Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (18)

Глава
18

Както знаете, винаги съм вярвал, че стигането дотам — където и да е то — е малко повече от половината кеф… а да не говорим за повече от половината болка. Кефът (и болката), които в момента обмислях, щяха да представляват нашето и на оборудването ни преместване по някакъв начин на около хиляда мили южно от Токио, след това скачане на един скалист, необитаем остров и поставяне на засада, която да унищожи Ли Чимен и неговите сили — и то без японците, американците или китайците да се досетят за плана ни. Хей — лесна работа, нали така?

Абсошибаяпононолютно.

Но първо трябваше да направим първия преход от хиляда мили. Как да го направим ли? Щяхме да откраднем самолет. Мислех си да дадем на късо жиците на стартера на търговски самолет от летище „Нарита“, но отхвърлих идеята като непрактична. Първо, гепването на самолет на някоя авиолиния би привлякло внимание. Второ, някой — да се чете moi — ще трябва да плаща проклетия самолет. И макар тези книги да ми изкараха няколко самосвала пари, все още ми е трудно да изръся онзи вид джобни пари, които адвокатите на японските авиолинии или други биха искали за един от своите „Боинг“-727 или DC-9.

Оставаха военните — по-точно Военновъздухарските сили на САЩ. Е, всъщност кражбата на самолет от ВВС на САЩ е много по-лесна, отколкото сигурно си мислите. Няма ключ за стартера, а и полицаите от небесния трафик, които отговарят за охраната на повечето военновъздухарски бази прекарват много повече време в четене на порносписания или ровене из Интернет, отколкото наистина да наблюдават цялото това оборудване на стойност милиарди долари, дето бездейства на асфалта. Честно казано, най-трудната част на кражбата от военновъздухарите е горивото — мъчно се набавя. ВВС взима повече предпазни мерки за горивните помпи, отколкото за самолетите. Те по принцип заключват помпите, което не важи за самолетите.

Значи, след като вечерта бързо се спускаше над нас, бях готов да тръгна право към най-близката база на ВВС, когато То Шо, който сканираше радиоефира, даде по-добра идея:

— Да тръгваме на юг — каза. — Търсят те от Акита до Кобе — истинска преса ти правят. Защо да предизвикваме съдбата?

Възхитих се, че Тош включи и себе си в малката ми група весели мародерстващи мерзавци.

— На юг ли? Ацуджи? Йокосука? Къде?

— Всъщност мислех си за Окинава. Там има колко, тридесетина американски бази — можем да заемем самолет от много места. Това е повече от половината път до островите Сенкаку — което означава, че можем да приватизираме нещо по-малко от C-5.

Посочи чатала ми.

— Независимо какво си мислиш, хуй такъв, понякога по-малкото е по-добро — защото ще привличаме по-малко внимание, Гайджин-сан.

Винаги съм харесвал начина на мислене на Тош и му го казах в свирепия си стил.

Той реагира с насочен към мен среден пръст.

— И ти си ичибан за мене, хуеглавецо.

Избарабаних с покритите с белези кокалчета по бюрото му.

— Е, как предлагаш да идем до Окинава, без да привличаме внимание?

— Не си ли ти човекът, който винаги мисли как нещата трябва да се „правят просто, глупако“? — запита той. Не ме изчака да отговоря. — Значи ще правим нещата просто. Аз мисля да летя с пътнически самолет. Искаш ли да дойдеш?

И още как. Но там, навън, ни търсеха всевъзможни хора. Поставих един прост въпрос на То Шо: как може да се качат девет въоръжени и опасни бегълци на борда на пътнически самолет?

Отговори ми така просто, че ми прозвуча като Рой Боъм:

— Лесно, Дик: отивате като девет въоръжени и опасни… полицаи.

Озадачаващо? Не — толкова е просто, колкото То Шо обеща. Как? Ами Окинава и към 160 по-малки острова са все част от четиридесет и седмата префектура на Япония, което позволяваше на То Шо всичката необходима оперативна власт. Вдигна телефона и позвъни на една от трите авиолинии за междуостровни полети. Представи се, поиска бюрото за обслужване на правителството, а после премина на картечен японски. Шест минути по-късно се обърна към мен с голяма, широка усмивка на лицето си и вдигнат палец на дясната ръка.

— Казах им, че водя със себе си екип за обучение, който трябва да замине незабавно. Записани сме за полет в седемнадесет часа. А сега ще звънна до Окинава и ще проверя дали може да се уреди необходимия транспорт за нас в летището „Наха“.

 

 

18:58. Закарахме трите големи черни форда на „Куника“ на пистата, разтоварихме багажа под погледа на наземния персонал — а да не споменаваме пътниците с носове, залепени за прозорчетата — и помъкнахме оборудването си нагоре по стъпалата и през вратата в първокласната секция на самолета DC-10. Говоренето оставихме на То Шо. Ние, останалите, в черни комбинезони за бойни действия, кобури на бедрата с пистолети „Глок“, жилетки, шапки „балаклава“, очила „Боле“, ръкавици от номекс и килограми от велкро вършехме мъкненето. Да, вероятно изглеждахме като тълпа изключително различни от японците японци, но ако държахме гайджинските си човки затворени, никой не можеше да докаже, че не сме такива.

19:09. Нашите щайги, сандъци и сакове бяха надеждно закачени с ремъците на дванадесет от централните седалки. Ние седнахме до прозорците и се закачихме с коланите точно когато столчетата под колелата бяха изтеглени и влекачът започна да бута самолета.

19:39. Достигнахме крейсерска височина от девет хиляди и осемстотин метра над остров Ошима. По разписание оставаха деветдесет и шест минути до кацането. То Шо разкара стюардеските — о, извинете за некоректния израз, — полетния персонал извън първа класа, с което си спечели мръсни погледи от Бумеранга, Гризача, Алигатора, Пачия крак, Нод и Пик, както и жест от Малката бира, значещ „за мен си номер 2/3“. След това при затворени завеси той размаха пръст в класически жест за построяване на каруците в отбранителен кръг и каза:

— Добре, господа, време е да сменяме тоалетите — хайде да се облечем като цивилни.

21:15. Седяхме търпеливо — завесите все още бяха спуснати, — докато самолетът се изпразни и екипажът и стюардесите слязоха. След това си вдигнахме нещата и ги помъкнахме надолу по преносимата стълба в два микробуса „Нисан“, които ни чакаха.

Огледах ги в кехлибареножълтата светлина на летището. Идеално. Микробусите не бяха в първа младост — изглеждаха като добре използвани семейни коли. Сума ти малки удари и драскотини, но добре поддържани и чисти. Единият беше жълто-кафяв, а другият — кестеняв.

Ако искате да останете анонимни, приятели, не карайте кола, която ви отличава в тълпата. Полицаите, военната полиция и други различни законоприлагащи органи са склонни да забелязват лъскавите коли така, както ловците виждат елените в гората. Те не виждат целия елен, а само проблясъка на бялата опашка или движение, което не би трябвало да е направено. Същият принцип важи и тук. Карайте червено ферари „Тестароса“ или издокаран златист „Джип Чероки Ларедо“ с огледални стъкла, или пък форд „Бронко“, осеян с радиоантени, и той ще привлече погледа на полицая не защото той търси точно тази кола, а защото тя изпъква в нормалния автомобилен поток.

Натоварихме стоката си. То Шо се намъкна на шофьорската седалка на жълто-кафявия автомобил. Аз се возех до него. Пачия крак, Малката бира и Пик бяха с нас. Бумеранга седна зад кормилото на кестенявия автомобил, като Нод зае другата седалка отпред, а на задната се натискаха Гризача и Алигатора. То Шо запали двигателя и му даде рязко газ няколко пъти. С включени габарити тръгнахме в конвой по асфалта край главната писта за рулиране и излязохме от двуметровата ограда през портала, който водеше към горивната база на летището.

След като излязохме, То Шо отби на банкета и се обърна към мен:

— Окей, Шерлок, аз съм дотук, мамицата му. Сега е твой ред. Какво да правим?

Уместен въпрос. Честно казано, нямах представа какво трябваше да правим след това. Искам да кажа, тук се намирахме, за да откраднем самолет от военните. Това означаваше да се отправим към някоя военновъздушна база. Заблудените деца на чичо Сам имаха един в Кемп Батлър, което е щабът на III ВМЕК — или трети военноморски експедиционен корпус. Но военноморските сили не си дават самолетите лесно. Всъщност те разполагат със стабилна охрана. Военновъздухарските сили, от друга страна…

Погледнах То Шо.

— Карай на север, Уотсън — казах. — Към Кадена.

23:21. Заобиколихме град Наха с претъпканите му улици и денонощните барове за туристи и продължихме на север по една широка магистрала успоредно на бреговата линия, отминавайки километър след километър от острата като бръснач телена ограда на ПСАЩ — правителството на САЩ, — която означава наличие на военна база. Пътят беше осеян с ресторантчета за бърза храна, салони за пачинко^[1], гаражи за коли на старо и бирарии. Дори и сега, толкова близо до полунощ, пътят беше претъпкан с автомобили, циркулиращи между игралните салони, бирариите и „Макдоналдс“. Тош вкара колата в една ослепително осветена бензиностанция извън Кодзо, град от който човек може да се изплюе — и да улучи горната тел по оградата на военновъздушна база Кадена. Погледнах вътре. Денонощният магазин беше претъпкан със среднощни клиенти, които купуваха бира „Орион“ и торбички с японски снаксове.

Аз бях измислил план, който споделих с момчетата. Работата щеше да бъде проста: зарязваме колите в града, влизаме в базата през оградата — говорим за километри и километри ограда и не са малко местата, през които човек може да влезе, без да привлече внимание, — вземаме каквото докопаме, напълваме го с гориво и отнасяме задници. Пик щеше да ни отлепи от земята^[2], а после да ни закара над целта. Станеше ли време да излезем през люка, той щеше да направи завой право на изток, за да може самолетът да свърши горивото над открито море, щеше да блокира уредите за управление и ние щяхме да направим скок от голяма височина с ниско отваряне на парашутите върху острова.

Извих се към Пик.

— Как мислиш — тука имат няколко „Херкулеса“, които винаги са готови за полет. Има и C-9 — за проклетите КОДЕЛИ^[3], дето им ги пращат.

— Хмм — изгрухтя То Шо. — Стой далече от големите неща. Прекалено сложно е. Ще ти трябва влекач, за да го местиш, а сигурно повечето C-130 летят по други задачи.

Пик набръчка нос и също поклати глава.

— Не. Тош е прав: колкото по-малко, толкова по-добре, шкипере. Намирането на гориво за шибаните C-130 или C-9 ще ни създаде проблеми, а да не говорим, че ще трябва да го теглим из шибаната горивна база, без да привличаме погледа на нито един от небесните полицаи наоколо. Според мен трябва да търсим C-12. Той има необходимия обхват и не излъчва голяма картина върху радара.

Знам кога да се съглася и затова го приех. Освен това японски спътници прелитаха над островите Сенкаку, за да събират информация с електронни средства, и не исках разни бездомни кученца да ни душат сфинктерите. Да, ако не говорим за хуя ми, по-малкото може би е по-хубаво. Обърнах се към То Шо и посочих пътя към военновъздушната база.

— Хей, доктор Уотсън, хайде на пазар.

Тъкмо бяхме завили, когато се сетих.

— Оо, стоп, спирай.

Цапнах То Шо по лявата ръка достатъчно силно, че да изохка.

Така рязко спря, че гумите изпищяха и Бумеранга за малко не ни прасна отзад.

— Сега какво има, Дик…

— Имаш ли дребни за телефон?

То Шо започна да рови около предпазния колан, докато успя да вкара дланта си в десния джоб на панталона и да размърда пръсти.

Гледах как чаталът на панталона му танцува.

— Ти обарваш ли се, или ми търсиш проклетите дребни?

То Шо ми изпрати многозначителен поглед.

— И двете, заднико.

Измъкна шепа монети и ми подаде шест от тях.

— Тези са ти достатъчно. — Изгледа ме любопитно. — Е, какво има?

Аз отворих вратата на колата и се измъкнах леко в хладния нощен въздух.

— Ще ти кажа след няколко минути — ако нещата станат.

 

 

Върнах се след осем минути. Тош ме изгледа въпросително.

— Какво има? — запита той.

— Ще чакаме тук.

Шест минути по-късно един пастиран до блясък черен „Корвет“ пристигна в бензиностанцията и спря пред микробуса, в който седях. Подполковник Арч Кийли, облечен в изгладен комбинезон, се измъкна от кабината и приближи с лайнарска усмивка на лицето си. Носеше лъснати до огледален блясък цинтарки и тъмни очила със златни рамки, които закриваха тъмните му очи на убиец. Жълтата емблема на 353 група за специални операции с крилатата черно-синя пантера изпъкваше върху тревистозеления и негорящ материал на комбинезона му.

— Отдавна не сме се виждали, заднико — каза той с протегнати широко отворени ръце, за да ми даде една furto abrazo^[4].

Изскочих от автомобила и го прегърнах.

— И аз да ти го начукам, Арч. Благодаря, че дойде.

Представих го. Е, донякъде. Той вече познаваше момчетата ми и затова му дадох кратко, побиращо се в напръстник описание на То Шо. Пилотът остана очевидно впечатлен. Обясних на То Шо, че двамата с Арч се познаваме от предишна мисия, в която сме участвали заедно. Арч веднага схвана за какво става дума.

— Просто мислете за мен като за своя одобрен от правителството таксиметров шофьор — каза.

После се обърна към мен:

— Е, какво е толкова шибано важно, та не можеш да дойдеш у дома, да изпиеш каса студена бира „Орион“ и да ми обясниш там?

Като му разказах най-общо какво ми трябва, той се облегна на фургона и скръсти ръце. Очите му се разшириха:

— Мама му стара, Дик, като ти кажа „обади ми се по всяко време за каквото и да е“, ти наистина вземаш нещата буквално, а?

— Хей, а за какво са приятелите, ако не за да си съсипят един на друг кариерите?

Е, може и да плещех несериозни неща, но пък и ситуацията не беше друга — и точно това казах на Арч.

— Толкова сериозно ли е? — запита той и се почеса по брадата.

Поклатих глава.

— Да, Арч.

Направих кратък доклад за Ли Чимен и Бентли Брендъл. Представих един график и обясних как ще се развият действията. Арч гледаше с недоверие, сякаш искаше да каже „разправяй ги на баба ми“. След това му разказах за убийството на Аликс Джоузеф.

Лицето му доби напрегнато изражение и побледня.

— Имах приятел в същия занаят — каза. — Познавах го като Брайън Уилямс, макар и двамата да знаехме, че това не е истинското му име, а професионален псевдоним, точно както Аликс Джоузеф не се е казвала така. Както и да е, заедно карахме Военния колеж, а после, е, работихме заедно по един и същ доста напрегнат съвместен проект — сещаш се за какъв вид работа говоря. Върнах се в Щатите. Брайън остана напълно сам. Без подкрепа. Без защита. В крайна сметка го предадоха и го убиха. И винаги съм се ядосвал на шефовете, че не позволяват с нищо да отмъстя или да намеря боклуците, които го убиха, макар доста добре да знаехме навремето кои са те.

Замълча, като си спомняше. Очите му на кобра се замъглиха.

— Той беше сам, Дик. И е умрял сам, и с много болка.

Много добре разбирах какво става и затова го оставих на спокойствие.

— Знаеш ли — обади се накрая с натежал от чувства глас, — хората като Брайън, като твоята приятелка Аликс Джоузеф, те са истинските герои, тези, които бившият шеф на ЦРУ Бил Колби нарече веднъж сивите събирачи на информация. Искам да кажа, Дик, че ние с теб можем да извадим оръжието си и да идем да го използваме върху лошите. О, да, може и да се изложим на опасност. Но имаме средствата да се браним и да убиваме враговете си, преди те да убият нас. ПВБ^[5], според които Аликс Джоузеф е работила, не са й позволявали да използва нищо, което ние бихме използвали. Никакви пистолети. Никакви ракети. Трябвало е да работи на открито. Незащитена. Била е уязвима. — Замълча от силните чувства и прехапа долната си устна. После, след няколко секунди, продължи. Гласът му беше слаб, но пълен с решимост: — Виж, щом оня боклук Ли е наредил да я убият, то аз съм с тебе — докрай. Ако мога да помогна да натикаме тези минетчии под земята, ще го направя — с пълна газ.

00:12. Последвахме Арч в Кадена — като го оставихме да ни води с шест коли преднина, за да не мисли охраната на портала, че неговата кола е с нашите фургони. Да, ние просто влязохме в базата. Скрих То Шо на пода, а ние, останалите кръглооки дяволи, свалихме стъклата и размахахме ръце за поздрав към охраната с барети, като минахме край тях. Тоя трик вършеше работа по време на дните ми в „Червената клетка“ — и още я върши. Тъжно ми беше, че някои уроци изобщо не се научават. Забелязах също, че пистолетите на охраната нямат пълнители в дръжките си, а и автоматите M-16 в къщичката на портала също не бяха заредени. Не се научават и други уроци.

Паркирахме колите в най-тъмния ъгъл на паркинга пред ЕЖ^[6] и отново облякохме черните си униформи. Знаех, че през база с размерите на Кадена минават толкова много транзитни хора, че полицаите едва ли ще обърнат внимание на два нови автомобила. Следователно разполагахме с двадесет и четири часа, преди някой да си зададе въпроса „Какво става бе, мамицата му?“ За да сме по-спокойни, Алигатора измъкна прашката си и шепа лагерни сачми, които по навик носеше в торбичката на кръста си, и строши трите най-близки лампи.

Арч мина покрай нас с угасени светлини, огледа критично мястото, където бяхме спрели, и вдигна палец. После Пик скочи в неговата кола и заминаха. Двамата щяха да огледат самолета, да намерят карти и да проверят за гориво. Преди да тръгнат, Арч ми подаде карта на базата от жабката на колата си. С нейна помощ изпратих Бумеранга, Нод, Дикарло и Харис Малката бира до парашутния хангар, за да гепят парашути от шкафовете на клуба по спортни скокове. Алигатора, Гризача и Пачия крак бяха пратени да намерят достатъчно ремъци и колани, за да закачим на тях оборудването си за скока. А ние с То Шо останахме тук, за да зареждаме пълнителите и да охраняваме оборудването.

00:19. Мистър Мърфи ни посети във вид на полицай под наем от Окинава.

Видях го, преди той да ни види, и бутнах То Шо на пода на колата.

— Шшт.

Полицаят под наем Ме Забеляза. Обърна се към мен и тръгна насам. Беше жилаво дребно копеле в зле стояща униформа. На колана му висеше огромен прожектор, а на лявата му китка — огромен часовник. Извади прожектора, вдигна го и светна към микробуса.

Слязох, затворих вратата и застанах пред него, за да му препреча гледката.

— Конбануа — добър вечер.

Той погледна край мен, поклони се леко в кръста и ме освети.

— Охайо годзимасу — добро утро.

Продължи напред и се вдигна на пръсти, за да погледне вътре.

Тоя си беше любопитно дребно копеле с набръчкано кръгло лице и сив тънък мустак. Приближи се до мен, огледа ме отдолу нагоре, после отгоре надолу, после странично и накрая се вгледа нагоре в лицето ми. Мустаците му мърдаха като антени. Бавно прекара език по долната си устна, докато го спря в десния ъгъл на устата си.

— Америкаджин^[7] — каза накрая.

— Хай — отговорих. — Да. Полковник.

Поклони се.

— Коничи уа — поздравявам ви.

Замълча. Отново ме огледа. Според мен вниманието му беше привлечено от брадата и плитката.

— Документи за самоличност, ако обичате — каза.

Говореше с толкова силен японски акцент, че ми позволи да вдигна рамене с широко отворени ръце в универсалния жест, който означава „не разбирам за какво говориш, мамицата му“.

Повтори въпроса. Можех да избирам между две неща: да му покажа нещо, в който случай той би могъл да изтича и да пита някого кой е този Америкаджин с плитката, и за Дики щеше да настъпи моментът, в който, както казват виетнамците, ще му го фики-фики. Или пък можех да рипна върху него, да го омотая със залепяща лента и да го оставя някъде, където да го намерят след два часа — а аз щях отдавна да съм заминал. Знаех, че не бива да му позволя да види То Шо или пък останалите от веселата ми банда убийци-мародери. А преди всичко не можех да го оставя да узнае за Арч Кийли, който трябваше да се върне всеки момент.

Ето защо посегнах към задния джоб на панталона си, сякаш да измъкна портфейла си. Вместо това лявата ми ръка замахна, за да избие прожектора от ръката му и да го обхване.

Само че в момента, когато големият ми словашки юмрук стигна точката, в която се намираше прожектора, хвана само шепа въздух. В същото време ръката ми беше изтеглена напред, тялото ми беше изведено рязко от равновесие, преметнато като пословичния мокър парцал и се строполих — здравата — по гръб върху шибания асфалт на паркинга пред ергенските жилища. Какъв беше тоя бе — шибания главен герой от филмите за хлапето каратист ли?

Претърколих се на длани и колене и изохках. Старият пазач стоеше и чакаше с лице, безизразно като ориенталски сфинкс. Изчака да се изправя, поклони се леко в кръста — без за миг да сваля очи от мен — и повтори искането си:

— Документи, моля.

Изтупах се. Окей, значи владееше карате или джудо в стил Окинава, или друго бойно изкуство от острова, каквото и да е то. Но познайте какво — аз също знам тези неща. Затова направих финт наляво и гледах как старецът гледа мен. Финтирах вдясно и го гледах. Видях накъде се мърдат очите му и разбрах какво трябва да направя. Не, реакцията ми не включваше убийство. Не исках да го нараня — в края на краищата трябваше да го обезвредя за достатъчно време, че да мога да го завържа, запуша и скрия, та да можем да се заемем с работата си.

Времето минаваше. Отново направих финт, а после, след като финтирането свърши, се метнах към краката му. Ето ви един факт: свалете човек на земята и се боричкайте с него, и всички чудесни захвати, хвърляния, ритници и други изтънчени техники за черен колан трето ниво, които е научил по време на дожото, са просто излишни.

Плонжирах, изпънат като футболист, когато спъва оня с топката. Но кучият син отстъпи встрани като тореадор и — оле! — докато тялото ми прелиташе край него, ме тупна по врата с дръжката на прожектора. Не достатъчно, за да ми причини истинска вреда, само колкото да разбера, че ако искаше, можеше да счупи свирепия ми врат.

Отново отстъпи и изръмжа:

— Документите, моля.

Какво можех да направя? Поклоних се — като непрекъснато го държах на фокус, а той — мен, и посегнах за портфейла си. В който момент То Шо, с движения на нинджа в реално време, какъвто си е, хвана стареца отзад, ритна го в сгъвките на коленете и падна отгоре му, като с тежестта си го закова на земята. Двамата започнаха да се търкалят като деца на шибано игрище, като То Шо тихо ми суфлираше — с прокрадващо се в гласа му отчаяние:

— Стига си зяпал като надзирател, а донеси шибаната лента, Дик.

00:32. Тъкмо бях приключил със скриването на нощния пазач в една телефонна будка на шестдесетина метра от паркинга, когато моят екипаж от парашутния хангар се върна с опечалени лица. Намерили бяха достатъчно висотомери, ръчни компаси и различни колани и ремъци за всички ни. Но не достигаха два парашута MC-5 — това са седемклетковите системи, които ние тюлените (както и разузнавачите от морската пехота и специалните армейски части) обикновено използваме за скокове от голяма височина с ранно или ниско отваряне на парашута. Имало няколко MC-3 — старите кръгли парашути, които се използват при статични скокове и се отварят с въже от самолета. Но бяха ги оставили и вместо това продължили да търсят, докато не намерили един тандем — по-точно стар военен парашут „Вектор“ с девет клетки, който очевидно беше видял повече от необходимото ползване. Разгледах го и на глас се запитах дали ще може да издържи още един скок — особено скок на сляпо, при който въздушните условия, земните условия, морските условия и евентуалните вражески условия не са известни.

Бумеранга вдигна големия тъмен чувал.

— Няма проблем — аз ще скачам с това нещо заедно с Нод, шефе на пичовете — каза той, като тупна Ед Дикарло по рамото.

— Готино ще бъде.

— Готино друг път! Мразя да скачаме в тандем — оплака се Нод. — Разбери, шкипере, той е непоносим. Винаги се опитва да ми казва как да управлявам, мамицата му. „Дай наляво, дай надясно, спирай.“ Честно — тоя е по-кофти от жена ми.

 

 

00:47. Арч Кийли и Пиколо Мийд дойдоха с един джип „Хъмър“ с каросерия като на камион. Изскочиха от него и Арч започна да мята багажа ни в подобната на сандък каросерия.

— Бързо, бързо — настояваше той. — Намерих самолет. Един C-12 — точно каквото искаше. Хайде, натъпквайте си багажа и да вървим. Вие можете да си товарите, докато аз намеря горивна цистерна.

Хей, може би мистър Мърфи най-после е отишъл да поспи няколко часа. C-12 са достатъчно малки самолети, за които няма да ни трябва АПА — това е един от онези четириколесни автономни подвижни агрегати с електродвигатели, дето обикалят из летищата, — за да стартира двата мотора „Прат и Уитни“. Арч можеше да включи необходимите копчета, да си поиграе с клапите и заслонките — с други думи, да направи необходимите пилотски магии — и да потеглим. Новината беше страхотна и аз започнах да бълбукам от ентусиазъм.

— Къде е? Каква е конфигурацията? Къде е най-близката писта?

Арч прекъсна опаковането, за да посочи небрежно през рамо в тъмното.

— Натам е, край ресторанта.

Продължи да товари нещата, но отново спря, за да ме погледа как стоя и задавам въпроси.

— Хайде, Дик, не се мотай. Какво значение има, по дяволите, къде, кога и защо? Имаме самолет. Затова давай да разкараме това шибано оборудване оттук максимално бързо и да свършваме.

Прав беше. Воините не задават излишни въпроси или не бръщолевят като петгодишни деца. Затворих си човката и започнах да товаря.