част на нашето представление. Време беше да преминем на пълен автоматичен наказателен рок и шибан рол.

Вече нямаше нужда от радиомълчание. Натиснах бутона за излъчване на радиотелефона си.

— Ситуация?

Гласът на Бумеранга се върна веднага:

— Малка оживена схватка, шефе на пичовете.

— Къде?

— Най-предната част на котелното.

Мамка му.

— Кофти ли е? Има ли убити?

Пауза.

— Ъ-ъ. Всички сме добре. Очистихме шестима от тях, защото започнаха да отвръщат на стрелбата. Ще се позабавим малко.

Това беше лоша новина. След котелното, Гадния, Бумеранга, Малката бира и Пик трябваше да се разправят с охранителния контингент, каютите на екипажа и столовата. Да, знам, че задачата им беше трудна. Да, знам, че в нормални обстоятелства биха изпратили пълен взвод от шестнадесет души. Но разбирате ли, има моменти, когато трябва да действате под пълна пара с онова, което имате. И сега беше точно така, а и тези четирима стрелци бих противопоставил на всеки пълен проклет взвод тюлени по всяко време, където и да е, навсякъде. Неволно се присвих, когато в слушалката отекна стрелба.

— Какво става, Бумеранг?

Копелето му мръсно даже се засмя:

— Ало, шефе на пичовете, още ми се говори с тебе, ама става напечено. Трябва да си поиграем с тези задници.

Да, и на мен ми предстоеше доста работа. Махнах към Нод, Пачия крак и Алигатора:

— Да тръгваме.

Сега не беше време за изтънчени обноски. Между нас и люка на мостика имаше три врати. Те бяха от метал, не дърво. Плътни, не с жалузи. И всяка с по един ред китайски надписи, щамповани върху правоъгълна плочка над горния праг. Очевидно не служеха за ежедневно обитаване, а за важни персони или нещо такова.

Ритнах първата навътре. Тъмна стая, две маси и осем или девет стола — до стената черна дъска с надпис на китайски. Прокарах из стаята бойния прожектор от 110 свещи върху пистолета си и огледах преградите, ъглите и пода. Чисто.

Докато търсех зад ВНЕ — това е Врата Номер Едно, но всички вие, почитателите, навярно вече го знаете, — Нод и Пачия крак удариха втората врата, а Алигатора се насочи към третата. Като излязох от моята, видях как залп автоматична стрелба събори Алигатора. Той изхвръкна назад, а куршумите пробиваха металната врата. Падна със злокобен глух звук на пода.

Отидох до него, хванах го за яката на жилетката и го измъкнах от прекия огън. Втори залп от изстрели премина през вратата на каютата и се метнах върху него, когато рикоширалите куршуми се разхвърчаха нагоре-надолу из коридора — не исках да получава повече рани.

— Окей съм, шкипере.

Алигатора се обърна настрани, за да се освободи от мен.

— Не мърдай.

Натиснах го и прокарах ръце по него, докато се уверих, че няма рани и кръв. Изтърколих се от него и го изправих на крака. Трети залп излетя през вратата и го накара да се просне по корем.

— Мамка му, това копеле отново ме изненада. — Той се изправи на колене и вдигна оръжието си. — Мога да се оправя с това, шкипере, ти продължавай.

В никакъв случай. Вътре имаше повече от един човек. Усещах го по стрелбата. Освен това исках моите си хора цели, а и не ми се щеше никакви кофти копелета да се мъкнат по петите ми. Освен това тия задници много искаха да ни държат настрани от каютата си. Даже и в разгара на битката ми стана интересно какво ли има вътре. Посочих вратата.

— Пачи крак.

— Да?

Посочих колчана на гърба му.

— Пръсни вратата, мамицата й.

Пачия крак издърпа пушката — срязан „Ремингтън 870P Магнум“ с тридесет и три сантиметрова цев и вградено дистанционно устройство. Заредена беше с пет патрона „Def-Tec Нокаут“. Нокаутите ги правят от цинк на прах — при контакт се разпръсва. Но преди това шибаният материал разпръсва и най-здравите брави, панти или армирани резета.

Пачия крак изтича вдясно от вратата, като внимателно изпълзя под дупките от куршумите, за да не го забележат. Аз стоях доста далеч от лявата страна на касата, защитен от тежката преграда. Извадих осколъчна граната от жилетката си, изтеглих щифта и стиснах лостчето здраво, а после кимнах еднократно на Пачия крак.

Той сложи върха на дистанционното устройство между дръжката на вратата и бравата и дръпна спусъка. Праааас — металът се огъна, но вратата остана на шибаното си място.

Отговориха на експлозията с нов залп. Мамка му — през вратата излезе дълъг автоматичен откос и куршумите заотскачаха около металната преграда като в някаква проклета електронна игра, и ни принудиха отново да легнем. Отметнах остро парче покрито с мед олово от бойната си жилетка. Видях, че нещо е прорязало найлоновата материя на тактическия ми кобур. Мамка му. Но успях да прецакам мистър Мърфи, защото не загубих контрол над гранатата.

Възхищението ми беше прекъснато от писъка на Пачия крак:

— О, дяволите да го вземат…

Погледнах го. Улучен беше от два рикошета. Един го беше рязнал под лакътя. Другия — преминал през бузата му като скалпел. Кофтито на куршумите е, че като се ударят в метал, се сплескват и стават много остри, особено ако са с медно покритие. Причиняват неприятни рани.

Очевидно той не беше съвсем зле. Защото макар и да кървеше, насочи отново пушката и гръмна още веднъж. Този път усетих, че вратата мърда, и я ритнах — отворила се беше десетина сантиметра и изтърколих гранатата вътре — достатъчно силно, надявах се, че да отскочи от стената и да попадне в центъра на помещението.

Въпреки вратата и металната стена, шибаната ударна вълна беше достатъчно силна, за да ни разтърси и да изпрати осколки в коридора. Надявах се да е подействала по-силно на задниците вътре.

Време беше да проверим сами. Алигатора ритна вратата. Тя се отвори широко. Стреляйки от коляно, изпрати дълъг откос от дясно на ляво в гъстия дим.

Не последва отговор.

Той включи прожектора. Ярката бяла светлина се отрази от непрогледния дим, оцветен в сиво, жълто като горчица и черно. Когато се поразсея, забелязах едно тяло. То носеше китайския вариант на бойна униформа и противокуршумна жилетка. Жилетките обаче не пазят много срещу осколочните гранати в тесни каюти с метални стени. До трупа лежеше смачкан автомат „Калашников“ — и той беше претърпял силен удар от гранатата. Друго тяло, също в бойна униформа с автоматичен пистолет в безжизнената си ръка, лежеше проснато до първото.

Не забелязвах движение. Но трябваше да съм сигурен, че никой не се преструва. Предпазливо влязох и се приближих с насочен пистолет. Ритнах оръжията настрани от труповете. След това огледах ъглите на стаята с прожектора. Нещо влезе в лъча и пръстът ми се сви около спусъка. Отпусна се, когато видя още две тела. Те лежаха отчасти закрити от малко дървено бюро. Приближих, изритах пистолетите от безжизнените им длани, а после направих необходимото, за да съм сигурен, че са мъртви.

Сега насочих вниманието си към онова, което всички тези трупове толкова отчаяно бранеха от нас. Тук имаше огромна огнеупорна каса за документи, два метра висока, метър широка и метър дълбока, с брава с шифър, заварена с метални шини към преградата в далечния край на стаята, точно до едно от двете неоправени единични легла с метални табли.

Навярно това представляваше стаята с разузнавателна информация или пък тук живееше политкомандирът. Както и да е, сега нямаше време за губене. Прикритието ни беше напълно разрушено, както казват онези в сините униформи от полицейското управление на Ню Йорк, което значи, че загубихме тактическото преимущество и се налагаше да бутаме останалата част от мисията срещу целия противник наведнъж. Натиснах бутона за излъчване:

— Да тръгваме, трябва да стигнем на мостика.

Е, Дики виждаше, че тази сутрин ще е дълга и шибана.