Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (4)

Глава
4

Докато Нод правеше дигитални снимки на товара — още доказателства за председателя и министъра на отбраната, — аз нагласих осигурения срещу подслушване уред за спътникова комуникация на „Големия брат“ върху мостика на „Принцесата на Нантон“ и наруших радиомълчанието. Да, знаех, че съм опасно назад от графика. И да, знаех, че действам в разрез с указанията за мисията. И да, знаех, че вероятно щях да кипна лайната на някои хора.

Но това е част от нестандартното воинство в края на краищата. Когато подозираш, че страната ти е в опасност, трябва да действаш. Решително. Точно сега. И трябва да си готов да изтърпиш последствията.

Но както знаете, много малко са последствията, които не съм изтърпял. Освен това исках да знам какво ставаше, мамка му — в края на краищата не всеки ден, когато сте на борда на неприятелски кораб, се натъквате на най-сложното оборудване, което се произвежда в собствената ви страна. Затова, преди да се измъкнем и да изпратя този кораб и товара му на дъното, исках отговори.

Е, може би е приятно в моменти като този да имам до себе си един от онези китайски ts’ing-po kwan-koon — това е офицер от разузнаването, върху когото да извърша малко suen-man, както в тези води казват на разпитите. Но както вече знаете, екипажът на „Принцесата“ понесе 100 процента загуби и нямаше кого да suen-man.

Така че за да получа отговори, изстрелях един сигнал до Вашингтон. Най-важно беше да се обадя на председателя Крокър — трябваше да знае какво съм открил.

Набрах номера на секретния телефон на бюрото му. Той звънна два пъти. След това отговори женски глас:

— Шестдесет и осем, двадесет и четири.

Номерът на вътрешния телефон беше верен. Но не познавах гласа. Изчаках. Тя повтори номера.

— Кой е? — запитах.

— С кого говоря?

В никакъв случай нямаше да й кажа кой съм.

— Търся председателя Крокър.

— Не е тук. Мога ли да му предам нещо?

— Кога ще се върне?

— Много ще закъснее — чух как слага ръка върху слушалката и настъпи тишина за една-две секунди. След това гласът се обади пак:

— Но кой се обажда?

Е, сигурно искате да знаете защо председателят Крокър не беше на разположение, когато тече критично важна мисия. Отговорът е двойствен. Първо, мисията ми беше нелегална, а не тайна. При тайните мисии — както прекъснатата спасителна операция в Техеран, водена от стария ми колега и приятел Чарли Бекуит — целият комитет на началник-щабовете седи в залата и гризе нокти, докато разбере какво става. А нелегалните мисии не би трябвало изобщо да се случват и всяка ненужна проява на внимание би могла да привлече нежелано подозрение. И затова председателят следваше редовното си разписание — каквото и да беше то — и със сигурност не си правеше труда да седи до телефона.

Всъщност той изобщо не очакваше обаждане от мен, докато не стигнех в безопасност на борда на подводницата, изпратена да прибере една група анонимни тюлени, изпълняващи секретно учение.

Но все още имах нужда от помощ — и съвет. Затова опитах друг секретен телефон. По-точно набрах номера на секретния телефон отляво на бюрото на стария ми приятел от Разузнавателното управление на МО Антъни Винсънт Меркалди. Двамата с Мерк си играем на игрички още от времето, когато Исус беше готвач в казармата и Саддам Хюсеин не се опитваше да прави ядрени бомби. Ако някой знаеше какво става, мамицата му, или може да поразпита, без да предизвиква вълнение, то това беше Мерк. Обадих му се по същия начин, както на Председателя: като се промъкнах в най-удобната птица за сигнално разузнаване на Агенция Безименна, за да се повозя без пари (кодовото обозначение на този спътник е „Трейси Уинк“ и ще ви кажа само толкова, освен ако нямате същите права на секретна информация като мен).

Как го направих, питате?

Ами, първо, намерих общото местонахождение на спътника, като проверих удобно предоставената книжка от Разузнавателното управление на МО с честоти, траектории и орбитални пътища. След това настроих честотата на импулсния приемо-предавател, на която исках да предавам в трикилограмовия „Голям брат“. През това време Пачия крак разви четиридесетсантиметровата метална спътникова чиния, която прилича на малък обърнат от вятъра чадър.

Насочихме очни ябълки към предутринното небе и вдигнахме чинията под ъгъл от шестдесет градуса право на север. След като „Големия брат“ локализира импулсния приемо-предавател, автоматично засмука сигнала като курва хуй или жиголо — клитор (ето малко ирония с равните права при кандидатстване за работа за примерните читатели сред вас), направи красив карамбол от станцията на Агенцията за национална сигурност в Пайн Гап^[1], Австралия, и го върна право към системата за обозначаване на разузнавателните сигнали в станцията „Винт Хил“ северно от Манасас, щат Вирджиния, и оттам — към Пентагона.

Набирах десетия етаж на сградата на Разузнавателното управление на МО над метростанция „Вашингтон“ в Кларендън, щат Вирджиния, където беше малко преди 19:00 и един ден по-рано. Телефонът иззвъня два пъти с толкова чист сигнал, сякаш се обаждах от съседната стая.

Гласът на Мерк отговори:

— Меркалди.

— Аз съм. Трябва да говорим. Натъкнах се на един истински голям братски проблем и много спешно ми трябва информация за този голям брат.

На другия край настъпи пауза на вцепенение. След това чух ръмжене:

— Мамицата му, Дик, та ти нямаш позволение за това.

— Може и да нямам шибано позволение, но имам шибаното такова пред шибания себе си.

Даже му прочетох малко от изчуканите технически наръчници, както и изчуканите серийни номера на изчуканите наръчници за спътниците на изчуканото Разузнавателното управление на МО.

— Ей, не казвай нищо повече — предупреди ме Мерк.

— Защо?

Казах му с какво оборудване излъчвам и го чух да си поема дъх през зъби, невярващ.

— Ебаваш се.

— Е, нима бих направил такова нещо, особено откъдето съм точно сега.

— Къде си?

— Някъде — отговорих. — И повече не казвам.

Това го смълча. После поиска да му опиша куфарите. Чух, че си записва. След това попитах дали знае как оборудването е излязло извън контрола на американското правителство.

Мерк просто отговори:

— Никаква представа нямам, но бъди сигурен, че ще разбера.

— Да, добре, но не оставяй знаци, които да сочат към мен.

Той схвана логиката в думите ми. Нямаше смисъл някой да научава някакви подробности. Особено когато сме твърде рано в играта, за да правим ОВС, което на военноговор е Опознаване Враг-Свой. В който момент, след като приключихме с любезностите, ми каза да свършвам проклетата си работа, да събирам проклетия си екип и да изнеса проклетите си непослушни тюленски задни части към по-безопасна територия:

— Нали ще се измъкнеш откъдето и да си сега, по дяволите?

Казах му, че иронията му не ми допада и че след няколко часа ще сме на по-добро място, от което мога да се обадя. Всъщност екипът ми и аз трябваше по разписание да сме тръгнали преди около половин час.

— Обади се веднага, като стигнеш на сигурно място — каза Мерк. — Ще имам отговор, Дик. Обещавам.

 

 

10:12. Бих могъл да ви разправя всички болезнени подробности по измъкването ни, но ще сгъстя изминалите три и половина часа в простото изказване, че представляваха едно много изморително изживяване за всички ни. Изпратихме „Принцесата“ и товара й с ракети и оръжие пет километра под водата. Спасихме към сто кила разузнавателни материали — повече, отколкото може би е необходимо, но пък като не говоря и не мога да чета китайски, не зная кое е ценно и кое е обикновен боклук. Затова помъкнах всичко като шлеп — или поне колкото се събираше във водонепропускливите ни сакове, — преди взривните заряди да прекършат надве гръбнака на „Принцесата на Нантон“ и да я пратят на дъното.

Както и да е, саковете и куфарите с „Големия брат“ отново изпълваха лодката — надуваема щурмова, до преливане. Тя от своя страна газеше опасно ниско във водата. Което означаваше също, че се налагаше да се движим по-безопасно, бавно и следователно неикономично откъм горивото, отколкото бяхме планирали.

Което означаваше — вече загрявате ли ситуацията? Точно така: свърши ни се изпрасканият бензин на две изтаковани мили от измушканото, изтаковано и прецакано място за среща и половин час подскачахме като изчукана коркова тапа, докато изтакованият командир на подводницата реши, че след като вече не се движим (виждаше ни съвсем добре на изтакования си шибан модерен радар) и сигнализираме редовно — а и донякъде френетично — по нашето официално най-обикновено сигнализиращо устройство за тюлени на Военноморските сили на САЩ, би могъл (следва прозявка и протягане) да се приближи бавничко към нас и да ни прибере.

Впрочем може би искате да знаете защо не дойде веднага, след като долови затруднението ни. Отговорът на този въпрос е в две части. Първо, тъй като нямаше представа каква е мисията ни (спомнете си, че просто бяха поискали от него да прибере група тюлени на предварително определено място посред океана), навярно не е изпитвал силно желание да дойде и да ни измъкне от водата, защото може би седенето и подскачането нагоре-надолу като шибана коркова тапа е част от нашия ОППЛАН (оперативен план). Второ, и може би по-важно, изминаването на още две мили не влизаше в списъка на задачите му. Както всички вие знаете, ядрените подводничари не сядат и на гърнето, ако това не е в списъка със задачи. И така, след перфориращото бъбреците пътуване седяхме и се мятахме (и се клатушкахме и скимтяхме), и подскачахме и се търкаляхме, докато той седеше и седеше, и седеше, и ни гледаше през боядисания си в камуфлажна окраска перископ.

10:21. Качиха ни на борда на подводницата „Скорпион“. Преди да се спуснем вътре, съблякохме щурмовите си облекла и повечето погребахме зад борда. Почти цяло денонощие бяхме ги носили, закопчани с ципове върху себе си. Те нямат, както вероятно се досещате, вградени тоалетни. Ето защо бяхме ги напълнили доста яко. (Тук мога да бъда обвинен в престъпно укриване на ароматни улики.)

Всъщност помолих старшината — това е най-главният срочнослужещ на подводницата — да донесе на палубата маркуч, за да се почистим. Отначало се дърпаше: в неговия списък не фигурираше маркуч. Но след деликатен полъх от moi^[2] го обзе силно желание да се подчини, независимо дали шибаният маркуч фигурираше черно на бяло в списъка или не.

10:30. Взех един хубав душ, преоблякох се във взет назаем син комбинезон с логото на подводницата и значка на гърдите, на която пишеше „Посетител“, и се отправих към мостика. Командирът беше там, наведен над огромна морска карта. Той беше компактен, мускулест човек, с тяло на футболист-защитник. Накара ме да изчакам, докато доначертае една линия по прозрачния найлон върху картата, след това вдигна очи и протегна ръка към мен.

— Аз съм Дейв Бранкато. Радвам се да ви видя в безопасност и здрави, полковник — каза с диалект, който ме върна към младежките ми години в Ню Джърси. След това премина към деловите приказки: — Извинете, че не дойдох да ви прибера по-рано — каза просто. — Май оплесках нещата. Е, какво ще кажете за малко горещо кафе?

Замислих се за кисел, дързък отговор. Но честно казано, точно сега не ми беше до спречквания. Имаше доста по-важни неща, за които да се дърлям, ако толкова ми се искаше. Освен това оплакванията с нищо нямаше да ми помогнат. Първо, това си беше негов кораб, а не мой. Второ, както казах, имах си твърде много работа.

— Приемам извинението — отговорих, като разтърсих дланта му. — И тъй като навярно не носите джин „Бомбай сапфир“, кафето ще свърши отлична работа.

Млъкнах.

— Слушай, Дейв, бих искал момчетата ми да хапнат, да се позакърпят и да поспят — от два дни не са подгъвали краченца. И ми трябва твоята радиозала, но само за мен, защото е необходимо възможно, най-бързо да се свържа с Вашингтон по обратния канал.

Бичият му врат се помести от ляво на дясно и направи смръщена гримаса.

— Не става, полковник.

Знаете, че не обичам да чувам думите НСП, което и казах дословно на капитан Дейв.

— Не това имах предвид — отговори той. — Става дума за възможности, а не дали искам или не.

Обясни ми, че неговият „Скорпион“ не бил оборудван с обратен канал. Точно тази канализационна тръба, на която е капитан, била една от най-старите в експлоатация и комуникационната система още не била осъвременена. С горчивина каза, че сигурно никога няма и да бъде обновена, защото подводницата е предвидена за извеждане от експлоатация след осемнадесет месеца. Питате защо? Искаш ли ти да им кажеш, капитан Дейв?

— Дадено, Дик. Защото благодарение на президента борбата във Военноморските сили за опазване на околната среда е тройно засилена, докато бойните възможности са намалени наполовина.

Затова вместо спътников импулсен излъчвател от най-ново поколение и други високотехнологични неща „Скорпион“-ът имаше само апаратура от около 1993 година, модел според бюджета за икономии в стил НШВ (Нека Шибаме Военните) на Уилям Джеферсън Клинтън, която беше гласово-аудиотска радиотелекомуникационна система, позната като АВТОДИМ, от АВТОматична ДИгитална Мрежа. Без звънчета. Без панделки. И без никакви чикиярски възможности за ползване на обратен канал.

Ако използвах АВТОДИМ, всичките ми щекотливи гласни звуци трябваше да се изпращат с карамбол към Вашингтон през кодиращата система в центъра за ОППОД — ОПерации на ПОДводниците — в пристанището в Пърл Харбър. А всяко съобщение, преминало през кодиращата система, може да се отвори на пара, както казват специалистите по капаци и печати^[3], и откопирано. След това то може да бъде разгледано на спокойствие от хората, които управляват системата, или да бъде предадено на Агенция Безименна, или дори, в някои случаи, на местните тихостъпалковци от ЦРУ или Държавния департамент.

Казах на капитан Дейв, че non vorei per tutto l’oro del mondo, което на пикантен италиански от Ню Джърси значи, че не бих се доближил до неговия АВТОДИМ и на три метра, колкото е и пишката ми. Не. Трябваше да се обадя до Вашингтон, без да предизвикам дори и вълничка или пък ехо.

Възможността за това се гушкаше удобно в моя алуминиев куфар. Трябваха ми само петнадесет минути време на повърхността и мостика на капитан Дейв, без да ме смущават наблюдатели и други лица от персонала освен моите хора. Исках да използвам връзката земя-спътник на „Големия брат“ на спокойствие, макар че нямаше да кажа на капитана нищо, освен че желая да бъда сам.

— Ей, сещам се. Когато сме в дока, гледам канала с класическите филми. Грета Гарбо, нали? — Дейв Бранкато се ухили. — Е, нямаш проблем да си сам, ако не те притеснява малко студена солена вода в плитката.

 

 

Първи приоритет: председателят Крокър. Свързах се, но същият женски глас каза:

— Шестдесет и осем, двадесет и четири.

Прекъснах връзката. Извинете, мадам, но предпочитам да обяснявам директно, а не чрез посредници.

Обадих се на Мерк. От когото не останах удовлетворен, когато най-накрая го намерих след три опита и пет часа. Той беше преровил компютърната мрежа на Разузнавателното управление на МО, без да намери нищо. След това влязъл в мрежата на Пентагона. И там нищо. Затова се обадил на стар приятел в „Моторола“, чийто скункс-завод (това е нещо като прякор сред шпионите за отдела за тайни операции на „Моторола“) притежаваше договора за „Големия брат“.

Мерк не научил нищо, докато не дал номерата на ръководствата за спътниците. Тогава му казали, че точно този апарат е част от една черна операция и от „Моторола“ не могат да кажат нищо, освен ако Мерк не каже точните кодови думи — което, разбира се, той не можел да направи. Толкова.

Мерк млъкна и го чух да слага ръка върху слушалката, като че някой е пъхнал нос в кабинета му. След това отново се обади:

— Затова реших, че след като това е технология, може да знаят нещо в ОСЕР.

ОСЕР — така ние от армията произнасяме съкращението ОСОР — Отдел за сигурност на отбранителните разработки. Те са хората, които гарантират, че няма да изпращаме неподходящи технологични неща зад граница.

— Затова се обадих на един, когото познаваме от началото на света — сещаш ли се за лудия арменец?

И още как. Името му е Рон Мардиджиян и е готин. Много съм работил с него през годините.

— Знам за кого говориш — казах.

— Е — продължи Мерк, — тогава разбираш колко странно трябва да е това нещо, защото оня почва да ми пробутва един голям номер, че всъщност ние сме почти напълно непознати и защо, по дяволите, му се обаждам по този въпрос. А после ми казва: „Не мога да говоря по телефона. Ела тук да се видим“, ми казва. А разговаряме по кодираните телефони, Дик — говорим по шибаните неподслушваеми телефони! После вика да му се обадя от монетен телефон, ама да не използвам оня във фоайето и да не казвам имена.

Това беше странно.

— И какво?

— Ами какво, скачам в метрото при Пентагона. Обадих се от един телефон на гарата и му говорих точно както той искаше: „Аз съм. Тук съм.“ А той, Рон, ми шепне: „Качи се догоре с ескалатора и чакай.“ И шест минути по-късно шантавото му копеле се появява с една голяма бяла ловджийска шапка — знаеш ги, онези с големите широки периферии — и слънчеви очила, стиска ме за яката и ме помъква по улицата.

Меркалди млъкна, сякаш за да провери връзката. После отново започна:

— Значи почвам да си мисля, че той просто се държи като обикновен параноичен арменец, нали така? Но после загрявам, че си го е шубе истински. И ти казвам, шубе го беше. Затова го питам какво, мамицата му, нали така? А той вика: „Виж, ако ще говорим за това, искам да сме далече, много далече от всякакви очи и микрофони и другите, по-изтънчени наблюдателни устройства, за които знаем и двамата.“ После ме претърсва. За бога, Дик, той си ме претърси да не нося микрофон. И след това, като остана доволен, че съм чист, ме стиска за реверите и казва: „Окей, казвай защо питаш!“

Прекъснах го:

— Не си му казал нищо…

— Казах му, че е за един приятел от Военноморските.

Настъпи пауза.

— Е, казах, че е за приятел, който е тюлен — призна Мерк. — Но, Дик, има много тюлени.

Правилно. Но не са много тези от нас, които биха питали за „Големия брат.“ А и не са много онези от нас, които познават Мардиджиян, параноичния арменец, от петнадесет години.

— И той какво ти отговори, като му каза за тюлена?

— Вдигна очи към небето и каза, че в никакъв случай не може да ми помогне, защото, ако моят приятел е същият приятел, за когото той се сеща, той работи за председателя, а това не е работа на Комитета на началник-щабовете. Отново ме стиска за шибаните ревери и ми шепне: „Аз знам, че Комитетът на началник-щабовете е изключен от това нещо. Сто процента.“

По дяволите. Мардиджиян знаеше точно за кого говори Мерк. Разкрит бях.

— Мерк, мама му…

— Ей, Дик, станалото-станало. Но продължих да го натискам. Яко го огънах, копелето му с копеле. С пълна сила раздувах за старото приятелство.

— И? — вече губех търпение.

— Измина почти час — трябва да бяхме извървели две мили и най-после той ми каза нещо. Призна, че имат папка за сделка с „Големия брат“.

Ето един факт от разузнаваческата работа. Пъхнете ли веднъж крак във вратата или вмъкнете ли нос под палатката, или вкарате ли хуя си в… е, просто запълните ли онази част от анатомията, от която ви става гот — е по-лесно да вкарате останалата част от себе си вътре.

— Значи си го понатиснал още, нали?

— И още как! И знаеш ли какво ми снесе половин миля по-натам? Казва ми — ще ти го река точно както той го каза. Значи казва: „От Съвета за национална сигурност дойде специална доставка на пица с оранжев етикет. Свръхголяма, с всички гарнитури.“ Окей, аз го схващам и питам точно каква гарнитура е имало. „О — казва, — етикети от ЦРУ, от Агенция Безименна, от президента, дрън-дрън-дрън. Все секретни работи. Всичките с ограничен достъп.“

Мерк млъкна.

— Питах го дали няма да ми отчупи малко, нали така? А той казва: „Забрави. Твърде гореща е.“ След това ми казва никога повече да не повдигам въпроса точно за тази пица, особено в моя магазин.

— Пита ли го защо?

— И още как. И той пак ми заговори за пици. Казва ми, че става дума за някаква нова рецепта. Нещо за Китай и руснаците — и тестото било заквасено без никаква помощ от Министерството на отбраната. След това вика: „Освен това сега е във фурната в Белия дом. По вида на нещата, изглежда, се пече от доста време.“ И толкова. Не искаше да каже нищо повече. Само вика да не си пъхам носа в тая работа и да не го търся за повече информация.

— Имаш ли представа кой е зад това?

— Никаква — отговори Мерк. — Доколкото знам, това е от онези потайни работи, дето толкова много ги вършат сега като на свободна практика. От думите на арменеца разбирам, че точно това е приоритет на президента и вероятно с него се занимава съветникът по националната сигурност.

— Можеш ли да бръкнеш малко по-дълбоко?

— Ега ти, не! — Гласът на Мерк придоби леко тревожна нотка. — Може би вече съм бръкнал прекалено дълбоко. Май чувам щракания по телефона си, каквито досега не бях чувал. И почвам да виждам все едни и същи хора след себе си. И става дума само за последните шест-седем часа, Дики. Обзема ме арменската параноя, а точно това не искам. Затова ми се струва, че тая ситуация е от тип З на квадрат^[4], нали така?

От разговора с Мерк останах още по-объркан отпреди. Вижте, цялата ми военна кариера е изградена на основите на онова, което може би ще наречете морални ценности (в морската пехота сигурно им казват мореходни ценности). Една от най-основните е, че не може да помагате и създавате комфорт на врага си.

Под тази точка за помощта и комфорта аз със сигурност бих поставил отдаването на най-сложната си технология. Вижте, ако някой би знаел какво, мамицата му, става, той ще е председателят Крокър. Но докато не вдигне шибания си секретен телефон, нямаше да кажа нито думичка. Ще легна за бойна дрямка, а после ще опитам пак.

Междувременно аз бях просто и по най-старомоден начин казано, объркан. Питате защо? Защото седях тук със сто кила документи, които не можех да чета, и два куфара с най-модерни технологийки и нямах и най-шибана идея какво става. Ето защо можете да разберете сащисването ми.

Впрочем добрата новина беше, че имах три и половина дни път (отправили се бяхме назад към Гуам, откъдето щяхме да летим за дома), тоест разполагах с несмущавана от никого възможност да сондирам, преценявам и, надявам се, разгадая тези ребуси, като се обаждам до кабинета на председателя Крокър с надеждата, че той сам ще вдигне проклетия си телефон. Лошата новина беше, че през следващите няколко дни нямаше да мога да действам, освен от разстояние. Това будеше тревога, защото, както знаете, аз съм от хората на действието.

Слязох от боевата рубка при руля и помъкнах куфара с „Големия брат“ по тесните коридори към каютата си, набутах го при приятелчето му, а после се качих на койката за бойния си сън.

Мисля, че още не бях затворил очи, когато кокалчетата на едни груби пръсти избарабаниха хитра поредица по стената отвън на каютата ми.

— Какво…

Обърнах се и се изправих — и праснах главата си в тавана, когато подводницата рязко ускори нагоре. От удара очите ми се наляха със сълзи и се закашлях.

— Здрасти…

Един очилат матрос завря ниско подстриганата си глава в каютата, като се опитваше да не обръща внимание на болката в погледа ми. Но едва сподавяше една огромна усмивка, като каза:

— Командирът желае присъствието ви на мостика, полковник Марчинко.

Предпазливо опипах смъдящото си чело с грубите си пръсти. Май щеше да ми излезе шибана цицина колкото орех.

Облегнах се на малкото правоъгълно нещо от порест каучук, което минава за възглавница в тия канализационни тръби, и се заслушах в настоятелното туптене между слепоочията си, докато опитвах да докарам на фокус циферблата на часовника си. Посрани Боже! Спал бях осем часа. Ега ти и шибания боен сън.

— Кажи му, че идвам.

 

 

— Току-що получихме… о, това изглежда наистина неприятно. — Дейв Бранкато се вгледа в челото ми и съчувствено поклати глава. Протегна към мен бележката между дебелите си пръсти. — Вече се движа с постоянни четиридесет и два възла и смятам, че ни остават три и половина часа, докато хеликоптерът дойде от Сингапур да ви вземе.

Погледнах. Прочетох. Изохках. Има моменти, в които независимо от най-силните намерения постоянно да бъдеш изобретателен, клишетата казват всичко.

Този беше такъв. Защото днес нямаше покой за отрудените^[5]. Е, може би не трябва да ви казвам какво точно пишеше в бележката, защото тя беше свръхсекретна. Но може да ви дам само един същностен намек.

Пътуването ми до Гуам беше прекратено с любезното съдействие на главнокомандващия тихоокеанския флот. Той, в проява на своята четиризвездна мъдрост, ме беше изпратил като ВДД (спомняте си, че ВДД означава Временна Допълнителна Длъжност, макар че тюлените го наричат Вдървен от пиене Десантник Доброволец) до Йокосука, огромната съвместна американско-японска военноморска база край Йокохама.

Стигнех ли там, щях (мисля, че мога да цитирам дословно): „съветвам, съвещавам и предлагам помощ за управление на кризисни ситуации по конкретно и непосредствено искане на инспектора от Японската национална полиция Тоширо Окинага, на тактическите сили на ПС (приемащата страна) в текуща и нетърпяща отлагане кризисна обстановка, възникнала в единственото заведение за бърза храна в Йокосука“.

Искате ли да ви го преведа, приятели? Добре. Това означава, че главнокомандващият тихоокеанския флот искаше задника ми в Япония, за да мога да помогна на екип за специални тактически методи и оръжия от японската полиция да оправи тълпа танга, взели за заложници няколко служители от Военноморските сили на САЩ в „Макдоналдс“, базата Йокосука.

Как главнокомандващият тихоокеанския флот беше научил, че съм на борда на „Скорпион“? Отговорът на този въпрос изисква заплата, далеч по-висока от моята. Но бих се осмелил да предположа, че имаше връзка със Съоръжението за сигурност на комуникациите, управлявано от кабинета на председателя на комитета на началник-щабовете — комуникационно звено, което може незабавно да го свърже с всекиго навсякъде по света.

Та като е така, защо председателят и главнокомандващият прекъсваха последната отсечка от съществено важна мисия, за да ме вдянат японопосочно? Добър въпрос — и ако не се движехме с пълен напред, бих отишъл в бойната рубка на подводницата с удобния си предавател и бих задал на председателя Крокър точно този въпрос.

Но не можеше. Капитан Дейв имаше заповед на хартия. И запомнете какво ви бях казал за подводничарите — те не променят нещата, записани на хартия.

Първо, отношенията между Военноморските сили и ЯМСЗ (Японските морски сили за самоотбрана) винаги са били добри. Затова, при възможност, главнокомандващият тихоокеанския флот би се постарал силно, за да помогне на японския си колега.

Но само тези взаимоотношения не биха били достатъчни, за да ме изпрати той набързо в Йокосука. Действаше по политически съображения. Вижте, ако оставим Военноморските сили настрана, нашите отношения с японците се намираха от известно време в състояние, което може да наречете плачевно. Още, това състояние беше предизвикано преди всичко от Съединените щати, а не от японците.

Искате конкретни факти? Ами първо, японците бяха възмутени, когато се оказа, че моите колеги от Християните в действие (вероятно се сещате вече, че ние тюлените наричаме така ЦРУ^[6]), знаеха, но не си направиха труда да ги предупредят за сектата Аум Шинрикьо.

Казвате, че не си спомняте за Аум Шинрикьо? Те бяха боклуците, които сложиха кутиите с нервнопаралитичния газ зарин в пет влака на метрото в Токио през 1995 г. и убиха дванадесет и раниха други пет хиляди и петстотин души. Е, оказва се, че ЦРУ знаели, че онези от сектата Аум Шинрикьо са изпитвали зарин, а и табун и други смъртоносни химични и биологични вещества в едно тяхно ранчо в Австралия. Знаели даже, че онези можели да направят и взривно устройство за своя газ зарин и че биха успели да го вкарат от Австралия в Япония.

Но вижте какво става: в Ленгли не си направили труда да предадат нито къс от горната информация на японския си партньор — разузнавателната служба, наречена Служба за кабинетни изследвания, известна повече като Найчо. В Найчо не останали ночо^[7] доволни.

Също имаше и проблем с нашите американски военни, дето изнасилиха дванадесетгодишната ученичка от Окинава. Окинавците реагирали прекалено силно (не без основание, бих добавил). Опитали се — неуспешно — да изгонят всички американци от острова си. Това не са желаните отношения, когато е стратегически важно да запазим своите военновъздушни бази и други военни инсталации в чужди земи.

И така, в интерес на хармонията между Amerikajins (това сме ние, гринговците) и Nihonjins (това са японците) преди двадесет и два месеца беше изпратена записка с подписа на бившия съветник по националната сигурност в Белия дом.

Нека ви я покажа в пълния й вид. И не забравяйте, че съкращението ПОТУС значи Президент на Съединените щати.

ПАМЕТНА ЗАПИСКА

БЕЛИЯТ ДОМ

ВАШИНГТОН

СЕКРЕТНО

РАЗСЕКРЕТЕНО ПРИ СНЕМАНЕ НА ЕТИКЕТА

До: Министъра на отбраната

От: Съветника по националната сигурност (нечетлив подпис)

Относно: Сътрудничество между САЩ и Япония

 

1. ПОТУС разпорежда незабавно изпълнение на американско-японския протокол, формулиран по време на среща между японската и американската група от специалните ведомства.

2. Всички искания от страна на японското правителство за помощ в областта на управление на риска, оценка на риска и антитероризъм трябва да получават първоприоритетно обозначение от Министерството на отбраната и от всичките негови сродни ведомства.

3. Министърът на отбраната е длъжен да изготви, разработи, създаде, определи и изпълнява Доктрина за съвместност, позволяваща на правителството на Съединените щати и на правителството на Япония да подкрепят изпълнението на своите взаимни цели и задачи, определени от японската група от специалните ведомства.

4. Виж E.O. 1297/b-2 [Етикет A], за конкретни ръководни принципи за изпълнението на тази директива за политиката, включително възлови области на двустранното сътрудничество и едностранните инициативи.

СЕКРЕТНО

Както казах, тази записка беше написана преди двадесет и два месеца. Днес в западното крило на Белия дом има нов съветник по националната сигурност. Той се казва Мат Томпсън. След по-малко от половин година на поста си смята себе си за Метерних^[8] на двадесет и първия век и е категорично против всякакво стратегическо сътрудничество с японците, защото те биха могли да пречат на прокитайската посока, накъдето той собственоръчно насочи външната ни политика.

Е, аз не съм политическо животно. Не правя външната политика — аз съм само животното, което я изпълнява. И затова не съм толкова наясно с тези работи, както бих могъл (но ви гарантирам, че към края на книгата ще съм толкова наясно, колкото всеки съветник по националната сигурност, специалист по вестникарските статии, или бърборко от телевизията). Но знам някои подробности. Като факта, че Мат Томпсън е стар приятел на президента. Стар приятел — искам да кажа, че в колежа са делили една стая. И затова той, повече от почти всеки в администрацията, се ползва с благосклонното внимание на главнокомандващия.

От нещата, които съм чел и виждал, съдя, че съветникът по националната сигурност дава рамо на политика, която накланя Съединените щати встрани от традиционните им съюзници в тихоокеанското крайбрежие — страни като Япония, Австралия, Сингапур, Филипините и Южна Корея — и ги навежда твърдо към Пекин. Неговите аргументи ли? Ами преди няколко седмици един от редакторите на „Азиатския Уолстрийт Джърнъл“ предположи, че администрацията разумно и ловко действа по този начин, за да отвърне китайците от сегашната им политика на сдобряване с руснаците след отчуждение, продължило повече от четвърт век.

Един китайско-руски съюз, продължаваше статията (написана беше от един пенсиониран от Държавния департамент костюмар, станал консултант), би „нарушил жизненоважното равновесие на силите, което в наши дни е толкова крехко по тихоокеанското крайбрежие“. И така, за да неутрализират това ново партньорство между Москва и Пекин и да запазят хармонията и спокойствието, Съединените щати трябва да се отърсят от старата позиция на конфронтация и да развият нови и много по-симбиозни взаимоотношения с Китай. Определено ми се струваше, че нашият съветник по националната сигурност получава инструкциите си от редакторския екип на шибания „Азиатски Уолстрийт Джърнъл“.

А сега, както казва Пол Харви^[9], да си довършим приказката. Вижте, въпреки добрите си отношения с президента Мат Томпсън не беше единственият, чието мнение представяше администрацията. Министърът на отбраната и председателят на Комитета на началник-щабовете имаха собствени възгледи, които аргументираха енергично и открито.

Макар и да не беше в стила на председателя Крокър да пише статии по редакторските страници, от време на време даваше интервюта. И запитаха ли го, отговаряше, че нашите стратегически връзки с Япония са също толкова жизненоважни, а може би още по-важни за американските интереси, колкото и икономическите ни взаимоотношения с Китай. Казваше на всеки, който би слушал, че според него Съединените щати не могат да си позволят да загубят базите си там.

От своя страна министърът на отбраната обича да дава интервюта и си го бива. И никога не пропуска възможността да изтъкне, че след като Филипините си заминаха, Америка няма да е в състояние да се придвижва бързо без своите бази в Япония и Окинава. Всеки път, когато е пред Конгреса, неизменно напомня на членовете на Комисията за въоръжените сили, че американските производители на оръжие — чиито работници гласуват — получават доста дебел къс от 44-те милиарда долара, изразходвани ежегодно от Япония.

Министърът на отбраната е и ветеран от войната на политическо търкане, при която човек разрушава противника парченце по парченце. За да обясня това на истински английски език, ще кажа, че през последните няколко месеца изтече аранжирана поредица от сведения, всяко от които разкриваше по някоя неприятна дреболия за китайската политика на Мат Томпсън и удряше и по рейтинга на президента. И тъй като имаме президент, който управлява чрез гласуване, а не по съвест, мога да кажа, че министърът на отбраната успя да го убеди да не действа прибързано. Което означава — поне за президента, — че Министерството на отбраната успя да запази неотклонния си курс с японците независимо от значителното открито мърморене, скимтене, хленчене и снайперска стрелба от кабинета на съветника по националната сигурност Томпсън.

Това е предисторията. Значи политическите окопи се копаят така в наши дни, че когато командващият тихоокеанския военноморски флот получи искане от японците, вероятно се обажда на командващия военноморските операции, който се обажда на председателя Крокър, който казва: „И още как, действайте pronto^[10].“

Защо? Защото командващият тихоокеанския военноморски флот знае, че по този начин ще направи шефа си — командващия военноморските операции — щастлив. От своя страна последният изпада в пламенен ентусиазъм, защото знае, че когато направи нещо, с което да кипне лайната на съветника по националната сигурност, ще накара председателя на комитета на началник-щабовете и министъра на отбраната да изпаднат в еуфория.

Смайващо нещо е политиката, а?

Както и да е, това е част първа на уравнението — политическият множител. Втората част — личностният елемент — е, че ме викаха, защото старият ми приятел Тоширо Окинага бе поискал незабавната ми и моментална помощ. Както разбирате, То Шо беше инспектор в Куника, където това е равнозначно на еднозвезден генерал. Куника е звено за специални действия към японската полиция. В наши дни то отговаря за всички антитерористични операции.

Тук май трябва още информация. Преди немного време водех живота на странстващ даскал, ронин^[11], скитащ по земното кълбо и втълпяващ в главите на учениците си смъртоносните изкуства на Воинството, по-конкретно, умения в антитероризма, на всеки, който искаше да слуша (и който имаше необходимите пълномощия).

Измежду онези, с които си взаимодействах, имаше един Тоширо Окинага. В този момент от живота си той беше сержант в Куника, въпреки че оттогава насам беше успял почти да превземе шибаната организация. Английският му е безупречен — резултат от четирите години в „Нотр Дам“ (бакалавър по политическите науки), след това още две за магистърската му степен по криминалистика в университета на щата Индиана.

Но аз не го харесвах просто защото говореше като мен, гонеше фустите в свободното си време като мен и можеше да се мери с най-енергичните млади тюленчета по надпиване с бира „Кирин-Ичибан“ цяла дълга нощ, прекарана от бар в бар, точно както мен. Не обичах То Шо, защото можеше да използва многосрични думи, за да впечатлява бюрократите и да чертае схеми и диаграми на възможностите при оценката на риска, за да въздейства на законодателите. Възхищавах му се — и обичах да работя с него, — защото той беше Воин, истински самурай, чиято отдаденост и стремеж към усъвършенстване на собствените му възможности и тези на хората му за водене на война никога не пресъхваха. Също така, той разбираше, че човек никога не кара хората си да вършат нещо, което той не би направил или не може да направи. И да, той беше превъзходен стрелец с пистолет. И да, той притежаваше черен колан седми дан и знаеше разликата между бойните изкуства върху тепиха и мръсния и нечестен уличен бой. И въпреки че мразеше височините, се беше научил да скача по въже от хеликоптери, да се спуска на рапел по небостъргачи, а дори и да скача от напълно изправни самолети. Обучаваше се заедно с хората си и винаги ги изтласкваше по-далеч, отколкото те смятаха, че биха могли да отидат.

И когато се стигнеше до реални неща, той първи преминаваше през вратата. Доброволно се наемаше с трудните задачи и рисковите операции и поради отдадеността си на потенето при учение рядко губеше хора в бой. Но може би най-важен е фактът, че То Шо никога не спря да разсъждава като сержант, дори сега, когато носи на яката си нещо, равнозначно на една звезда. И така, мислейки като сержанта, какъвто беше някога, се беше обадил за мен, защото както аз си имам обезопасителна мрежа от старшини, които да ми помагат да се измъкна от кофти места, така То Шо си има обезопасителна мрежа от стрелци-антитерористи, които му помагат в сериозни кризи. Откровено казано, за мен е чест да съм на върха на краткия му списък.

И все пак неговата криза едва ли би могла да избере по-лош момент. Честно казано, точно сега най-малко ми трябваше да се отклонявам за нещо, още повече че то можеше да отнеме време. Не, трябваше ми спокойно плаване до Гуам, бърз полет до КОНУС — Континенталните Съединени щати — и дълго разследване, за да разбера какво, мамицата му, ставаше по въпроса с технологията „Големия брат“, руското оръжие и китайците.

Това от една страна. От другата, част от задълженията на Воина — важна част от неофициалния му кодекс, — е, че не може да откажеш на друг Воин, когато поиска помощта ти. И затова събудих хората си и им разясних ситуацията. Накратко: отивам в Япония. Те се прибират вкъщи.

Питате дали не ме малтретираха, защото не били поканени да присъстват на празненството? Със същите думи отговарям и на въпроса дали голям го вадя.

О, да, оплакваха се. О, да, протестираха. И когато нито един от тези трикове не подейства, се нацупиха, започнаха да ме гледат кръвнишки, намръщиха се и започнаха да заплашват. Така става, когато ловците/убийци/стрелци/плячкаджии бъдат лишени от полагащия им се дял лов/убийства/стрелба/плячкосване.

Но честно казано, имаха мисия от две части, също толкова съществена като моята. Първо, възложих им да закарат „Големия брат“ във Вашингтон, без да привличат никакво внимание. В края на краищата освен Тони Меркалди в Разузнавателното управление на МО никой не знаеше, че имам тези куфари със съдържанието им. И исках нещата да останат такива.

Второ, щеше да се наложи да започнат прокрадване и надзъртане, което на тюленски означава тихо да се поразпитат за намереното от нас и за това кой е виновен. Както тюлените разузнават вражеска територия по целия свят, така и моите хора щяха да започнат работа веднага щом се върнат в КОНУС. Ще проверят разположението на района. Ще направят проучвания и наблюдения. Ще потърсят белезите на вражеско присъствие — и ще ги познаят, като ги намерят. И след това, когато аз се върна, ще ми докладват какво са открили.