Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seal Force Alpha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 7

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-014-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3400

История

  1. — Добавяне

Глава
3

Завладяхме кораба в 04:53, включихме автопилота и намалихме скоростта на „Принцесата“ на пет бавни възла. Екипажът се оказа от тридесет и осем души, включително охранителната част от шест жондуи, които всъщност бяха жондръвници. Въпреки че имаха най-доброто оборудване, произвеждано в Китай — от противокуршумните жилетки до пистолетите и негорящите униформи, също произведени там, — нямаха волята да се бият. Освен това бяхме ги изненадали напълно, а те не се оказаха добре обучени за реагиране в критични ситуации. Екипажът на кораба понесе предвидените 100 процента смъртност. Моите рани бяха далеч по-леки. Пачия крак щеше да се нуждае от осем или девет шева в месестата част под лакътя на лявата си ръка. Малката бира загуби върха на един пръст — никаква представа нямаше къде, но шибаната му ръкавица подгизваше от кръв и никога вече нямаше да може да ми казва, че съм номер едно със среден пръст. Отсега щеше да показва само, че съм номер две-трети.

Увихме раната колкото можахме по-добре и му казах, че новата му задача при ексфилтрирането ни е да се прави на приятелче. Но не наше, а на акулите.

Аз ли? Аз бях с обичайните след схватка рани и натъртвания, но нямаше нищо, което да не може да се оправи мигновено с два обикновени аспирина, здравословна порция джин „Бомбай сапфир“ и накисване между двойка топли бедра. А, да — Гадния беше успял да си навехне глезена, като слизал по стълбата в котелното. Питате какво е станало? Мигновена болка, какво. Сложихме му шина от една метална лавица, надеждно я превързахме и му дадохме радиопозивната Гръндъл Накуцващия.

Изпратих Накуцващия, Алигатора, Пачия крак, Малката бира, Пик и Бумеранга в трюма, за да проверят товара и да разположат взривните заряди. Нод Дикарло, чийто стаж включва големи дози тайна работа в шпионски операции из живописни места като Панама, Ирак, Ливан и Босна, дойде с мен за търсенето на разузнавателни данни. Измъкнах един от двата водонепропускаеми сака в жилетката си. Еди измъкна един от своята.

Така, както човек забелязва за първи път някои неща, след като ги е гледал цял живот, открих, че саковете са правени в Китай. Е, това какво е, поетична или иронична справедливост?

Започнахме от мостика: дневника на „Принцесата на Нантон“, схемата на радиочестотите, главната навигационна и пълен комплект други карти — всичко отиде в сака. Когато очистихме каютата на капитана и минахме през тази на старшия машинист, Нод започна да ръмжи.

— Да, но не, сър, вече имаме два пълни сака.

И натъртваше на „сър“ — казваше го така, сякаш ме нарича псе[1].

Два пълни сака ли? Да — навярно бяхме събрали петдесетина кила хартия, документи и разни други неща. Може би взехме твърде много. Искам да кажа, че дори свалих етикетите от дрехите на труповете на жондуите. Но не е лесно, когато не разбираш езика, а и нямаше да можем да дойдем пак там, където „Принцесата“ отиваше. Освен това предпочитам да свърша работата си докрай, а не да събера частична информация.

Горд като Черната брада[2] или Дългия Джон Силвър[3] с плячката си, оставих Нод да се оправя с каютата на втория помощник, столовата и радиокабината, извадих втория сак от жилетката си и се отправих към каютата с голямата каса. Труповете там не съдържаха нищо интересно за мен освен личните карти и портфейлите. Забелязах, че всеки от тях има малка синя татуировка на зъл дракон, увил се около котва. Това го носеха на обратната страна на дланите си в мястото на събиране на палеца и показалеца. Направих снимки на татуировките, за да ги добавя към архива си. Китайските офицери — овцифери бяха, познах ги, приятелче, по дрехите, — нямаха документи. Нямаха нищо и в портфейлите си освен китайска, корейска и японска валута заедно с пачки сингапурски петдесетдоларови банкноти. И нищо друго в джобовете им освен:

1. една мокра (ъъх) кърпичка;

2. две химикалки;

3. два пакета цигари „Марлборо“ и две евтини газови запалки.

Но и двамата нямаха лични карти. Нито пък портфейлите им съдържаха шофьорски книжки или други официални документи за самоличност, каквито обикновено се срещат в портфейлите на военните или държавните служители. Това ме направи мнителен. Хората в униформа, особено офицерите, винаги носят документи, за да показват кои са, кой трябва да им козирува и къде могат да идат и къде — не. Отсъствието на лични карти и други документи ми подсказа, че са на тайна мисия. Направих им снимки с дигиталния фотоапарат. Ще пуснем изображенията в компютъра на Армейското разузнаване и ще видим дали ще възбудят нечий интерес.

Огледах каютата сантиметър по сантиметър. В гардеробите имаше комплект униформи от тези, дето не се мачкат, два цивилни панталона, евтини колани и допълнителни ризи от изкуствена материя. В обувките не се виждаше нищо. В гардеробите нямаше скрити отделения — прокарах внимателно пръсти навсякъде по стените и ъглите. Имаше и две куфарчета от изкуствена кожа. Изсипах ги. От единия изпадна смачкана бележка с китайски (японски? корейски?) йероглифи. Замина в сака. Другата съдържаше подробни карти на градове като Пусан, Джакарта и Сингапур. Разгънах всяка една и потърсих обозначения. Факт е, приятели, че дори и най-интелигентният офицер от разузнаването понякога обозначава непознат град като мястото на предстояща тайна операция, с което дава на хора като мен голямо предимство при нагласяването на засада за лов и убиване на повече от нормалната дажба лоши типове. Картите може и да бяха добре използвани, което късче информация се издаваше от накъсаните ръбове на сгъвките, но нямаше никакви обозначения. Въпреки това заминаха в сака.

Не намерих нищо под тънките, неравни дюшеци (нито пък вътре в тях). Бюрото беше чисто. Проверих под проснатия върху него линолеум. Nada. Прегледах единственото чекмедже и открих половин дузина корейски списания с мадами, две добре използвани списания „Плейбой“ и няколко компютърни разпечатки на китайски. Разпечатките отидоха в сака.

Очевидно всичко важно се намираше в касата. Ако помощник-машинист първи клас Стиви Уондър беше с нас на тази мисия, щеше да се позабавлява с нея. Но тъполикият бивш морски пехотинец отсъстваше. Остана във Вашингтон, за да си вземе изпита за старшини. Провеждат го само веднъж в годината в тези времена на съкращаване на щата и ограничени възможности за повишение. И въпреки че не беше учил за изпита — много зает бе да ми помага в Близкия изток, за да може да се занимава сериозно с четене, — не можех да му позволя да дойде с мен да си играе на стрелба и плячкосване, защото трябваше да превърне един голям молив „Хаш 2“ в малко като фас парченце, задрасквайки верните отговори на въпросите от тестовете и да получи доста закъснялото повишение в клас E-7.

Хей, Военноморските сили може и да не стоплят, но имат нужда от старшини като детето-чудо Уондър и аз исках повишението му. Затова той остана там, а аз — тук и гледах проклетата сива стоманена каса, която трябваше да отворя и смачкам като li’tzou, както наричат орехите на този плавателен съд.

Внимателно я огледах с прожектора си. Не е редно да си играете с нещо, което може да е минирано, а ако тази каса беше моя, щях да съм я минирал.

Но пък не всички са като мен. И не виждах нищо страшно, мръсно и гаднярски гадно наоколо.

Ето защо предприех методичен оглед ОДД — от горе до долу. Бравата изглеждаше проста като за градинска порта — военен модел с шифър, сещате се де, дето се отварят така: „четири пъти след нулата, до тридесет и две, след това три пъти наляво до осемнадесет, след това два пъти надясно до петдесет и девет и после наляво до нула, и Сезам се отваря“.

ВСБШ — въпросната секретна брава с шифър — беше монтирана на планка с размери към двадесет квадратни сантиметра. Вляво от ВСБШ имаше една-единствена дръжка, задействаща резетата след освобождаване на блокиращите щифтове. Самата врата влизаше леко навътре в тялото на касата. Между вратата и касата се виждаше огнеустойчив уплътнител.

Едно време такава касичка се разбиваше чрез игра с шифъра — слушане със стетоскоп или електронно подслушвателно устройство, докато щифтовете падат uno след uno[4]. Но това изисква време — и чувствителност. А време и чувствителност са две качества, които не притежавам в изобилие. И затова, въздържайки се от полова предигра, измъкнах една тенекиена кутия с експлозивна пяна от бойната си жилетка, навих пластмасовата дюза на мястото й и много внимателно напръсках струйка леплива пяна около бравата така, че да проникне под циферблата.

После залепих парченце експлозив „Семтекс“ колкото дъвка под циферблата, там, където се падаше шест часът. Вмъкнах в експлозива един механичен детонатор с петнадесетсекундно задействане, активирах го и изхвръкнах от Додж сити[5], за да скрия задника си в коридора.

Когато димът се разчисти, влязох обратно. ВСБШ беше отлетяла в другия край на каютата. Завъртях дръжката от ляво на дясно, резетата се освободиха и — Сезам, отвори се, мамицата ти — вратата се завъртя докрай.

Започнах от горния рафт. Имаше пари — тридесет или тридесет и пет дебели късчета добре използвани стодоларови банкноти на нашия чичо Сам. Натъпках парите в сака. Приятно е, когато китайците помагат да изплатим националния си дълг, нали?

Имаше три тънки дневника. Те също заминаха в чантата, както и половин дузина дебели папки, натъпкани с листи.

Но онова, което открих на третия рафт, ме накара да ахна. Там имаше две папки, от онези със спиралите, дебели към два и половина сантиметра всяка. Кориците им бяха бели, с диагонална оранжева лента от левия долен ъгъл към десния горен. Папките носеха печата на Министерството на отбраната на САЩ. Една от тях имаше НОМЕР ЕДНО, другата — НОМЕР ДВЕ. И на двете се четеше:

СВРЪХСЕКРЕТНО

НЕБЕСЕН КОН

ГОЛЕМИЯ БРАТ

ТЕХНИЧЕСКО РЪКОВОДСТВО

За реакцията ми, когато вдигнах шибаните папки, сякаш са нагорещени до червено, а в известен смисъл си бяха точно такива, съществува една стандартна литературна фраза. Тя е: Посрани Боже!

Позволете ми да се отклоня достатъчно дълго в този момент за малък урок по класификация. Независимо от онова, което правят в Холивуд и по телевизията или от заплетените безсмислици на авторите на шпионски/военни/техно/трилъри, има три и само три класификации за сигурност на документи и проекти.

• ПОВЕРИТЕЛНО. („Материал, който изисква защита и непозволеното разкриване на който основателно се очаква да навреди на националната сигурност.“) Поверителните материали се обозначават със син етикет.

• СЕКРЕТНО. („Материал, който изисква значителна степен на защита и непозволеното разкриване на който основателно се очаква да навреди сериозно на националната сигурност.“) Секретните материали се обозначават с червен етикет.

• СВРЪХСЕКРЕТНО. („Материал, който изисква най-високата степен на защита и непозволеното разкриване на който основателно се очаква да навреди изключително сериозно на националната сигурност.“) Свръхсекретните материали са обозначени с оранжев или жълт етикет, според агенцията, за която работите.

Това е. Точка. Край.

Е, за допълнителна защита на информацията от непозволено разкриване свръхсекретните материали често пъти се обозначават с кодова дума или пък се използва системен организационен подход, познат като обезпечаване на ограничен достъп.

Нека първо дефинираме кодовата дума. Просто казано, кодовите думи са секретни наименования за обозначаване на поверителни разузнавателни данни или програми. Например през 1960 г. Агенция безименна и Военноморските сили проведоха съвместна свръхсекретна операция за подслушване на съветските военни комуникации, като накараха тюлени да лепнат подслушвателни устройства на телефонни кабели по дъното на Финландския залив, непосредствено до ленинградското пристанище, от съветската военноморска база „Сосновый бор“ до регионалния военен щаб в Зеленогорск. Тази свръхсекретна програма носеше кодовите думи „Айви белс“. Тази очевидно се наричаше „Небесен кон“.

Следва обезпечаването на ограничен достъп. На военноморскоговор това е (и тук ще цитирам дословно, но поради съображения за сигурност не мога да ви кажа от какво цитирам): „Създаването и управлението на организация, мрежа или система, или проект така, че информацията за персонала, вътрешната организация или дейностите на един компонент се предоставят на всеки от останалите компоненти единствено до степента, необходима за изпълнение на възложените задачи.“ Ето защо е напълно възможно човек да има позволение по кодова дума за една част от даден проект, но не и за останалите. С други думи, може да ви е позволено да знаете за „Небесен кон“, но не и за някои негови части, обозначени с още по-секретни поредици от кодови наименования.

Разбрахте ли? Добре. Защото ще се наложи да си спомните всичко това само след няколко страници.

Окей, ето ме сега тук, на борда на китайски кораб, пред китайска каса за документи, хванал в ръце три свръхсекретни, класифицирани с кодова дума технически наръчници за проект, толкова поверителен, че дори аз съм напълно настрани. Виж ти каква ирония.

Взех папките, положих ги върху остатъците от бюрото и ги разгледах. Мамицата му — всичко изглеждаше дотолкова реално, че започнах да ставам много, много нервен. Още повече се изнервих, когато видях подчертаните с маркер раздели, повечето от които имаха ръкописни бележки на китайски в полетата си.

Вижте, ще ви кажа няколко неща за проекта „Големия брат“. Мога да ви светна само малко, защото толкова знам.

В миналото може и да сте чували да споменавам концепцията БДК2[6]. Днес тази система е разширена и подобрена и се нарича К4РЗВ, изпълващо устата съкращение за Командване, Контрол, Комуникации, Компютри За Воина[7]. К4РЗВ е интегрирана система, която позволява на хора като мен да получават информация в реално време на бойното поле, без да се налага да преминават през безкрайни нива късопишковци от разузнавателните служби, изповръщани щабари, неизпълнителни мениджъри на средно ниво и други бюрократични пречки пред мисията.

С К4РЗВ мога да се включа и да източа необходимата ми информация — всичко от изображения в реално време до обозначения на целите, топлинни образи и спътникови карти — точно когато ми трябва. Тази технология е на мое разположение като командир на тюлени и в момента.

Но това не е всичко. К4РЗВ е програма с ограничен достъп. Тюлените като мен виждат само най-основните й неща. Нагоре по стълбицата обаче съществува една високоразвита версия на К4РЗВ, за която само съм чувал, защото дори кодовите думи са секретни, и която до момента не бях сигурен, че е проектът „Големия брат“, обозначен, както научих току-що, като „Небесен кон“.

Според най-новата информация от СЛУХРАЗ[8] „Големия брат“ използва редица елементи на старата система БДК2. Което означава, ако правилно съм разбрал подслушаното из кенефите, че мога не само да получавам тактически данни, но и да се бъзикам с телефоните и радиоапаратурата на врага, да им се изсера на радара и други средства за получаване на образи и да унищожа командно-контролните му способности. И най-хубавото — този „Голям брат“ К4РЗВ се събира в сандъци колкото куфари (два на брой, както разбирам от наръчниците пред себе си), може да работи на батерии при нужда и тежи петдесетина кила.

Или поне така казват. Аз нямам никаква представа, защото, както ви казах, нямам шибано позволение да знам за „Големия брат“, въпреки че, изглежда, за китайците това не се отнасяше.

Започнах да преглеждам наръчниците. Не ми трябваше много време, за да разбера, че шибаната система е по-мощна, отколкото се говори. Много лесно беше да превземеш цяла една страна — поне някоя малка или средно голяма. Страни като Саудитска Арабия, Кувейт, Гватемала, Хондурас, Куба или Сирия бяха лесни. Германия, Франция или дори Русия биха се опънали, но може би и те не биха устояли.

Чрез „Големия брат“ можете да се включите във всичко — от секретните военни комуникации до местните служби за управление на въздушния трафик, полицейските радиочестоти, клетъчни телефони и излъчвания на къси вълни. Да ги следите… по дяволите, та ако искате, можете дори да излъчвате в ефир по шибаното радио и телевизия. Можете да прослушвате телефонни мрежи — даже и новите цифрови телефони. Можете да програмирате шибаната цел и да получите радарни изображения на системите с ракети земя-въздух и земя-земя. Можете да командвате и контролирате военни самолети и да оценявате целите си така добре, както всеки един проклет самолет АУАКС. Можете да излъчвате неподслушваеми съобщения чрез потайно използване на сигурните приемо-предаватели на Агенцията за национална сигурност — или чрез френските, английските, израелските, китайските или руските разузнавателни спътници, ако искате. За възможностите на това, в което гледах, съществува технически термин в средите на воините със специални методи. Той е: Невероятно, мамка му!

Унесът ми бе прекъснат от настоятелното ръмжене на Гадния в слушалката:

— Шкипере, по-добре ела веднага…

— Къде си?

— В товарната част на кърмата — втория отсек.

Слязох по една голяма стълба и три малки стълбички и се насочих назад. Виждах, че хората са прегледали товара напълно. Всеки сандък, кашон, щайга, кутия и контейнер бяха отворени и разгледани. Прекрачих две порцеланови тела за лампи. Мина ми през ума, че май е хубаво, дето нападнахме кораба сега, защото бе повече от три-четвърти празен. Сигурно ако бяхме го превзели на излизане от Шанхай, щяхме да се нуждаем от цяла седмица, мамицата му, за да разгледаме всичко. Но бидейки сигурни от сканираните изображения от спътника ФОРТЕ (а да не говорим и за надеждната информация, според която китайците имат договор да продадат на Пакистан ракети), че частите за ракетите са все още на борда, оставихме да премине през по-натоварените морски маршрути, като предпочитахме да го нападнем в най-изолираната част от пътя му. Затова „Принцесата от Нантон“ бе разтоварила малко в Пусан, Корея, Йокохама, Япония, и няколко други места.

Бързо бяха открили ракетите. Имаше шест големи контейнера, същите, които според нашите сандъколози съдържаха гореупоменатите стратегически ракети със среден обхват. Разбира се, огромните дървени сандъци нямаха обозначения. Но сандъкът с ракета изглежда точно като сандък, направен да, ъъ, съдържа ракета. Виждах, че ядрените глави са опаковани отделно, по абсолютно същия начин, както ние транспортираме своите ядрени бойни глави.

Тези ракети бях очаквал да намеря. Изненадах се обаче от шестте произведени във Франция РКИЗ — Ракети „Круз“, Изстрелвани от Земята. Шибаните китайци дори не си бяха направили труда да ги скрият — намираха се в същия тип тактически водонепроницаеми контейнери, с които транспортирам своите оръжия по море. И всички контейнери носеха надписи на китайски.

Почесах се по брадата. Знаех, че пакистанците не се интересуваха от ракети „Круз“. Вече ги имаха със стотици с любезното съдействие на бившия Съветски съюз, Северна Корея и Франция. Вече бяха купили и стратегически ракети със среден до дълъг обсег от Пекин. Но пред себе си виждахме половин дузина тактически ракети със среден обсег 500, може би 525 мили. И то френски, а не китайски. Какво ставаше, по дяволите?

Е, нямах време да отговарям на този въпрос, защото пред себе си имах още много като него. Също толкова например ме объркаха руските щурмови автомати „Калашников“ в груби дървени сандъци с надписи на английски език — „Експорт — Завод за металорежещи инструмента Целиноград/МВД“. Буквите МВД ме притесняваха, приятели, защото означават Министерство внутренных дел, което се превежда на английски като Министерство на вътрешните работи. От наскоро събрания опит от Москва знаех, че МВД е най-корумпираното ведомство на бившия Съветски съюз. То се занимаваше с всичко — от контрабанда с ядрени технологии до продажба на наркотици по улиците.

Но това е друга история. Да се върнем към претърсването. Отворих повече от дузина сандъци с неизползвани полуавтоматични пушки СКС за съветската армия, скрити в сандъци с надписи на Московската фабрика за играчки. Имаше кашони с разнокалибрени пистолети „Токарев“ и „Макаров“, обозначени като соев сос за гъби. Имаше и други подобно маркирани сандъци с двадесетинагодишни съветски противопехотни мини, както и към два и половина тона (!) пластичен експлозив „Семтекс“, опакован в лесни за пренос десеткилограмови блокчета, както и четири-пет тона български, руски, украински и чешки патрони, внимателно увити в дебел черен найлон, опаковани върху палети и обозначени като чугун.

Ракети „Круз“? Руско оръжие? Муниции от Източния блок? Това не беше много логично. Всяка година китайците продават същия вид стока за милиарди долари и защо, по дяволите, им трябва да купуват и/или превозват руска, като буквално тонове от същите неща седят по складове в Шанхай и Гуанчжоу? Всъщност през изминалото десетилетие Китай беше включен доста нависоко в списъка на десетте най-големи продавачи на оръжие в света. Помните ли? Миналата година представляваха, както навярно би казало доброто списание „Билборд“, куршум номер две.

Сандъците с „играчки“ и „металорежещи инструменти“ бяха пирографирани и на кирилица. Прокарах ръка по грубото дърво на един от отворените сандъци. Не мога да чета руски, но разбирам достатъчно, за да схвана, че пирографираните надписи означават „Сандък 15 от общо 15“. Погледнах оръжията в него, след това направих сметки наум. Сандъците с „играчки“ и „металорежещи инструменти“ съдържаха достатъчно малокалибрено оръжие и патрони за снабдяване на малка армия или голяма партизанска група за повече от година. И аз разглеждах само малко количество от общата пратка. Не забравяйте, че бяхме нападнали „Принцесата на Нантон“ към края на плаването й.

— Препиши няколко серийни номера — наредих на Алигатора. — Да видим дали ще разберем откъде са.

Вижте, дори и тогава, дори и толкова рано в разказа ситуацията просто не се връзваше. Нещо намирисваше в тази сделка. И неприятната истина беше, че нямах никаква представа каква е горепосочената миризливост. Но разбрах, след като отидох четири метра по-навътре в кърмовия отсек, че няма време да спирам и да мириша барута като романтична девица.

Защо? Защото това, което виждах, не бяха ядрените ракети или оръжията, заради които ме извика Гадния. Това бяха двата алуминиеви куфара — всеки колкото голям куфар от старите, снабден с колелца и шифърни ключалки.

Гадния клечеше до един от тях, след като им беше разбъзикал шифрите и отворил ключалките като миди. Вътре имаше дебел черен дунапрен, издълбан, за да поеме съдържанието: няколко сложни електронни устройства от тип „черна кутия“. Някои от тях имаха малки екрани. Други — циферблати и бутони. Той беше ги извадил от номерираните им места в дунапрена, разпръснал ги в полукръг около себе си, след това поставил подредените, намотани и цветово кодирани кабели на отделно място, за да направи неофициална инвентаризация.

Наведох се за по-близък оглед. В единия имаше девет модула, а в другия — дванадесет. Всеки модул носеше надпис „Собственост на Съединените американски щати“ с малки букви. В едно от отделенията на куфара видях две книжки с меки черни корици колкото полева библия. Изскубнах едната и я отворих. Заглавната страница носеше сериен номер. На предната корица имаше земно кълбо, факел и спътник — емблема на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ. Над заглавието се четеше думата „СЕКРЕТНО“. Текстът, отпечатан с малки букви, представляваше изчерпателен списък на спътникови честоти и данни за орбити — нашите, както и на всички останали. Виждал бях такъв списък на бюрото на стария си приятел Тони Меркалди. Мерк го нарече списък за будалкане със спътници. Бързо прелистих книгата, след това се заех да разглеждам останалите неща.

Огледах всяко нещо, въпреки че нямаше нужда. Знаех какво сме намерили — устройство „Голям брат“ с всичките му технически наръчници. За Съединените щати това представляваше абсошибанолютен провал и го казвам съвсем сериозно.

Бумеранга вдигна една кутийка за отклоняване на радари, която би могла да превърне самолет или малък кораб в машина от типа „Стелт“ само с преместването на един превключвател. Тя не беше много по-голяма от уокмен. Разгледа я много внимателно. Погледна ме и я насочи към мен.

— Шефе на пичовете, струва ми се, че набарахме нещо много кофти, а? Направо нечестива работа. — Захили се като перверзен курвенски син, както умеят само калифорнийските сърфисти. — Истински се надявам да можем да си поиграем с него.

Бележки

[1] Игра на думи със Sir и Cur (псе, гадина). — Б.пр.

[2] Едуард Тийч, наричан също Черната брада (? — 22.XI.1718), един от най-известните пирати в историята, превърнал се в значителна фигура на американския фолклор. — Б.пр.

[3] Герой от романа „Островът на съкровищата“. — Б.пр.

[4] Един (ит.). — Б.пр.

[5] Град от филмите уестърни, в който се стреля безразборно. — Б.пр.

[6] БДК2, произнасяно бе-де-ка-две, означава бойни действия за командване и контрол. Това е, когато съчетаете оперативна сигурност, измама, психологическа война и физическо унищожение, за да елиминирате, повлияете, разстроите и унищожите командните и контролни възможности на врага.

[7] Смятате, че си измислям, нали, момчета? Е, не си измислям. Можете да намерите К4РЗВ в настоящия Речник на военните термини на Министерството на отбраната на САЩ, издаден от Комитета на началник-щабовете.

[8] Разузнаване по слухове.