Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изкуство и съдба
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Manet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MY LIBRARY Editions (2015)

Издание:

Автор: Анри Перюшо

Заглавие: Животът на Мане

Преводач: Никола Георгиев

Година на превод: 1970; 1981

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ПК „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.III.1981 г.

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор на издателството: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Художник: Михаил Енев

Коректор: Димитрия Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4814

История

  1. — Добавяне

ІІІ.
Кафене „Тортони“

Мардош, с нает файтон, в кафяв костюм,

Минаваше покрай „Тортони“ с шум.[1]

А. Мюсе

Щом притъмнее в ателието, Мане се отправя весел, разположен и щастлив към Булеварда.

Сега и той е един от онези парижани — разточителни аристократи, охолни буржоа, журналисти, писатели, художници, политици, актьори, гешефтари, безделници на лов за състояния, чревоугодници и тънки сладкодумци, — за които денят е загубен, ако поради злощастна случайност не могат да поседят час-два в „Тортони“ или в кафене „Баден“. Чужденците в Париж не пропускат случая да дойдат тук, за да видят знаменитостите. О половин век насам, от Талейран и Мюсе до Теофил Готие и Росини, литературата и изкуствата, дипломацията и финансите изпълват с блясък тези четири-петстотин метра от тротоара, където към шест часа вечерта се появяват, нагиздени като кралици, сред шумоленето на коприна и упоителния аромат на мускус, кокотките от Квартал Нотр Дам дьо Лорет, искрящи от черен кехлибар и пасмантерия, с високи прически, вързани на разкошни кокове под шапчици от пера, шапки-чинии и шапки-панички. Специалните помещения на кафене „Англе“ и на „Златния дом“ — салон 16 на първото и салон 6 на втория — са прочути в цяла Европа.

В кафене „Баден“ или в „Тортони“, където обядва почти всеки ден на втория етаж[2], Мане е станал център на „малък двор“. Всички го ласкаят. Един новозабогатял индустриалец настойчиво го моли за честта да го разходи с колата си в Булонския лес, покана, която Мане упорито отхвърля. „Това говедо е кръгъл простак — казва той. — Никога не съм могъл да понасям тази пасмина.“ Около него обикновено се събират млади художници: Фантен-Латур, който мълчаливо го слуша със замислените си сини очи; двадесет и четири годишният Алфонс Льогро от Дижон, художник на църкви и религиозни сцени, момък от народа със смачкана шапка, с дяволит поглед и винаги готов отговор; едрият фламандец Алфред Стевенс, вече два пъти награждаван с медал в Салона, певец на парижанката и нейните прелести; американецът Уистлър, ексцентричен джентлемен с нахално превзети маниери, който пуща с гъгнив глас саркастични забележки, играейки си с монокъла, и с пронизителен смях подчертава добре пресметнатото им безочие…

Мане живее с повишено самочувствие. Изчезнали са съмнения и тревогите. Разпален от първия си успех, той е решил да затрупа Салона с картини. Ще видят те каквото ще видят! Той отново е сменил ателието си, този път обаче за по-дълго. Намерил е помещение в западната част на Батиньол, може би малко тясно и доста скромно, но с много подходящо за неговите нужди осветление; то се намира на улица Гюйо 81[3], недалеч от парка Монсо, който тъкмо преустройват в обществена градина.

Впрочем целият този край на града прилича на строителна площадка, навсякъде събарят и строят. Още рядко населен, осеян навред с пустеещи места, той е присъединен към Париж едва преди няколко месеца. Префектът Осман прокарва там улици и авенюта и ще превърне минаващото оттук провинциално шосе в широк булевард — бъдещия булевард Малезерб.

В къщата на улица Гюйо живеят скромни хора. Мане се запознава там с един свой нуждаещ се събрат — пейзажиста и анималист Жозеф Гал. Талантът на Гал е талант на добросъвестен занаятчия, липсва му искрата, творческият огън. А и той не е имал щастие в живота си. Въпреки че излага в Салона от 1842 г., живее в нужда, граничеща с нищета. Мане изпитва чувство на симпатия към този несретник, когото грижите са състарили преждевременно. Старае се да му помага, дава му по малко пари, като забулва с някоя шега тази милостиня. Освен това той моли Гал да му позира. И по този модел, на когото би желал да помогне, рисува една картина, пропита с тънък усет, един Четец[4], в който прозира чувството му на умиление. С вълнение четката му моделира засенченото от меланхолия лице, белоснежната брада и коса.

Четец толкова допада на Мане, че още през септември 1861 г. той го показва на публиката. По това време един предприемчив и борчески настроен любител на новостите подема инициативата да организира художествени изложби вън от Салона. Най-интересното е, че този човек, Луи Мартине, работи в Управлението за изобразителни изкуства и самият той отговаря за подготовката на Салоните. Бивш художник, когото някакво заболяване на очите е принудило да остави палитрата, той разбира по-добре от мнозина свои колеги в министерството тежките условия, които често съпътствуват попрището на художника.

Според него обстоятелството, че във Франция няма друга изложба на живопис, освен Салона, и при това тази изложба се устройва, както е досегашната практика, веднъж на две години, действително ограничава прекомерно много възможностите на художниците да общуват с публиката. Защо да не се уреждат временни изложби на неколцина подбрани живописци в частни галерии? Висшестоящите органи често се стряскат от идеите на Мартине, защото те влизат твърде много в разрез с установения порядък. В този случай обаче граф Валевски се е съгласил да подпише необходимото разрешение. Така преди няколко месеца Мартине е открил галерия, и то на възможно най-подходящото място — на булевард де-з-Италиен №26. От 15 юни Мартине е започнал да издава и двуседмичното списание „Le Courrier Artistique“, за да популяризира своето начинание. Освен това, за да привлече публиката, която такива необичайни прояви биха могли да смутят или, което е по-лошо, да оставят равнодушна, той редовно урежда в изложбените зали концерти. По този начин — за да цитираме думите на един съвременник — „очите, приятно поласкани, шарят по платната, докато изкусни музиканти доставят наслада на ухото“.

Мартине е поканил и Мане да изложи свои творби в неговата галерия. През септември младият художник окачва там, до картините на Курбе и Добини, Момче с череши и Четец, която през октомври заменя с Китарист. На Мане решително му върви. Момче с череши също се харесва толкова много, че старият Гупил, собственик на фирма за художествени произведения, който дълго време се е занимавал с издаване на гравюри, а впоследствие започнал да търгува и с картини, предлага да го изложи в своята витрина на булевард Монмартър. Адолф Гупил, чиято къща има клонове в Берлин и Ню Йорк, е широко известен със скъперничеството си, та го знаят дори келнерите от кафенетата, на които никога не оставя и сантим бакшиш — у Диношо, където обедите са по двадесет и две су, а вечѐрите — по четиридесет, той винаги поръчва „един обед“. Фактът, че тъкмо тази стара лисица, този колкото хитър, толкова и пресметлив търговец е спрял вниманието си на Мане, е още едно щастливо предзнаменование.[5]

Мане работи без отдих. Към края на тази толкова успешна за него 1861 г. той рисува Дете със сабя, за която му позира не друг, а синът му Леон Коела[6], и след това се залавя с една по-амбициозна композиция.

Мане общува не само с елегантния свят на Булеварда. Любопитството му към живота го води по места, където приятелите му от „Тортони“ едва ли биха стъпили драговолно. Така например той често скита из мръсните улички на „Малка Полша“, която спотайва мизерията си между парка Монсо и новопостроения градски квартал Европа. Преди петнадесетина години Балзак е описал в „Братовчедката Бета“ тази „Малка Полша“ с нейните бедни, жалки, но и опасни обитатели. На това място, затворено между улиците Мироменил, Пепиниер и Роше, където някога край кралския разсадник са се въртели много мелници, сега стърчат невзрачни бордеи и съборетини, в които, както пише Балзак, „полицията стъпва само по заповед на съда“. Тук Мане подбира няколко модела и нанася живописните им фигури върху огромно платно[7], групирани около стар евреин, който седи с цигулка в ръце.

Вече самите размери на Старият музикант — така се нарича картината — показват, че Мане работи над тази творба с мисълта за Салона. Тя е, както казват на своя жаргон младите художници, „машинка за медали“. Въпреки това композицията не му се удава напълно. Щом трябва да изгради някаква „сцена“, Мане изпада в затруднение. В същност нищо у него не го влече към търсенето на изкусно построени композиции. Той не умее да подреди хармонично група, да свърже фигурите в пластичен контрапункт, не умее, а и то го отегчава, защото не е присъщо на природата му. Тъкмо затова не се колебае при нужда да използува хладнокръвно произведението на някой стар майстор като канава. За него изпълнението е всичко. То е източник на насладата му от живописта, целта и оправданието на усилията му — то е самата живопис.

В това се крие и превъзходството на Мане. Старият музикант е творба, несравнима по колорит и фактура. Но тя страда от доста нестройната си композиция. Всички фигури — едно дрипаво босоного момиченце, две малки момчета, едно от които напомня „Жил“ на Вато, един ориенталец с тюрбан и сипаничаво лице — съществуват някак самостойно, за себе си, между тях не протича никакъв ток. В този „фриз“ Мане е вмъкнал и своя „пияч на абсент“, който изглежда явно притурен отвън и само подчертава незавършеното, неизбистреното, почти изкуственото в градежа на картината.

Докато я завършва, докато обмисля каква може и трябва бъде идеалната творба за Салона, Мане се залавя отново с офорта. Мнозина от художниците, с които дружи, посвещават голяма част от времето си на гравюрата. Алфонс Льогро постоянно гравира на медни плочи процесии и богослужения; Уистлър излага по това време при Мартине серия гравюри със сюжети от бреговете на Темза. Желаейки да усъвършенствува техниката си като „аквафортист“ (думата току-що е влязла в обращение), Мане потърсва съвета на Льогро, за да гравира една плоча по Дете със сабя; Льогро не само му помага, но и го запознава с издателя Кадар, фанатичен любител на офорта, апостол, когото нищо не е в състояние да обезсърчи и който, без да се смущава от несполуките си, упорито се мъчи да увлече и други в своята страст. Мане става един от редовните посетители на неговото магазинче на улица Ришельо 66. През март Кадар му доставя удоволствието да изложи негови работи заедно с творби на други двама офортисти в своята витрина. Бодлер споменава тази малка проява в една (неподписана) статия „Офортът е на мода“, публикувана в „Revue anecdotique“.[8] Нещастният Бодлер! На него му върви все по-зле и по-зле. Някакво чудновато хрумване го е накарало в края на миналата година да подаде кандидатурата си за Френската академия, която, по думите на „чичо Бьов“[9], е била „повече изненадана, отколкото шокирана“ от тази постъпка. Трагични сенки витаят около поета. „Аз се грижех за истерията си с наслада и ужас. Днес, 23 януари 1862 г. — пише той в един бележник, — бях осенен от особено знамение, почувствувах полъх от крилото на малоумието.“

Мане поръчва гравирането на своите медни плочи на един занаятчия от левия бряг на Сена, който живее на улица Метр Албер, до площад Мобер. Един ден той съзира в този край[10] момиче на около двадесет години, което веднага привлича вниманието му с енергичната си стъпка, с открития си и смел поглед, със суровата хубост на своите черти и с всичко онова, което издава една личност с характер. Какъв модел би станало от това момиче! С нейна помощ той сигурно ще може да създаде голямата картина, която е замислил. Тялото й е дребно, но здраво, тънко, с отчетлив и изящен градеж. Руса, почти червенокоса, тя има матов, много блед цвят на кожата, големи кестеняви очи, засенчени от съвсем светли, едва видими ресници. Изведнъж Мане се озовава до нея и с чаровната си непринуденост, с дяволита нотка в гласа, с лакома усмивка на уста й излага молбата си: не би ли се съгласила да му позира?

Но да, защо не? Родено на Монмартърския хълм, това бедно момиче, което се казва Викторина-Луиза Мьоран, има само една мечта: да се измъкне от нищетата. Продавала ли се е тя? Може би. Като съзерцава в огледалото лицето си, бялата като кокиче кожа, златожълтите зеници, тя се унася в мечти по театъра, вижда се дори актриса. Тя вярва, че е артистична натура. Предложението на Мане й допада, но не я изненадва: тя го е очаквала — то е знак на съдбата.

Викторина Мьоран веднага заема поза в ателието на улица Гюйо. Тъй като свири на китара — защо да не стане музикантка? — Мане рисува по нея една Улична певица[11], която, излизайки от кръчма с китарата си, яде череши. Викторина притежава всички качества на съвършения модел: преди всичко — нещо рядко у професионалистите — естественост и, съчетана с нея, забележителната способност да се приспособява към желанията на живописеца, да изпълнява пред него най-различни роли — това несъмнено обяснява и театралните й амбиции; освен това тя е търпелива, разбира работата на художника и е точна. Викторина задоволява у Мане не само художника, но и мъжа. Скоро в Париж се прокрадват недискретни слухове за интимната връзка, която бързо се е породила между тях. Сузана сигурно не е научила нищо; пък и тя е твърде спокойна по природа, за да се разтревожи от някаква прищявка.

Колкото и сполучлива да е Улична певица — сочна, виртуозна творба, в която сивото на корсажа и на дългата пола „с шнурове“ е дало повод за богати вариации в тази гама, — тази картина не е „машинката за медали“, чието осъществяване занимава в този момент мисълта на Мане. Той отново обръща поглед към Испания, започва една голяма композиция — Цигани, изобразяваща циганско семейство: баща, майка с кърмаче и едно момче, жадно надигащо стомна. Но и пред тази „испанска сцена“ Мане стои озадачен: все още не е сполучил, трябва да потърси нещо друго!

Тази мисъл не дава мира на художника, докато той рисува няколко портрета: един на Викторина и друг на някоя си госпожа Брюне, който са му поръчали — това е първата му поръчка, с която много се гордее. Мане иска да се хареса, зарича се да се хареса на тези хора, които са приятели на родителите му. Но господар ли е той на себе си? Неговото око иска своето, неговото правдиво, неумолимо око, на което ръката, ще не ще, трябва да се подчинява. Не може да се каже, че дамата е много хубава. Тя сигурно желае не толкова някакво блестящо живописно платно, колкото — съвсем човешко желание — картина, която да я разкраси, да я представи в най-ласкателна светлина, картина, която да изтръгне от приятелките й, тези усойници, признанието, че в края на краищата тя е много по-привлекателна, отколкото са си мислили. Но тук е окото, което диктува своите „импресии“ и заставя ръката да разбулва съкровените истини на човешкото лице, ярките и правдиви, може би неблагодарни особености, които му придават неповторимия облик. Никакви светски трикове, никакъв „ретуш“, който е толкова на почит сред модните портретисти, подслаждащи всичко, което забъркат на палитрата си. Само истината — истината на природата и истината на живописта, без замазване! В деня на „предаването“ Мане, наивникът, доволен от себе си, защото окото му е доволно — подсвирквайки си, замахва отривисто отдолу нагоре с ръка: „Така е, защото е така!“[12] — открива своята картина пред дамата, придружавана от своя съпруг. Дамата надава вик! Какъв ужас! Колко грозна я е изписал! Тя избухва в ридания. Обидени, възмутени, съпрузите напускат ателието. Колко недодялан е все пак „синът на Мане“! Няма и понятие за порядките в обществото!

Един следобед през лятото Бодлер довежда на улица Гюйо своята любовница Жана Дювал, „жрицата на разврата“ — неговата мъчителка и неговото блаженство, — от която вече двадесет години, въпреки неспирните кавги, не е могъл да се отдели. Тя го мами, лъже го, двамата се бият, когато са пияни, една нощ по чаршафите се е ляла кръв, тя е лоша, лицемерна и глупава, безнадеждно глупава — но, както казва Бодлер с ледения си глас, „глупостта често е украшението на красотата; именно тя придава на очите мрачната прозрачност на черни блата и масления покой на тропическите морета“. Мане наблюдава мулатката, тъмната й жълтеникава кожа, мрачните очни кухини, в които тлее странна светлина, месестите устни, тежките, непокорни, синкавочерни коси. И тогава, може би развълнуван от спомена за карнавала в Рио, той грабва палитрата и нахвърля — само за един сеанс — портрета на Жана Дювал[13], полуизлегнала се на дивана, в огромния си бял кринолин, из който тя израства неподвижна, наполовина скована от парализата, с изпъкнало чело и оскотяла глава, белязана от алкохолизма и порока.

Някой е внушил на Мане, че би било добре да опита щастието си в следващия Салон с едно голо тяло. Тази идея не го привлича особено, но все пак скритом го дълбае. Очевидно едно голо тяло — и Мане по стар навик щрака одобрително с език, — едно голо тяло в Салона е тъкмо това, което му е необходимо, за да се наложи окончателно като живописец. Дали няма да бъде то неговата „машинка за медали“, която ще му донесе званието „hors concours“[14], с други думи, ще го издигне до онова стъпало в йерархията на изкуството, където вече няма да има нужда да се съобразява с журито и ще може да излага каквото си иска? Но какво голо тяло да нарисува, което да бъде като „Венера Урбинска“ на Тициан?

Или пък…?

Един неделен ден през това лято Мане се разхожда заедно с Пруст в Аржантьой. Излегнал се близо до брега, той наблюдава лодките, които се плъзгат по Сена, гледа къпещите се жени и изведнъж се сеща за една картина в Лувър — „Полски концерт“ — на Джорджоне. Голо тяло ли? „Е добре, ще им направя аз едно голо тяло! — възкликва той. — Когато бяхме още в ателието, аз копирах жените на Джорджоне, жените с музикантите. Тази картина е много тъмна. Фигурите се открояват прекалено рязко върху фона. Аз искам да я изпиша наново, и то в прозрачна атмосфера, с фигури, каквито виждаме там долу.“ Той си представя съвсем ясно транспозицията: двете жени ще останат голи, а двамата господа — облечени, но не вече с венециански костюми от 16. век, а по модата на Втората империя. Групата ще бъде разположена сред природата, сред дървеса и зеленина, както у Джорджоне: това ще бъде излет на полето, някакво „къпане“ или „закуска на тревата“ — просто „излет на четирима“, казва намигвайки Мане, — една стара тема, съживена от съвременното му виждане.

За да влезе във форма, Мане изпълнява няколко подготвителни акорда, рисува скици на дървета, един изглед от остров Сент Уан. Но как да подреди фигурите си? Той е „издал“ на Пруст идеята си за Джорджоне. Да пренесе непроменена в своята картина композицията на „Полски концерт“, не му е по вкуса. Не че тези заемки вътрешно го смущават. Той познава слабостите си. Но знае и силата си. А именно нея иска той да признаят, да я признаят сама за себе си, без оглед на майсторите, чиято поддръжка и поръчителство търси. И ето че, разглеждайки един сборник с гравюри…

Към края на май Кадар, отзовавайки се на едно пожелание на гравьора Бракмон, основава с помощта на Льогро и на писателя Иполит Бабу „Дружество на аквафортистите“. То ще издава всеки месец по една книжка, съдържаща пет офорта от различни художници, с въведение от виден критик. Поканили са и Мане да представи една творба за първата книжка, която ще излезе през септември. Освен това Кадар, примамен от многообещаващите начални стъпки на Мане, от „похвалата“ му в Салона, от хвалебствените слова на Теофил Готие, а и несъмнено насърчаван от Льогро и Бракмон, му предлага да издаде една поредица само от негови офорти. Така в часовете, когато не е погълнат от живописта, Мане усърдно работи с гравьорския резец. В желанието си да овладее тайните на техниката той проучва много стари щампи. Един ден, разглеждайки гравюрата на Маркантонио Раймонди по Рафаеловата „Присъда на Парис“, Мане трепва. Там се виждат три фигури на морски божества — една женска и две мъжки, — чиито пози биха подхождали до немай-къде за фигурите в неговия Излет на четирима. Той е открил „строежа“ на картината си: остава да облече морските богове в сака и панталони, да замести тризъбеца с бастун, да прибави на фона една четвърта фигура, полугола жена, която потапя ръка във водата на поток — и фокусът е готов![15]

Но Мане не започва веднага тази картина. От 12 август цял Париж говори само за испанската танцова група от Кралския театър в Мадрид, която представя на сцената на Хиподрума андалуския балет „Цветето на Севиля“. Случаят е твърде примамлив! А и много вероятно е Бодлер да е увещавал Мане да не го пропуска. Художникът влиза в преговори с водача на трупата, с primer bailarin Дон Мариано Кампруби, който се съгласява неговите танцьори и танцьорки да позират за картина. Между тях е и знаменитата звезда Лола от Валенсия. Тъй като ателието на улица Гюйо се оказва неудобно — нито е в центъра, нито е достатъчно голямо, — трупата позира в просторното ателие на Алфред Стевенс, което се намира на улица Тебу 18. Плод на тази работа са няколко картини, които поглъщат Мане седмици наред: един Испански балет[16], два портрета — на Мариано Кампруби и особено на Лола от Валенсия, наметната с бяла мантиля и с везана шапчица на главата, който въодушевеният Бодлер веднага обявява за „чудесен“.[17] Поетът съчинява едно четиристишие, което би желал — но няма да бъде — написано върху платното:

Разбирам: изборът е затруднен безмерно

пред множеството най-различни красоти;

но виждаш — Лола от Валенсия блести

с нечакан чар като бижу във розово и черно.[18]

Толкова хубава ли е Лола? Във френетичния устрем на своите танци — може би, когато движението, ритъмът, музиката я преобразяват. Но в спокойно състояние тази набита, мускулеста, твърде мъжествена жена с груби черти — дебели вежди, тежки клепачи, дълъг нос и месеста уста — губи много от чара си. Впрочем това няма значение. Но колко бързо откликва лицемерното благонравие на епохата с двусмислени тълкувания! Щом се разчуват стиховете на Бодлер, всички са възмутени: в това „розово-черно бижу“ съзират крайно неприличен намек.[19] Злите езици подхвърлят ехидно: „Mam’zelle, que m’faites-vous voir?“ (Госпожице, какво ще ми покажете да видя?)

В същност Бодлер не обича нищо тъй много у Мане, както неговия „испанизъм“. В началото на септември излиза първата публикация на „Дружеството на аквафортистите“. Тя съдържа предговор от Теофил Готие и наред с творби на Бракмон, Добини, Льогро и Рибо — и една гравюра на Мане по картината Цигани. На 14-и „Le Boulevard“, вестник с малък тираж, но много четен в артистичните кафенета, помества рецензия на Бодлер за това издание, в което поетът бърза предварително да похвали Мане: „В следващия Салон — обявява той — ще видим няколко негови картини, пропити с най-силен испански аромат, които ни карат да вярваме, че испанският гений е намерил убежище във Франция.“[20] Нима Мане, твърде отзивчив към одобрението на Бодлер, е забравил за своя Излет на четирима? Така или иначе, благодарение на продължителното си общуване с испанските танцьори той до такава степен се е потопил в испанската атмосфера, че няма лесно да се отърси от нея. А и всеки и всичко го връща постоянно към тази тема. Повече от всякога Пиренейският полуостров е на мода. По ъглите на улиците латерни и панаирджийски певци повтарят до втръсване испански напеви и сегедили местно производство. Мане, който току-що е направил някои литографски опити за Кадар, използува тази техника, за да илюстрира две „испански“ песни: една серенада от Захари Астрюк, посветена на испанската кралица — „Лола от Валенсия“, и романса „Мавританска жалба“ на испанския китарист Жером Бош. Не говорят ли дори, че ще въведат в Париж и борбите с бикове, които още от 1853 г. са проникнали в Южна Франция, в Байон и Ним? Всички говорят за „тореро“ и „корида“. Мане дегизира Викторина Мьоран като матадор и я рисува с muleta[21] в едната ръка и със сабя в другата. Към тази Млада жена с костюм на еспада добавя втора картина пандан — Млад мъж с костюм на махо, за която му позира неговият брат Гюстав, облечен като севилец, с шапка с помпони[22].

Бодлер има право: какъв хубав Салон готви Мане за идната година! Докато художникът неуморно трупа платно след платно, на 25 септември умира баща му. Смъртта на стария съдия не изненадва никого, защото той е гаснел от седмица на седмица — и все пак тази загуба дълбоко разтърсва Мане. Сега, когато се вижда тъй близо до целта, когато се надява, че с един блестящ успех ще може да изкупи в очите на баща си миналите си грешки (до последния си миг г. Мане не е научил нищо за тайната връзка на своя син), смъртта е приспала завинаги парализирания старец. Флотското училище, Рио, младежкият му бунт — съжаления и угризения помрачават понякога радостта му, сподавят смеха му… Кой измежду неговите приятели от „Тортони“ би могъл да долови, че Мане носи тази рана? Тя е затворена, но боли при най-лекото докосване, както през тия дни на печал.

По Булеварда се говори упорито, че старият Мане е оставил на децата си огромно състояние. Това е твърде преувеличено. Истината е, че Едуар Мане няма вече да има грижа за бъдещето; осигурено му е охолно, макар и не разкошно съществуване. За делата на семейството се грижи братовчедът Жул дьо Жуи, колкото предан, толкова и всеотдаен.[23] В това отношение няма защо да се страхуват от каквото и да било.

Мане се залавя отново за работа. През октомври Кадар издава неговия Сборник от осем офорта.[24] Издателят е определил цената му на дванадесет франка, а любителите имат възможност да си набавят поотделно всяка гравюра срещу четиридесет су. Въпреки скромните цени, на улица Ришельо не се стичат много купувачи. Мане се надява, че след успеха му в Салона албумът ще се разграби. Натрупал е толкова много платна през последните месеци, че ще може да си извоюва почетно място на тази изложба. Но това не е достатъчно. Успехът му трябва да бъде пълен. Той трябва да използува няколкото месеца, които му остават, за да нарисува „машинката“, пред която всички единодушно ще преклонят глава. Къпещи се! Трябва да нарисува Къпещи се!

През цялата зима Мане работи с голямо напрежение. Възпроизвежда линия по линия гравюрата на Рафаеловата „Присъда на Парис“, рисува първо един акварел, в който набързо очертава централната група на своя Излет на четирима. Позират му неговият брат Гюстав и един от по-младите братя на Сузана, Фердинанд, който се занимава със скулптура. С няколко щрихи на перото нахвърля до тях една гола жена и скицира на задния план втората женска фигура.

После Мане изпълнява сюжета с маслени бои; но когато завършва картината — 89х115 см, — тя му се вижда твърде малка и той решава да я увеличи над два пъти, да изпише Къпещи се в монументални размери: 2,14х2,70 м. В същото време наема Викторина да му позира за големия акт на предния план.

Никога досега Мане не е дръзвал да рисува платно с такъв формат. Но той е изпълнен със смелост. Подчинявайки се на най-съкровените пориви на своята творческа природа, той опростява до крайност техниката си, отказва се от „зализаната“ живопис, от тънкостите на моделировката, на тази зрителна измама, принизяваща багрените стойности или „вальори“, изгражда формите си плоскостно и ги очертава с нервен контур. Неговите фигури не „разказват“ нищо. Те съществуват само като скелет на една песен от багри, в която нежните, едва загатнати ноти се редуват с ярки, пронизителни тонове, а между тях се прокрадват мигове на мълчание, на покой. Остро изрязаните силуети са така разположени по двете измерения на платното, че внасят в него големите мажорни акорди. Тази творба, която трепти от наситени и контрастни хармонии, е въплъщение на самата живопис. Минавайки отвъд разказвачите на анекдоти, търсачите на ефекти и майсторите на асфалтовата „кухня“, Мане се приобщава към голямата живописна традиция. Няма съмнение, че в нито едно ателие на Париж или другаде в този момент не се създава творба, тъй очистена от всякакви тежнения, чужди на самата живопис и на зрителната наслада, която тя трябва да дава.

Мане има всички основания да бъде доволен. Но ето че на 15 януари 1863 г. излиза правилникът на следващия Салон, който му донася горчиво разочарование. Не стига, че Салонът се състои само веднъж на две години, но според новите разпоредби отсега нататък всеки художник ще може да представя на журито най-много до три картини. Това решение засяга не само Мане. Протестират отвсякъде; в ателиетата на младите художници кипи негодуване. Скоро пускат една петиция, покрита с подписи, с която искат от министъра да смекчи наложеното ограничение. На Мане и Гюстав Доре е възложено да връчат това искане на граф Валевски. Той приема „най-любезно“ двамата пратеници, но срещата остава без последствия.

Мане едва ли е предполагал, че ще бъде другояче. Не можейки да се примири с мисълта, че ще бъде лишен от възможността да установи по-широк контакт с публиката, лишен от плодовете, на които е разчитал през тези две години упорит труд[25], той дори не изчаква резултата от посещението при Валевски и потърсва друг начин, за да смекчи — поне за себе си — неприятните последици от новия правилник. След като подбира картините си за Салона, който както обикновено ще се открие на 1 май — челно място между тях заема Къпещи се, към която прибавя две от испанските си платна: Млада жена с костюм на еспада и Млад мъж с костюм на махо, — Мане се уговаря с Мартине да покаже в неговата галерия на булевард де-з-Италиен най-хубавите си други платна на изложбата, която да се открие на 1 март.

Доволен от това разрешение, Мане окачва в галерията на Мартине четиринадесет платна. От Музика в Тюйлери до Старият музикант, от Цигани до Испански балет, от Улична певица до Лола от Валенсия, там са събрани творби, които с богатото си многообразие би трябвало неизбежно да предизвикат жив отзвук у публиката, като й покажат по категоричен начин забележителните качества на художника Едуар Мане. Благодарение на така породения от тях интерес по-късно, в Салона, Къпещи се ще привлече най-голямо внимание. Добре е замислено!

Твърде добре замислено! Само че още от първите дни на изложбата и за най-голяма изненада на Мане посетителите — все по-многобройни и все по-шумни — изразяват открито своето неодобрение. Освиркват художника, ругаят го, заплашват да разкъсат платната с бастуните си. Най-голямо негодуване буди Музика в Тюйлери. Роптанията заприличват на метеж. Кой е този закъснял „реалист“, който си позволява да излага тези отвратителни буламачи от бои? В сравнение с него господин Курбе, въпреки тривиалността на своите сюжети, е образец на благоразумието. Ако платната на г. Курбе казват неприятни неща, поне казват нещо и го казват добре. А тоя Мане! Никаква пластичност, никаква дълбочина! Погледнете само колко плоска е тази живопис, как крещят тоновете, погледнете тия едва докоснати места на платното, небрежната мазка! Този приятел се надсмива над полутоновете, над грижливо загладените преходи. А и какво означават тия цапаници? Нищо! Не трогват сърцето, не поучават, не защищават нищо, не пресъздават нито някаква обсада, нито светска изневяра, нито нежността на малко момиче към любимото му кученце. Това са чисто и просто съпоставяния на агресивни бои. Агресивни, точно така, това е вярната дума! Този Мане е искал да предизвика публиката. Смешник! Смешник, който желае на всяка цена да го забележат, който спекулира със скандала!

Мане е потресен. Какво му е дошло до главата? Защо този рязък обрат у публиката, тези хули, това ожесточение срещу него? Той не може да проумее причината. Не може да разбере, че за очите, привикнали към вялите, мътни бои на „намазаните с битум“ картини, неговите платна с яркия си, отчетлив акцент не могат да не изглеждат неприятна шаренйя. На 1 април в навечерието на деня, когато ще започнат заседанията на журито на Салона, той прочита слисан в „Gazette des Beaux-Arts“ една статия, подписана от Пол Манц:

Господин Мане, който е испанец от Париж и когото загадъчно родство свързва с традицията на Гоя, бе изложил в Салона от 1861 г. един Свирач на китара, който, трябва да признаем, порядъчно ни порази. Картината беше брутална, но искрена и в този необуздан опит се долавяше обещанието за един мъжествен талант. Оттогава минаха две години и г. Мане с инстинктивната си дързост навлезе в областта на невъзможното. Ние категорично отказваме да го следваме там. В неговите женски портрети се губи всякаква форма, особено в портрета на Певица, където поради странна приумица, която дълбоко ни смущава, веждите се отказват от хоризонталната си посока и заемат отвесно положение покрай носа подобно на две сенки-запетаи. В тази картина има само крещяща борба между гипсови и черни тонове. Въздействието е вяло, сурово, мрачно. Друг път, когато е във весело настроение, г. Мане рисува Музика в Тюйлери, Испански балет или Лола от Валенсия, ще рече картини, които разкриват у него жизнена сила, но с тази каша от червено, синьо, жълто и черно са само карикатура на колорита, а не самият колорит. В края на краищата неговото изкуство може да е честно, но то е не здраво и ние никак не бихме се заели да защищаваме г. Мане пред журито на Изложбата.

Разстроен от страхове, Мане дебне и най-малката новина от заседанията на журито. Първите съобщения, които достигат до него, не са много успокоителни. Отзовавайки се на пожеланията, изразени през 1861 г. от граф Валевски, журито — най-жестокото, което някога е заседавало — отхвърля, както се шушука, от всеки десет картини шест.

Няколко дни по-късно Мане научава официално, че са отхвърлени и трите му картини, включително и Къпещи се.

Бележки

[1] Прев. Пенчо Симов.

[2] „Тортони“ се намирал на ъгъла на булевард де-з-Италиен (№ 22) и на улица Тебу. Заведението съществувало до 1894 г.

[3] Тази къща не съществува вече. Тя се намирала на мястото, където днес се пресичат авеню Вилие и улица Фортюни, отчасти заместила бившата улица Гюйо.

[4] Днес в музея в Сейнт Луис, САЩ.

[5] Фирмата Гупил продължила да се разраства. Младият Ван Гог бил неин служител от 1869 до 1876 г.; той работил в клоновете, които фирмата открила в Хага и Лондон, а след това — и в централата в Париж. Неговият брат Тео бил управител на галерията на булевард Монмартър, а след него на това място постъпил Морис Жоайан, приятел на Тулуз-Лотрек. В лондонския клон на Гупил се състояла голямата изложба на Тулуз-Лотрек през май 1898 г. (вж. „Животът на Тулуз-Лотрек“ и „Животът на Ван Гог“).

[6] Дете със сабя се намира днес в нюйоркския музей Метрополитън.

[7] Картината е висока 1, 88 м и широка 2, 48 м.

[8] В броя от 2 април 1862 г.

[9] Сент Бьов (1804—1869), писател и поет, член на Френската академия. — Б.пр.

[10] Може би при Съдебната палата на Ил дьо ла Сите.

[11] Понастоящем в Музея за изящни изкуства, Бостон.

[12] По Антонен Пруст.

[13] Днес в Музея за изящни изкуства, Будапеща.

[14] Букв. „извън конкуренцията“ — лице, което е било вече наградено и не може повече да участвува в състезание. — Б.пр.

[15] Заслужава да се отбележи, че и самият Рафаел е взел идеята за тези три фигури от един античен саркофаг.

[16] Днес в галерията Филипс Мемориъл във Вашингтон.

[17] Този портрет влязъл в Лувър с дарението на Камондо през 1911 г.

[18] Прев. Пенчо Симов

[19] В сборника „Les Epaves“ („Отломки“) от 1866 г. една „бележка на издателя“ (написана от самия Бодлер) пояснява: „Музата на г. Шарл Бодлер е изобщо толкова подозрителна, че се намериха кръчмарски критици, които откриха някакъв непристоен смисъл в «розово-черно бижу». Ние пък вярваме, че поетът просто е искал да каже, че една хубост, в която има едновременно нещо мрачно и игриво, извиква асоциация за розово и черно.“

[20] Трябва да отбележим, че тази статия („Живописци и аквафортисти“) е единствената, в която Бодлер говори за своя приятел. В творчеството на поета името на Мане е споменато само на две други места: в посвещението към „Въжето“ и в цитираната по-горе статия в „Revue aneedotique“.

[21] Прът с алена кърпа (исп.). — Б.пр.

[22] И двете картини се намират днес в музея Метрополитън, Ню Йорк.

[23] Тази характеристика е дадена от младия тогава адвокат Гамбета, който през 1861 г. станал секретар на юриста Жул дьо Жуи.

[24] Сборникът съдържал между другото гравюри по Китарист, Пияч на абсент, Борба с бикове, фигурата на момчето от Старият музикант и два офорта по творби на Веласкес.

[25] Наброяват се около тридесет творби, създадени от Мане между 1860 и 1862 година; от тях близо осемнадесет са рисувани само през 1862 г.