Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seal Force Alpha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 7

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-014-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3400

История

  1. — Добавяне

II
Стратегията на земята

Глава
7

Когато самолетът кацна във военновъздушната база „Андрюс“, отвъд Вашингтон ръмеше. Знаете ли, че според едно скорошно проучване, финансирано от правителството, средностатистическият шофьор в столицата прекарва две седмици годишно в задръствания? Изтъквал ли съм, че винаги, когато вали, дори и съвсем слабо, нормално бавната като охлюв пътна система на Вашингтон става още по-бавна и задръстена? Загатвал ли съм факта, че въпреки дузината съобщения, оставени на телефонния секретар във вила „Свирепия“ и в апартамента в Александрия, щат Вирджиния, който деляха Шепард Алигатора, Бумеранга и Дюи Пачия крак, не бях сигурен дали ще дойде някой да ме вземе? Казвал ли съм ви някога, че когато вали, е практически невъзможно да намериш такси?

Е, в такъв случай може би ще успеете да изчислите свирепата чернота на настроението ми след четиридесет и девет часа полет-тире-закъснение в трета класа — спане върху натрошена палета и пикаене в тръба — на безприоритетен товарен курс на военната авиотранспортна служба. В одисеята си този летящ холандец ме пренесе от Токио до Сидни, Австралия, направи слалом през Хикъм Фийлд, Хавай, спря за зареждане в базата на военновъздушните сили Невис до Лас Вегас, щат Невада, и отби до Монтгомъри, Алабама, за да остави личните домашни вещи на някакъв путкав генерал, преди най-после да кацне в „Андрюс“ точно посред вечерното задръстване.

Е, моите четиридесет и девет часа не отидоха съвсем напразно. За много неща мислех, докато изскубвах трески от Свирепия си гъз. Преди да вдигна колелца във въздуха, бях сключил неофициална сделка, скрепена само с ръкостискане, с Аликс Джоузеф и То Шо. Бях им предал грубо очертание на теорията си за кофти тенденцията (sans онези работи за „Големия брат“, разбира се). Те я сметнаха за достатъчно логична, за да се съгласят да работят по проблема, сякаш е ситуация от реалния свят, а не сценарий на някой разузнавач-бюрократ, и да ме информират редовно.

Аликс Джоузеф дори ми даде купчина подаръци за bon voyage[1]: папка с нейната оценка на Ли Чимен, съпроводена от новини на английски език и снимки. Имаше и втора папка, в която се изброяваха сондажите, които според нея китайците са направили в Корея, Япония, Сингапур и Индонезия, откакто беше пристигнала в района. Изглежда, насочваха вниманието си върху различните възможности за война в тези страни. В Япония например имаше опити за вербуване на агенти и за сондиране на бази на японската армия. Най-тревожни бяха опитите за получаване на материали във връзка с японската технологична инфраструктура — националната електрическа мрежа, телефонните мрежи, както и транспортните и авиационните контролни системи.

Тя ми позволи да прочета — но не ми остави — трета папка. Всъщност тя откъсна обозначението за кодова дума от първия лист, преди да видя каквото и да е, но успях да си пъхна носа (той е голям по рождение). Резултат: научих, че всичките й материали с агентурна информация носят етикет „Фронтон“[2]. Адски разгневена, Аликс ме закле да пазя тайната на кода и аз обещах — честна воинска дума — да не казвам на никого какво съм видял и какво означава то.

Както и да е, прегледах внимателно тези две страници, преди да ги върна. Съдържанието им беше динамит: носеха някои от най-новите сведения от агентурната й мрежа. Китайците активно вербуваха корейци, малайзийци, филипинци и сингапурци, както и други. И не какви и да е. Търсеха разочаровани бивши полицаи, огорчени пенсионирани войници и други цинични, отегчени или просто измамни типове, свързани с охранителната дейност — същите отцепнически недоволници, каквито незаконните групи в добрите стари Съединени щати, често наричащи себе си милиции, вербуваха усилено.

Аликс Джоузеф наблюдаваше изражението на лицето ми, докато четях материалите. Вдигнах поглед:

— Споделяла ли си това с Тош?

— Още не — отговори тя.

— Може би е добре да го направиш, като се има предвид какво намерихме в склада.

Тя обмисли предложението и накрая кимна в знак на съгласие.

— Добре. Всъщност ще поискам от него да провери кои са тези танга тук и да видим дали отговарят на онази кофти тенденция. — Млъкна, с ръце на хълбока. — Виж, ти си специалист по антитероризма. Какво според теб означава всичко това?

За мен това означаваше, че китайците внедряват редица бойни пети колони по цялото тихоокеанско крайбрежие и че е по-добре да пазим задниците си.

Тя кимна:

— Това се опитвам да им втълпя и у дома. Но моите записки сякаш изчезват в нищото в щаба.

По лицето ми разбра какво мисля за бюрократите.

— Е, добре го рече. Обаждай се — казвай ми какво сте открили.

 

 

И така, по време на полета бях се превил над един бележник и — хей, хей, хей, какъв е този шум? О, пак онзи шибан смотан читател — оня с тъпата бейзболна шапка с козирката назад, дето ми прекъсва нишката на мисълта, за да се пита на глас защо ми е трябвало да използвам толкова дълъг, обиколен път до дома, след като всеки ден има поне половин дузина директни самолети от Токио за Щатите.

Искаш да знаеш защо просто не се метнах на един от тях? Добър въпрос, въпреки тъпата бейзболна шапка, така че ще обясня.

Виж, когато пътуваш с граждански самолети, е добре да имаш паспорт и други видове документи за самоличност. Всъщност охраната по летищата настоява на тях. Но нямах паспорт. Впрочем нямах абсолютно никакви документи. Никакви пари (освен двете двадесетдоларови банкноти, които Аликс Джоузеф любезно навря в ръката ми, преди да тръгна). Нито пък каквото и да е друго, даже и портфейл. Не знаех и колко е часът: проклетият евтинджийски и предполагаемо водонепроницаем източногермански водолазки часовник на ръката ми бе станал mausetot[3] малко след като цопнахме в Южнокитайско море.

И къде е всичко, питате? Ами светските ми притежания останаха в един сейф на Военноморските сили в Гуам, преди да тръгнем на лов за „Принцесата на Нантон“. Човек не потегля на тайна мисия с шибан паспорт, лична карта, кредитна карта и други разни неща, с които да може трупът му да бъде идентифициран, ако се случи нещо нередно по време на същата тази мисия.

Доволен ли си сега? Да? Добре, в такъв случай да се върнем на разказа си. Започнахме да рулираме (и рулираме, и рулираме) към навярно най-далечното място на пистата. Накрая двигателите спряха, наземният екипаж застопори колелата и отвори вратата. Смъкнах се по стълбите на terra firma, показах среден пръст на полетния екипаж от Алабама, който изпълняваше следполетната си проверка[4], и се помъкнах през кишавия асфалт, скован от мразовит студ, във взетия назаем от Куника лек комбинезон от номекс. Влачех се уморено край триото огромни, добре осветени хангари, където се съхраняват президентските самолети, в посока към сплесканата сграда на триста метра оттук. Тя едва се виждаше зад ниската ограда от вериги в замръзващия дъждец. Знаех, че вътре има монетен телефон и щях да накарам някой да дойде и да ме вземе. Ако това не станеше, се надявах да мога да изпрося, заема или открадна от някой самарянин от летищния персонал нещо, с което да се прибера у дома и повярвайте ми, в това си настроение смятах и трите възможности за равнозначни.

Като се приближих на стотина метра от оградата, забелязах нещо като два богаташки сфинктера. Загърнати бяха в яркооцветени шарени якета с гъши пух и с плетени скиорски шапки — държаха голям лист хартия. Виждали сте ги, онези безконечни листа, дето можете да печатате на тях до следващия си рожден ден. Кого ли очакваха тези копелета.

Колкото по-близо шляпах през кишата, толкова по-ясно различими ставаха буквите за уморените ми свирепи очи. На него пишеше: „Вашингтон приветства Хуеглавия[5]“.

А богаташките боклуци? Ами за единия край на листа се държеше операторът от световна класа, с характерните си очила за стрелба с цяло стъкло, когото наричам Стиви Уондър, макар истинското му име да не наподобява нито Стиви, нито Уондър. Със свободната си ръка размахваше моя портфейл и ключовете от колата. А в другия край на листа, обвит в яркочервено яке, широки шорти за сърфинг и пластмасови чехли на босите си крака стоеше Бумеранга, с една УНЛ (потърсете го в речника) на хръткопобното си лице и допълнителна грейка, преметната на другата ръка.

— Здрасти бе, хуй смотан — подвикна ми Уондър с нюйоркския си акцент. — Колко пъти трябва да ти казвам? Никога не се вози по линия С, мамицата му — тя е локална. Трябва да слезеш на Четиридесет и втора улица и да се прехвърлиш на влака по линия А, ако искаш да стигнеш навреме, мамка му.

Дадох им по една голяма abrazo[6].

— Радвам се да ви видя, момчета.

Уондър огледа пострадалото ми лице.

— Виждам, че силно се стараеш да се усещаш жив — каза.

Бумеранга метна якето на раменете ми и размърда голия си крак, за да изтръска малко киша измежду пръстите си.

— Хайде да поемаме по пътя, шефе на пичовете. Утре имаш представление в кабинета на председателя. Цял ден звънят по телефона и питат къде, мамка му, се намираш.

Merci, trouducs — изгрухтях с благодарност, наричайки ги лайномозъчни копелета, което, знаете, е гальовна дума на жабарски тайноговор. — И в такъв случай защо още стоим тук с пръсти в дупките си?

По дяволите, макар и да бях работил непрекъснато в самолета, знаех, че имам работа колкото цял товар лайна, преди да съм напълно зареден, нагласен и готов да се видя с председателя. Намъкнах якето и се изтегнах продължително и силно, за да раздвижа своите изтръпнали, изморени, намачкани и болни стави. Разбира се, това не свърши работа, а знаех, че нямаше да има време за сауна или (което би било по-най-добре и по-най-хубаво) накисване в горещата вана във вила „Свирепия“ между чифт топли бедра. О, майната му на Дики — предстоеше му дълга, дълга нощ.

 

 

В 06:12 часа на следващата сутрин седях във фоайето пред кабинета на председателя, облякъл изгладената си парадна синя униформа, с хубаво прибрана под черна лента плитка, със сияещи катарами и излъскани до блясък черни обувки, загледан в последния брой на „Нейви Таймс“. Между коленете ми, стъпил тежко върху блестящия паркет, се намираше един от непромокаемите сакове, които бях използвал на борда на „Принцесата на Нантон“. Преспал бях точно седемнадесет минути — най-краткия боен сън. Но се бях лъснал като за парад: изкъпан, избръснат й афтършейвнат. Освен това имах пълна готовност за шибана ВОЙНА, която дума, знаете, е съкращение за ВОИнът е НАщрек.

А готовността за ВОЙНА е голяма част от всичко, което означава ТЮЛЕН. Спомняте ли си четвъртата заповед на Свирепия воин за войната със специални методи? Позволете ми да опресня паметта ви и да не губим време, за да обръщате на първата страница от книгата.

Четвъртата заповед е: „Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.“ Е, тази заповед важи и за хартиените войни в Пентагона, както и за кръвопролитията и ваденето на черва на бойното поле. Воинът е винаги нащрек, винаги е готов да воюва повече, отколкото неговите противници. Воинът знае също, че понякога не може просто да надвиеш врага си, като убиеш повече от него — трябва да го надхитриш и надвиеш по ефективност.

За да проумеят тези неща по време на обучение, нашите попови лъжички биват тласкани далеч отвъд нивата на стрес, които вероятно са имали през живота си. Лишават ги от сън, но трябва да могат да мислят ясно. Лишават ги от храна, но трябва да могат да действат на върха на физическите си способности в продължение на дни. Лишават ги и от топлина, но трябва да издържат през целия път. Научават, често пъти по болезнения начин, че са част от екип, от взвод, от екипаж на катер. За да разберат, че ако екипът не успее, то най-вероятно и сам човек би се провалил. Но в средата, в центъра, в ядрото, в корена на всичко това е всеки един, който сам трябва да събере в себе си куража, енергията и истинската смелост да продължи, докато изпълни задачата си.

Защото щастливите попови лъжички, които оцелеят на тази наковалня от болка, мъка, отчаяние и агония, се натъкват чрез страданието си на едно от централните велики проявления на войнството, а то е: Трябва Да Продължиш. Воинът не се предава. Никога. Независимо колко е уморен, измръзнал, съсипан или натоварен. ВОИНЪТ ИЗПЪЛНЯВА МИСИЯТА СИ ДОКРАЙ. Никое изискване не е твърде голямо, било то физическо, психологическо, стратегическо или тактическо. Не съществува критична ситуация, която не може и няма да бъде преодоляна.

Ето защо, когато избирам мъже за екипите си, не вземам непременно онези, които преминават през квалификационните тестове с лекотата на газела. Искам мъже като Бумеранга — такива, дето, ако се провалят веднъж, изсумтяват, търпят и продължават да опитват и да опитват, и да опитват, докато успеят. Те са хората, които стават истински воини, защото са надарени със сърцата, душите и безграничната, настойчива, безкомпромисна, нешибаноуморна мъжествена решимост на воините.

И това е краят на урока.

Ето защо независимо от умората работех по същия начин, както поповите лъжички през Адската седмица по време на базовото обучение по подводни диверсии, а то е с пълна газ и готов да търпя дори и ритник в топките. И не бях сам. След завръщането си моите момчета също бяха действали на по-високи обороти, отколкото при лъскане на бастуна, за да ми осигурят някои полезни неща. Но ми трябваше още. Затова изпратих Стиви Уондър във Военноморската корабостроителница, където знаеше за един терминал в системата „Интелинк“, който можеше да, ъ-ъ, заеме и да източи толкова засекретени материали за отношенията ни с Китай и Русия, върху колкото му е възможно да сложи зловредните си лапи. Измъкнах Тони Мерк от топлото му легло в Оуктън, изпратих го в щаба на Разузнавателното управление на МО и го накарах да отпечата толкова от докладите в това управление за настоящите разузнавателни операции в Китай, колкото можах да го убедя да ми даде.

Бях сложил всяко събрано от нас листче на пода, подредих ги два пъти, разделих ги три пъти и после ги пресях веднъж. След това размесих напълно целия пакет и накрая още веднъж раздадох всяка „карта“.

 

 

Томас Е. Крокър, генерал от армията на Съединените щати и председател на Комитета на началник-щабовете, премина през вратата в 06:21, последван от двама адютанти. Познавах първия — плешивотемест правокрак ирландец и полковник на име О’Грейди, който с кръглите си очила без рамки приличаше на старомодните свещеници, на които помагах в Ню Брунзуик, щат Ню Джърси. О’Грейди беше работил за председателя повече от петнадесет години. Вторият адютант бе нов: жена на възраст към тридесет и пет години (и цивилна на всичко отгоре), облечена в тъмносин костюм с панталон. За малко не скочих. Макар и да не носеше значка както бодигардовете от Министерството на отбраната, забелязах леките очертания на пистолет на кръста й. Само че тя не бе ничий бодигард: личното куфарче за свръхсекретни документи на председателя беше закачено с верижка към лявата й китка.

Изправих се, отдадох чест и поздравих председателя на малко име:

— На намалено работно време ли сме тези дни, генерале?

Надявах се, че председателят Крокър ще направи поне намек за усмивка. Но не. Дори не ме представи и на новата си адютантка. Просто погледна назад към свитата си и излая:

— Вие ме чакайте тук. Няма да се бавя.

След това насочи десния си показалец към гърдите ми, посочи с палец през дясното си рамо и изказа определението за водачеството според първия тюлен Рой Боъм:

— Следвай ме.

Търпя заповеди от истинските водачи не по-лошо от всеки друг, а председателят влиза в тази категория и затова го последвах през широкия коридор на втория етаж, минах край приемната със знамената и морските пехотинци в сини парадни униформи и стигнах до анонимна врата с ключалка с шифър. Председателят се препречи пред очите ми с широките си рамене, наведе се над ключалката и набра комбинацията. Ключалката се отвори. Той завъртя топката, отвори широко вратата, за да мога да вмъкна тежкия сак през нея, и ми кимна да вляза пред него.

Минах през вратата и влязох в едно СССИ, което значи Съоръжение за секретна сегментирана информация. Това са обезопасени стаи — не е възможно да бъдат подслушвани нито от враг, нито от приятелска агенция, която би желала да разбере какво мислите, когато ви се струва, че не ви чуват. Това СССИ принадлежеше на председателя. А и всеки от Комитета на началник-щабовете имаше такова сега. Сега навярно добивате представа за растежа на институционалната параноя тук, в Пентагона, след идването на Клинтъновата администрация.

Председателят Крокър блъсна вратата зад себе си, след това я раздруса, за да се убеди, че е затворена добре. Посочи един от дузината столове от лята пластмаса, поставени до пластмасовата маса с размери метър на метър и половина, и ми направи знак да се паркирам.

Паркирах се и сложих сака между краката си.

Той поседна на ръба на масата и ме изгледа. Изражението му не се отличаваше с приветливост.

— Спомняш ли си на какво наблегнах преди началото на това неотдавна проведено учение? — запита той. Не си направи труда да чака отговора ми, и затова предположих, че въпросът му е бил риторичен. — Казах ти да не оставяш следи от сперма.

Замълча достатъчно дълго, за да си поема глътка въздух.

— По дяволите, Дик, точно сега шибаното ми табло със съобщенията прилича на шибан чаршаф от шибан калифорнийски публичен дом по време на златната треска.

Изпука кокалчетата на пръстите си и се приближи.

— През последните няколко дни тук се разрази истински ад и по всичко изглежда, че е във връзка с теб. Първо някой от Белия дом се обадил в кабинета на министъра на отбраната, за да се оплаче, че ти и някакъв идиот от Разузнавателното управление на МО задавате шумни въпроси за програма, която е толкова силно засекретена, че дори и аз не съм запознат с всичките й сегменти. А вчера някой, също от Белия дом, казал на съветника по националната сигурност Томпсън, че причината за провала на спасителната операция в Йокосука си ти, защото си се намъкнал там — и взел че изплямпал всичко на шибания президент, мамицата му. Резултат: задникът ми пое цинтарките на главнокомандващия, преди да успея да му обясня какво става. След това от Групата за сигурност на Военноморските сили постъпиха всевъзможни запитвания за каква задача си бил изпратен от моя кабинет, а това би трябвало да е известно само на мен, министъра на отбраната и президента. А и на всичко отгоре се появи изневиделица и старият ти приятел Виктор Гринков, който иска тиха, неофициална среща в Рим, за да поговорим за петдесетте милиончета, които източихме от задграничните му сметки — и министърът на отбраната казва, че всъщност трябва да ида да говоря с него. И това е само началото…

Знам, че е грубо от страна на нас, които носим прости орли на реверите си, да прекъсваме хора с четири звезди на своите, но този момент го изискваше:

— Генерале — казах, — не успях да ви се обадя от „Принцесата от Нантон“ или от „Скорпион“, а и изобщо нямах намерение да оставям съобщение на никой друг на секретния ви телефон. А работата с Гринков е важна, знам го, но смятам, че е по-добре да погледнете някои неща, които донесох отвъд океана, преди да приключите с разширяването на ануса ми.

Едно от нещата, които ме възхищават в Томас Е. Крокър, генерал, САЩ, е, че никога не е страдал от ЦГ — синдрома на циментовата глава, от който си патят толкова много от висшите ни офицери. Може и да ти пръсне задника, след като чуе твоята част от историята, но поне ще те изслуша.

Председателят вдигна ръце в престорено отстъпление и изръмжа:

— Добре, Дик, кажи каквото имаш и аз ще довърша после.

След това освободи мястото си на масата.

Аз отворих ципа на сака, извадих шепа кафяви пликове, по които бях написал номера, и внимателно подредих на масата шест купчинки хартия за преглед. След това разкопчах блузата си, извадих два листа от вътрешните си джобове, разгънах ги и ги поставих на масата под напрегнатия поглед на председателя. Разбира се, това бяха фотокопия на заглавните страници на техническото ръководство за „Големия брат“.

Видях как очите на генерал Крокър се уголемиха:

— Откъде, по дяволите…

— От един сейф за документи на борда на „Принцесата на Нантон“ — прекъснах го. — Е, генерале, ще ме оставиш ли да ти направя едно шибано представление, заради което не съм спал през последните два дни?

Бележки

[1] Приятно пътуване (фр.). — Б.пр.

[2] Както повечето американски разузнавателни организации, Разузнавателното управление на МО използва компютри за назначаване на кодовите думи. Така се прави, за да не се позволи на противника да измисли формула, която да му позволи да разбере проблема, на който са посветени папките, ако успеят да дешифрират обозначенията за кодови думи.

[3] Това на швабски е умрял като динозаврите.

[4] Когато се върна в следващия си живот, ще стана пилот от военновъздухарските сили. Така ще получавам заплата, без да трябва да работя. Имаше пет — пребройте ги, пет — смени на летателния персонал през този полет. Тюлените работят под невероятно физическо и психическо напрежение при космическа скорост по цели седмици. А на тези смените им се броят с шибани минути. Мамка му, Военновъздушните сили имат по-добри профсъюзни правила, отколкото повечето шибани цивилни авиолинии. (Също така това е единствената униформена служба, която издава на мъжете униформени чадъри. Пази Боже да не падне капка вода на пилотската капа.)

[5] Игра на думи с името Дик, което на жаргон означава мъжки полов орган. — Б.пр.

[6] Прегръдка (исп.). — Б.пр.