Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seal Force Alpha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 7

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-014-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3400

История

  1. — Добавяне

Глава
8

След моя монолог, продължил малко повече от час, дойде негов ред. Не чух повече укори. Седях и слушах думите на генерал Крокър, който четеше от половин дузината ситно изписани листа в бележника си, където си беше правил записки и отбелязвал проблемите и политическите минни полета така, както ги виждаше.

Отметка първа: смяташе, както и аз, че китайците са подели офанзива — безспорно — по тихоокеанското крайбрежие и което е по-злокобно, тук, в Съединените щати. Човек не трябваше да има разрешително за свръхсекретна информация, за да знае това. Каза, че е очевидно за всеки, който чете вестници или гледа телевизия, че Пекин работи здравата за разширяване на политическото и икономическото си влияние.

Изтъкна, че в това няма нищо нередно. Ние, американците, правим същото зад граница. Но председателят добави също, че китайците не се опитват да ни продават играчки, обувки, дизелови двигатели и плетени стоки. Те купуваха влияние в Белия дом и на Капитолийския хълм. Внедряваха свои разпространители на влияние в нашето правителство. И се опитваха да проникнат във високотехнологичната ни промишленост досущ както бившият Съветски съюз през петдесетте, шестдесетте, седемдесетте и осемдесетте години.

И новият китайски дракон се ползваше от предимства, каквито старата съветска мечка не беше имала никога. Например в американските колежи имаше хиляди китайски студенти, преследващи учени степени във всяка област от ядреното инженерство до физиката, и според ФБР десет процента от тях, някои по собствено желание, а други — не, се използват от китайското разузнаване като шпиони.

Също така Китай е най-големият търговски партньор на САЩ, което му дава сила на пазара, а да не говорим за Белия дом. Но администрацията, изглежда, имаше желанието да пренебрегне факта, че китайците използваха предимствата си, за да търсят незаконни стоки и услуги. Само през последните пет месеца поне половин дузина служители в Силиконовата долина бяха заловени да продават забранена информация на китайски агенти. А и председателят знаеше за поне дванадесет случая през последните две години, при които Пекин е успял да проникне в корпорации, работещи за американската отбранителна промишленост. Компаниите бяха прицел на внимание, защото произвеждаха такива компоненти за насочване на ракети, каквито китайците все още не можеха да произведат.

Имаше и данни, събрани от агенти на Разузнавателното управление на МО. В противоречие с оценката на ЦРУ към момента (до която председателят с горчивина заяви, че не е допускан от директора на ЦРУ) докладите на разузнавателното управление посочваха, че китайците обикалят най-агресивно — предоставят тайно оръжия на прокитайските движения по цялото тихоокеанско крайбрежие. Каза, че неговата информация много добре се съчетава с онова, което открих на „Принцесата на Нантон“.

Във всичко това дори имаше логика. Свободната практика — ще рече тайното преследване на цели зад граница от страна на Белия дом, без да информира други клонове на правителството — е обичайно нещо. Клинтъновата администрация го направи, когато с разрешението на президента съветникът по националната сигурност позволи на Иран да продава оръжие на Босна. През годините на Рейгън Оливър Норт изкара почти цялата афера „Иран-контри“ на свободна практика. При президентството си Джордж Буш позволи изпълнението на принципа на свободната практика на цяла програма за борба с тероризма, която се ръководеше от кабинета му.

Но всичките тези операции имаха два общи елемента. Първо: човекът начело — т.е. президентът на Съединените щати — знаеше за тях и даваше разрешението си и, второ: всички те бяха повече или по-малко от полза за САЩ.[1] Сега някой беше убедил президента да даде най-ефективната ни технология, без да получи нищо в замяна. Освен това Министерството на отбраната и Комитетът на началник-щабовете бяха напълно извън този процес.

Ето защо, като прибавим известните на председателя неща и моите открития — руското оръжие, ракетите и „Големия брат“ — към факта, че един от най-гадните разузнавачи на Пекин току-що беше прехвърлен във Вашингтон, ставаше ясно, че тече нещо доста нечестиво и че някой в близост до правителството или дори в него, помага на Пекин да постигне целите си в ущърб на Съединените щати. Председателят Крокър каза, че се надява да открие нещо в тази връзка в саковете с хартия и други неща, които бях донесъл от „Принцесата на Нантон“ и които според думите му щяха да бъдат преведени възможно най-бързо.

Това ни доведе до отметка втора, според която независимо какво ние — ще рече той и аз — изпитвахме във връзка с тази ситуация, продължавахме да сме ВОПЕР — ВОенен ПЕРсонал. А в Съединените щати ВОПЕР се подчиняват на цивилни органи. Изводът според Джеферсън[2]: в САЩ не допускаме нито крале, нито хунти. Което означава, че ВОПЕР нямат право да поемат нещата в свои ръце, независимо колко силно смятат, че някой, навярно от изпълнителната власт, може да разпродава страната ни.

Не може. Трябваше да минем по реда, което означава да докладваме каквото знаем на министъра на отбраната и да оставим той да убеждава президента, че трябва да промени курса и да предаде за разследване в Министерството на правосъдието въпроса кой дава помощ и комфорт на китайците.

Което ни доведе до отметка трета: точно сега не можехме да докладваме абсолютно нищо на никого. Или ние — искам да кажа аз, а сега и председателят — имахме съмнения, очаквания, лоши предчувствия, подозрения и интуитивни опасения. Но нямахме твърди доказателства за вина. Нито очевиден предател. Нито агент. И оттам — нищо неоспоримо, с което да отидем при министъра на отбраната.

Което водеше непосредствено след себе си отметка четвърта. За да убедим министъра на отбраната в каквото и да е, ние (което значи искрено вашият аз) трябва да се сдобием с гореупоменатото твърдо доказателство. Което ни върна към отметка втора: ние сме военен персонал и не можехме да разследваме изпълнителната власт. (Долавяте ли известно движение в кръг в думите на председателя? Аз със сигурност го долових.)

След това, когато се изолира напълно чрез тези отметки, председателят премина директно към поставяне на флагчета в политическото минно поле.

Първото флагче беше, че независимо какво казваха шибаните правила, аз вероятно ще трябва да проведа малко надзъртане и прокрадване от онзи вид, дето би могъл да ме навре в дълбоки ФЕКАЛИИ — ФЕдерална наКАзатеЛна Институция, охранявана с Истински пушки.

Това ни водеше направо към флагче номер две. Нека тук цитирам думите на председателя Крокър, защото той е четиризвезден генерал и смятам, че е редно да чуете как говорят четиризвездните генерали, когато са в осигурена срещу подслушване зала:

— Мамицата му, Дик, бъди изключително предпазлив.

Това бяха точно думите му. В тях имаше логика: ако създадях вълнение, ако някой се досетеше какво става, преди да съм се снабдил с твърди доказателства за нередности, противозаконни дейности или друг вид злосторно поведение, и двамата щяхме да изхвръкнем от работата си. В наши дни на подмолните разследвания на правителството от страна на военните се гледа намръщено. Разкриването на действията ми щеше да ни върне направо към отметка втора и флагче номер две (или на изходно положение при „Не се сърди, човече“) и да ни зарови в дълбоки ФЕКАЛИИ, а вече знаете какво се крие зад това съкращение.

След флагче номер две имаше флагчета три, четири, пет, шест, седем, осем, девет и десет. Няма да губя време за тях сега, но трябва да знаете, че на мен, човек, който не се подчинява току-така на правилата, както се вижда от първа страница, ми бяха дали списък с неща, които може и които — не, дълъг колкото оная ми работа.

Флагче единадесет означаваше, че трябва да се дистанцирам от кабинета на председателя за времетраенето на това малко упражнение. Е, точно това имаше смисъл по редица причини. Питате какви са те? Ами нека ви цитирам две, за да излезем от тази литературно разказвателна част на книгата и да се върнем към шибания екшън.

Първо, всеки полковник от Военноморските сили, който редовно влиза или излиза, или телефонира от или до кабинета на председателя, привлича внимание, а внимание със сигурност не желаех. Второ, генерал Крокър беше споменал, че някой от Агенцията за националната сигурност дискретно е разпитвал за мен и за това, че съм бил изпратен на задача от неговия кабинет. Това беше Кофти Нещо. И трето, до момента успявахме да държим мисията „Принцесата на Нантон“ в тайна и не исках да излагам на опасност успеха си.

Затова ОПСИГ (оперативната сигурност) оставаше от първостепенна важност. О, не се противя да поемам рискове, но не искам и свирепият ми задник да се компрометира. И въпреки всичко трябваше да поддържам редовно контакт с председателя.

Очевидно, ако всички улики за моята свирепа персона трябваше да се изгонят като зъл дух от кабинета на председателя, щяхме да се нуждаем от начин за връзка. Предложих да повторим една система, която беше вършила работа и преди: аз ще информирам председателя чрез един еднозвезден адмирал на име Кени Рос, подводничар, с когото съм работил преди и когото преди време прехвърлиха към разузнавателния отдел на председателя.[3]

Председателят каза, че това не става. Именно Кен Рос беше отбил запитванията за действията ми от Агенцията за националната сигурност. Който и да е човекът в Белия дом, създал това вълнение (знаете, че това е технически термин от Военноморските сили), е знаел за връзката между Кен, председателя и мен.

— Имам по-добра идея — заяви генерал Крокър. В който момент вдигна обезопасения срещу подслушване телефон на масата и набра няколко цифри. Не се представи, а просто излая:

— Джо, ела в СССИ, ако обичаш.

След не повече от половин минута чух как някой натиска цифровата ключалка от външната страна. Вратата се отвори и влезе една млада жена — същата, която беше завързана с верижката към куфарчето на председателя. Тя затвори вратата след себе си, облегна се на нея, за да е сигурна, че я е затворила добре, и след това застана мирно.

— Слушам, генерале.

Председателят Крокър насочи десния си палец и показалец към нея, а след това — към мен.

— Джо — Джоун Монтгомъри, това е Дик Марчинко. Дик, това е Джо.

Станах и протегнах ръка.

— Здравей. Дик Марчинко.

Тя ме изгледа странно, като пое ръката ми с твърдо стискане и я разклати нагоре/надолу веднъж, официално, по европейски.

— Здравей, Дик Марчинко. Аз съм Джоун Монтгомъри. Разговаряли сме по телефона.

— Джо е стипендиантка от Белия дом — казваше председателят. Но аз не го слушах. Разбира се, че бях чувал и преди този глас — по шибания таен телефон, когато ме питаше дали не искам да оставя съобщение.

Ухилих се и получих същото в отговор. И после, след като този конкретен етап от запознаването ни приключи, пренасочих вниманието си към думите на председателя Крокър. Тя бяха:

— Джоун е с мен от около шест седмици като специален помощник. Научава всичко за Комитета на началник-щабовете.

Знам за стипендиантите от Белия дом. Тази програма е от 1964 г. и е разработена за създаване на водачи. Всъщност генерал Колин Пауъл, бившият сенатор Тим Уърт и бившият генерален инспектор от Министерството на транспорта Мери Шиаво бяха стипендианти на Белия дом. По принцип всяка година се избираха само малко хора измежду хиляди кандидатури. Две трети от тях идваха от частния сектор. Останалите — от средните правителствени нива, цивилни и военни. Всеки стипендиант служи една година като специален помощник на високопоставен правителствен служител[4].

Джоун Монтгомъри беше една от правителствените избранички. Откъде знаех това? Знаех го, защото всички стипендианти в Белия дом преминават проверки, а хората извън правителствения сектор — дори и стипендиантите — нямат право да носят оръжие в сгради на федералното правителство. А тя имаше ютия, ако си спомняте.

— Откъде си?

— Държавния департамент — Служба за дипломатическа охрана.

— Джоун е агентът, който миналата година спаси бюрократичния задник на нашия посланик в Бурунди — обади се генерал Крокър, демонстрирайки обичайната си дипломатичност.

Спомних си, че бях чел дипломатическата поща по онова време. Посланикът пътувал към границата с Руанда, за да инспектира някакви лагери за бежанци. По обратния път за Буджумбура, столицата на Бурунди, двуавтомобилната процесия — водеща кола и лимузината на посланика — се натъкнала на засада от група бунтовници по средата на пътя между Нгози и Мурамвая.

Шофьорът на посланика — един ЧН[5] — се сковал от паника. Агентът от Службата за дипломатическа охрана на предната седалка, или по-точно човек на име Дж. М. Монтгомъри, прогонил шофьора от мястото му като досадна муха, включил на задна предавка, изпълнил една тактическа маневра, позната като „завой по контрабандистки“, и бързо запрашил към по-спокойни места. Бързата реакция на агента не само спасила живота на посланика, но позволила на водещата кола, в която имало трима други агенти от същата служба и местния резидент на ЦРУ, представящ се за политически служител, да се измъкнат незасегнати. За тази проява на героизъм лично държавният секретар беше наградил агента с медал за храброст.

— Ти си агент Дж. М. Монтгомъри?

Тя кимна. Виждате ли какво значат предубежденията. Винаги си бях въобразявал, че агент Дж. М. Монтгомъри е мъж. А това е така, защото не съблюдавах собствената си заповед за войната със специални методи — „Никога не си въобгъзявай“. И не се бях впечатлил от медала. Медалите не ме впечатляват, след като знам как ги раздават в наши дни. Онова, което ясно и високо прозвуча в главата ми, беше, че агент Дж. М. Монтгомъри не е трябвало да мисли — тя е била готова да действа. Очевидно е имала предварителната подготовка за онова, което трябва да прави, когато доброто старо merde[6] се удари във ventilateur[7], и просто го е направила. А това, приятели, е воинско поведение.

Генерал Крокър посочи един от пластмасовите столове до масата.

— Паркирай се, Джо — каза. — Имаме кризисна ситуация и ми трябва доброволец за опасна задача. И говоря за сериозна опасност.

Замълча, за да види как ще реагира.

Спокойната усмивка по лицето й, когато седна на стола, беше лъчезарна и успокояваща.

— Съгласна съм, сър.

 

 

За мен имаше повече смисъл от оперативна гледна точка да действам от вила „Свирепия“, от моите двеста акра змии и езера, която случайно се доближава до базата на морската пехота в Куонтико, отколкото да съм някъде в Пентагона. Но преди да можех да започна каквито и да е надзъртания, прокрадвания, промъквания или надничания, двамата с Джо Монтгомъри трябваше да си направим собствен ОППЛАН (ОПеративен ПЛАН) и процедури за ОПСИГ и ОПКОН (ОПеративен КОНтрол). Вече наближаваше единадесет и предложих да идем да заговорничим над ранен обед. След това няколко минути обмисляхме храната.

Както знаете, аз съм змиеядец. Това означава, че ям всичко. В буквалния смисъл. Джоун отказа мексиканската и етиопската кухня по естетически съображения. Аз наложих вето върху френската, защото наоколо нямаше нищо прилично. Тя взе отрицателно решение за виетнамската, защото яла виетнамски ястия два пъти през последните три дни, както и японската, защото била отегчителна. Накрая се спряхме на китайската храна. Решението ни беше приятно и единодушно, защото от първия път избрахме един и същи ресторант.

Напуснахме Пентагона отделно. Аз отидох до белия пикап F-250, който бях паркирал при входа откъм реката, проправих си път навън и тръгнах в южна посока покрай магистралата „Джордж Вашингтон“, подминах летището, а след това внезапно смених платното, спрях на десния банкет, бързо дадох на заден и свих във входа за летището. Не забелязах несъобразено с правилника движение зад себе си — освен един тип във фургон, който ми бе показал среден пръст, когато му пресякох пътя. Направих кръг около летището, като сменях платната. Преминах през предния вход на огромната паркингова сграда, префучах през нея и излязох през задния вход в съседство с южния вход на летището. Там пресякох шест ленти през трафика и се измъкнах през задната врата, минах на червено на Път №1, след това отбих в тих жилищен квартал и направих широк, бавен кръг около четири преки улици, докато спокойно проверявах тила си.

След това, като се уверих, че не ме следят, се качих обратно на Път №1, отидох на север и се върнах до магистралата „Джордж Вашингтон“, като използвах съкрушително сложна поредица автомобилно превозносредствени маневри, включващи между другото каране на триста метра в западна посока по източния изходен път на една детелина. (В края на краищата човек никога не може да бъде напълно сигурен, нали така?) Останал в безопасност, сигурен и соло, плахо минах на север край националното гробище „Арлингтън“ и мемориала „Иводжима“, спуснах се по Път №50, поех по изхода към Рослин, а после се пъхнах край шпионската къща на ЦРУ на улица „Форт Майер“, хлъзнах се върху булевард „Уилсън“ и започнах да си прокрадвам път през лекия трафик, докато отминах авеню „Хайленд“. След това свих наляво, заобиколих един правоъгълник от жилища, върнах се, отминах две преки, отново завих наляво и паркирах доста далеч от ъгъла. Замених куртката си с двойни ревери с поло (златистите ширити и панделки често пъти привличат нежелано внимание), намъкнах чифт кожени ръкавици без хастар и поех пеша на северозапад, без да обръщам внимание на януарския студ, минах край редица едно–, две– и триетажни сгради, в които се помещаваше цял рог на изобилието от етнически магазини — всичко от тайландски, камбоджански, перуански и ямайски бакалии до виетнамски бижутерии, индийски шивашки ателиета, афганистански и пакистански магазини за килими, японски суши-барове и китайски билкарници.

От доста време не бях идвал в този район и гледката не ми хареса. Едновремешните девствено чисти стени сега носеха онези ръбати спрей-графити, с каквито печените гангстерчета си бележат териториите по цялата страна. Магазините също даваха признаци на засилена престъпност: металните решетки зад прозорците с дебели стъкла подсказваха, че собствениците се боят от обири през счупените прозорци. Почти всички магазини освен бакалските имаха надписи „Молим, позвънете, за да влезете“. Това е още едно лошо предзнаменование. Аз съм израснал в район с малки фирми — а малките фирми оцеляват само ако клиентите ги посещават.

Минах напряко през малък, осеян с дупки паркинг между салвадорска месарница със заковани с дъски прозорци, което свидетелстваше за неотдавна извършен взлом, и сега затворен италиански ресторант и завих по една непавирана алея, за да скъся пътя си с около една трета до следващата пряка.

Не бях извървял и петдесет метра — всъщност промъквах се през една кална част от пътеката, между два контейнера за боклук, с много, много внимателни движения, за да не съсипя перфектния блясък на излъсканите си обувки, — когато косата на врата ми настръхна.

Нямаше нищо видимо. Нищо не се беше случило — нищо. И все пак някакъв първобитен инстинкт, заровен дълбоко в подсъзнанието (навярно е разположен точно зад путкодетектора ми), пое контрола и моето тяло ми подсказа, че нещата не са наред.

А, знам, че точно сега ще ме обвините в мъжкарско-тежкарско воинско психобръщолевене. Е, приятели, ето ви истината: ако сте били на бойното поле колкото мен и сте имали толкова близки срещи от фаталния вид колкото мен, ще разберете факта, че антените ми са изострени от гадни, брутални, понякога болезнени изживявания, продължили с години.

Освен това винаги се движа в състояние, което може да се нарече жълто. Или — вечно съм нащрек. Винаги оглеждам обкръжението си и съм доста способен, благодаря, да реагирам бързо и смъртоносно срещу забелязаните заплахи, без да го показвам по никакъв начин на противниците си.

Затова не спрях. Не се поколебах. Не направих нищо, с което да покажа, че съзнавам опасността. Но тялото ми невидимо беше променило позата си. Мозъкът ми — също. Автоматично преминах към състояние оранжево, или на езика на оръжията — в цевта вече имаше патрон, но предпазителят още стоеше на мястото си.

Вдигна се, когато един екип с цвят на шарена сол[8], съставен от задници на тийнейджърска възраст, излезе иззад един контейнер на десетина метра пред мен.

ОНП — Обирджия Номер Първи — вдигна ръка като полицай от пътната.

— Опа, мъж, спри!

Облечен беше в прекалено голяма, торбеста памучна туника с подплата като юрган, дънки, по-големи с три размера и придържани с колан от въже за простиране, и със задължителната бейзболна шапка. (Носена с козирката назад, разбира се — какво им става на хората в наше време?) Около врата му висяха чифт тежки златни верижки, предпочитани от смъркащи кокаин професионални футболисти и/или сводници. Носеше и високите маратонки в стил „Национална баскетболна лига“ за по 150 долара, които наричам обирджийски мокасини. Приятелите ми в екипа за специални оръжия и тактика им казват углавни скачачки.

Продължих по пътя си със същата скорост. Лявата ми ръка вече беше излязла от джоба на панталона. Заредената с пружина сгъваема палка, която винаги нося със себе си, сега се намираше в разтеглено състояние и не се виждаше, защото я държах зад изправената си ръка. Дали ОНП я е видял? Невъзможно. Четях го като шибана читанка, а той вече броеше парите в портфейла ми и не можеше да обръща внимание на нищо друго освен десния ми заден джоб.

Ръката се протегна отново.

— Ей, мъж, на тебе говоря…

ОНП наистина ми действаше дразнещо. Но нямаше да се оставя това да ми повлияе. Продължих с непроменена скорост, очевидно потънал в размисъл. Никаква заплаха. Никакъв контакт с очите. Никаква бойна гримаса. Скъсявах разстоянието. Десет метра, девет, осем, седем и шест — тогава той започна да мести подплатеното яке настрани, за да достигне мърлявия пояс на големите си дънки и да извади пистолета, който знаех, че носи. И точно в този момент аз ускорих, като покрих оставащите пет метра за около три-четвърти секунда, и го накарах да се посере с палката си.

О, ОНП не беше очаквал това. Очаквал беше да спра. Стоп. Да му позволя да продължи с обира си нешибанообезпокоен.

Но не това стана. Това, дето стана, бе, че аз се извърнах — извъртях се като дервиш, като чукохвъргач със златен медал на олимпийските игри, за да си придам допълнителна смъртоносна, напрегната като шибана пружина кинетична енергия — палката се разтегна, изви се като шибана бейзболна палка от скритото си положение и с помощта на всяка частичка енергия в своята длан/китка/ръка/рамо/торс/гръб/хълбоци/бедра/крака, която успях да събера, го прааааснах и срязах през лицето, отваряйки дълбока, неприятно изглеждаща рана, започваща зад ухото му и стигаща до ъгъла на устата. След това замахнах обратно и го праснах с палката в скулната дъга (за онези от вас, които не са чели напоследък „Наръчника по анатомия на Грей“, тази дъга е тънката кост във външния ъгъл на очите и трябва да ви кажа, че адски боли, ако ви праснат там).

Ударът го запрати с въртеливо движение на земята — там по слух определих, че съм му счупил поне три ребра, когато с широк замах забих идеално лъснатата си униформена обувка със стоманен връх в евтиното му яке и пратих кучия син в друго измерение.

Нямаше време за последващи действия, защото ОНВ — това е Обирджия Номер Втори — бе решил, че след като не действам в дух на сътрудничество, ще се наложи незабавно да окаже помощ. Но както повечето начинаещи злосторници, той нямаше богат опит в работата с нежелаещи да съдействат жертви на улични обири. Затова както своя партньор по престъпление и той ровеше за оръжието си, но какъвто жълточовкар си беше, го измъкваше от дълбокия джоб на своите високи в кръста и увиснали в чатала торбести клоунски гащи.

Каква е тази шибана банда, дето не може да вади пищовите? Аз го праснах по кокала на лакътя с папката. О, от това по лицето му се изписа една възхитителна гримаса на болка. Инстинктивно стисна лакътчето си. Прас — ударих го по другия лакът. Той ме изгледа, с очи, свити от болка, и падна на колене. Погледна ме, сякаш да попита какво става, мамицата му. Но аз не се чувствах в настроение да давам отговори през точно този малък семинар по ръкопашен бой. Затова го хванах за косата на тила и за колана на избелелите му торбести дънки и го засилих с лице напред в нагънатия метал на контейнера. Когато го пуснах, видях, че е загубил всичките си предни зъби. C’est dommage, поп?[9] Точно така — поп. Нека просто гледаме на това като на свирепия начин за промяна на отношението към другите.

Претърколих понастоящем инертния ОНВ, обърнах джобовете му и намерих евтин никелиран пистолет двадесет и пети калибър. Другият обирджия — също в безсъзнание и определено нуждаещ се от медицински грижи — имаше полуавтоматичен деветмилиметров „Смит и Уесън“. Изпразних и двата, хвърлих патроните в най-близкия контейнер (правило на Свирепия: освен ако не сте в абсолютно екстремална ситуация, никога, никога не използвайте чужди муниции), сложих пистолетите в джоба си, след което се върнах обратно при камионетката си и наврях деветмилиметровия „Смит“ под предната седалка.

Впечатли ли ви нещо значително във връзка с горния инцидент? Мен — със сигурност. Питате какво? Ами установих, когато отново отивах към ресторанта, че за първи път от шест шибани книги насам участвах в спречкване, без да ме прекъсне по някакъв дяволски начин старият ми отмъстител, мистър Мърфи, или някой от проклетото му семейство. Искам да кажа, че не праснах никого с глава както не трябва и не се самопрепарирах. Не цапардосах собствената си ръка в стената. Не се препънах и не пльоснах в калта и не съсипах чистата си и изгладена униформа. Всичките тези горепосочени лоши новини не ставаха добри поради факта, че, първо: ОНП и ОНВ бяха съвсем очебийни жълточовковци и, второ: никой, нито Уондър, Гадния или Бумеранга, нито пък То Шо, Ави Бен Гал или Мик Оуън, никой — даже и оня шибан тъп редактор, който изпада в екстаз, като се прасна някъде, — никой не беше наблизо, за да гледа как нещата се развиват шибано, смотано, изтаковано, изчукано, измушкано и цепеняшки безупречно.

Искам да кажа, че бях изкарал лайната на онези двамата в пълен вакуум. Нежни читателю, обясни ми къде е справедливостта в този свят?

Всичко това — от едната страна. От другата: вече знаех как да приема няма за отговор. И нека ви кажа, че един сфинктер с жълто около човката може да ви убие точно толкова лесно, колкото и един опитен задник. Въпрос на късмет и мистър Мърфи.

 

 

Дванадесет минути по-късно — и с повече от половин час закъснение — преминах с маршова стъпка покрай белите мраморни кучета шао ли, застанали на стража пред входа на ресторант „Хунан номер едно“. Бутнах вратата и изчаках очите ми да привикнат с тъмното. Посещавам това голямо, анонимно заведение повече от десет години, но персоналът още не ме познаваше. Аз просто бях поредният щастлив и гладен голям розов призрак.

Червените тапети и осеяните с огледала задни стени, лампите от лава от петдесетте години и истинската имитация на тапицерия от набук ми напомниха за китайските ресторанти от младостта ми в северната част на Джърси. Но точно тук приликите спираха. В този ресторант не готвеха гнусни, накълцани чоп суи, нито безжизнените като пишката на мъртвец ло-мейн или пък оцветените с боя номер три и глазирани парченца свинско месце със сладко-кисел сос. Независимо от името си, ресторант „Хунан номер едно“ сервираше само най-първокласни кантонски ястия, силно повлияни от хонконгската кухня. Какви? Ами предлагаха от онези, малките, опушени свински ребърца в деликатен соев сос. И стриди, увити в листа от лотус, след това задушени на пара със соеви зърна и пресни парченца джинджифил. Имаше пресни миди в соев сос. Схващате ли, че тук използваха много соев сос? Но това не беше всичко. Имаше и истинска супа от патица, заедно с желирани пачи крака, които да бъдат изсмуквани от посещаващите ресторанта политически консултанти на републиканците. Имаше хрускави пилета, печени в сол. И стебла от броколи, задушени в солен сос от скариди. И печена патица, опушена с камфор и чай. Както казах, най-първокласна кантонска кухня: проста и превъзходна.

Ресторантът беше вече наполовина пълен с раннообядващи. Имаше и хора от Пентагона с униформи. Имаше моливодръжци от консултантски и други обирджийски фирми, както и китайски семейства, седнали на големите кръгли маси с големите кръгли подноси, дошли да хапнат хубаво сготвена храна от отечеството.

Джоун вече беше тук и гледаше като критично настроена учителка закъснял ученик, докато си проправях път към масата. Седеше в лявата част на най-задното сепаре, с гръб към задната стена. Адски трудно е, когато двама оператори обядват или вечерят и има само едно място с гръб към стената.

Е, сепарето беше достатъчно голямо за двама. Но тъй като обратната стена имаше огледало, което ми даваше добър поглед върху залата, без да съм прекалено очебиен, застанах на едно място, реещ се като хеликоптер пред кацане, докато реша къде да седна. Държането ми извика знаеща усмивка на лицето й.

— Изнервяш се, ако си с гръб към прозореца?

— Можеш да заложиш задника си, че е така. — Отпуснах се на диванчето срещу нея. — Съжалявам, че закъснях. Задържаха ме.

— Но ти излезе от кабинета преди мен.

— Казвам ти, че ме задържаха.

Стиснах автоматичния пистолет двадесет и пети калибър, пъхнах го под масата и го пуснах в скута й. Не очакваше такова нещо.

— Какво…

— Казах ти, задържаха ме.

По очите й разбрах, че всъщност съм й изкарал ангелите. Засмя се високо, погледна надолу, за да види какво носех за спомен, а след това пъхна малкото пистолетче в джоба на якето си и ме изгледа с изражение, в което се четеше нещо между респект и скептицизъм.

— Май трябва да благодаря за сувенира.

— Няма за какво — отговорих, извих се и кимнах на най-близкия до нас сервитьор. — Fuwuyuan — сервитьор.

След няколко секунди той кръжеше около нас. Аз огледах празната маса и поръчах бира.

Piju, quing — казах, искайки бира и изчерпвайки разговорния си китайски. Погледнах Джо Монтгомъри: — Искаш ли една?

— Аз не пия… алкохол — отговори тя с престорен акцент от Трансилвания и направи същата пауза, както Бела Лугоши във филма „Дракула“, когато го питаха дали иска чаша вино.

Тя погледна сервитьора:

Ch’ing wo yao beizi ching-cha?

Sheh-sheh — кимна той, видимо впечатлен, и изчезна.

— Какво е това?

— Поисках чаша зелен чай и той каза „благодаря“.

Аз също останах впечатлен.

— Къде си учила китайски?

— От майка си.

— От майка си? — Агент Дж. М. Монтгомъри ми приличаше на първообраза на грингото заедно с мекия южняшки акцент, чийто произход не можех да определя.

Тя разбра обърканото ми изражение.

— Дядо и баба ми са били мисионери. Всъщност мама е родена в Китай, в Сучоу. Мама и тате — така наричах баба си и дядо си — я върнали тук, за да живее със сестра си Одеса в Северна Каролина малко преди Пърл Харбър[10]. Не забравяй, че японците са нахлули в Китай доста преди да ни нападнат, и нещата се влошили бързо. Тогава мама била само на единадесет години, но разбира се, говорела свободно езика. Имала си китайска ама — това е нещо като бавачка — и всъщност проговорила китайски, преди да научи английски.

— Дядо ти и баба ти успели ли са да се върнат след обявяването на войната?

Лицето й потъмня.

— Не. Екзекутирани са от японците през 1943 г. като шпиони. Не знам как мама е преодоляла психическата травма. И сега не говори много за онова време. Но е оцеляла. Тя е силна жена, Дик. Много силна. Както и да е, тогава си създала навик всяка вечер, преди да си легне, да говори на китайски сама със себе си. Предполагам, че така е била близо до родителите си. И освен това винаги си казва, че един ден ще се върне там, за да види къде са живели и къде са умрели. И затова всяка вечер през целия си живот мама казва молитвите си на китайски. После рецитира нещо, което е знаела като малко момиче — стихче, поздрав или друго. Аз знам езика малко. — Тя замълча, за да се усмихне криво. — Достатъчно, за да си изкарам боя.

— Ходила ли е там — за да затвори кръга?

— Да, Преди десет години. Заведе и мен. — Усмихна се на спомена. — Аз бях получила развода си и магистърската си степен от университета в Тъфт — в една и съща седмица. Имах шест свободни седмици, преди да отида в Департамента. Мама беше направила всичко необходимо, без да ми казва. Адски силно ме изненада. Стояхме осемнадесет дни.

— Трябва да е било чудесно.

Сивите очи на Джоун се замъглиха леко.

— Повече от чудесно. Защото видях Китай не такъв, какъвто е — а той е сив, прашен и пълен с хора, чиито лица не изразяват никакво щастие, — а през нейните очи. Видях Китай какъвто трябва да е бил, когато мама е живяла там. Тя си спомняше толкова много неща, Дик, толкова много подробности за разни места, и историята на страната, и разкази за хора, които е познавала. Изведнъж разбрах какво е правила през цялото време, когато си е говорила на китайски всяка вечер. Тя си е припомняла. Налагала си е да се придържа към тези неща, за да не ги забрави никога. Сериозно, доста е напрягала паметта си. — Тя спря и се засмя.

Аз не схванах това.

— Кое му е смешното?

— Памет. Моминското име на мама е Памет. Мери Фей Памет. Тя е от южната част на Северна Каролина, на юг от Файътвил и северно от Лоринбърг. Аз израснах там, в дървена къща посред голяма борова гора, непосредствено до село с една улица и три черкви, на име Уогръм.

Спря, когато сервитьорът сложи подноса и постави пред нея чайник с чай и една чашка и бутилка бира „Цинтао“ и мокра чаша пред мен.

След като той свърши, тя му каза:

Sheh-sheh — благодаря.

Аз сторих същото и добавих (на английски, разбира се), че ще почакаме с поръчката. Налях си бирата, наклоних чашата си към нея и казах:

— Наздраве.

Тя си наля вдигащ пара чай със спокойна ръка, вдигна чашката, каза:

Gombay — и отпи. Постави чашата си на масата. — Хубав чай. Е, Дик, толкова за мен. Сега е твой ред. Как, по дяволите, може човек с дълга плитка като твоята да се озове в СССИ на генерал Крокър?

 

 

Когато свършихме с обмяната на разкази за живота си, бяхме изпили три чайника с чай, шест бири „Цинтао“ и тринадесет чинии с дим сум — китайският еквивалент на ливанското мезе, испанските тапа или италианските антипаста. И се оказах прав в преценката си: Джо Монтгомъри беше оператор. Зад магистърската степен от престижната Школа по право и дипломация „Флечър“ и свободното владеене на три езика, и десетте години опит от реалния свят се криеше душата на воин. Тя винаги бе търсила начини да подобри уменията си. Да, присъствала е на семинара по лидерство в мениджмънта в Държавния департамент и е била на курсове в Института на външните служби. Но е ходила също и на училища по стрелба — от Гънсайт до Академията на Джон Шоу в средния юг. Карала беше курсове в „Хеклер и Кох“ и се е обучавала с екипа на ФБР за спасяване на заложници. Учила се е на тактически похвати на шофиране на пистата на Бил Скот в Северна Вирджиния и в Школата на Скоти в Лейкланд, Флорида.

Което ни доведе до въпроса какво е правила в Руанда. Зададох риторичен въпрос, на който вече знаех отговора:

— Вършила си повече умствена, отколкото физическа работа, защото си била готова — просто си играла на война, нали?

Тя постави клечките си в чинията, протегна ръка през масата, вдигна длан и плесна моята за поздрав.

— Ти си вторият човек в света, който някога ми го е казвал. И си толкова прав, по дяволите.

Запитах кой е другият.

— Тони Блауър. Един канадски инструктор по бойни изкуства, когото срещнах преди две години — трима от нас от Службата за дипломатическа охрана отидоха в Монреал. Учихме Чу Фен До.

Виждаше се по лицето й, че харесваше курса. Взе си клечките, хвана едно късче тесто, топна го в соления лют сос чили, пусна го в устата си и се опита да говори.

Само че, очевидно горещият сос й попречи, защото лицето й се изчерви и по челото й избиха капки пот.

Гледаше как я наблюдавам.

— Хей, ако не се потиш, значи не се храниш, нали така, Дик?

Без да ми позволи да вмъкна някоя дума ребром (или по друг начин), тя бързо пое глътка чай, за да прокара соса и хляба, и продължи:

— Тони е от инструкторите, които проповядват, че с техниката се стига само донякъде и че нагласата създава разликата в истинския свят. Ние го използваме, както и много правоприлагащи ведомства. Държавният департамент харесва работата му, защото той учи на мисловни упражнения, психологическа готовност, а не строго физически бойни неща. Виж, Дик, моята работа не е като твоята. ТЮЛЕНИТЕ трябва да трошат разни неща и да убиват хора. Не и ние. Ние по същество сме отбранители. Мисията ни е да пазим хората живи.

— И какво правеше той?

— Караше ни здравата да работим върху себе си, за да сме постоянно нащрек и да знаем какво става около нас. Предполагам, че на това може да се каже изостряне на антените. Караше ни да излизаме на улицата и да си играем на възможности. Ами ако онези трима негодници ето там ни нападнат? Ами ако онази кола се опита да прибере шефа ти? Ами ако си в асансьор и някой те сграбчи изотзад? Как ще се защитя? Как ще реагирам? Как ще пазя другия? Всъщност през цялото време ни учеше на военни игри. Очевидно е, нали? Прави нещата просто, глупако. — Тя изпи чая си и отговори на собствения си въпрос. — Да, но не са много хората, които преподават това. Както и да е, карах си по пътя за Буджумбура и през цялото време си играех на военни игри. Ами какво ще стане, ако ето там има блокада? Ами ако реката замръзне… Ами ако имат ракетни гранати?… Ами ако, ами ако, ами ако. Когато всичко това се случи, не си спомням да съм мислила — аз просто действах. Мисловната работа бях я свършила. Физическата беше лесна.

Имаше право, разбира се. Ето защо винаги настоявам за наситено обучение. Под насищане разбирам да го правите, докато вече не е необходимо да се замисляте — всичко да става естествено. Стрелба? Трябва да улучите малкото картонче с размери пет на пет сантиметра с два изстрела, където и да сте — скапан или махмурлия, задъхан или преизпотен. Парашутът ви се оплесква, а изпълнявате скок от голяма височина с ранно отваряне от седем хиляди и петстотин метра? Трябва да знаете какво да направите. Ако се замисляте, ще умрете, което няма да подпомогне с нищо мисията на Дики.

Сега, след като изпроповядвах всичко това, позволете да изтъкна още едно важно нещо. То е, че не можете просто да Го Направите и да оставите всичко така. Трябва да изразходвате толкова време върху аспектите на мисловната дейност на воина, колкото и за физическата. Да, стрелбата е крехко физическо умение и колкото повече се упражнявате, толкова по-добри ще станете. Но спомняте ли си какво ви обясних няколко страници по-напред за визуализирането на мерника, преди да стреляте? Това е мисловната част. И може да й отделите почти толкова часа — концентриране, фокусиране, фиксиране върху визуализацията, — колкото на самото стрелбище. Когато всичко това се слее в едно, ще знаете точно къде ще се намира тази прицелна картина във всякакви обстоятелства. В тъмно стълбище, прескачайки парапета на кораб, катерейки се по нефтена кула или пък виждайки целта, прицелвайки се и стреляйки в гъстия дим, където мишената ви е само сянка сред много други сенки. Но знаете, че ще я уцелите, защото имате първо: изстреляни стотици хиляди куршуми и, второ: защото вие и оръжието ви сте станали едно физическо и мисловно цяло. Вие ставате върховното оръжие — и не може да се провалите.

После, като изчерпахме горе-долу житейските истории, бавно започнахме да поглъщаме последното дуо дим сум — свински ребра със соев сос, варени на пара стъбла от броколи, подредени като дъски и залети със сос от скариди, и поработихме над оперативния си план. Тя вече беше разгледала повечето от материалите, които бях донесъл в СССИ на председателя. Внимателно бе прочела докладите, записала в мозъка си снимките и задаваше интелигентни въпроси.

Ето защо, като се стигна до оперативното планиране, нещата станаха доста прости като целувка. Всеки път, когато трябваше да докладвам нещо на председателя, щях да се свързвам с Джоун. Тя ще се обажда по онзи номер до две минути, за да си определим среща. Ако тя трябваше да ме намери, щеше да се обади до вила „Свирепия“ и да остави съобщение от Люси Памет. Аз щях да се обадя до нейния пейджър и ще повторим описания по-горе процес.

Да, знам, че не беше много изтънчено. Но винаги най-добрият начин е простият. Или както Рой Хенри Боъм, подполковник от Военноморските сили на САЩ и кръстник на всички ТЮЛЕНИ ни проповядваше по своя зен начин: „Виж бе, задник, когато искаш да стигнеш от точка А до точка Б, правата линия винаги е по-ефективна от лабиринта.“

Онова, което подполковникът иска да каже, е, че колкото по-объркани стават нещата, толкова повече вероятно е мистър Мърфи да се натрапи в операцията ви — и толкова по-голяма е вероятността да се оплескате. Затова правим нещата просто, глупако, точно както би искал Рой.

 

 

След като свършихме с оперативното планиране и житейските истории, дойде време да тръгваме на работа. Извадих портфейла си. Джоун вече държеше двадесет долара в ръка, за да плати своя дял. Аз протестирах — в края на краищата заплатата ми е по-голяма от нейната, но тя настоя. Или делим поравно, или повече никога няма да излизаме заедно. Е, понякога човек трябва да се съгласява с тези неща. Аз тъкмо вдигах ръка над главата си, за да извикам fuwuyuan-а, когато забелязах, как Джоун се напрегна. Свалих ръка и се взрях в оцветеното огледало.

Сякаш гледах в някое от онези панаирджийски криви огледала, защото онова, което виждах, не можеше да е истина: един пет на пет в немарков, лошо скроен и още по-лошо прилягащ сив тънкораиран костюм. Какво е пет на пет, питате? Пет на пет е технически термин сред ТЮЛЕНИТЕ за съкращението Н3ДГ — Нисък, Натъпкан с лайна, Неугледен Дебел Гъз. Както и да е, този Н3ДГ в момента се клатеше като патица в полезрението ми, размахал дюстабаните си към нашето сепаре. Торбестите му панталони, които той подръпна веднъж, два, три пъти през трите метра, докато го виждах, се извиваха в голяма усмивка под огромното шкембе. Синята му закопчана риза беше намачкана и мърлява или може би мърляво бе огледалото. Носеше вратовръзка — сложена накриво, — сива на цвят и/или оцапана от слюнки от кихане. Около врата му висеше дълга стоманена верижка за пропуска като онези за казанчетата. Тя правеше примка надолу като връв за монокъл и изчезваше в лявата част на сакото — вероятно отиваше в джоба на ризата. В дебелите пръсти на дебелата му лява лапа имаше клетъчен телефон „Нокия“, почти като онзи, пълния с пластичен експлозив, който бях използвал неотдавна в Ливан, за да демонтирам едно доста неприятно, корумпирано, неморално творение на име Вернер Лантос.

С тежко хриптене Н3ДГ седна на две сепарета от нас, буквално погълна четирите чаши с вода на масата, оригна се два пъти, а после попи врата си с мазна кърпичка. На улицата може и да беше студено, но дори в мръсното огледало виждах как потта лъщи по тила му.

После забелязах причината за силната реакция на Джо Монтгомъри. Следвайки Н3ДГ, в обсега на огледалото тъкмо влизаше един почти двуметров, дълголик и тънкоуст китаец в тъмно палто от кашмир с ръкави тип реглан, което стигаше почти до глезените му. Плавното движение на увиващата се около краката му дреха го караше да изглежда като зъл мандарин, който се плъзга с уверени, пестеливи движения на котка, както правят опитните водачи в челния дозор. Човек, като го видеше, просто разбираше, че стъпките му биха били тихи като на привидение.

С приближаването му започнах да различавам нюанси: гъста черна коса, сресана право назад и леко посивяла по слепоочията. Тънък мустак. Под палтото си носеше риза с мисионерска яка, а по врата му се виждаха мускули, които издаваха непрекъснато и последователно физическо обучение. Различавах чертите на лицето му — с бръчки и жестоко. Очите — тъмни и пронизващи. Разбира се, че Джоун реагира — само два часа бяха изминали, откакто бе гледала снимката му, за да я запомни. Това беше Ли Чимен.

Бележки

[1] Програмата за борба с тероризма по времето на Буш даде плодове през месец април 1997 г., когато перуанските части, много от които бяха получили първоначалното си обучение по спасяване на заложници от екип американски експерти през 1980 г., спасиха седемдесет и един от седемдесет и двамата заложници на терористичната група „Тупак Амару“ в японското посолство в Лима.

[2] Томас Джеферсън (1743–1826), третият президент на САЩ, автор на Декларацията за независимостта. — Б.пр.

[3] За това можете да прочетете в „Свирепия 6. Код: Злато“.

[4] Стипендиантите пишат речи, помагат при редактирането и изготвянето на законодателни документи, отговарят на запитвания от Конгреса, председателстват срещи, провеждат брифинги и помагат и по други начини на високопоставените правителствени служители. Назначават ги на работа със старши служители от Белия дом, секретари от президентския кабинет или други. В миналото стипендианти работеха за вицепрезидента, за шефа на канцеларията в Белия дом, за съветника по националната сигурност, за главния прокурор, както и за директора на ЦРУ. Ако се интересувате, можете да намерите повече информация за програмата за стипендиантите към Белия дом по Интернет на адрес http://www.whitehouse.gov/WH/WH_Fellows/html.

[5] Официалното обозначение е ЧуждоНационален. Позволете да кажа тук, че допускането на ЧН в посолството, където той/тя може да научава за политически решения и други важни въпроси, никога не ми се е струвало смислено. Причината за допускането им е, че повечето дипломати, шпиони или други служебни лица не говорят шибания език или не разбират начина на живот на страната, в която са изпратени. И за да си вършат работата, им трябват ЧН — за да се разправят с местните във визовия отдел, да се занимават с местните власти, да помагат на дипломатите да се снабдят с всичко от шофьорска книжка до апартамент. ЧН работят и като шофьори, готвачи, камериерки и икономи, а също и работници по поддръжката. Но позволяването на такава близост на ЧН до посолството е като да дадеш истинско рамо на чуждите разузнавателни служби, ако искат да ни шпионират. Дълго време смятах, че просто съм си параноик. След това открих, че руснаците не позволяват за тях да работят ЧН. Нито пък китайците. Израелците имат много малко такива хора — и ги подбират. Също и французите и британците. Това не ви ли говори много?

[6] Лайно (фр.). — Б.пр.

[7] Вентилатор (фр.). — Б.пр.

[8] Това е ченгеговор за тандем злосторници, съставен от една бяла торба за лайна и една черна торба за лайна, независимо че в съвременната политически коректна (и гастрономически разнообразна) атмосфера би могъл да означава една бяла торба за лайна и една зелена торба с лайна, или една бяла торба с лайна и една червена торба с лайна, или… е, схващате идеята.

[9] Жалко, не? (фр.). — Б.пр.

[10] Пристанище на остров Оаху, Хавай, където е разположена военноморска база на САЩ, нападнато от японците през 1941 г., вследствие на което САЩ влизат във Втората световна война. — Б.пр.