Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (11)

Глава
11

Има нещо особено, когато влизаш в Белия дом. Не ме интересува кой сте; не ме интересува колко от света сте видели или какво сте преживели. Преминаването през тези порти, отиването на крака или с автомобил нагоре по черния асфалт и влизането през северните врати е нещо много, много извънредно. Също толкова особено е усещането, когато влизаш през туристическия вход срещу Министерството на финансите или минеш през един от петте входа за посещения в Западното крило, старата сграда на изпълнителната власт, Източното крило или резиденцията. И няма нищо необичайно: Белият дом е замайващо място — икона, която представлява Съединените щати като нация.

Факт е, че президентите могат да всяват страх дори и у най-силните хора в страната просто като ги поканят в Белия дом за малък tete-a-tete^[1] в Овалната стая, приятелска чашка кафе в библиотеката на приземния етаж или вечер в Спалнята на Линкълн. Всъщност сегашният президент събра над 10 милиона долара за кампанията си само по този начин.

Но дори циничните опити на президента да превърне Белия дом в евтин хотел за изкарване на пари не могат да затъмнят значението или посланието му. Да, главнокомандващият може да бъде пълен боклук, но рано или късно гореупоменатият пълен боклук ще си иде. Белият дом ще остане. Защо? Защото Пенсилвания авеню №1600 е адресът на дома на Америка. Повече, отколкото Капитолия или всяка друга обществена сграда във Вашингтон той представлява същността, центъра, ядрото на нашата уникална, американска форма на демокрация. Зад тежко охраняваната и отрупана със сензори ограда обитава духовната енергия на Вашингтон и Адамс, на Джеферсън и Линкълн, на Айзенхауер и Кенеди (президентът, който стана причината Рой Боъм да създаде тюлените през 1961 г.), и на Рузвелт и Рейгън.

Няма да можете да влезете на територията на Белия дом, без да ви обземе огромен патриотизъм. Вярвам, че това важи и за туристи, гостуващи държавни глави — или полковници-тюлени като мен, чието чувство за Дълг, Чест и Родина се вълнува дълбоко, когато съм тук.

А и няма значение кой е президентът. Човек уважава поста, а не лицето. Като първи тюлен, Рой Боъм казал на Джон Ф. Кенеди, когато той го извикал в Блеър Хаус^[2]:

— Не съм гласувал за вас, сър, но бих умрял за вас.

В 08:55 на следващата сутрин представих два документа за самоличност на същия югозападен портал на Белия дом, където Бентли Брендъл беше завел Джоун преди по-малко от двадесет и четири часа — и ме изпратиха на друг портал, една пряка по-надолу. Изглежда, че в наши дни югозападният портал е само за онези извисени персони, които са достатъчно важни, за да притежават документи на служители в Белия дом. Ние, простосмъртните, трябваше да използваме входа на приземния етаж в старата сграда на Президентската канцелария, която е на Седемнадесета улица, за да стигнем за срещите си.

Не се нуждаех от такова напъване. Почти цялата предишна нощ бях прекарал буден. Между Вашингтон и Токио има разлика от тринадесет часа и бях говорил по телефона с Аликс Джоузеф и То Шо, за да ми дадат информация, да разбера ситуацията и по принцип se metter au courant, както казват в Париж на влизането в крак. Тъй като във Вилата нямах обезопасени срещу подслушване телефони, бях използвал „Големия брат“. Мога да ви докладвам, данъкоплатци, че работи също толкова добре, когато е свързан към обикновена линия, колкото и със спътник. Това е една тайна програма, която си струва вашите пари.

Както и да е, наученото ме смути. През изминалите четиридесет и осем часа по тихоокеанското крайбрежие имало засилени подривни действия от страна на Китай. По-конкретно, имало антиправителствени бунтове в три корейски града с дванадесет загинали, прекъсване на електрозахранването в индонезийската столица Джакарта и всеобща стачка в Токио.

Вече знаех, че Пекин засилва политическия си натиск над Сингапур, Индонезия, Япония и Корея, за да се присъедини в паназиатската търговска, отбранителна и политическа организация, която всъщност би представлявала нещо като съчетание на седемте свръхсили от G-7 и НАТО. Преди по-малко от месец китайският външен министър беше посетил колегите си в Токио, Джакарта и Сеул. Отблъснали го. Затова сега отвръщаха на удара.

Аликс, която звучеше нетипично възбудена и разсеяна, каза, че за нея е очевидно, че китайците няма да приемат bu — не — като отговор и затова ускоряват малко нещата. Малко, друг път — те започваха кампания с тайни операции, разработени така, че да насилят нещата да се развиват по желания от тях начин.

— Определено кодираните съобщения от Пекин се увеличават — каза Аликс. — Нещо лошо става.

Този коментар накара вътрешната ми предупредителна лампичка да светне (същата, която седи зад путкодетектора ми).

— Чакай.

Изтичах за дигиталния фотоапарат, извадих дискетата, пъхнах я в компютъра, извиках на екрана изображенията, които бях заснел на „Принцесата на Нантон“, и ги записах във файл, който кодирах два пъти с обикновената свободно разпространявана кодираща програма на Разузнавателното управление на МО. Да, всичко имам на компютъра си.

— Изпращам ти три страници, двойно кодирани.

— Какви са кодовете?

— Първият е първите пет букви от първата дума и последните три от твоя двусловесен шифър за достъп до информация. Вторият код е любимата ти марка обувки — носеше ги, когато се запознахме.

Чух я да се смее весело.

— Дик, много си наблюдателен.

Четири минути по-късно Аликс каза:

— Смятам, че познавам тези лица. Позволи ми да се поразровя малко. Ще ти се обадя веднага, щом получа нещо определено.

След това й разказах за пропуска на Бентли Брендъл за Белия дом — и за достъпа му до секретни материали. Чух я да охка.

— Това е наистина неприятно — отговори, без да ми казва нищо ново. — Виж, Дик… — Тя се поколеба, търсейки точните думи.

— Какво има, Аликс?

— Линията е сигурна, нали?

— От най-висок клас.

Тя си пое дълбоко дъх.

— През последните шест часа трима от най-добрите ми… ъ-ъ, източници, са елиминирани.

Сега разбрах защо е така обезпокоена.

— Кои са те? Как е станало?

— Това не е важно. Важното е, че нямаха връзка. Трима източници, три клетки. Те работеха независимо един от друг. — Въздъхна шумно. — Помниш ли, като ти казах, че в нашия бизнес няма съвпадения?

— Да.

— Е, Дик, отнякъде изтича информация и нищо не мога да направя оттук.

— Ще си отварям очите — отговорих, — но това е много извън моята оперативна област.

— Знам. Но честно казано, ти си извън играта и затова мога да говоря с теб. Не си свързан с това и може би ще откриеш модела на действие. Може би аз съм прекалено близо.

— Ще си отварям очите и ушите — обещах. — Междувременно, ти не вдигай глава. И се обади на Тош, ако ти трябва охрана.

 

 

Униформените служители зад гишето във фоайето огледаха военната ми карта за самоличност и пропуска за Пентагона, премериха ме нагоре-надолу два пъти, наблюдаваха ме мнооого внимателно, когато преминах през детектора на метал — и когато го активирах, ме претърсиха. Предадох сгъваемата си палка и късия нож, който повечето хора смятат за катарама на колана, на един агент, чиято значка на гърдите носеше прякор Молдия, взех си разписката за играчките и посетителския пропуск, прокарах магнитната лента на задната страна на пропуска през електронния скенер, след което тръгнах надолу по тесния коридор към стълбището.

Да, в ССПК има асансьори. И то хубави. Но винаги предпочитам да ходя. Кабинетът на Пинки се намираше на южната страна на третия етаж, а ние, тюлените, си правим физическото обучение при всяка възможност и изкачването на четири етажа стълби ми се струваше добра възможност.

Аз… Какво има? Извинете за прекъсването, приятели. Пак е тъпият редактор — злорадства, защото казва, че ме е хванал в непоследователност. Четири етажа стълби. А кабинетът на Пинки е на третия. Да, но аз влязох през входа на приземния етаж, спомняте ли си? Май редакторът трябва да чете тези ръкописи така внимателно, както и вие.

Окей. Запуфтях нагоре по стълбите. На третия етаж свих наляво, после надясно, тръгнах по един дълъг коридор с мраморен под, по страните на който имаше наредени шкафове за папки. За свой ужас видях, че много от тях бяха обозначени с „ПОВЕРИТЕЛНО“ или „СЕКРЕТНО“.

През по-голямата част от кариерата си съм вършил неща, които са секретни — и повечето от тях ще останат неописани, защото, ако ви кажа нещо за тях, ще разкрия какво съм правил и как съм го правил. Може и да ме наричат неуправляем, но ще ви кажа, че силно уважавам тайните — и знам как да ги пазя. Освен това не обичам да виждам тайни, разхвърляни по първите страници на вестниците.

Да, разбирам, че според журналистите обществеността има право да знае и по линията на това право често пъти компрометират националната ни сигурност, пречат на възможността ни да провеждаме разузнавателни и военни операции и бъркат отношенията с нашите съюзници. Освен това нека журналистите ми покажат къде в конституцията основателите говорят за правото на обществеността да знае. О, имаме първа поправка, която гарантира свобода на словото. Но свободата на словото не съставлява „право на информация“. Вижте какво, не съществува право на информация. Да, знам, че пресата има задължението да докладва, образова и просветява, за да може електоратът да вземе компетентно решение по националната политика.

Но тази работа с разкриването на тайните води до ненужната смърт на хора, които познавам, и до прекратяването или провала на операции, в които съм участвал. Ето защо не харесвам разкриването на тайни на едро. Ето защо, когато видя купища документи, обозначени със „СЕКРЕТНО“ и оставени незащитени в коридора, сложени в шкафове, а не каси за документи, започвам да се тревожа. Така разбирам, че според настоящата администрация опазването на тайните не е приоритет. Разбира се, ако настоящата администрация се интересуваше от опазване на тайни, тя нямаше да позволява на лобисти да притежават специални пропуски и да водят офицери от потенциално вражеска страна в комплекса на Белия дом след края на работното време. Край на проповедта.

Продължих по пътя си на юг, по трети коридор, който, забелязах, се сканираше от редица телевизионни камери, монтирани точно под високия, богато украсен таван. Вратите в този коридор — антични, обилно лакирани, дървени, шесткрилни, с красиви месингови топки — имаха в края си картонче с надпис „Влизането през 385“. Под тях имаше второ картонче със стрелка в посоката, в която се движех. Продължих още десетина метра, докато видях на едно картонче „385“, завих с виещи гуми наляво и завъртях дръжката.

Влязох в малък, тесен кабинет, претъпкан с шкафове за папки и сейфове за документи. Две стари дървени бюра с компютърни терминали стояха едно срещу друго в центъра на стаята. Бюрата изглеждаха така, сякаш са собственост на студенти пред дипломиране, в последните напъни от писането на дисертацията: всяко беше отрупано с различни записки, вестникарски статии, книги, карти и други материали. Електрокабели и телефонни жици се преплитаха върху изтъркания мокет. Един прашен лазерен принтер, свързан през трипозиционна трансферна кутия, стоеше върху сейф за документи с две чекмеджета.

Затворих вратата зад себе си. Кабинетът беше празен с изключение на попрехвърлилата средна възраст жена зад най-далечното бюро, толкова спретнато и подредено, че сякаш не му беше мястото в хаоса около него. Тя почти се изправи, за да ме види иззад купищата папки, различни кашони, а да не говорим и за огромния екран на компютъра. Жената ми махна:

— Полковник Марчинко?

Кимнах.

Тя си проби път сред лабиринта от канцеларски неща и направи две крачки към мен с протегната ръка:

— Изчакайте с мен, докато адмирал Прескът е готов да ви приеме. Аз съм Авенир Рейнолдс — неговата асистентка.

Подадох ръка:

— Радвам се да се запозная с вас, мис Рейнолдс.

— Авенир, Авенир, моля.

— Добре.

Направих слалом към нейното бюро между хартиената дига и бюрата, отрупани с бюрократични отломки. Спрях, когато забелязах стария, разкривен стол с права облегалка, поставен точно в центъра срещу изрядното й като на училищна директорка бюро. Столът изглеждаше толкова разбит, че вероятно щеше да се счупи от тежестта ми.

— Ако нямате против, ще стоя.

— Той може да се забави доста.

— Няма значение. Нямам нищо против да стоя.

Разбира се, че щеше да се забави доста. Да ме кара да чакам — това за Пинки беше страхотно важно. Мисли си, че така ме нервира, че ме вади от равновесие. Но всъщност само ми дава по-голяма възможност да го избоъмкам.

Авенир пооправи идеалния си кок, погледна по-отблизо разкривения стол, след това ме измери с весело, майчинско изражение.

— Защо не седнете на неговото бюро и не се почерпите една приятна чаша кафе, докато чакате?

Да седна на неговото бюро? Това означаваше, че го няма. Бих ли искал да седя (да се чете ровя) на бюрото на Пинки, без той да е наоколо? Хей, със същите думи отговарям на въпроса „Папата не казва ли «Христос воскресе» на петдесет и седем езика“.

— Ами това ще бъде страхотно — казах с огромна, игрива, неуправляема усмивчица на лицето си.

— Добре — каза Авенир. — Насам.

Тя тръгна към мен. Насочихме се към вратата вляво от мен — тази, дето води към всички съседни кабинети, — за да може тя да ме заведе в кабинета-апартамент на Пинки. Вместо това обаче тя спря по средата на тесния кабинет, пред едно от двете издраскани, износени от времето дъбови чиновнически бюра.

— Ето — каза с професионалната си усмивка, развеселена от недоверчивото изражение на лицето ми. — Да, това е бюрото на адмирал Прескът.

Както тъкмо казвах, бюрото беше отрупано с листа, изрезки от вестници, фотокопия и съобщения. Един небрежно разкъсан кафяв плик служеше за поставка за полуизяден геврек със сметана. До геврека, който носеше следи от коронованите зъби на Пинки, се намираше чаша за чай, пълна с кафе, толкова тъмно, че стоеше, сякаш е твърдо. Един телефон, навярно модел 1982 г., с четири бутона, седеше отляво на чашката, точно пред петнадесетинчовия компютърен екран, по който с максимална скорост прелиташе скрийнсейвър на тюлените. Очилата на Пинки с половинки зацапани стъкла лежаха небрежно върху мръсната клавиатура.

Навярно сега се питате какво става, мамицата му. Искам да кажа, че Пинки е адмирал, а адмиралите, би си помислил човек, винаги получават готини кабинети, в които да работят.

Прави сте да мислите така. В повечето служби всяко нещо с две звезди получава голям кабинет и страхотен изглед. Но пък това тук беше Белият дом и облагата просто да можеш да кажеш откъде говориш, когато се обаждаш по телефона или даваш адреса си, е равнозначна на офис-апартамент в Е-крилото на четвъртия етаж в Пентагона, с изглед към реката и мемориала на Джеферсън, което Пинки беше оставил, за да дойде да работи тук.

Авенир посочи един дъбов стол с права облегалка, който изглеждаше дори по-разкривен от нейния, отстъпи и скръсти ръце като строга гледачка.

— Настанете се удобно.

Е, аз нямаше да ровя бюрото на Пинки под внимателния поглед на Авенир и почти се отказах отново от възможността да седна. Но когато погледнах геврека и кафето на югоизток от клавиатурата и североизток от списанието „Тайм“ отпреди две седмици, и като видях точно какво има върху бюрото, направих двойно амбриране, включих на скорост и промених решението си за сядането — и кафето. Изведнъж ми се прииска да съм възможно най-близо до това бюро.

Петнадесет секунди по-късно се намирах кацнал рисковано на стола с права облегалка и разменях любезности и клюки с Авенир, която извади деликатна чашка и чинийка от костен порцелан от спретнатото и подредено шкафче зад нейното спретнато и подредено старо бюро и ми наля една здрава доза от превареното черно кафе от машинката, която изглеждаше толкова стара, сякаш е купена още по времето на администрацията на президента Джонсън. Имам предвид администрацията на Андрю Джонсън^[3].

Като я гледах как се суети наоколо, усмихва се кокетно и бълбука, разбирах, че компанията ми я радва. Пинки сигурно я третираше като неодушевен предмет — вероятно цял ден седи в стаята и не й говори, освен ако изреве като магаре някоя заповед или почне да мърмори за някоя грешка. Той има склонност да се държи така със секретарките, помощниците и другите нископоставени хора, които не носят толкова злато по ръкавите, колкото него.

И така, докато седях с педантично скръстени в глезените крака и говорех с Авенир Рейнолдс за времето и Военноморските сили и какво е да си тюлен, си правех обилни мисловни записки за видяното върху бюрото на Пинки. От объркания вид на нещата и броя искания, които имаше за задача да попълва, Пинки явно протриваше до кръв от работа кльощавия си задник.

И повечето от работата му попадаше в засекретената част. Оставил беше три тънки папки с оранжеви етикети върху бюрото си, разперени като огромни карти за игра. От надписа по етикетите се виждаше, че са изпратени от Разузнавателното управление на МО. Кодовите думи „Фронтон“ ми подсказваха, че вътре има копия от необработените агентурни сведения, отпечатани на така наречената хартия за секретни материали^[4]. От това в главата ми се включиха много неприятни звънчета и сирени. Погледнах по-внимателно към втората папка, която беше прегъната по средата, което издаваше факта, че е била сгъвана и след това изглаждана. Тази малка буба е лазила насам-натам.

Едно жълто самозалепящо се листче с карикатура на смотан компютърджия нареждаше: „Пинки, моля те, върни тези три папки възможно най-бързо. Задникът ми ще стане на парченца, ако шефът разбере, че липсват.“ Бележката носеше инициал „Х“. Щях да разбера кой, по дяволите, е Х, защото точно такъв теч може да унищожи (и всъщност току-що беше го сторил) някои от агентите на Аликс Джоузеф от група ННС — неизвестни неприятни страни. Сега знаех как е изтекла информацията. Пинки е дал папката на Бентли. Бентли я е пробутал на Ли Чимен, който я е прочел и я е върнал обратно. Но Ли я беше сгънал и пъхнал в джоба си, за да може да я дочете след обяда.

Ето един урок от реалния свят, приятели: небрежното използване на разузнавателни материали води до смъртта на хора. И преди е ставало. Когато израелците разпространиха необработената информация от заплатения си шпионин Джонатан Полард, някои документи достигнаха до ръцете на КГБ, стария съветски разузнавателен апарат. Чрез внимателен анализ на произхода на необработената информация Съветите бяха успели да проследят източниците, от които бяхме я събрали. Неутрализираха — убиха — тези източници и нашият поток с разузнавателна информация пресъхна.

Аликс Джоузеф работеше под прикритието на посолството. Това може и да й даваше дипломатическа защита. Но не я правеше устойчива на куршуми. И нейните полеви агенти — японците, китайците, малайзийците, филипинците или други чуждонационални, работещи в нейната мрежа — очевидно също не притежаваха такава устойчивост.

Пинки беше ги издал просто като е показал тези папки с обозначение „Фронтон“ на Бентли Брендъл. А Брендъл? Той беше подписал смъртната присъда на агентите с показването на папките, или поне една от тях, на Ли Чимен.

Толкова ядосан бях, разярен от Пинки за шибаната му тъпота и от Бентли Брендъл за това, че е шибан предател, че едва се владеех. Но владеенето, приятели, е същността на воина. И затова насочих гнева си, превърнах го в енергия, решимост и воля и продължих да мърдам очи.

От съдържанието на най-видимите от половин дузината паметни записки от Белия дом (до една обозначени като свръхсекретни и адресирани „До: контраадм. П. Прескът III, От: ББ“) заключих, че последната задача на Пинки е била да провери за някакъв евентуален инцидент, възникнал може би в Южнокитайско море, в който са участвали Военноморските сили на САЩ.

Как стигнах до това заключение? Ами ВПМ (което означава въпросната паметна записка и се произнася въ-пъ-мъ) започваше така:

Пинки — наложително провери всички движения на ВМС САЩ през последните четиринадесет дни в два квадранта. Първият е ограничен от 105 и 110 градуса източна дължина и 0 и 5 градуса южна ширина. Вторият е 122 до 124 градуса източна дължина и 24 и 26 северна ширина, и ми изпрати резултатите максимално бързо.

Разчитам на теб за резултатите, както винаги. Дръж ги, тигре!

Нямах представа какво е търсил Пинки във втората оперативна зона — тази малко на север от тропика на Рака. Но знаех, много добре знаех първата. Това е квадрантът, който включва проливите Белитунг, в което място започваше маршрутът на моята група „Тюлени-Алфа“, завършил с потопяването на „Принцесата на Нантон“. Кучият син се опитваше да проследи мен — само че не знаеше точно тази критична информацийка.

Е, как бе подходил Пинки по въпроса? Ами от фъшкиените заврънкулки по бележника му и по надрасканите телефонни номера и териториални кодове виждах, че се е обаждал на всичките си съученици в Тихоокеанския флот и в Щаба на Тихоокеанския флот в Хавай и е питал дали се говори за тайни или секретни дейности в Южнокитайско море. Не беше намерил нищо — с удоволствие мога да докладвам, че е твърде тъп, за да си направи труда да провери други бойни командири, например ВВС и по-точно Първа ескадрила за специални операции на 353-та Специална оперативна група към Командването за специални операции във военновъздушната база Кадена, Окинава.

Но, разбира се, беше използвал открита линия, когато се е обаждал до приятелите си — това се виждаше от дневника на телефона. Което означаваше, че всеки шибан китайски, японски, руски, корейски и австралийски събирач на информация с достъп до комуникационно разузнавателно оборудване, сигнално разузнавателно оборудване или техническо разузнавателно оборудване е слушал искането на Пинки за информация и са започнали собствени издирвания.

Очевидно приятелчетата на Пинки бяха му осигурили информация, макар и да не знаеха нищо. Имаше половин дузина съобщения със сини етикети (поверително) от Щаба на Атлантическия и Тихоокеанския флот. Аз дръпнах стола си по-близо, усмихнах се на Авенир, продължих да говоря и започнах да чета, колкото мога:

„Не са докладвани действия на ВМС в указаните оперативни зони“ — пишеше в едната.

„Няма действащи оперативни планове за указаната оперативна зона в посочения период от време“ — съобщаваше втората.

„Оперативното подводно командване докладва, че подводница «Скорпион», работеща извън посочената оперативна зона, е прибрала група от ВССО^[5], командвана от полковник Ричард (без презиме) Марчинко, след неуточнена мисия за обучение“ — четеше се в телеграмата под нея.

Много бих искал да видя четвъртата, но трябваше да размествам листата, а не исках да насоча вниманието на Авенир към действията си. Председателят искаше да му осигуря агентурна информация за нещата, които стават тук и в Съвета за национална сигурност. И щеше да получи агентурна информация: изглежда, Съветът се опитваше да шпионира Военноморските сили.

Добре — виждам ви там. Питате как съм можел да прочета всичко това, след като страниците на бюрото са били поставени обратно. Е, приятелче, четенето на обърнати страници може да е бързо изчезващо изкуство, но си остава качество, което е важно за промишлените шпиони, агентите от разузнаването, журналистите и други отбрани куки — включително moi.

Аз не съм учил всичко това в шпионско училище или на някой семинар по черни изкуства. Научих се да чета обратно и отзад-напред преди години от един словослагател и коректор на име Нийл Шайн, който отговаряше за отпечатването на вестника „Свети Ладислаус Унгарски“ в епархията в Ню Брунзуик, щат Ню Джърси, когато той не набираше думите за още дузина други издания в печатницата си в квартала. Вижте, в дните преди компютрите наборът се правеше с разтопено олово в едни смехотворно сложни машини, които се наричаха линотипи. Страницата се изчита на коректури в каси с букви от твърдо олово, отлети от линотипа и после поставени в редове за отпечатване. Думите се набираха обратно и отзад-напред, за да може, когато образуваните от тях форми се пуснат през пресата, всичко да излезе отпечатано както трябва.

Та като тийнейджър работих и малко за Нийл Шайн — разнасях пакети, почиствах старото олово, помагах му да го претопи, за да го отлее отново и накрая, помагах да чете за корекции. Трябваше му известно време, но успя да набие в главата ми мистериите на четенето на обратно и отзад-напред достатъчно добре, за да хващам печатни грешки, неправилен правопис и пунктуационни гафове в касите с букви, разхвърляни по целия цех. Ето поредния пример за значението на нещо, което като хлапе смяташ, че не е важно, за да установиш в по-късния си живот, че то ти се отплаща — и се отплаща добре.

Значи аз мога да вляза в някой кабинет и да седна, да говоря с вас, като през цялото време чета и записвам в паметта си всяка шибана записка на бюрото ви. Това изкуство неведнъж е спасявало словашкия ми задник. И сега, докато четях и пиех превареното си кафе, изправил напред малко пръстче като шибана светска дама, разбрах какво ставаше, мамицата му: след като имаше задачата да провери какви инциденти са ставали в Южнокитайско море и след като знаеше, че аз съм бил в района, Пинки е решил да разбере какво, мамицата му, правех в същия район, който той трябва да провери.

Доколкото разбирах, нямаше голям успех. Вярно, бяха успели да стигнат до командира на „Скорпион“ — една телеграма от капитан Дейв Бранкато, насочена през центъра за комуникации с подводниците в Пърл Харбър, съобщаваше къде ме е прибрал. Но, продължаваше съобщението, нямал представа откъде съм дошъл или какво съм правил, освен че съм седял без бензин и половин час съм се люлеел като коркова тапа. Това и фактът, че сме смърдели толкова лошо, та е трябвало да ни измият с маркуча, преди да ни пуснат под палубата.

Бог да благослови председателя за настояването му да се измъкнем колкото може по-далеч от мястото, в което потопихме „Принцесата на Нантон“. Бяхме се тревожили за китайците — но планирането му ни бе спасило от Пинки.

Имаше съобщение и от командващия Тихоокеанския флот, който потвърждаваше, че е издал нареждане да ме търсят, когато присъствието ми било поискано от контратерористично звено на японската полиция.

„Марчинко беше открит чрез кабинета на Комитета на началник-щабовете. Искането е насочено през главнокомандващия военноморските операции. Нямал е контакт с Пърл Харбър до този момент и причините за присъствието му в гореописаната оперативна зона остават неизвестни.“

Командващият Тихоокеанския флот добавяше, че неговата служба е изпратила хеликоптер, който да ме вземе от еди-коя си позиция, и самолет, който да ме прибере от Сингапур и да ме закара в Токио. Край на историята. Имаше и електронна поща от адмирал Грей — командира на базата в Йокосука, който заявяваше, че няма представа откъде идвам и че всъщност аз дори не съм проявил достатъчно уважение, за да му се представя и да докладвам присъствието си на неговата свещена територия.

Накрая едно рязко съобщение от секретаря на генерал Крокър (разузнавач) казваше, че полковник Ричард (без презиме) Марчинко е временно назначен към разузнавателната служба на кабинета на председателя и че неговите задължения не са ничия работа освен на председателя, така че, вървете на майната си.

По принцип Пинки не я беше докарал доникъде, що се отнася до мен. Това беше добрата новина. Лошата се състоеше в изгладената, но все още очевидна вертикална гънка на папката с надпис „Фронтон“. Първото, което трябва да направя, щом изляза оттук, е да се обадя на Аликс Джоузеф и да й кажа, че тя — и нейните мрежи — са издадени на врага. Нищо чудно, че губеше хора. По дяволите, щеше да се наложи бързо да спре всичко, преди хората на Ли да ги приберат — ако още не са започнали.

Планирането ми беше прекъснато от апарата на бюрото на Авенир. Обаждаше се Пинки с магарешкия си рев:

— Готови сме за полковник Марчинко.

Каза още, че тя може да ме доведе долу. Изражението, което премина през лицето й, докато го слушаше, издаде какво мисли за шефа си. Но се усмихна като професионалист, стана, изглади роклята си около скута, както често пъти правят достойните жени на определена възраст, и после ми кимна да я последвам.

Поведе ме обратно до коридора. Отидохме до стълбището, слязохме един етаж, завихме наляво по площадката, след това направихме бърз десен завой и тръгнахме по дълъг, безупречен коридор. Авенир спря пред една красива, добре запазена врата с панели от кленово дърво, извади ключ на дълга стоманена верижка, измъкна верижката през главата си, вкара ключа в ключалката, завъртя го, докато отвори вратата, и окачи верижката с ключа обратно през главата си.

Отвори вратата, отстъпи и кимна да влизам.

— Моля, влизайте, полковник — каза тя с едва доловима неприязън в гласа си. — Те не обичат да ги карат да чакат.

Постъпих както искаше. Тя внимателно затвори вратата зад мен откъм страната на коридора. Чух как краката й потропват в декресчендо и затихват в далечината.

Значи щях да дам соло-представление. Е, нямах нищо против — знаете колко обичам светлините на сцената, особено когато съм разярен. Спрях и се огледах. Намирах се в малко фоайе с красив гипсов таван, висок към четири метра. Една картина с маслени бои от деветнадесети век на Боном Ришар^[6] висеше на дясната стена, монтирана над масичка в стил „Чипъндейл“^[7]. На отсрещната стена висеше огромна фотография на част от Вашингтон. До вратата се извисяваше старомодна закачалка за дрехи с поставка за чадъри. Килимът на пода беше „Обюсон“^[8] — античен при това. Ще ви кажа нещо: и шибаната министърка на Военноморските сили няма толкова приятно фоайе пред кабинета си.

Право напред имаше чифт красиво гравирани дървени врати, високи към два и половина метра. Разгледах касите. Големите панти означаваха, че вратите се отварят навън, в моя посока, така да се каже. Хванах топките с ръце и ги тихо завъртях за проба. Работеха отлично.

Поех дъх дълбоко, подготвяйки тялото, мисълта и душата си за смъртен бой точно както бих постъпил, когато трябва да скоча на сляпо във вражеска територия от девет хиляди метра. Излизах на сцената — а тук безупречното, смъртоносно представление беше също толкова важно, както на борда на „Принцесата на Нантон“.

Но тук не ми трябваха пищови по китайски върху косматите ми длани. Нямах нужда от оръжия със заглушители или щурмови ножове, закачени с ленти за жилетката ми за близък бой. Гневът ми от онова, което се вършеше срещу моята страна, ме мотивираше, а за тази среща имах най-смъртоносното нападателно оръжие, което познавам — moi.

И, да — не смятах да вземам пленници.

Завъртях полираните дръжки, изчаках резетата да щракнат, след това дръпнах големите врати навън към себе си.

(Влиза Свирепия, в центъра на сцената.)

Замръзнах на вратата за ефект — и за да се концентрирам върху заплахата. Това беше грешка: гледката за малко не ме обърка. Гледах хипнотизиран през огромния, богато мебелиран кабинет, зад античното бюро от махагон и с облицован с кожа плот, към петте прозорци, високи два и широки един метър, зад които северната врата на Белия дом и земята пред него се простираха в добре излъскано великолепие. Вляво от мен се намираше диван в кралски стил, покрит с тапицерия на вертикални червени, зелени и сини ивици. От двете му страни стояха два кожени фотьойла и групата се допълваше от масичка за кафе в стил „Кралица Ана“. Зад масата стояха изправени знамената на Съединените американски щати и тъмносиньото, позлатено по краищата знаме с президентския печат. Голям офис-скривалище, а?

Префокусирах вниманието си. Пинки Фъшкията, седнал мирно във фотьойла, който гледаше към прозорците, се изви като тирбушон, като изглеждаше чудесно, възхитително (поне на мен) притеснен. Зад него, седнал като цар зад бюрото си, заклещен натясно — дори некомфортно — във високия съдийски стол от кожа и махагон, поради обиколката си, се намираше Н³ДГ, известен още като мистър пет на пет, познат също като Бентли Брендъл. Той веднага си спомни плитката ми от ресторант „Хунан номер едно“. Очите му се разшириха, а после, доколкото бързо можеше да се овладее, се пребори с чувствата си и неутрализира изражението си. Но не преди да видя какво стана. Да — пипнал го бях в лошо упражняване на занаята точно както Ли Чимен бе хванал мен.

А опитът му да скрие това ми предаде неволно послание, каквото аз бях дал на Ли. Вижте, нямаше причина да крие факта, че по една случайност се срещнахме в ресторант. Освен, разбира се, ако имаше какво да крие. Като например папката, която бе дал на Ли Чимен.

Отбелязвайки и завеждайки в архива реакцията му, приключих с огледа. От дясната ми страна и точно зад стола на Бентли стоеше същото охранителче с бебешкото лице, което беше го взело вчера от ресторант „Хунан“. Хлапето „Армани“ носеше друг костюм за хиляда и седемстотин долара — този път сив на тънки райета. Големият му пропуск за Белия дом носеше голяма буква „V“, от която разбрах, че не е от федералните, а е полицай под наем. Това означаваше, че не носи ютия — или някакво друго оръжие, — защото като посетител трябваше да преминава през същите детектори на метали както мен. Тази информация също беше отбелязана и заведена в архива.

Дотук със сцената. Време беше да се залавям за работа — в края на краищата ставаше дума за човешки живот. Пристъпих през вратите, като ги затворих след себе си и погледнах към Пинки.

С удоволствие мога да докладвам, че изглеждаше ужасно. Тъй като Пинки никога не спортува, униформите му винаги висят върху тъпанарската му, кльощава фигура. В Белия дом униформата е цивилни дрехи. И колкото зле да изглежда в униформа, в костюм Пинки е още по-зле. Първо, кучият син е стиснат и затова си купува дрехите от „Файлин“ или от евтинджийските магазинчета за конфекция на кило по междущатско шосе 95 на границата между Вашингтон и Северна Каролина. Второ, тъй като Пинки рядко носи цивилни дрехи, костюмите също не му стоят добре.

Докато Фъшкията се бореше да стане на крака, забелязах, че е още по-зле облечен от обикновеното. Може и да носеше костюм на сини райета, предпочитани от щабарите в Съвета за националната сигурност, но тъй като той съдържаше повече полиестер отколкото вълна, висеше по него като евтина найлонова завеса за баня. Всъщност виждаше се къде закачалката е оставила груб белег на ръбовете на крачолите му. Ръкавите на сакото бяха толкова дълги, че висяха много по-надолу от безкосмените му кокалчета. Между не съвсем бялата яка на ризата и кожата на кльощавия му врат имаше един сантиметър разстояние. Вратовръзката му приличаше на бракувана от някоя от сергиите на колела по авеню „Кънектикът“, на които се продават вратовръзки с щипки, предпочитани от бармани и полицаи в извънработно време. Повярвайте ми, картината не беше много приятна — а това изпълни неуправляемото ми сърце с нова радост.

О, имаше още: косата му, склонна да се изправя, сякаш лизната от крава, когато е напрегнат, стърчеше право нагоре. Втора лизната коса отдясно на главата му се виреше косо, сякаш е завирал пръста си в контакта. Разбрах, че е в изключително силен стрес. А от напрегнатата, трудна и направо некомфортна обстановка тук стресът, изглежда, е бил изцяло създаден от самия Бентли Брендъл.

Дебелакът се вдигна с мъка от големия стол и заобиколи огромното бюро, като се заклатушка в посока към мен. Огромните му бедра се триеха едно в друго, а лявата длан търкаше рядката коса по оплешивяващата му глава. Работеше по риза — добре износена бяла риза стил „Оксфорд“, ако трябва да бъдем точни. Носеше същата изцапана със сос вратовръзка, която развяваше в „Хунан“. Бледосивите му раирани панталони, разрязвани, за да му осигурят десетина-петнадесет допълнителни сантиметра в кръста, чиито торбести маншети висяха пет сантиметра над обувките с кафяви носове, се опъваха от двойка евтини червени ластични тиранти.

Цялата комбинация произвеждаше странна, абсурдна, дори смешно карикатурна прилика с Хомър Симпсън^[9]. Всъщност в сравнение с Бентли Брендъл жалкият шивашки напън върху Пинки изглеждаше като костюм на шибания Бо Брамъл^[10].

Но ще ви кажа нещо: тоя Бентли имаше глас, пълен със звън на златни камбанки като на шибан продавач на ролс-ройсове. Глас, за който човек просто знаеше, че прави пари — същият тембър, дето ти казва „ела и ги вземи, докато са още тук“, глас на шибан водещ на телевизионна игра, на измамник от къща за продажби на търг или на проповедник от онези, дето вдигат палатка днес, а утре ги няма.

— Бентли Брендъл, специален консултант на президента по въпросите на националната сигурност и дипломацията — разля чаровно думите той.

След това поведението и тембърът на гласа му се промениха. Хлъзгавостта изчезна, заменена от неприятни, грозни, агресивни вибрации.

— И съм притеснен от факта, че напоследък чувам много тревожни неща за вас, Дик — изсумтя той, като протегна годната си за свинска пача ръка към мен.