Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (17)

Глава
17

То Шо и един нисък очилат служител на японските имиграционни власти, който с лъскавия си черен като акулова кожа костюм с три копчета, закопчани до едно, бяла риза с дълговърха яка и тясна черна копринена вратовръзка, приличаше на първообраза на японския агент-продавач на коли, стояха на стълбата, която се придвижваше към корпуса на боинга. То Шо изглеждаше изтощен. Стоеше мрачен на една страна, със скръстени ръце и нетърпеливо потропваше с крак.

Даде ми една забързана abrazo и поздрави момчетата ми с кратко коничи уа, преди да ни поведе надолу по стоманената стълба на асфалта, към двойка черни форд „Бронко“ със затъмнени стъкла и куп радиоантени. Огромните люкове на самолета бяха вече отворени — и нашият багаж с трите огромни сандъка с оборудване бидоха разтоварени от собственото си отделение, настрани от другите.

— Накарах ги в Рим да отбележат вашия багаж. Така е по-лесно и бързо — рязко обясни То Шо. Наблюдавах как човекът от имиграционните власти взе паспортите ни, положи ги върху капака на единия форд, вгледа се през дебелорамковите си очила към всяка от снимките и задоволен, че ние бяхме ние, постави малки листчета в горната част на визите ни, сложи чисто печат на всяко листче, преподреди документите в реда, в който ги получи, и ни върна всичко с учтив поклон.

Виждал бях същото само веднъж досега. В дните преди мира в Близкия изток израелците пъхаха листче хартия в паспорта ми и го подпечатваха, вместо да оставят постоянен печат. Така, когато пътувах до места като Саудитска Арабия или Кувейт, Оман и Алжир, тези страни, технически все още във война с Израел, приемаха паспорта ми.

Объркан, взех паспорта си и сведох глава, за да отговоря на официалната вежливост.

— Домо аригато — благодаря ви.

Служителят от имиграцията се поклони още повече.

— До иташимашите — няма защо.

Хванахме експресния път за града, като последните двадесетина метра ги преминахме в бавно лазене през натежалото от отработени газове задръстване. Токийският трафик беше по-зле, отколкото го помнех — на фона му Вашингтон през зимата изглеждаше цвете. То Шо караше мълчаливо, стиснал челюсти като някакъв японски булдог. Обикновено пускаше кънтри-музика на касетофона в колата и пееше високо заедно с Гарт Брукс или Мери Чапин Карпентър. Днес царуваше тишина. Чудех се какво го притеснява, но знаех, че не бива да го закачам, когато е в някое от мълчаливите си черни настроения.

Нашият двуавтомобилен караван си проправи път по токийското експресно шосе номер 1, излезе над станция „Юракучо“, промъкна се през трафика зад хотел „Империал“, зави на „Учай сай вайчо“ и накрая се промъкна зад пресцентъра „Нипон“. По средата на пътя до следващата пряка То Шо се отклони по тясна алея и натисна един бутон на конзолата над главата си. На петдесет метра пред нас една огромна бариера от подсилена стомана, боядисана в жълто и черно, се спусна в земята. Аз се взрях през предното стъкло и различих многобройни наблюдателни камери на механични стойки. Тош спря на достатъчно разстояние след нея, за да позволи и на другия форд да мине, а после натисна клаксона и светна фаровете два пъти. Антитерористичното устройство се вдигна с шумно, кухо чукане, след което чифт масивни метални врати на десет метра от предната ни броня се отдръпнаха, за да пропуснат двата форда в огромния гараж на първите два етажа от шестетажната сграда без прозорци, за която знаех, че е щабът на Куника.

Паркирахме колите и ги заключихме. То Шо поведе нагоре по четирите етажа стълби с неотклонно бързо темпо, без да се задъха нито за миг. Преведе ни в бърз марш край трио охранителни пунктове, като отвръщаше на почестите на охраната с бързи движения на ръката си, и ни закара в дълъг коридор, където дузина служители на Куника работеха в претъпкани кутийки, на вид по-малки от ваната ми вкъщи — не че напоследък имах възможност да се радвам на някое от удобствата там.

Свърна наляво в края на коридора, отвори вратата на нещо като малка конферентна зала, кимна ни да влезем и след като всички се озовахме вътре, затвори вратата, като я натисна с широкия си гръб и вкара резето.

Сега, когато бяхме сами, Тош ме погледна — не особено дружелюбно.

— Какво става, Дик, мамицата му?

Какво ставаше наистина, мамицата му, нежни читателю? Наистина ли имам такова неописуемо въздействие върху хората, че да ме поздравяват с любещи думи и да ме наричат с любезни имена?

Отвърнах на погледа на То Шо.

— Какво, мамицата му, искаш да кажеш с това „мамицата му“, Тош? Никаква представа нямам защо си под такава пара.

Той извади лист хартия от вътрешния джоб на якето си.

— Опитай това — каза и ми го подаде.

Погледнах. Прочетох. Това беше поверителен факс до ръководителя на Куника от старшия американски военен аташе в Япония, написан под повелята на председателя на Комитета на началник-щабовете, и молеше за съдействие при издирването и задържането на полковник Ричард (без презиме) Марчинко и седем от неговите срочнослужещи, които, продължаваше факсът, в момента изпълнявали непозволена акция във връзка със скорошната смърт на служител на американското посолство и затова се смята, че се намират в района на японската столица.

— Познай на кого се падна тази задача — обади се То Шо. — И когато шефът-сан разбере, че аз съм човекът, дето те е пуснал в страната, ще ме опържат на филийки.

— Не планирам да остана тук дълго — отговорих. — Може би той няма да узнае.

— Той узнава всичко — каза То Шо. — Затова е шеф-сан.

Изведнъж щабът на Куника не ми се стори най-подходящото място за нас.

— И защо ни доведе тук, Тош?

— Честно казано, това е единственото място, където няма да ви търсят. Както виждаш, американците смятат, че си тук, за да разтресеш града в търсене на убиеца на Аликс. Разузнавателното управление на МО пусна агенти около жилището й — и на няколко други места.

Всъщност доста добре знаех кой е убил Аликс Джоузеф — наредил убийството й е по-точно казано — и той не беше на по-малко от хиляда мили разстояние от Токио. Което и казах на Тош.

— Искаш да кажеш Ли Чимен — отвърна той. — Да, и аз мисля, че е мръсен. Но дойде тук с дипломатически паспорт и не можехме да го пипнем. Кучият син е в Пекин.

— Сега мисля, че е извън него или близо до него и без дипломатическите си документи.

Това привлече вниманието на То Шо.

— Извън ли? Къде? В Токио?

— Не съвсем — отговорих. — Южно от Токио. Възнамерявам да проверя това и да го очистя.

Размърдах вежди към То Шо.

— Ти говориш китайски. Аз пък по една случайност имам свободно място за човек, който говори китайски. Значи… искаш ли да се повозиш с нас?

За първи път от пристигането си получих топла усмивка и после пламенна усмивка.

— Хей, гайджин, аз трябва да „издиря и задържа“, нали? Според мен това значи, че аз не трябва изпуска те от свой тесен очи, докато качи тебе на самолет за Вашингтон. И ако заради това се наложи временно да говоря второкласен език от третия свят, какъвто е китайският, то така да бъде.

Е, виждам ви там, чешете се по главите и започвате да си задавате онези въпроси от читателски тип, дето винаги май започват с думи като „Мамицата…“ и „По дяволите…“. Не се притеснявайте. Не сте единствените. Моят любим редактор-идиот току-що угаси цигарата си и посегна към добрия стар син молив, защото смята, че ме е уловил в редица непоследователности. Окей, ще отделя време да хвърля светлина по въпроса тук и в този момент, защото след като преминем към следващата екшън-поредица, нещата няма да се успокоят до самия край на книгата и не мисля, че ще имам много време да спирам за такива литературни отклонения и да ви разпра’ам разни раб’ти.

• Факт: Знам къде Ли ще нанесе удар. Той ще удари по островите Сенкаку. Откъде знам това? Знам го, защото островите Сенкаку са обозначени на картите, които взех от „Принцесата на Нантон“. Е, няма причина тези острови да бъдат отбелязани на картите — освен ако той не смяташе да спира там. Но защо е трябвало „Принцесата на Нантон“ да спира на островите Сенкаку? В края на краищата всички знаем, че тези острови са необитаеми — и няма пристанища.

Причината „Принцесата на. Нантон“ да спре при островите Сенкаку е, за да разтовари.

Питате какво има да разтоварва? Ракети, приятели. Ракети. И двама офицери — специалисти по войната с електронни средства. И „Големия брат“.

• Факт: На борда на „Принцесата на Нантон“ имаше половин дузина ИЗРК^[1] — но не и установки за изстрелването им. От това разбирах, че китайците вече са ги позиционирали.

• Факт: Ракетите „Круз“ на борда на „Принцесата на Нантон“ бяха поставени във водонепромокаеми контейнери. От това разбирах, че ще бъдат пуснати през борда, когато корабът премине покрай острова, и ще бъдат съхранявани под водата, докато дойде време за изстрелването им. След това щяха да бъдат извадени и разположени. Но тъй като аз бях потопил „Принцесата на Нантон“, щеше да се наложи китайците да си донесат ракети.

Бях сложил и друг прът в замисъла им, като превърнах в отпадъци онзи чифт еднозвездници на борда на „Принцесата на Нантон“. Убитите от мен овцифери представляваха специалистите по ВЕС — войната с електронни средства — на Ли Чимен, които щяха да работят с „Големия брат“.

Така още едно голямо късче от мозайката заставаше на място. „Големия брат“ е един от ключовете към този план. Аз бях прекарал дълги часове в тревожен размисъл за това как китайците са сложили ръце на системата. А е трябвало да мисля за това как ще я използват, мамицата им, и къде се вписва тя в плана на Ли Чимен.

Е, като оставих мисълта си да скита по онзи необясним, загадъчен, неразгадаем, абстрактен начин в стил зен, точно както Рой ме е учил, бях успял да направя точно това. „Големия брат“ представляваше изключително чевръста система. Всъщност тя бе напълно в състояние да функционира в рамките на трите възможности, определени от нашите планировчици за войната с електронни средства. Звучи ли ви това като неразбираем военноморскобюрократоговор? Позволете да илюстрирам онова, което искам да кажа, на разбираем от вас език предвид настоящия сценарий.

• „Големия брат“ би могъл да даде началото на ЕА — електронна атака, — която да влоши и унищожи възможностите на Тайван да се противопостави на ракетно нападение.

• „Големия брат“ би могъл да осигури ЕЗ — електронна защита, — която би неутрализирала и осуетила всички способности на Тайван да отвърне на Ли и ракетите му.

• И „Големия брат“ би могъл да осигури ЕП — електронна подкрепа за войната с електронни средства, — като позволи на Ли да подслушва комуникационните мрежи на тайванската командна и контролна система и да ги смълчава по желание.

Но аз бях потопил „Принцесата на Нантон“ и нейния товар с ракети „Круз“ и още по-важно, извършил офейквация със системата „Големия брат“. От това оперативният план на Ли трябва да е станал далеч по-сложен. От това се отвори и неговата ОУ — онази Област на Уязвимост, която съществува по време на първите, опасни етапи на всички специални операции. И когато това станеше, когато мистър Мърфи-сан се впрегнеше максимално да направи многократно осколъчно чукане на Ли Чимен, аз щях да чакам — и да се възползвам от ситуацията.

Добре де, добре — чувам ви. Искате да знаете откъде съм толкова сигурен, че Ли ще е там. Отговорът е лесен. Защото знам, че Ли Чимен е склонен към микромениджмънт. Откъде знам това ли? Знам го, защото той никога, доколкото аз виждам, не е делегирал важни задачи на друг. Сам е създал операциите в Сингапур, Джакарта, Хонконг и Токио, като сам отива там и надзирава. И когато някой — Аликс Джоузеф — е започнал да го гризе по петите в Токио, е заминал право във Вашингтон, за да открие кой е той — и да неутрализира заплахата. Затова сега, когато добре познатото merde щеше да се удари в добре познатия ventilateur, знаех, че Ли би искал да натисне с мръсните си ръце бутона.

И ако всичко дотук не ви е достатъчно, опитайте следното: Ли Чимен е офицер-диверсант; китайски тюлен. Стрелец. Както мен и той е склонен да води отпред. Не, приятели — Ли Чимен ще бъде на терена.

Аз също — имам да уреждам една сметка с тоя куродъх педал.