Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seal Force Alpha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 7

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-014-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3400

История

  1. — Добавяне

Глава
19

00:53. Натъпкахме се в джипа като клоуни в една от онези циркови колички (и за да бъда напълно честен, може да се поспори дали не съществува странно, дори ексцентрично сходство, ако се има предвид абсурдността на ситуацията ни в момента). Арч врътна ключа на стартера, дизеловият двигател изръмжа и sans фарове, но avec[1] габарити, запуфтяхме през Кадена като корабен влекач в пристанище. Минахме край някои от административните сгради, зад едни грамадни складове, и заобиколихме огромните хангари и ремонтни навеси. В далечината виждах две червени светлини за кацане и очертани със синьо писти за рулиране, както и слабите светлини в „кабината“ — главната контролна кула на базата. На всеки няколко минути чувахме рева на реактивни двигатели в реверсивен режим, които кацаха на земята, или високите децибели на изтребител, излетял в безлунното нощно небе с пълен форсаж.

Но Арч ни държеше доста далеч от активната част на базата. Караше бавно, за да не привлича внимание, край тъмните складове, навеси и постройки. Мина през базата за обслужване на пътищата с нейните самосвали и грейдери и заобиколи района за събиране и рециклиране на отпадъците, като обикаляше край привидно безкрайната ограда на базата Кадена, докато след безкрайно пътуване, както ми се стори, стигнахме до терминала за особено важни персони по малко използван сервизен път, който излизаше към задната стена на терминала.

Рязко завихме край тъмната постройка и спряхме, окъпани в меката оранжева светлина на натриевите лампи по шестметровите стълбове. Арч излезе, отвори двукрилата портална врата, вкара джипа на асфалта и след това затвори зад себе си високата един метър ограда. Угаси двигателя и лампите, изскочи, направи малък реверанс — като тези, дето ги дават във филмите с Тайрън Пауър и Линда Дарнел[2] по канала за класическо кино — и като посочи половин дузина самолети, строени в правилна редица, и застопорени точно зад ниската бледобоядисана сграда, се обърна към нас:

— Каретата ви очаква отвън, сеньор — произнесе той.

Не можех да пропусна хубавата възможност за закачка:

— Отвън на кое? — попитах.

Арч смени гримасата.

— Виж какво, струваше ми се, че участвам в екшън, а не в комедия.

01:05. Алигатора употреби прашката си, за да угаси трите най-близко разположени лампи, което ни позволи да работим в полутъмнина. Първо, отново се преоблякохме в черните дрехи от То Шо. Закопчахме дрехите си и оръжията си, тактическите си жилетки за близък бой, джобовете на бедрата си и други разнообразни смъртоносни неща. След това дойде време за опаковане на самолета.

Взех прожектора си и светнах вътре. Самолетът беше конфигуриран за возене на важни персони. Лъчът освети шест плюшени седалки, орехово бюро, кухничка с пълен бар и много малко място за нашата купчина смъртоносни стоки. Майната му на Дики — да ми го нафики-фики. Щеше да се наложи да преконфигурираме проклетата кабина, преди да се натоварим. Обърнах се към Арч:

— Тази вечер носиш ли със себе си гаечни ключове?

Той прегледа кутията с инструменти на джипа, а после поклати глава.

— Не.

— Друг?

Тишината беше абсолютно оглушителна. Въздъхнах и посегнах за ножчето „Гербер Мултиплайър“ на колана си. Мамицата му — нямаше го! Преди края на тази нощ щях да имам много болни пръсти.

01:35. Започнахме да товарим багажа си цели тридесет минути след мисления ми график. Дори и без седалки и бюро, пак щеше да е тясно.

Забавихме се още повече, когато Арч докладва, че не може да намери пълна догоре автоцистерна, която да не е заключена. Пилотът взе Пачия крак — и набора от шперцовете му — със себе си и се загуби пешком в нощта. Когато се върнаха с цистерната, беше минал още четвърт час от времето, през което трябваше да сме във въздуха.

Всъщност може да се питате защо исках толкова много да тръгнем бързо. Първо, тъй като вземахме самолета назаем, шеше да е по-лесно да останем незабелязани в тъмното. Второ, ако по някаква случайност Ли Чимен и екипажът му стигнеха преди нас на островите Сенкаку, щеше да ни е по-лесно с тях — и на тях по-трудно с нас, — ако ги ударим нощем. Но нещата се развиваха така, че щеше да е светло, или почти светло, когато скочим. И трето, колкото повече време губехме сега, толкова по-малко време щеше да остане на Арч да върне самолета в Кадена, без да го забележат.

01:54. Арч напълни резервоарите догоре и ги затвори. Извади документацията от папката и направи предполетна подготовка с Пик. След това направи една соло обиколка, при което издърпа и столчетата пред колелата.

01:57. Той се настани на лявата седалка и я регулира напред-назад, настрани и нагоре-надолу, и наляво-надясно и още не знам накъде, както шибаните пилоти си регулират седалките, докато се нагласи добре. Аз се промъкнах до тях, за да гледам как двамата с Пик си играят с превключвателите и циферблатите и си говорят на шибания пилотски език, който никой не разбира или не проумява. Предполагам, че останаха доволни от себе си, защото Арч изви глава и каза:

— Добър вечер, дами и господа. Казвам се Арч Кийли и тази вечер ще бъда вашият пилот. Ще следваме южен маршрут над красивото Южнокитайско море…

Макар и неучтиво от моя страна, го прекъснах:

— Ей, Арч!

Не ми се слушаха монолози. Исках да вдигнем задници във въздуха и това му казах.

— Не разбирам за какво говориш. — Арч се нагласи и натисна каквото трябваше да натисне — двигателят ляво на борд измърка, изгъргори, изръмжа и заработи. След като Арч хареса звука му, включи и деснобордовия двигател, проследи как растат оборотите, нагласи ъгъла на атака както трябваше, отпусна спирачките и тръгнахме бавно.

— Добре, джентълмени, потегляме — заяви той очевидното. Отклонихме се от пистата за рулиране при терминала за много важни персони. Започнахме да ускоряваме малко в тъмното.

Разбрах какво щеше да направи Арч. C-12 може и да не са за ИККП — излитане и кацане от къси писти. Но мъкнат корпус към небето доста бързо. Ето защо Арч щеше да ни изкара на празна рульожка в самия край на района и да ни вдигне в небето, преди някой да ни забележи.

Само че не направи точно това. Всъщност включи май единствения фар на самолета, както и светлините за рулиране/кацане. И подкара направо към дългата редица червени, оранжеви и сини лампи, които знаех, че обозначават главните активни писти на базата.

В мен изникна един дребен, незначителен въпрос. Той беше: какво, мамицата му, си мислеше Арч, че ще използва шибаната писта ли? Кадена има сума ти активни писти. За да ги използва човек, трябва да получи разрешение от контролната кула, особено след като базата функционира денонощно, и ако просто литнеш оттам, е силно вероятно да те прасне някой F-15, F-16, C-58, или… е, схващате идеята.

Но доколкото знаех — а това познание се основаваше на личен опит, — по принцип е трудно да получиш разрешение от контролната кула, когато крадеш шибания самолет. Тъй като съм любопитен свиреп и неуправляем воин, поставих този въпрос на Арч.

— Дик, върни се в салона и пусни завесата — каза той. При кого ли, мамицата му, се е учил да отговаря на въпроси — да не е Рой Хенри Боъм?

Объркан се изправих и понечих да направя както искаха от мен. Без предупреждение Арч даде газ докрай и увеличи скоростта. Мамицата му, направо ме захвърли. Полетях в салона, праснах се със зурлата напред в един от куфарите на „Големия брат“, отскочих от съседната преграда, след това обърнах курса и се строполих върху краката на Бумеранга.

Дългото му лице ме погледна.

— Ужасно, шефе на пичовете — как му казват на това, финтов удар?

— Да ти го начукам, куродъх педал такъв.

Изправих се, намерих кърпичката си и издухах прясна кръв от все още болезнено пулсиращия си нос. Какво му имаше на Арч? Харесваше ли му да си играе на ПС — Прасни Свирепия — при всеки наш съвместен полет?

С все още насълзени очи от удара, който носът ми беше претърпял, погледнах през левия илюминатор. Движехме се край редица хангари, добре осветени от топлата, оранжева светлина на натриевите лампи. Двойка черни, боядисани в стил „Стелт“ самолети C-130 стояха пред един от хангарите, пазени от половин дузина облечени в тъмни униформи лица с автоматично оръжие.

— Хей, момчета, тук държим самолета, на който се возихте — извика Арч назад, без да знае за новата ми болка.

Прибрах кърпичката и продължих напред.

— Хайде да затворим шибаните пердета — излаях.

Пердета? По скоро приличаха на непрозрачни завеси. Но на всеки от прозорците имаше по две, опънати на два хоризонтални пръта. Така много важните персони могат да спят по пътя към предназначението си. Плъзнах пердетата по първите четири двойки кръгли прозорчета, а Алигатора и Гризача опънаха останалите.

Отправих се обратно към кабината.

— Готово, Арч — казах. — Сега, ако обичаш, задръж шибаната скорост постоянна и отговори на шибания въпрос.

— Пик, измъквай се от кабината, докато не излетим — отговори вместо това Арч. — И, Дик, ти също се крий да не те видят.

Не изчака отговора ни. Вместо това взе пилотската слушалка от мястото й, сложи я на ушите си, нагласи микрофона точно под долната си устна и включи комуникационната система.

Клекнах много под линията на илюминаторите и го наблюдавах как си играе с радиото и клавишите и как натиска серия честоти. След като свърши, натисна бутона за излъчване:

— Кула — Бреза две-две-три-едно-лима.

Кула ли? Какво ставаше, мамицата му?

— Повтарям, кула. Тук е Бреза две-две-три-едно-лима, подполковник Кийли иска разрешение за рулиране и излитане на непланирано учение за нощни полети и убягване от засичане.

Настъпи петнадесетсекундна пауза, докато Арч чакаше отговор.

— Тук Кило, Индия, Йемен, Лима, Индия — отговори после той, изказвайки името си така. — Ескадрила за специални операции Три петдесет и три. Да, точно така. Не съм по график. Отработвам специален подход за предстояща операция.

Усмихна ми се.

— Май лапнаха въдицата — каза възбудено. Натисна с ръка слушалката, за да чува по-добре.

— Разбрано, кула. — Нова пауза. Арч кимна утвърдително. — Да, със сигурност.

Намали скоростта и леко зави самолета наляво.

— Потвърждавам: рульожка танго-папа-едно-шест към писта Ромео три-три. — Замълча. — Потвърждавам. Благодаря, кула.

Изчака още тридесет секунди, а после отново натисна бутона за излъчване:

— Кула, Бреза две-две-три-едно-лима. — Замълча. — Да. Профилът на мисията изисква да изключа опознавателната си система, след като намокря крака. Да — потвърждавам: Ще включа опознавателната система при окончателното си пристигане. Приблизително време на кацане: три часа.

Самолетът се движеше край пистата, а фаровете му пробиваха тъмнината. Арч подаде още малко газ, като приближаваше определената ни писта. Обърна самолета перпендикулярно на пистата, натисна спирачката и спряхме. Погледна крилата, за да се убеди, че задкрилките са в необходимото положение, огледа кабината за последен път и след това се обърна към мен:

— Готови сме да тръгваме.

Вниманието му бе отклонено от радиото.

— Потвърждавам, кула — излая. — Бреза две-две-три-едно-лима чака. — Арч се извъртя към мястото, в което клечах до вратата към кабината. — Трябва да изчакаме да кацнат два самолета — предполагам F-16.

От тъмното изскочи един F-16 на стотина метра височина над нас с ревящ двигател. Арч почука по слушалката.

— Повтори кула, повтори. — Вдигна глава към мен. — Не чувам абсолютно нищо от тези лайнени двигатели.

Вторият изтребител пристигна с рев. Арч клатеше глава, сякаш има някаква неизправност. Но очевидно нищо не беше развалено, защото той не изчака ново разрешение, а натисна газта докрай, от което самолетът да подскочи напред, и за малко не ме прасна в рамката на вратата.

— Дръж се.

Арч даде газ докрай на самолета, като грубо и рязко го поведе надясно. Витлата работеха под пълен ъгъл на атака и ние се спуснахме по рульожката, като през първите двеста метра опашката ни играеше, докато Арч успее да стабилизира самолета.

Започна да набира скорост, когато светлините на пистата се оказаха от двете ни страни.

— Май някой в кабината[3] се е досетил, че нямам разрешение тази вечер да карам този самолет — извика Арч. — Е, закъсняха, мамицата им, нали така?

Той провери въздушната скорост и доволен от видяното, отпусна щурвала. Плъзгахме се в нощното небе.

— Повторете, кула, повторете — каза в микрофона си той. — Съжалявам, повторете, кула. Не ви чувам. Преминавам в режим на радиомълчание. Ще се чуем на връщане.

Извъртя се към мен и се ухили.

— Да, добре.

Сега се изкачвахме стръмно нагоре в тъмнината. Арч вдигна колелата, прибра клапите, а после махна на Пик и му посочи дясната седалка.

— Настанявай се — каза му той. — Ще ти предам управлението, след като се измъкнем от въздушното пространство на Кадена и отида там, където няма да ни намерят.

Пик седна в креслото на втория пилот и заключи облегалката за ръката си на място.

— Дръж се — изръмжа Арч. — Сега ще видя колко наказание може да поеме този самолет.

Рязко го наклони наляво, после надясно, като продължаваше стръмното изкачване. След това наклони самолета наляво и го спусна в смело гмуркане, мамицата му.

Стомахът ми се сви, както става всеки път, когато се возя на шибано най-съвременно влакче на ужасите. Праснах Арч по рамото.

— Страхотно, Арч, мамицата му!

Отново се хванах за рамката на кабината и започнах да гледам как висотомерът се върти назад, докато се носехме с рев към земята. През стъклото виждах белите връхчета на вълните.

Арч рязко вдигна носа и се хоризонтирахме на стотина метра.

— Готино, а? — запита. Не изчака отговор. — Окей, вече сме с мокри крака. Сега нека направим изчезването.

Удари превключвателя за ОССЧ — Опознавателна Система Свой-Чужд[4].

— Сега ще им е трудно да ни забележат. — Арч се заигра с бутоните за радиочестотата и се заслуша.

— И въпреки това вече подготвят нещо, за да ни търсят — мрачно каза той.

Е, дотук с оставянето на мистър Мърфи на земята. Но имахме и свои ресурси.

— Бумеранг — извиках. — Не беше ли ти човекът, който искаше да изпита модула за отклоняване на радарите в куфара ни?

 

 

02:44. Обвити в електронния щит на „Големия брат“, ние бяхме невидими: Не питайте как работи шибаното нещо, защото не знам. Знам само, че можех да слушам пилотите на самолетите F-16, изпратени да ни намерят и върнат обратно, а езикът, който ползваха, не е подходящ дори за тази шибана книга. Проклетото ни оборудване си го биваше. Летяхме в пълна тъмнина — без външни светлини, нито пък вътрешни. Пик поддържаше височината ни на шестдесетина метра, като водеше стабилно самолета над леките вълни под нас.

Ние в салона опаковахме оборудването си по метода на Брайл и закрепихме всичко така, че да бъде скокопригодно. Човек не може да скача, хванал се за стокилограмов стоманен сандък например. И затова експлозивите, мините, минигранатите и другите стоки, които носех със себе си от Вашингтон през Рим, се преопаковаха в огромни найлонови чували, закрепваха се с велкро към жилетките ни или пък се слагаха в торби. Когато завършихме с костюмирането си, приличахме на шибаните човечета на „Мишелин“. Аз влязох в ролята на инструктор по скоковете, като проверявах въжетата и ремъците на всеки, пробвах дали велкрото е здраво и дали всички торби ще останат затворени по време на скока. Адски кофти е, когато си надолу с главата във въздуха, да видиш как цялото ти оръжие изпада.

Арч Кийли се обърна към нас, докато се готвехме за скок.

— Мисля си — започна — да попитам как, по дяволите, ще се върнете, след като свърши това малко упражнение.

— Арч, ако знаех, бих ти казал — отговорих. — Не съм стигнал дотам в плановете си.

Той сви рамене.

— Може би трябва да дойда да ви взема.

Жестът беше чудесен. Но неизпълним и го казах на Арч. Щеше да му е адски трудно да обясни какво е правил — а не исках да му създавам повече трудности, отколкото имаше сега.

— Май си прав — отговори с нежелание и с разочарование в гласа. Отправи се към кабината, за да може Пик да намаже лицето си с камуфлажен крем и да си облече нещата.

02:52. Двамата с Пик бяхме последните, които трябваше да се готвят. Разкопчах всички ремъци на парашута му, а след това го оставих да влезе в тях. Държах парашута стабилно, докато той го навличаше високо на гърба си и нагласяваше ремъка на гърдите си. След това притегна ремъците около краката си, като дръпна здраво всеки един от тях и прибра свободните им краища. Докато придържах пакета на място, той нагласи основните ремъци и притегна хоризонталните ленти. Изправи се, прокара лентата на кръста през токата на колана и го стегна колкото можа. Започна да скача нагоре-надолу — трудно му беше, защото е висок кучи син и главата му за малко не се удряше в преградата на самолета. Доволен от начина, по който стоеше парашутът, навря всички излишни ремъци, за да не му се пречкат при спускането. Удовлетворен, ми показа два вдигнати нагоре палеца. Проверих го отново — натъпках един свободно увиснал ремък в кръста му и го обявих за готов за скок.

Пик държа моя парашут, докато аз се закачих за него. След като го нагласих, беше време да се натоварим. Вижте, на нас тюлените в нормалния случай ни дават бойни пакети — средно големи или големи, в зависимост от изискванията на мисията, — които имат ремъци, конкретно разработени да се закачат отпред или отзад на човека. Положението на пакетите позволяват свобода по време на свободното падане, за да може да се движи тялото и да не се пребие човек. Ние обаче скачахме с изпросено-присвоено оборудване. Това означава, че нямахме бойни пакети. Вместо това имахме невероятно количество огромни раници от изкуствена материя, чанти и сакове, с които трябваше да се оправим.

Щяхме да имаме затруднения и от чистото количество на оборудването, с което щяхме да скачаме. Слушайте — това е важно. Парашутът има повече или по-малко постоянна скорост. С това искам да кажа, че се движите с двадесет и пет до тридесет мили в час при спускането. Но тази скорост на спускане е изчислена за максимално натоварване от 150 кг окачено тегло.

Окей, нека сега разгледаме тазвечерните стойности. Аз съм голям кучи син — някъде към стоте кила. Автоматът ми с осемте заредени четиридесетпатронни пълнители плюс пистолета с шестте заредени петнадесетпатронни пълнители правят около 12 кг. Дотук почти 113 кг. Моят костюм за скокове, жилетката, обувките, колана, ремъците, торбичката на кръста ми с медикаменти за първа помощ и други различни видове снаряжение добавят още около 12 кг. Така достигаме 125 кг. Има обаче разни други неща — като се започне от манерките, ножовете и въжетата и се стигне до болторезачките, — които тежат около шест, седем, а може би и осем килограма за човек. Така отиваме в тегловия диапазон от 146–147 кг. Всеки от куфарите с „Големия брат“ тежи 34 кг. А нашите мини, експлозиви, детонатори, гранати и други хубави нещица добавяха още 158 кг към общото тегло. Това прави 226 кг за разпределяне между осем парашута — 28,5 кг на всеки. Тежестта на чантите, в които щяхме да носим всичко, добавяше още 6 кг, или седемстотин грама на парашут. По този начин теглото, за което са проектирани парашутите, се надхвърля с 13 кг.

Тринадесет килограма не са много, казвате. Аз пък ще ви кажа друго — я вземете един шибан сак с тринадесет кила картофи и го носете със себе си няколко дни, пък после ми се обадете. А при скокове тази тежест е повече от товар лайна. Съчетайте тринадесет излишни килограма и стар, износен парашут (или частично унищожен от скоковете в солена вода), и ударът при отварянето може да скъса една-две клетки. Резултат: Изгаряш. Или, ако парашутът не се отвори и трябва да го отрежете и да извадите резервния си парашут — и ако сте доста под безопасната височина от 1500 метра, — тези тринадесет килограма и тогава могат да се окажат много значителни. Но щяхме да скачаме с допълнителната тежест, защото нямахме друг избор.

В тазвечерното скачане имаше и друг елемент: разликата между обучението и истинския бой. Обикновено при тренировъчните скокове има служители, отговорни за безопасността: те винаги използват светлини, за да маркират точката на кацане, а скоростта на вятъра при земята се следи непрекъснато. (Съгласно най-новите наръчници за обучение „максималната скорост на приземния вятър при обучение не може да надхвърля осемнадесет възла“.)

Тази вечер нямах НШП — никаква шибана представа — за скоростта на приземния вятър. И честно казано, не ми пукаше, защото щяхме да скочим независимо от скоростта. Океанско вълнение? Нямаше значение. Единственото нещо от значение беше да слезем долу и да убием толкова повече от враговете си, колкото е възможно. Имахме да отмъщаваме за убийството на американски офицер-разузнавач. Имахме да опазваме и сигурността на страната си. Затова каквато и да беше цената, щях да я заплатя. Щях да я платя така, че да не се провалим.

03:01. Арч включи радара и системата за позициониране достатъчно дълго, за да можем да определим къде е целта ни. Приближавахме се от север. Времето за пристигане беше около седемнадесет минути.

— Чакай — изкачваме се на три хиляди за скока — извика Арч.

Носът на самолета се издигна рязко и шумът на витлата се измени.

Тош се приближи напред. Двамата използвахме „Големия брат“, за да проверим за радиопредавания от най-големия от островите — онзи с достатъчно голямата земна маса, позволяваща инсталиране на ракети. Новината беше добра — щяхме да пристигнем преди Ли Чимен. Тош взе скенера, прибра го в импровизирания боен пакет между краката си и се отправи назад. Тази нощ скачаше трети поред.

Бумеранга ми сигнализира, че все още не са ни забелязали. Аз му отговорих с вдигнат нагоре пръст. Той щеше да следи за радионаблюдение до последния момент, а след това да изключи „Големия брат“, да го разглоби на модули и да го прибере точно преди двамата с Нод да скочат с тандемния си парашут.

03:13. Ходех напред-назад и проверявах всички за последен път, закрепвах стърчащи ремъци и проверявах дали всички капаци са добре затворени. Докато проверявах, поглеждах лицата на хората си. Кожата им беше тъмна от камуфлажния крем, но очите им светеха, а бойните им гримаси бяха изпълнени с решимост. Идваха, за да играят — и да победят. Не можеше да се сбърка в това.

Сега, позволете ми да се отклоня за две минути и да ви разкажа няколко неща, които са много, много важни за мен. Първо — и най-значително, — има нещо еуфорично при командването на мъже като тези воини. Това е нещо, което все по-малко офицери имат възможност да правят в нашето политически коректно време, когато процъфтяват офицерите-мениджъри, а офицерите-воини отиват в девета глуха.

Но стигне ли се до добрата стара крайна сметка, не е ли войната онова, което военните трябва да правят? Що се отнася до мен, армията не е мястото, в което да изкарваш парите си за колеж или да учиш занаят, или да получаваш образование, или да се чувстваш добре заради себе си. Това може и да са периферните аспекти на престоя в армията, но те не са смисълът на съществуването й. И тук идва пункт номер две: който е, че по същество това да си моряк или войник или морски пехотинец значи да си воин. Да правиш война. Да имаш Дълг, Чест, Родина. Това означава да чупиш неща и убиваш хора. Това значи парадна лъскавина. Това значи кръв и пот. Това значи обучение в дисциплина и вътрешна твърдост — което старите момчета като Ев Барет и Рой Боъм наричат дух, — дето те карат да продължаваш, когато тялото и мисълта ти искат да легнат, да се изтърколят настрана и да се откажат.

Хората, които командват днес — прекалено много от тях, — изглежда, са забравили за какво е армията. Те си прекарват времето в разработване на нови мисии: мисии, които превръщат моряците и войниците, и морските ни пехотинци в полицаи или екопрегръщачи на дървета, или социални работници. Мамицата му — в наши дни армията ни изразходва повече пари за шибано рециклиране и шибано опазване на шибаната околна среда, отколкото за шибани патрони. Затова шибаните бойци може да са идеално подготвени за подреждане на шибани стари вестници в кошчетата и пъхане на шибани пластмасови бутилки в контейнери със съответното оцветяване, но не са се научили как да стрелят или да отстранят засечка в шибаната си пушка в бойни условия, или да прецакат вражески танк с противотанков юмрук, защото вече няма пари за муниции и реалистични учения.

Затова нека ви кажа нещо, приятели: не ни трябват повече шибани бюрократи или повече шибани апаратчици-системни аналитици, които да управляват армията (какъвто е случаят с прекалено много председатели на Комитета на началник-щабовете). Трябват ни офицери-ритачи на задници. Истински водачи. Мъже като Том Крокър, който е воин по традицията на Грант[5], Шърман[6], Пършинг[7] и Патън[8]; Нимиц[9], Холси[10], Стилуел[11] и Чести Пулър[12] — все офицери, които мъжете им биха последвали в ада. Тези истински американски герои, окървавени в боя, с кураж, изкован на наковалнята на войната, са желаели да рискуват — да рискуват живот — в преследване на победата и защитата на демокрацията. Трудно е да се издаде заповед, след като знаете, че тя ще доведе до смъртни случаи. Но това е и същността на офицера — да поема отговорност. Има и друго: да бъдеш офицер значи да живееш така, както Рой Боъм определя накратко водачеството. Да бъдеш офицер се изразява с думите „Следвай ме!“

И така, като гледах хората си в очите, разбирах, че аз още веднъж получавам най-големия дар, който е възможно да получи офицерът. Даваше ми се рядката възможност, свещената отговорност да поведа воините в боя. Няма по-удовлетворяващо чувство. Край на проповедта.

Бележки

[1] Със (фр.). — Б.пр.

[2] Популярни филмови звезди от 50-те години (Зоро и др.). — Б.пр.

[3] Спомнете си — това е главното съоръжение за управление на въздушния трафик.

[4] При ОССЧ се използват електромагнитни сигнали — импулси, — към които подобно оборудване, носено от приятелски сили, реагира автоматично. ОССЧ не ви позволява да свалите собствени (или съюзнически) самолети. Някои самолети имат ОССЧ/ЛИ, което е ОССЧ с Личен Идентификатор, за да може да се различават конкретни самолети, например този на министъра на отбраната или на президента.

[5] Юлисис Симпсън Грант (1822–1885), генерал, 18-ти президент на САЩ (1869–1877). — Б.пр.

[6] Уилям Текумзе Шърман (1820–1891), американски генерал от гражданската война. — Б.пр.

[7] Джон Джоузеф Пършинг (1860–1948), американски генерал от Първата световна война. — Б.пр.

[8] Джордж Смит Патън (1885–1945), американски генерал. — Б.пр.

[9] Честър Уилям Нимиц (1885–1966), американски адмирал. — Б.пр.

[10] Уилям Фредерик Холси (1882–1959), американски адмирал. — Б.пр.

[11] Джоузеф Стилуел („Оцетения Джо“), (1883–1946), американски генерал. — Б.пр.

[12] Люис Б. Пулър (1898–1971) — генерал от Морската пехота, воювал през Втората световна война. Смятан за най-добрия американски генерал от Морската пехота и герой. — Б.пр.