Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изкуство и съдба
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Manet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MY LIBRARY Editions (2015)

Издание:

Автор: Анри Перюшо

Заглавие: Животът на Мане

Преводач: Никола Георгиев

Година на превод: 1970; 1981

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ПК „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.III.1981 г.

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор на издателството: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Художник: Михаил Енев

Коректор: Димитрия Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4814

История

  1. — Добавяне

IІІ.
Берта и Ева

Едно петнадесетгодишно момче надува сапунени мехури…

На статива на художника се ражда свежа, бликаща от жизнерадост творба, една от онези картини, които обича да рисува Мане — него винаги го е привличала „малко необузданата невинност на момчешката възраст“.[1]

Момчето е Леон Коела.

Леон Коела не е продължил дълго учението си. През септември 1867 г., когато позира на баща си, той току-що е постъпил на работа като разсилен при бащата на Дега, банкера, на улица Виктор 28. Леон вече знае, че „сестра му“ е в действителност негова майка. Родителите му предпазливо са потвърдили това, което той е предугаждал. Разкрили са му част от тайната си и са го помолили да не я издава на никого; в присъствието на чужди хора Леон трябва да нарича майка си Сузана. Това криене вълнува впрочем твърде малко младия Леон. Той се е отървал от училището, при Дега изкарва сто двадесет и пет франка на месец, има своя отделна стая на улица Сен Петербур 51, в съседната сграда до жилището на своята „сестра“ и своя „кръстник“. Какво му трябва повече? Карай да върви!

Явно е, че Мане не са хора на драмите. Стига им да бъде спазено външното приличие. Както Сузана не се тревожи от похожденията на своя мъж (от предпазливост тя почти никога не стъпва в ателието на улица Гюйо), така и Леон не си блъска главата върху истината на своя произход или върху родството, което може би го свързва със старата г-жа Мане, която много го обича и с която вечер играят на табла или на карти.

Щом завършва Сапунени мехури, Мане започва портрета на Зола; по този начин би искал да изрази признателността си към писателя, който така доблестно го е защитил. Разбира се, тази картина е предназначена за Салона. И така Зола ходи често да позира в ателието на художника, ателие съвсем скромно, без никакви удобства, „почти разнебитено“[2], където се трупат непродадените картини на автора на Олимпия.

Не без тъга и тревога гледа Мане тези непродадени картини. Парите се топят. Нима никога няма да продаде нищо? Неговата изложба през 1867 г. не му е донесла нито една откупка. Само оскърбления. Винаги само оскърбления. Дали този път журито на Салона ще приеме картините му? В плен на съвсем условната представа, която има за успеха, Мане не си дава сметка, че журито вече не може да го отхвърли. Вярно е, че в очите на повечето хора той си остава „ексцентричен тип“. Но вече твърде много се е говорило за него. Той има привърженици, водач е на школа, учител е на едно ново поколение художници. След статиите на Зола, след изложбата на авеню Алма би било много трудно да го отхвърлят току-така.

Мане завършва портрета на Зола през февруари.[3] Той се вслушва в съвета на писателя и представя в Салона през 1868 г. заедно с тази творба и една по-стара своя картина, рисувана преди две години — Жена с папагал[4], за която е позирала Викторина Мьоран. (А какво става в същност с Викторина? Една сутрин своенравното момиче изчезнало и не се вестило повече в ателието.) Журито приема и двете картини без разисквания. Впрочем тази година то е много снизходително; г. дьо Ньоверкерк не може да се успокои от яд. Почти всички „батиньолци“ с изключение на Сезан, вечния отхвърлен, ще бъдат представени в Салона — Дега, Писаро, Базил, Моне, както и двама приятели на Моне, които той е побързал да заведе в „Гербоа“: Огюст Реноар, двадесет и седем годишен художник от Лимож, и един англичанин на около тридесет години — Алфред Сисле.

Още с откриването на Салона Зола бърза, тържествуващ, да възвести победата. В поредица от статии за изложбата в „L’Evénement illustré“ той заявява, че „успехът на Мане е пълен. Не смеех да си го представя тъй бърз, тъй достоен…“

 

Необходимата, неизбежната реакция, която предсказах през 1866 г., настъпва неусетно. Лека-полека публиката свиква: критиците се успокояват и благоволяват да отворят очи; успехът идва… (Публиката) още не разбира, но вече не се смее. Миналата неделя се забавлявах, като наблюдавах лицата на хората, които се спираха пред картините на Едуар Мане. Неделя е денят на истинската тълпа, денят на невежите, на онези, на които още липсва всякакво художествено възпитание. Видях как идват хора с явното намерение да се повеселят. Те заставаха със зареяни във въздуха очи, с отворени уста, съвсем объркани, неспособни и на най-малката усмивка. Погледите им вече са свикнали, без те да забележат това. Оригиналността, която някога им се виждаше тъй неизказано смешна, сега буди у тях само неспокойното изумление, което изпитват децата пред непознато зрелище. Други влизат в залата, хвърлят бегъл поглед по стените и се оказват привлечени от странното изящество в творбите на художника. Приближават се, разгръщат каталога. Когато видят името на Мане, опитват се да се изсмеят. Но картините са пред тях, светли, сияйни и сякаш ги гледат със сериозно и гордо пренебрежение. И те си отиват смутени, незнаещи вече какво да мислят, развълнувани против волята си от искрения глас на таланта, подготвени за възхищението през идните години…

Несъмнено тези уверения са малко преувеличени. В действителност не липсват критики по адрес на Мане. Враждебността все още съществува. Приели са картините му, но затова пък са ги поставили на много лошо място, „в ъглите, много нависоко, до вратите“. Папагалът на Жена с папагал предизвиква същите подигравки, както някога котката на Олимпия. „Тия реалисти са способни на всичко!“ — се провиква коментаторът на „La Presse“. Но въпреки това преломът е очевиден. Кастаняри, който някога тъй жестоко бе нападнал Закуска на тревата, не се страхува да заяви, че Зола на Мане е „един от най-хубавите портрети в Салона“. Теофил Готие, спомняйки си за времето, когато бил бунтар романтик с „червена жилетка“, се пита озадачен:

Хората, изглежда, се страхуват, че ако не признаят (Мане), ще минат за филистери, за буржоа, за жозефпрюдоновци, за глупаци, влюбени в миниатюрите и копията върху порцелан, или още по-лошо, за назадничави, които харесват Давидовото „Отвличане на сабинянките“. Опипват се с известен страх, прекарват ръка по корема и темето си, за да видят дали не са затлъстели или оплешивели, защото са загубили способността да разбират дързостите на младостта… Всеки се пита: „Наистина ли съм слабоумен, мумия или допотопна вкаменелост?“… Пред лицето на тези предизвикателни образци добросъвестните се питат дали наистина не могат да разберат в изкуството нищо друго, освен творбите на своето поколение, когато са били на двадесет години… Вероятно картините на Курбе, Мане, Моне и tutti quanti крият в себе си красоти, които ни убягват на нас, старите романтични перуки…

Някои колебаещи се от миналото се присъединяват към Мане, например Теодор Дюре; той признава, че е бил несправедлив към художника в миналогодишната си брошура. Мане веднага предлага на Дюре да нарисува портрета му — така Дюре ще има възможност да види по-добре как работи живописецът. Той изобразява приятеля си в цял ръст, със сив костюм на сив фон, и за да получи различни светли тонове, които да нарушат тази едноцветност, внася някои елементи, наложени единствено от пластически съображения. До своя модел той нахвърля малък натюрморт, който постепенно обогатява: под една табуретка пъха зелена книга, върху червената й възглавница слага лакиран поднос, кана с вода, чаша, лъжичка, нож и накрая върху чашата — лимон. „Виждах пред себе си в действие — казва Дюре — инстинктивния му и сякаш органичен способ да вижда и да възприема.“

Мане завършва портрета в началото на лятото, преди да замине за Булон, където смята да прекара шест седмици в почивка и да пипа колкото може по-малко четките: напоследък е злоупотребил с нервите си и се чувствува много уморен.[5] Подарява портрета на Дюре, който е възхитен от платното и веднага го окачва у дома си. „Ето, това се казва живопис!“ — възкликва той. Дюре би искал на драго сърце да се отплати на Мане. Намислил една хитрина, той му пише през юли:

„Вие сте подписали картината на много светло място и щом някой влезе в стаята, веднага вижда името Ви. Тъй като познавам хорската глупост, особено по отношение на Вас, сигурен съм, че всеки новодошъл, като зърне името Ви — Мане, ще почне да се смее и да злослови, преди още да е разгледал картината и портретувания. Затова мисля, че би трябвало да заличите подписа си на светлото място и да не се подписвате или да се подпишете едва видимо в сянката. Така ще ми дадете време да накарам хората да се възхитят от картината и от живописта. Бих могъл да им кажа, че това е Гоя или Реньо, или Фортюни. Особено Фортюни! Би било чудесно.[6] После ще разкрия тайната и хванатият в клопка еснаф ще трябва да подвие опашка. Помислете върху предложението ми. Всички трикове са оправдани, за да надхитрим буржоата.“

Мане се съгласява и слага подписа си в огледален образ.[7]

* * *

Булон. Мане си почива, не работи.

Настанил се е със семейството си в мебелирана къща на пристанището, наета от един стар моряк. Морският въздух го ободрява и скоро безделието започва да му тежи. Тъй като не е можал да се сдържи да не вземе със себе си платна и бои, захваща нова картина и рисува Леон Коела в столовата на временната им квартира, облегнал се на маса, върху която е подреден разкошен натюрморт: чаша, чинийка, стриди, лимон, захарница… В същност всичко в тази картина е само предлог да се изобрази един натюрморт: до масата дори се виждат шлем и оръжия — необичайни предмети в подобна сцена, ако би била рисувана от реалист. Но може ли, по дяволите, Мане изобщо да бъде художник реалист? Реалността на самата живопис — ето кое има значение за него, както е могъл да се увери в това и Дюре от аксесоарите към неговия портрет — прибавки, които реалистът би сметнал за излишни или, още по-вероятно, за които никога не би се сетил.

Тази Закуска допада толкова много на Мане, че той се зарича да я подхване наново в Париж и да направи от нея картина за следващия Салон. У него зреят и други проекти. По време на разходка е видял на един балкон хора, открояващи се срещу светлосянката на отворена зад тях стая. Защо да не разработи тази тема, която още Гоя е рисувал в „Манолас“?

Завърнал се в Париж, Мане рисува Закуска, но мисълта му е погълната изцяло от Балконът. Решил е, че в сцената ще има четири фигури: две жени, едната седнала, другата права пред един мъж, също прав, а на заден план, в сянката — Леон Коела. Мъжът ще бъде един от художниците от „Гербоа“ — жизненият Гийме. Мане замолва една от приятелките на Сузана, малката Фани Клаус от „квартета Св. Цецилия“, да позира за една от женските фигури. Мане обича любовта и усмивките на жените, обича и любовните истории. Той знае, че приятелят му Пиер Пренс, този плах исполин, и Фани Клаус са влюбени един в друг. Двамата млади хора се срещат на вечерите у семейство Мане на улица Сен Петербур. Сеансите за Балконът биха могли да дадат повод за други срещи, сега вече в ателието на улица Гюйо.

А втората женска фигура в картината?

От няколко месеца насам една възрастна дама Моризо и двете й дъщери Берта и Едма посещават салона на семейство Мане. Берта Моризо и сестра й се занимават с живопис и поддържат връзки с много художници, особено с Алфред Стевенс. Още преди седем-осем години Мане ги е забелязал в Лувър, като правели копия. Фантен-Латур им е дал някои съвети (той е покорен от прелестта на Едма, но не е посмял да й се изповяда) и именно той ги е представил на Мане.

Далечни роднини на Фрагонар, госпожиците Моризо, особено Берта, са толкова надарени, че още след първите им уроци по живопис техният учител Гишар се втурнал уплашен при майка им, за да й каже: „От такива дарования като вашите дъщери не мога да направя някакви дребни любителки; те ще станат художници. Давате ли си сметка какво значи това? Във вашата среда това ще бъде революция, едва ли не катастрофа. Сигурна ли сте, че няма някой ден да проклинате изкуството, задето е проникнало във вашия тъй почтен и мирен дом?“

Това обаче съвсем не разтревожило г-жа Моризо. Тази жена, която на времето си е била божествено красива и дълго време е водела подир себе си цяла свита поклонници, проявява удивителна духовна независимост. На нея й е съвсем чужд конформизмът на едрата буржоазия, към която все пак принадлежи. Мъжът й е бил префект в Бурж (където през 1841 г. е родена Берта), в Лимож, Кан и Рен, а днес е съветник в Сметната палата. Най-важното за г-жа Моризо е дъщерите й да бъдат щастливи и техните живописни занимания я интересуват по-малко, отколкото бъдещото им задомяване. Впрочем Едма ще изостави живописта, тъй като неотдавна се е сгодила за Адолф Понтийон, същият Понтийон — какво чудно съвпадение! — който заедно с Мане бе участвувал в рейса на „Хавър и Гваделупа“ и в карнавала на Рио и там бе позирал за първата му датирана картина — Пияният Пиеро. Сега той е флотски офицер в Шербург; Едма ще се омъжи за него в началото на идната година.

Берта пък като че ли никак не бърза да се задоми. Въпреки че е на двадесет и седем години, тя е отхвърлила няколко предложения за женитба. Големите й очи, толкова тъмнозелени, че изглеждат черни, проницателният поглед, чиято дълбочина още повече се подчертава от млечнобелия тен на слабичкото й, своенравно лице с добре изрязани линии — това е първото, което се вижда у нея. Берта е наследила нещо от красотата на майка си, но прибавя към тази красота някакъв странен, омагьосващ чар. Винаги облечена в черно и бяло, тя е много елегантна — „много в тон“, казват в Паси хората от нейната среда. Говори малко, отривисто, с глух, неравен глас, който още повече накъсва сричките. Тази девица, която очаква съдбата си, не намира пълно удовлетворение в живописта. Привидно студена, налагаща сдържаността си на всички, които я заобикалят, тя е изтъкана от нерви и жар; именно този вътрешен огън подхранва пламъка в очите й. Тя се възхищава от Мане, от неговите прями, смели творби, от тяхната искреност и прозрачна яснота, от всичко онова, което тъй ярко ги разграничава от другите произведения на времето. Интуитивно, но остро тя долавя неосъзнатия гений на Мане. Тя чувствува, не, знае, че той е големият живописец от средата на века. А мъжът у него я покорява.

Впрочем и Мане й отговаря със същото възхищение. Миналата година в Салона той дълго е съзерцавал един неин „Изглед от Париж от височините на Трокадеро“ (семейство Моризо живеят в малка самостоятелна къща на улица Франклин в този още незастроен квартал с гъсти храсти, малки „вили“ и празни места); под влияние на тази картина с нейната прозрачна мъглявост, с тънко модулирани сиви тонове той на свой ред е изписал от същото място един Изглед от Световното изложение през 1867 г.[8]. Кратките разговори на Мане с младата жена са му показали достатъчно ясно нейните вкусове. Тя е първият човек, с когото той споделя идеята си за Балконът. Берта го насърчава и се съгласява да идва с майка си на улица Гюйо, за да позира за една от двете женски фигури.

Седмици наред през есента Мане работи над Балконът, една съвършено нова по маниер творба, в която трептящите багри, зеленото на балконската врата и на перилата звучат като фанфари на бъдещето. Не го ли е подтикнала в тази насока Берта Моризо, свикнала с рисуването на открито (тя е вземала уроци при Коро), с песента на слънчевите багри? Сеансите се редуват един след друг. Гийме скоро загубва търпение; казва, че Мане не е „сполучил“ портрета му, че „госпожица Клаус е ужасна“, но позирането е дотегнало и на двамата и те се наговарят да твърдят, че картината е „съвършена“ и „няма какво повече да се пипа“.

Никога по-рано Мане не е можел да види Берта така добре, както сега, когато я рисува — в дългата бяла рокля, с дългите черни кичури, падащи върху раменете. Той неуморно изучава чертите й. Съприкосновението с тази жена с жарка и скрита чувствителност го възпламенява. Г-жа Моризо, която присъствува на сеансите и бродира, намира, че той има „вид на луд“. Луд наистина, но като осемнадесетгодишно момче, открило опиянението на любовта. Берта Моризо седи мълчалива пред него и го гледа с тъмните си, напръскани със светлина очи, които сенките правят още по-големи.

Кокетен, лек по нрав, Мане не е човек на големите страсти. В каквото и да било. Той би се примирил с посредственото както в любовта, така и в живота и в изкуството; във всяко отношение повърхностното би го задоволило. Но той притежава това око — неговото щастие и неговото нещастие, — което го прави живописеца Мане! Гений, творческа мощ, себеотдаване на една творба, предназначена за вечността — колко далеч са от него тези думи и всичко, което се крие зад тях! Колко чужди са му дълбочината, сериозността и онази крайна съсредоточеност, на която обикновено се градят големите съдби! Какво би могло да погълне изцяло вниманието му? Той мами Сузана — която за него е вече само „навик“, — без да се замисля, без да отдава особено значение на успехите си, на тия повече или по-малко достъпни жени, които от време на време пресичат като бегли сенки живота му на светски човек и художник. Той люби така, както човек хапва сладолед. Любовта е игрива, мигновена наслада, съприкосновение на плътта.

Ако нямаше между Берта и Мане тази стена от благопристойност и условности и особено ако Берта Моризо не беше тази тръпнеща, тъй близка и все пак тъй далечна — недостижима, — млада жена, то някоя вечер, при някое случайно отсъствие на г-жа Моризо, сеансите за Балконът може би биха завършили — кой знае? — върху дивана на ателието. Любов очевидно взаимна, но любов сподавена, неизповядана, непризната и пред себе си, обречена на мълчание. След завършването на Балконът Берта продължава да ходи на улица Гюйо; често майка й вече не я придружава. Но нищо не се променя. Останали сами, Мане и младата жена продължават разговора си от предишния ден, говорят за това или онова, и особено за живописта, но нищо не издава огъня, който пламти у двамата, който от ден на ден прави Мане по-възторжен и от ден на ден углъбява тихата меланхолия в лицето на жената.

Понякога, когато Берта идва в ателието, Мане се спуща с неудържим порив към четките си — Берта да не мърда! — и нахвърля образа й, рисува я с шапка, украсена с бяло перо, или пък загърната в кожи, с ръце, пъхнати в маншон. Чувственият кипеж, който Берта разгаря у него, превръща живописеца в поет. Без той да го съзнава, без тя да го съзнава — те тутакси биха отхвърлили и най-малкото подозрение за такова нещо! — тези картини са обладаване, общение; в тях Мане с четка в ръка се опитва да разчете загадката на едно лице, на неговото обаятелно присъствие, на своя смут пред него.

Както живописта на Берта, така и изкуството на Мане се подхранват от тази безмълвна любов, от тези два бляна, които се преплитат. За Берта платната на Мане, които тя сега може на воля да съзерцава, са образец. Но и Берта посвоему упражнява влияние върху художника на Олимпия. Изведнъж всичко става по-леко за Мане край тази спокойна, но смела жена, която като него и може би по-решително от него си проправя път към утрешната живопис, към онези празници на светлината, чието настъпване се подготвя от някои „батиньолци“, от Моне и Реноар, от Писаро и Сисле. „Светла живопис“, „пленер“ са думи, които постоянно отекват в разговорите в „Гербоа“, за които непрестанно разискват. Мане спори, протака, не иска за нищо на света да тръгне по пътищата, по които се мъчат да го увлекат приятелите му; това за него би било в крещящо противоречие с традициите, чийто продължител се смята и които би искал да прослави. Но тук е Берта, вестителка на едно ново изкуство, което се ражда и още няма име. Един ден Мане ще трябва ще не ще да се покори на тази магия.

* * *

В същност щастие е, че Викторина Мьоран не идва вече в ателието на Мане. Берта с едва сдържана досада понася други жени там. Дори прелестната Фани Клаус я дразни: „малката Клаус“ — казва с хаплив глас тя. Женитбата на сестра й Едма не само я е лишила от постоянната й другарка, но навярно е пробудила у нея смътни, объркани мисли за невъзможното. И без това чувствителна до крайност, сега тя става още по-раздразнителна.

Раздразнителността й се засилва още повече, когато в началото на 1869 г., през февруари, дъщерята на романиста Еманюел Гонсалес, Ева, която от две години учи живопис, замолва Мане да й предава уроци.

Мане се среща понякога с Гонсалесови у Алфред Стевенс. Еманюел Гонсалес е плодовит писател, автор на популярни романи и на фейлетони с шеметен успех, бивш председател на дружеството на литераторите и един от най-нашумелите хора в Париж. Жена му е от Валона, а той произхожда от едно от дванадесетте семейства в княжество Монако, удостоени с благородническа титла от Карл V. Той не цени Мане като художник и в това отношение е на съвсем различно мнение от дъщеря си. Когато Ева му съобщила за желанието си да учи при Мане, останал като гръмнат. Художникът на Олимпия и на нейната котка, на онази особа с папагала! Що за нелепа идея! Но противно на това, което би могло да се очаква от мудността и сковаващата плахост, наследени от майка й, Ева е момиче с много силна воля; въпреки възраженията си баща й трябва да отстъпи.

Сега Ева работи редовно под напътствията на Мане в ателието на улица Гюйо. И не стига, че е там, сияеща в младостта си (тя е осем години по-млада от Берта), с малко надменното си безразличие, с тази morbidezza[9], на която противоречат някои от чертите й — остро изрязан орлов нос, волева брадичка, широко открито чело под буйната коса, „прибрана на големи възли на върха на главата“[10], най-после с особената младежка царственост, която се излъчва от нея, — не, не стига, че е там, че диша въздуха на това ателие, че го изпълва с шумоленето на роклите си, със своя парфюм, с маниерите си на желана и достойна за пожелаване жена, обсипвана с ласкателства от толкова много пламенни обожатели! Ако Мане желаеше да разпали ревността на Берта, едва ли би измислил нещо друго. Впрочем сигурно е, че в поведението му се прокрадва известна заядливост и може би импулсивното, необмислено желание да измъчва жестоко. Той отрупва Ева с комплименти, хвали рисунките й, дори я сочи за пример на другата.

Мане пърха из ателието като пеперуда. Чевръсто подрежда на една покривка няколко плода, чепка грозде, нож, резен сьомга и не пести съветите си към Ева: „Направете ми това много живо? Не се занимавайте с фона. Търсете вальорите. Разбирате ли? Когато го гледате и особено когато искате да го предадете така, както го чувствувате, тоест така, че да направи на публиката същото впечатление, което прави и на вас, вие не гледате, не виждате ивиците на хартията там. Така, нали? А и като гледате цялото, вече не се мъчите да броите люспите на сьомгата. Виждате ги като малки сребърни бисери върху сиво и розово. Така ли? Какво розово има само в тази сьомга с гръбнака, който се белее в средата, и тези сиви тонове като седефени сенки! А при гроздето нима броите зърната? Не, нали? Това, което бие на очи, са светлокехлибареният тон и прашецът, който моделира и омекотява формата…“

Мане снове нагоре-надолу, говори, смее се. Никога ателието му не е било така оживено, така кипящо от живот — живот явен и подмолен. От време на време г-жа Моризо придружава там дъщеря си. Ева идва почти винаги с по-малката си сестра Жана, която също рисува, но Ева никак не я насърчава („Глупавата Жана pinxit“ — написала един ден тя върху скица на сестра си.)

„В тази покривка трябва първо да се определи светлото и после местата, които не са докоснати пряко от светлината. Полутоновете са за гравюрите от «Magasin pittoresque». Гънките ще се очертаят от само себе си…“ Мане е в стихията си сред тези жени, у които възпитанието едва-едва смогва да прикрие истинските чувства. Ева, горда от похвалите на Мане, показва с мълчание пренебрежението си към живописта на Берта. Г-жа Моризо не може да я търпи. Берта „изпада в ужас“ само като я види. С огнените си очи тя следи жестовете на съперницата, която се старае с дразнещо усърдие да изпълнява съветите на Мане и ни най-малко не подозира скритата любовна игра, този танц на ревността, в който тя неволно е третата фигура. „Най-вече не уморявайте тоновете си!…“

Берта напуска с досада ателието, идва отново, пак си отива. Понякога, за миг, се вслушва в проектите за женитба, които й предлагат дамите, чувствуващи се призвани за посредници; но това трае само до „представянето“ на евентуалния бъдещ жених: „съвсем смешен“ — отсича тя.

Мане — не ще и дума, — е започнал портрет на Ева. Но докато портретите на Берта му се удават с чудна лекота, този му причинява невероятни затруднения. С ехидно наслаждение Берта наблюдава безпомощните му усилия.

Тези посредствени постижения събуждат отново страховете на Мане. Наближава часът на откриването на Салона от 1869 г. Журито е приело двете му платна — Закуска и Балконът.[11] Как ще бъдат посрещнати те? Ще приемат ли най-после изкуството му, както предричаше миналата година Зола? Когато е в повишено настроение, Мане заявява, че успехът му е сигурен, но няколко мига по-късно е убеден, че го чака провал.

Колкото повече минава времето, толкова повече го терзае тревогата. В деня на откриването Берта (която тази година не излага нищо) отива направо в залата на буква „М“ и веднага съзира там Мане „с килната шапка и със слисан израз“. „Помоли ме — разказва тя на Едма — да ида да видя картините му, защото сам не смеел да отиде. Никога — възкликва Берта — не съм виждала по-изразителна физиономия! Смееше се неспокоен, едновременно уверяваше, че картината му е много лоша и че има голям успех. Намирам го безусловно очарователен по природа и той много ми харесва — добавя тя. — Картините му както винаги правят впечатление на див или дори малко недозрял плод; в никакъв случай не мога да кажа, че не ми харесват.“

Публиката наистина посреща картините спокойно. Теофил Готие дава израз на общото мнение: „Изложеното от г. Мане е сравнително благоразумно и няма да предизвика скандал.“ Сред това равнодушие прозвучават някои по-остри критики, между другото и от Кастаняри, който този път не се церемони много с Мане: „Мане е истински живописец — пише той, — но до ден-днешен си остава повече фантаст, отколкото наблюдател, по-скоро чудноват, отколкото могъщ. Творчеството му е бедно.“

От убеждение, но и от вежливост, както е прието при подобни случаи, уверяват Берта, че Мане не я е поласкал много в Балконът, че ужасно я е „нагласил“. Грозна ли е тя на картината? „Там съм по-скоро особена, отколкото грозна“ — смята Берта. В творбата на Мане вниманието на всички е насочено само към нея. Стройната й, издължена снага, облечена в бяло, бледото лице, буреносните очи „заличават“ останалите фигури, които до нея (с каква чувствителност е наситил Мане образа й!) съществуват сякаш само като елементи от декор. „Изглежда — пише Берта, — че сред любопитните се носи епитетът «фатална жена».“

Безразличието на публиката и критиката, примесено с неприязън, дразни Мане. Вече свикват с него, с крайностите му, но все още не го разбират. Ако нападките не са така жлъчни, то е повече от отегчение и навик, а не защото са вникнали по-дълбоко в изкуството му. „Каква стерилност“ — пише Кастаняри за него. Мане е обезсърчен. Още един път надеждите му рухват — надеждите, които постоянно се възраждат у него. Загубил вяра в себе си, той постоянно повтаря някои фрази от статията на Кастаняри — ах, как го жилят те! — и потъва в мрачно униние.

Макар и изнервен, той наново подхваща портрета на Ева Гонсалес. Но работата не спори. Той дори не смогва да вдъхне живот на това платно. Позата на младата художничка си остава скована. Най-вече лицето й не се удава на живописеца. Той не успява да улови израза му, тънкото съчетание на небрежна грация, енергия, и благородство. Утежнява го, така пресилва чертите, че го прави напрегнато, „разваля“ очите, които под четката му стават като кълба. Това ли е съблазнителната жена, у която поетите възпяват „едновременно детинската и изящната красота“?[12]

На Мане много му се иска да ускори заминаването си за Булон, където е намислил и тази година да прекара лятото, да отиде без повече протакане на Ламанш, за да потърси ободряващата сила на морето и вятъра. Тук, в Париж, не върши нищо полезно — въпреки че, както изглежда, г-жа Моризо е на друго мнение. Тъй като Берта е заминала за Лориан, за да прекара известно време при Едма, г-жа Моризо се отбива в ателието на Мане, за да му върне някои книги; начаса тя пише на Берта, че е заварила художника „все повече и повече ликуващ пред модела Гонсалес“. Ева наистина има дарбата да дразни дамите Моризо — щом само се приближат към нея, те наострят нокти като дрезгаво мяукащи котки. „Мане пък дори не се помръдна от стола си. Попита ме за теб и аз му казах, че ще ти съобщя за студенината му. Засега ти не си в мисълта му; госпожица Гонсалес притежава всички добродетели, всички прелести; тя е съвършена жена.“

Мане изведнъж откликва на желанието си да се махне от Париж. В Булон се настанява със семейството си в хотел „Фолкстоун“ край пристанището. Но едва пристигнал там, той се качва на кораба, който поддържа връзката между Булон и английския бряг. Приятелят му Алфонс Льогро живее в Лондон от 1863 г.; Мане отдавна не си е бъбрил с него — чудесен повод за едно малко бягство, което ще разведри мислите му.

Колко прав е бил Льогро, като е зарязал Франция и нейното „население от държавни чиновници“! Художникът от Дижон е професор в Художествената академия в Саут Кенсингтън, където живее обграден с почит, далеч от изнурителните парижки борби. Мане се завръща „очарован“ от краткото си пребиваване в Лондон. „Мисля, че там може да се направи нещо — пише той на Фантен-Латур. — Земята, атмосферата, всичко ми харесва и аз ще се опитам да се представя там догодина.“ „Добрият прием“, който са му оказали художниците отвъд Ламанш („у тях няма тази смешна завист — казва Мане на Зола, — която има у нас; почти всички са джентълмени“), е притъпил парещия спомен от критиките на Кастаняри.

Щом се завръща в Булон, той отново започва с радостно увлечение да рисува. Платната се редуват едно след друго: изгледи от Булон и от пристанището му, между другото и един на лунна светлина[13], който рисува от прозореца на стаята си. Ще го покори ли все пак живописта на открито, „пленерът“? Той дори слиза на брега, за да направи един-два етюда. Но хората му досаждат. Едва разтворил статива си, и те почват да се трупат, да шушукат „Знаете ли, това е Мане, художникът, за когото се говори и който цапал такива смахнати неща!“

Мане се завръща в Париж през първата седмица на август. Госпожиците го очакват — а също и дяволският портрет на Ева, с който отново се залавя, но с не по-голям успех, отколкото преди заминаването си. Мъчнотиите, с които се сблъсква отново, го вбесяват. Изкарва гнева си на Берта, която не престава да дразни. „Мане ми чете морал — пише на 13 август Берта на Едма — и ми сочи за образец вечната госпожица Гонсалес; тя имала държане, постоянство, умеела да завърши каквото започне, докато мен за нищо не ме бивало.“

За нищо ли не я бива Берта? И все пак тя е донесла от Лориан една картина, която Мане толкова много е харесал, че тя му я е подарила; но логиката и чувствата трудно се съгласуват особено когато всичко противостои на чувствата, когато всичко ги кара да се предрешват. И ако Мане измъчва Берта с обидните си сравнения, тя едва прикрива злорадството си, като гледа родилните му мъки над портрета на Ева. „Междувременно — съобщава тя на сестра си — той започна този портрет за двадесет и пети път; тя позира всеки ден, а вечер той измива главата с катранен сапун. Иди после, че карай хората да позират!“

Мане кипи от яд, че не може да завърши портрета. Така би искал да го изложи в Салона през 1870 г. Личността на модела може би ще умилостиви всевъзможните критици (та кой журналист би се смразил с могъщия Еманюел Гонсалес?) и ще ги накара да преглътнат обидните си епитети. Художникът държи особено много на този портрет, тъй като Фантен-Латур му готви за този Салон нещо като апотеоз: Фантен рисува огромно платно — „Ателие в Батиньол“, в което авторът на Олимпия е представен седнал пред статива си сред някои от своите привърженици — Зола, Моне, Реноар, Захари Астрюк, Едмон Метър, Фредерик Базил и младия немски художник Ото Шолдерер. Би ли могла Батиньолската школа по-ясно да възвести на публиката своето съществуване и вярата си в този, когото е признала за свой водач?

Твърде поласкан, трогнат от този израз на почит, Мане още по-гневно ругае, задето сеансите за портрета на Ева се редуват без никакъв резултат. Цялата история започва да става смешна, Мане понякога се подиграва на самия себе си. „Вече съм на четиридесетия сеанс и отново изтрих главата“ — казва той на Берта. Той рядко е бивал така променчив в настроенията си. Обзет „от лудешка веселост“, „пуска стотици чудновати шеги“, после най-неочаквано смехът му застива в тревога и също тъй внезапно унинието преминава във въодушевление. Веднъж разглежда една картина на Берта и я уверява, че тя няма защо да се тревожи за следващия Салон, „че изложбата (й) е готова“, но само след две секунди й предрича, че ще я отхвърлят. Тези настроения и непрестореното сякаш пренебрежение, с което Мане се отнася към нея — „цялото му възхищение продължава да бъде съсредоточено върху госпожица Гонсалес“, казва Берта, — отекват болезнено у младата жена. „Никога моята живопис не ми се е виждала така лоша — пише тя. — Сядам на дивана и при вида на всички тези цапаници ми призлява! Вчера свих един букет от макове и картопи, но не намерих сили да го нарисувам. Дотам съм стигнала, че се питам как изобщо съм могла да направя нещо в живота си!“

Да, няма съмнение, че възхищението на Мане си остава съсредоточено върху госпожица Гонсалес. Но един септемврийски ден, когато Берта идва в апартамента на улица Сен Петербур и сяда на големия диван в гостната, когато муселинената й рокля, пристегната с черен пояс в кръста, се разгъва като голямо бяло цвете около нея, Мане, обзет от внезапен порив, грабва перо и хартия и нахвърля първите щрихи на един нов портрет на Берта, който веднага пренася върху платното — и този път няма да му са нужни нито четиридесет, нито двадесет и пет, нито десет сеанса. С ръце, подпрени на възглавниците, полуизлегнала се на дивана, Берта е потънала в далечно съзерцание; черните къдри падат напряко върху белия корсаж. Замислените й очи са сякаш зареяни в тъжен блян. Всичко в тази картина е покой, мълчание, затаен живот. Една дълбока и сякаш приглушена чувствителност изпъва девствената белота на тъканта. Това е картина на майстор и изповед на един мъж.

Малко по-късно Берта пише поуспокоена на сестра си Едма: „Във вторник вечер Мане бяха у нас. Влязоха и в ателието. За голямо мое изумление и задоволство пожънах най-високи похвали; изглежда, че моите работи са решително по-добри, отколкото на Ева Гонсалес. Мане е премного искрен, за да може човек да се излъже; сигурна съм, че всичко много му хареса. Само че си спомням за това, което казва Фантен: Той винаги харесва картините на хората, които обича“.

Мане би постъпил много разумно, ако избереше този портрет на Берта — Почивка — като една от двете картини, които ще представи в Салона. Втората е композицията Урок по музика, рисувана през есента, която представя Захари Астрюк, съпровождащ на китара пееща млада жена. Но не! Дори да е помислил за миг да изпрати Почивка в Салона, Мане веднага се е отказал и вече не отстъпва от намерението си да изложи там портрета на Ева, над който работи с най-голямо настървение. Защо? Не се ли страхува той, че Почивка ще го издаде, че тази картина ще разкрие твърде ясно — и то преди всичко в собствените му очи и в очите на Берта — дълбоко спотаените им чувства? Мане, художникът на скандала — каква ирония? — е, за разлика от това, което мислят за него, човек до немай-къде благоразумен, винаги готов да се отдръпне, щом се докоснат до съкровените струни на живота и творчеството му. Кой знае дали дори това упорство да изтъква Ева Гонсалес в живота си, пред своите близки, пред Берта и пред себе си, а утре и в Салона, не е ход, предназначен да отвлече вниманието, да отклони, да заблуди недискретното любопитство? Колко биха се учудили онези, които смятат, че най-добре познават този наглед тъй открит и тъй непринуден човек, ако можеха да доловят пресметливостта, предпазливостта, които се крият зад чистосърдечието му!

Януари 1870 г. Февруари. Дните текат, а портретът на Ева е почти в същото положение, както преди. Докато младото момиче рисува на улица Гюйо картината „Детето на полка“ — Мане я съветва да се представи с нея за пръв път в Салона, — художникът продължава да се измъчва над злополучното платно.

Мане е изложил две свои творби в „Мирлитон“, клуба на Съюза на художниците на площад Вандом. Критикът Дюранти, когото неуспехите и несполуките правят все по-заядлив, все по-зложелателен и който често се препира с „батиньолците“ (а и Фантен-Латур не го е включил в своето „Ателие“), се отзовава твърде хладно за тях в „Paris-Journal“ от 19 февруари:

Господин Мане е изложил един философ, тъпчещ с нозете си мидени черупки, и един акварел, които възпроизвежда неговия Христос, носен от ангели. Клубът — продължава той — би трябвало да полага по-големи усилия. У художниците, които излагат там, се чувствува стремеж по-скоро да се освободят от някаква тегоба, отколкото да водят една малка борба в изкуството, за да радват публиката.

Мане е в такова състояние на нервна възбуда, че тези недружелюбни думи го вбесяват. Вечерта на същия ден той отива в „Гербоа“, отправя се направо към Дюранти и му зашлевява една плесница. Художникът и писателят си изпращат свидетели. Четири дни по-късно, на 23-и, в единадесет часа сутринта те се дуелират в гората Сен Жермен. Твърде неопитни в този род упражнения, двамата се нахвърлят „така свирепо“ един върху друг — както е отбелязано в протокола, — че си изкривяват шпагите. Дюранти е леко ранен отдясно на гърдите. Ужасените свидетели — Зола и трима редактори от „Paris-Journal“ — се спускат да разтърват дуелиращите се. Още замаяни от яростния сблъсък, Мане и Дюранти се гледат слисани и започват да се питат „защо са били тъй глупави да искат да си надупчат кожата“.

Ах, тези свръхчувствителни натури! Двамата се помиряват на самото място. Цялата история завършва по приятелски и доста забавно: Мане предлага на Дюранти „големите и хлабави“ обувки, които си е купил нарочно за дуела. И ето че двамата петли сядат там, в тревата, и се събуват: но Дюранти има по-голям крак от Мане и със съжаление трябва да откаже обувките.

Късно следобед редовните посетители на „Гербоа“ чествуват възобновената дружба между тези любители фехтовчици и съчиняват по тези повод един триолет:

Manet, Duranty sont deux gas

Qui font une admirable paire;

Aux poncifs, ils font des dégâts.

Manet, Duranty sont deux gas.

L’Institut qui les vitupère

Les méprise autant que Degas

Parce qu’ils font des becs de gaz.

Manet, Duranty sont deux gas

Qui font une admirable paire.[14]

Картините за Салона трябва да бъдат предадени в Палатата на индустрията до 20 март. На 12-и Мане „приключва“ портрета на Ева, който толкова му е дотегнал, че се отказва да се занимава повече с него.

Веднъж изпратил картината, Мане, облекчен, се оживява. Берта възнамерява да представи на журито заедно с „Изглед от пристанището на Лориан“, който е подарила на Мане, и една картина, на която държи много — портрет на майка й и сестра й Едма. Но времето лети. Берта се страхува от неуспех, изпада в отчаяние, вече не се храни. Най-после, два дни преди крайния срок за предаване на творбите, тя се решава да повика Мане „за съвет“. Мане пристига, хвърля бегъл поглед върху картината. „Но тя е много хубава — казва той, — с изключение на долната част на роклята.“ Той хваща четките и прибавя тук-там по някоя мазка. Г-жа Моризо е във възторг. „Оттук започнаха бедите ми — разказва Берта. — Захване ли се веднъж, нищо не може да го спре; минава от полата към корсажа, от корсажа към главата, от главата към фона. Пуска хиляди шеги, смее се като луд, подава ми палитрата, пак я взема; най-после, към пет часа вечерта, бяхме направили най-хубавата карикатура, която може да си представи човек. Вече чакаха, за да я отнесат; волю-неволю той ме накара да я сложа на количката, а аз стоя като замаяна. Едничката ми надежда е да я отхвърлят. Майка ми намира цялата история смешна, на мен пък ми се вижда отчайваща.“

Толкова отчайваща, че Берта, поболяла се от притеснение, говори вече, че ще се хвърли в Сена, ако приемат картината й. Г-жа Моризо я увещава да отиде и да си я прибере, но Берта, чийто „принцип е — както казва тя — никога да не се опитва да поправи сторена глупост“, решава да не предприема нищо. Нека изложат картината й!

И тя ще бъде изложена, защото журито приема както нейните работи, така и картините на Ева и на Мане.

Мане много се е лъгал, ако е смятал, че ще обезоръжи хулителите си в Салона с портрета на госпожица Гонсалес, който на всичко отгоре са се постарали да окачат на най-лошо място. След като възхваляват „Детето на полка“ на Ева — която, казва Берта, е „сносна… нищо повече“, — всички се правят, че не познават в картината на Мане младата художничка (в каталога е отбелязано само „Г-ца Е. Г.“). Не намират достатъчно жлъчни думи за тази „противна и плоска карикатура с маслени бои“. Затова пък веднага познават художника на Олимпия в „Ателието“ на Фантен-Латур. Тази творба е предмет на всеобщо внимание. Впрочем тя бива наградена с медал и Фантен-Латур става вече „hors concours“. Но сюжетът й дразни остроумието на хумористите. Един от тях я назовава „Исус рисува сред учениците си, или Божествената школа на Мане“: „По онова време Исус Мане каза на учениците си: Истина, истина ви казвам, който знае трика на живописването, е голям художник. Вървете и живописвайте и ще озарите света и всички ще повярват на небивалиците ви“.

Мане има поне голямото удоволствие да прочете една възторжена статия на Дюранти. Помирението между двамата е било наистина без задни мисли. Теодор Дюре от своя страна излиза с категорична възхвала на своя портретист и заличава напълно спомена за написаното в брошурата си „Френските живописци през 1867 година“. Нещо повече, той доказва, че прави това не от желание да се хареса, като купува за хиляда и двеста златни франка[15] от Мане картината Поздравяващ матадор от 1866 г. Мане има по-малко щастие с Еманюел Гонсалес: фейлетонистът — това не е тайна за никого — е човек, който трепери над стотинката, и когато Мане му предлага портрета на неговата дъщеря, благоволява наистина без всякакъв възторг да го приеме, но е далеч от мисълта да плати за него нещо повече от цената на една рамка.[16]

Един ден Мане среща пред Палатата на индустрията Берта, придружена от едно привлекателно момиче, Валентина Каре. Веднага му се поисква да я рисува. Не оставя Берта на мира — тя трябва на всяка цена да му уреди среща. Берта не държи да въведе нова жена в ателието. Но, както казва тя, „щом той си науми нещо…“ Най-после отстъпва.

Уговарят се Мане да отиде у семейство Моризо и да нарисува в градината им композиция с Валентина Каре и Бертиния брат Тибюрс. Градината — това ще бъде името на тази картина, която ще има изключително значение в творческото развитие на художника, защото е първата творба, заради която той съзнателно напуска ателието и рисува моделите си на открито. Така Мане започва да се приобщава — о, много плахо и колебливо, по-скоро от експериментаторско любопитство, отколкото от истинско убеждение — към онези от най-революционните „батиньолци“, като Моне и Писаро, за които (както и за Берта Моризо, която несъмнено е повлияла на Мане) „пленерът“, топлите багри на дневната светлина са ключът на бъдещата живопис.

В тези дни на 1870 г. за мнозина по-проницателни наблюдатели става ясно, че един период от политическата история на Франция се приближава към своя край. Режимът на Наполеон ІІІ се клати. Опозицията срещу империята става от ден на ден по-ожесточена. През януари, при погребението на журналиста Виктор Ноар, двеста хиляди души са викали „Да живее Републиката!“ Малко преди това Гамбета, бившият секретар на братовчеда Жул дьо Жуи, излизайки в защита на едно списание, не се е побоял публично да заклейми „престъплението от 2 декември“. Изборите през 1869 г. са умножили броя на противниците на Бонапарт в парламента (Антонен Пруст е бил кандидат на опозицията в Ниор, но е загубил). Авторитарната отначало и после либерална империя става през януари парламентарна; новото правителство е образувано от Емил Оливие, които преди седемнадесет години придружаваше Мане във Венеция. Навсякъде кипи брожение. Но ако във френската политика завършва един период, то приключва един период и в творческия живот на Мане. Градината от 1870 г. е един „жалон“.

За жалост работата над нея съвсем не върви гладко.

Веднъж майката на Валентина Каре, дошла да присъствува на сеанса, протестира възмутено, че Мане си е позволил да постави младия мъж излегнал се зад дъщеря й. Валентина Каре слиза от сцената. Замества я сестрата на Берта, Едма, която е в Париж при майка си. Но Мане е искал да рисува очарователната Валентина и трудно се примирява с тази замяна: женската му фигура не прилича нито на Валентина, нито на Едма. И въпреки това от картината, от светлите й цветове лъха чудна свежест.

Мане подарява картината на младия италиански живописец Жозеф де Нитис в знак на благодарност за неговото гостоприемство: в началото на юли той му е гостувал няколко дни в Сен Жермен-ан-Ле. Художникът вече се готви да прекара както обикновено най-горещите летни седмици в Булон, но в този момент външнополитическото положение внезапно се влошава. На 19 юли Наполеон III обявява война на Прусия.

Градината е била наистина заключителният акорд на един дълъг период: въвлечен във водовъртежа на събитията, Мане няма да може месеци наред да мисли много за живопис.[17]

Бележки

[1] П. Жамо.

[2] Т. Дюре.

[3] Зола току-що бил публикувал новия си роман „Тереза Ракен“, а един критик, рецензирайки книгата, писал през януари в „Le Figaro“: „Г-н Зола… вижда жената такава, каквато я рисува г. Мане; кална на цвят, с розов грим.“ Портретът на Зола е в Лувър (подарен от съпругата на Зола през 1918 г.).

[4] Сега в музея Метрополитън, Ню Йорк.

[5] През изминалите осемнадесет месеца Мане впрочем е работил малко: седем, най-много осем творби, включително ескизите за Разстрелът на Максимилиан.

[6] По това време художниците Реньо и Фортюни се радвали на голяма популярност.

[7] Портретът на Дюре принадлежи на Музея за изобразително изкуство на град Париж (дарение Т. Дюре).

[8] Сега в Националната галерия в Осло.

[9] Мекота, нежност (ит.). — Б.пр.

[10] Теодор дьо Банвил.

[11] Те се намират днес съответно в Новата държавна галерия в Мюнхен и в Лувър (завещание на Кайбот).

[12] Теодор дьо Банвил.

[13] Тази картина, наречена Булонското пристанище на лунна светлина, се намира в Лувър (дарение на Исак дьо Камондо).

[14] В буквален превод:

Мане, Дюранти са двама момци,

които образуват чудесна двойка;

по шаблон правят поразии.

Мане, Дюранти са двама момци.

Институтът, който ги ругае,

ги презира не по-малко от Дега,

задето правят кранове за газ.

Мане, Дюранти са двама момци,

които образуват чудесна двойка.

— Б.пр.

[15] Около 3000 нови франка.

[16] Портретът на Ева Гонсалес се намира днес в лондонската Национална галерия; втората картина от Салона от 1870 г. — Урок по музика — е в Института за изобразително изкуство в Чикаго.

[17] През 1869 г. се наброяват около дванадесет негови творби, а през 1870 г. — десетина.