Анри Перюшо
Животът на Мане (16)

ІV.
Слънцето на мъртвите

Какво е животът? Три дни на брега на морето…

Сесил Роудз

Рододендроните на Пролет са увехнали. Угаснала е радостта на Мане.

Въпреки възбудителните средства, които взема, той само от време на време смогва да надвие умората си. Пронизват го внезапни, нетърпими болки. Не може вече да сдържа стенанията си. Доктор Сиреде, към когото се е присъединил и старият домашен лекар на семейството доктор Маржолен, го предупреждава да се пази от смесването на разнородни лечения и от „злоупотребата с успокоителни средства“. Мане не иска да знае. Но макар че ходи от лекар на лекар, никой не може да му предпише чудодейния цяр. Вече няма смелост да се самозалъгва.

Болестта неумолимо се развива; той знае това и смъртен страх се свива в сърцето му, сълзи замъгляват очите му.

Славата, страстно жадуваната и упорито преследвана слава, тази слава, която най-после идва — нима безжизнени ръце ще приемат възлиянието й? Нима с един замах ще бъде заличено всичко в мига, когато ще му въздадат наградата за труда и мъките?… Вълните се пенят и заливат палубата на „Хавър и Гваделупа“. Боже мой, какво търсеше той на тази галера!

Мане иска да живее! Да живее! Той се бунтува. След часовете на униние идват яростните пристъпи на попаднал в клопка звяр. Нима всичките му усилия, нима закалената му воля не могат да сторят нищо срещу болестта?

Във възбудата, в която го хвърля съзнанието за състоянието му, той копнее да напусне Париж, да дири другаде успокоение. Да иде другаде, да се махне, като че ли да избягаш отнякъде значи да избягаш от себе си!

Ще отиде, казва той, както едно време на брега на Ламанш. Доктор Сиреде, с когото споделя намерението си, се възпротивява и предлага трето летуване в Белвю. Не, никога вече Белвю! Щом не му разрешават да иде на море, ще замине за Женвилие. Сиреде възразява, че подгизналите от влага брегове на Сена могат само да му навредят. Тогава къде? Той не иска повече да се влачи сакат из Париж!

Един от редовните посетители на ателието му, директорът на дърводобивно предприятие Марсел Бернщайн, който притежава имение с вила във Версай, му хвали преимуществата на спокойния градец, свързан удобно с Париж. Чудесен съвет: Мане ще рисува парка на Версайския дворец, където не може да няма хубави мотиви. Успокоява се с идеите си за нови картини. Ще нарисува цяла серия! О, ще видят те какво ще донесе той от Версай! По приятелските указания на Бернщайн художникът наема една мебелирана вила на авеню Вилньов Л’Етан 20.

Мане вече се е настанил там, когато към края на юни в Палатата на индустрията става раздаването на наградите, което той не е дочакал. Представлява го „шуреят“ му Леон Коела. Осведомените знаят, че неговите противници възнамеряват да изразят публично несъгласието си с присъждането на медала. И наистина, когато прозвучава името на Мане, се разнасят викове и подсвирквания, но в същия миг избухва гръм от аплодисменти и удавя протестите. В края на краищата „седемнадесетте“ можеха все пак да опитат с медала първа степен!

Нетърпелив да осъществи замислите си, Мане отива няколко пъти до версайския парк. С право е предполагал, че много кътчета ще му харесат за рисуване: и това тук, и онова там, и там, и по-нататък… как хубаво може всичко да се подреди на платното! Ще започне още тозчас серията си от версайски картини. Но скоро разбира, че е надценил силите си. Пламъкът на въодушевлението затихва. Пътят от вилата до парка не е по силите на скованите му от атаксията крака. Той наистина уверява, че се чувствува по-добре, но с всеки изминат ден разходките му стават по-кратки. Скоро вече не излиза дори от градината на вилата — „най-ужасната градина“, казва с досада той, тъгувайки по изисканите линии на парка, създаден от Льо Нотр.

С меки пантофи на краката Мане седи пред статива си и се опитва да рисува — без особено увлечение. Нахвърля няколко изгледа от градината, един портрет на Анри, сина на Бернщайн.^[1] Но къде е някогашният виртуозен замах? С ръка, подпряна на облегалото, той се мъчи над платното, изтрива, започва наново, спира се, внезапно окован от необяснима нерешителност.

През юли Маларме му поисква няколко илюстрации за едно стихотворение на Едгар По, преведено от него. „Знаете много добре — му отговаря Мане на 30-и, — че бих започнал с голямо желание каквато и да било работа за вас; но днес това не е по силите ми. Не се чувствувам в състояние да направя както трябва това, което искате от мен.“ След няколко дни обаче променя решението си. Да се откаже ли? Не! Той ще изпълни желанието на Маларме, но когато отново ще „се е съвзел“, след завръщането си в Париж. Тогава, казва той, „ще се постарая да бъда на висотата на поета и на преводача, пък и Вие ще бъдете там да ми вдъхвате сили…“

Мане признава на Маларме, че откакто е дошъл във Версай, не е „много доволен от здравето си“. Оплаква се от колебанията на температурата, от бурите през това лято, от голямата жега. От 15 август всеки ден валят проливни дъждове. Скука. Болки. Горчивина. Мане желае само едно — да се прибере в Париж. Завръща се на 1 октомври с надеждата, че една по-благосклонна от лятото есен ще му позволи да „приготви нещо“ за Салона през 1882 г. — първият Салон, където неговите картини ще носят знака „Н. С.“! Този случай той няма да пропусне!

Едва завърнал се, до ушите му достигат някои слухове, които се носят за неговото здраве. Какво? Смятат го вече за свършен човек? Мане изправя снага. Много са се забързали да го погребат! И отново го виждат в „Нова Атина“, в „Тортони“, в кафене „Баден“, у неговите приятелки демимонденки, във „Фоли Бержер“ — насмешлив, ироничен, шегуващ се с болния си крак, със своите „болежки“. Той ли е свършен човек? Кои са злодумците, дето разнасят подобни нелепости? Знаят ли те, че в средата на октомври той е писал на Западната железопътна компания да му разрешат да нарисува един локомотив с машиниста и огняря? Заедно с Пролет това ще бъде може би втората му картина за Салона. Ако, разбира се, не осъществи един друг проект: нова сцена от парижкия живот, изглед от бара във „Фоли Бержер“ с хубавата Сюзон, фигура, добре позната на редовните посетители, застанала пред бутилките с шампанско и други питиета.

Но вкъщи този наперен Мане става съвсем друг; там е „мрачен, затворен, мълчалив“.^[2] Жена му и майка му се измъчват от променчивите му настроения. Каква нервна умора му струва това предизвикателно перчене навън! Перчене е и желанието му да рисува. Седи всеки ден пред статива, но едва смогва да направи нещо с цената на неимоверни усилия. Мане упорствува. Надвие ли го изтощението, ляга на дивана, където не го сдържа дълго; щом може отново да държи четките, става бързо и се връща пред статива. Само това липсваше сега, когато е вече „извън конкуренцията“ — да не изложи нищо в Салона!

Мане е започнал Бар във „Фоли Бержер“, своеобразна и изтънчена композиция, изградена с пределно смела находчивост: русата Сюзон е застанала пред тезгяха си и едно огледало, в което се отразяват залата и публиката. На шията си тя носи черната панделка на Олимпия и излъчва същото йератично очарование, в погледа й се чете същото студено, смущаващо безразличие.

Тази сложна творба напредва мъчително. Мане рисува, заличава, започва отново. Съобразявайки се със силите си, често прекъсва работата и рисува пастели, между които и няколко с Мери Лоран, която идва почти всеки ден в ателието. Когато е рисувал Пролет, Мане е имал намерение да създаде поредица от четири платна с женски фигури, посветени на годишните времена. В тази серия Мери Лоран ще олицетворява есента. За целта тя си е поръчала в модната къща „Уорт“ кожено палто. „Каква шуба, приятелю мой! — говори Мане на Пруст. — Рижаво-кафяво, подплатено със старо злато. Просто съм замаян. «Когато износите кожата, ще ми я оставите» — казах на Мери. Тя ми я обеща; ще бъде чуден фон за някои неща, които съм замислил.“ Така нагиздена, младата жена позира и на статива се ражда Есен, не много голямо платно, което художникът, окрилен от сърдечната привързаност на Мери, завършва доста бързо.^[3]

Мане работи съсредоточено, с увлечение. Въпреки че състоянието му все повече се влошава, въпреки че болките не му дават покой, от 14 ноември насам една голяма надежда му вдъхва нови сили. В този ден Гамбета е образувал правителство и е избрал Антонен Пруст за министър на изобразителните изкуства: вече не може да има съмнение, че в скоро време Мане ще стане кавалер на Почетния легион.

„Приемеш ли едно отличие — казваше някога Бодлер с презрителен глас, — това значи, че признаваш на държавата или владетеля правото да те съди.“ Но Мане не е от гордите самотници, за които суетните почести са само измама и затова не могат да не ги отричат. Той често се е спречквал с Дега по този въпрос. Когато през 1878 г. Де Нитис бил награден с кръста и Мане го поздравил в присъствието на презрителния Дега, последният му се сопнал, на което Мане отговорил:

— Драги мой, ако на тоя свят нямаше награди, не аз щях да ги измисля, но ето че ги има. А човек трябва да притежава, ако може, всичко онова, което го отделя от множеството. Това е преодолян етап, а и оръжие… Аз не съм награден! Но то не е по моя вина и ви уверявам, че ще бъда награден, ако е възможно; във всеки случай ще положа всички усилия за това!

Дега отвърнал разярен:

— Разбира се! Не от днес зная какъв закоравял буржоа сте!

Безсмъртие ли? Мане тежи над своето столетие, над бъдещето с цялото си творчество, но в неговите очи тези три сантиметра червена лента нямат равни на себе си. Когато Антонен Пруст му я окачи, той ще може да бъде сигурен, че го е дарил с най-голямото щастие.

Обичайно е всеки художник, обявен „извън конкуренцията“, да бъде удостоен и с Почетния легион. Все пак крайно съмнително е, че в случая с Мане това би станало тъй лесно, ако не беше Пруст. Академиците интригуват, отново се впускат в хули и обвинения. Когато на 30 декември Гамбета представя списъка на новоудостоените кавалери за подпис на президента на републиката Жул Греви, последният, щом стига до името на Мане, се възпротивява:

— Мане! О не, никога! В никакъв случай!

Но Гамбета го пресича с повелителния си глас:

— От само себе си се разбира, господин президент, че всеки министър се разпорежда само с кръстовете, отредени за неговия ресор.

Греви навежда глава и подписва указа.

Мане ликува. Страховете от бъдещето, витаещата смърт, всичко е забравено. Кавалер на Почетния легион! Пред хората, които го поздравяват, той се увлича опиянен в хиляди проекти. Ще започне двете последни платна от серията Годишните времена. Ще изпише нов портрет на баритона Фор, когото Пруст също е включил — както и Бракмон — в последния списък на наградените. Ще нарисува… Какво ли няма да нарисува! Мане дори вече мисли за следващите Салони; ще нарисува една военна сцена с тръбач, ще нарисува една Амазонка… Весел, закачлив, той снове нагоре-надолу. Един ден, когато при него идва Маларме с кучето си, игрива хрътка, наречена Саладин, Мане се уплашва за картините си — „Не правете глупости, Маларме! Вашето куче ще ми съсипе картини за тридесет хиляди франка“ — и праща да вържат кучето в двора на къщата: „Та то е девствено, дяволът! Какво разбирате вие! Нима не сте видели… Докато кучето е още девствено, не вдига крак, за да пикае.“

На всеки, който желае да го слуша, Мане говори за „предстоящото си оздравяване“ — но вече смехът застива на устните му. Когато прекъсва рисуването, за да се излегне на дивана, трябва да хване бастуна си и целият разтреперан да се подпре на него. Болките го мъчат. Ньоверкерк, бившият върховен интендант на изобразителните изкуства от времето на Наполеон III, му изпраща чрез критика Ернест Шено своите поздравления по случай награждаването му. „Когато му пишете — отговаря Мане на Шено, — кажете му, че съм му благодарен, задето си е спомнил за мен, но че още той можеше да ме награди. Тогава щастието ми беше в неговите ръце; сега е вече твърде късно, за да се заличат двадесет години неуспехи.“ Твърде късно! Сенки се спущат над живота му. Пруст, който твърде скоро е загубил министерския си пост (кабинетът на Гамбета, подал оставка на 26 януари, се е задържал само седемдесет и седем дни на власт), му казва веднъж, че часът на справедливостта ще удари и за него. Мане мълчи, после промълвя тъжно, много тихо, сякаш на себе си:

— Часът на справедливостта, знам го аз този час, който прави така, че започваме да живеем едва когато сме вече мъртви.

Сега думата „смърт“ често се изплъзва от устата му. През май той преживява радостта да види в Салона Пролет и Бар във „Фоли Бержер“, отбелязани със знака „Н. С.“ Вече не се присмиват на картините му и ако все още си позволяват някои критики по техен адрес, ако смятат например че композицията на Бар с нейното огледало и игра на отражения е твърде усложнена, истински „ребус“, все пак ги разглеждат внимателно, сериозно, говорят за тях като за значителни творби. Гравираният знак „Н. С.“ внушава на публиката уважение. Обаянието на тези две букви прави от Мане признат художник; те приканват към размисъл, насърчават симпатията, която се е бояла да се изяви, отнемат жилото на враждебността.

„Никога няма да бъда съгласен по всички точки с господин Мане — пише Албер Волф във «Figaro-Salon» на 1 май; — неговата ненавист към фризираната и напудрена живопис го кара често да надхвърля целта. Но в края на краищата той е самобитен темперамент; неговата живопис не е за всички…“

Да, Антонен Пруст има право, часът на справедливостта скоро ще удари. „Този човек е една сила“ — утвърждава някакъв критик; той е „френският Гоя“, казва друг. Мане е стигнал до целта. Но няма ли часът на победата да бъде и часът на неговото поражение? Боже мой, какво търсеше той на онази галера?

„Благодаря Ви за любезните думи — пише Мане на Волф, — но не бих имал нищо против да прочета още приживе смайващата статия, която ще ми посветите след моята смърт.“

Тя е тук, смъртта, съвсем наблизо, той я предусеща, въпреки че не иска да мисли за нея. Болестта го разяжда. Все по-кратки стават промеждутъците, когато може да работи, все по-дълги почивките между тях. Впрочем има нещо по-лошо от слабостта и болките — сега той постоянно се сблъсква с проблеми на изпълнението, които вчера биха му се стрували детински, но днес го изнуряват, без да може винаги да ги преодолява. Раздразнен, Мане се ожесточава, потиснат от чувството, че е на път да загуби творческите си сили, рисува, изстъргва, отново рисува, докато се строполи омаломощен на дивана. Омаломощен и обезсърчен, но все пак искащ да вярва в по-доброто бъдеще.

Художникът се залавя пак за пастелите, прави портрет на Мери Лоран и на една нейна приятелка, австрийката Ирма Брунер. Да можеше поне природата да го поободри! Той ще замине. Ще отиде през лятото в Рьой, във вилата на драматурга Лабиш на улица Шато 18.

Въпреки претенциозната си фасада с фронтон и колони къщата не е много хубава; градината е направо жалка. Но там поне ще бъде близо до брат си Йожен и Берта, които живеят в Буживал. Двете семейства ще могат да се виждат и да се забавляват заедно. За нещастие, противно на очакванията му, още през първите дни в Рьой състоянието му се влошава. Болките, особено в левия крак, рязко се засилват. Няколко мъчителни крачки — и той не може повече. Понякога го разхождат с кола из околностите, но най-често седи неподвижен в кресло сред градината. Дните се точат еднообразни. Когато позатихнат болките, Мане дреме. Той, който изпращаше на приятелите си десетки писма от Белвю, украсени с акварелни рисунки, сега не отговаря на получената поща. „Нужна е цялата ми обич към теб, за да си наложа да ти пиша“ — казва той на Мери Лоран. Той, който никога не е обичал да чете, сега се увлича от романите на Понсон дю Терай, от „Роканбол“. Опитва се наистина да рисува, захваща изгледи от градината, но рядко стига по-далеч от първата скица. С лекота му се удават само още малките натюрморти, плодове или цветя — изящни картинки, но с тях едва-едва залъгва страстта си към живописта. „Би трябвало да работя, за да се чувствувам добре“ — пише той на Мери.

Мане се прегърбва, лицето му се сбръчква. Спи зле. А и времето като че ли не е по-хубаво, отколкото през миналото лято. Дъжд и вятър. Мане зъзне. Свива се треперещ край огъня, запален нарочно за него.

Доктор Сиреде идва от време на време и споделя с двете жени, скритом от художника, колко го безпокои развитието на болестта. Излишна предпазливост! Мане знае какво става с него, а на всичко отгоре и вестниците са се погрижили да го осведомят: изиграли са му „лошата шега“, съобщава той на Мери, да публикуват „един плачевен бюлетин за здравословното (му) състояние“, който е отпечатан навсякъде.

Мане мълчи, мисли. Мисли за близките си, за жена си, мисли най-вече за своя „шурей“. Бедният Коела! Бедно дете на любовта, пожертвувано на условностите, на малодушието, на „половината Мане“, която изискваше покорство и след всяко избухване връщаше художника при учителя му Кутюр, половината, който го караше да се стреми към официални почести, докато другата половина, „жилката на Фурние“, го тласкаше към приключения и бунтове. Как да изкупи, па дори и с малко, греховете си към Коела?

На 30 септември Мане пише завещанието си.

„Определям Сузана Ленхоф, моя законна съпруга, за моя пълноправна наследница“ — започва той. После продължава: „Тя ще остави със завещание всичко, което съм й завещал, на Леон Коела, наричан Ленхоф, който се грижеше с най-голяма преданост за мен, и — добавя Мане — аз вярвам, че моите братя ще приемат тези разпореждания като съвсем естествени.“

По-нататък той нарежда след смъртта му да бъде извършена разпродажба на намиращите се в ателието му картини, ескизи и рисунки, като моли Теодор Дюре да прецени по свое усмотрение какво трябва да се продаде на търг и какво да се унищожи.

„От сумата, получена от продажбата на моите картини, да се отдели сумата петдесет хиляди франка^[4], която да бъде дадена на Леон Коела, наричан Ленхоф, останалото е за жена ми Сузана Ленхоф.“

Мане посочва братовчед си Жул дьо Жуи за изпълнител на завещанието и възлага на жена си да раздаде някои спомени от него на братята му и приятелите му. После се подписва.

Но отново прочита написаното. Достатъчно ясно ли е изразена волята му по отношение на Леон Коела? Не трябва ли да се формулира още по-изрично? И отново подчертава в един послепис:

„От само себе си се разбира, че жена ми Сузана Ленхоф ще остави със завещание на Леон Коела, наричан Ленхоф, имуществото, което съм й оставил.“

* * *

Мане се завръща в Париж през октомври и се опитва да започне работа, да подготви картините си за Салона през 1883 г.

В пристъпи на отчаяна решимост, на гняв, на бунт срещу болестта той рисува, мъчи се на всяка цена да рисува. Отказва да признае разрухата си, безсилието, което го сковава.

Бори се, бори се със сетни сили. Наново е подхванал проектите си от януари — военната сцена с тръбача и Амазонка. Но тъпче на едно място. Твърде скоро е принуден да се откаже от военната сцена. Ще представи в Салона само една картина, тази Амазонка, за която нахвърля — с какви мъки! — три ескиза. Една картина стига. Да можеше тя поне да бъде шедьовър! С обляно в пот чело, задъхан, Мане се мъчи пред статива, пред платното, което потреперва под ударите на четката.

Той ругае, проклина. Когато се отпусне изнемощял, разтреперан на дивана, не откъсва очи от платното. Няма ли да смогне да я завърши, тази дяволска картина? Бодлер, който можеше да мълви само още „Проклятие! Проклятие!“ и сега самият той, който… Нима краят на живота му ще бъде още по-нелеп, още по-трагичен, отколкото със страх си го е представял? Да се казваш Мане, но да не ти е останало нищо, освен това обаятелно име; да приемаш възторзите на хората, но да знаеш, че вълшебникът с чародейните ръце, за когото са предназначени те, не съществува вече. Да бъдеш и да не бъдеш. Да бъдеш и да те няма вече. Мане се надига, провлачва левия си крак и разярен сяда отново пред скицата.

Или пък, за да се успокои, рисува малки картини с цветя. Рисуването на цветя за него е като пеенето на някаква песен, песен за един изгубен свят. „Бих искал да ги нарисувам всичките“ — казва той и в гласа му се прокрадва нежност. Всички му пращат цветя — и скъпи приятели, и непознати. Защото всички знаят с каква наслада ги рисува и как те го успокояват. Всеки ден Елиза, прислужничката на Мери Лоран, му носи в ателието букети от господарката си. „Пазете се, господин Мане. Внимавайте да не се простудите, гледайте се добре“ — му говори съчувствено Елиза. Разнежен от грижовността на добрата Елиза, Мане й обещава да нарисува един ден портрета й. Един ден… по-късно… Един ден, по-късно, когато той отново ще е Едуар Мане.

„Свършено“, вече е „свършено“ с него. Мане се крие „като болна котка“. Въпреки че посреща хората все тъй сърдечно, те долавят внезапните му изблици на раздразнение, разбират, че посещенията не са му вече така приятни. Безсилието, което отказва да признае дори пред себе си, още повече би искал да го скрие от другите. Но какво значение имат днес другите, каква помощ може да очаква от тях? Мане се заблуждава, че работи за Салона; той се бори, за да запази онова, което ще му бъде отнето. Стигнал е до предела, когато човек остава сам със себе си и със своята съдба. Трескавите усилия пред платното, които го съсипват, са тласъците на една агония, отчаяните напъни на човек, борещ се със смъртта.

Около този Мане с мъртвешки бледо лице се тълпят колекционерите. Баритонът Фор му припомня проекта за неговия портрет, за който са говорили през януари. Мане се опитва да се измъкне, но Фор не мирясва, докато художникът не се впряга в работа. Работата не стига далеч. През време на сеансите Фор стои непрекъснато зад него и го довежда до полуда със забележките си: „Но, драги мой, що за лице сте ми направили? Трябва да пооправите това там, да промените този контур…“ След като скицира фигурата на певеца, Мане изоставя картината. Нека Фор почака подобри дни! Но Фор не чака по-добри дни, за да попълни колекцията си от творби на Мане. На 1 януари 1883 г., след като поднася на художника новогодишните си пожелания, той избира от ателието му пет картини и ги взема за единадесет хиляди франка. На другия ден пък Пруст напомня на Мане, че е обещал да му продаде Пролет и отнася картината срещу три хиляди франка.

Настроението на Мане се помрачава от ден на ден. С жестоката несправедливост на болните той се сопва на майка си: „Не бива да се раждат деца на тоя свят, щом ги създаваме такива!“ Гневи се на хората, задето са здрави. Аристид, портиерът на улица Амстердам, му засвидетелствува по всевъзможни начини своята преданост. „Ама той е прекалено здрав! Не мога да го търпя!“ — казва Мане. Въпреки че силите му отпадат, той упорствува да ходи в ателието, затваря се там и се влачи, накуцвайки, от платното до дивана, от дивана до платното, възбуден до крайност или смъртно угнетен. В някои дни се строполява на дивана и лежи така с часове.

Един следобед през февруари приятелят му Пренс потропва на вратата. Приемът е „горчив“: „Един смъртник не е никак приятен за гледане… Все пак благодаря.“ После, без повече да обръща внимание на Пренс, Мане, седнал на дивана, гледа изпитателно своята Амазонка. „Не е добре — говори си той. — Фонът ме дразни.“ Изправя се, взема палитрата и прав полага нервно няколко мазки… Като че ли се поободрява, започва да приказва, пита Пренс за това, за онова, шегува се и се усмихва. Изведнъж Пренс потреперва: Мане е оставил палитрата си и отстъпва, олюлявайки се, назад. Четката се изплъзва от ръката му. „Върви опипом като слепец, обръща се, опитва се да направи крачка, тихо стене.“ Преди Пренс да се е опитал да му помогне, Мане „с протегнати напред ръце се обляга на дивана и се сгромолясва върху него“.

Тактичният Пренс разбира, че е най-добре да играе ролята на безразличен, и се прави, че нищо не е забелязал. Преди малко Мане му е посочил с четка един от ескизите за Амазонка, окачен на стената. Пренс го снема, за да го разгледа.

Зад него на дивана Мане „разтрива“ крака си, като гледа втренчено платното на статива. Очите му искрят. Изведнъж се изправя и разрязва с шпатулата си Амазонка от долу до горе.^[5]

* * *

Амазонка няма да бъде завършена. Мане няма да представи нищо в Салона през 1883 г. Ще навакса пропуснатото, както сам казва, в Салона през 1884 г.

Когато може, все още ходи в ателието и рисува цветя. Но слабостта му е толкова голяма, че въпреки упоритите си заричания невинаги успява да я превъзмогне и е принуден да остава вкъщи. През ден прекарва на легло.

На 24 март, в събота срещу Великден, когато Елиза идва на всекидневното си посещение, той я замолва да му позира и започва един портрет с пастел… Прави само една скица — последната. Когато се прибира вкъщи, Мане ляга, за да не се вдигне вече.

През цялата нощ срещу неделя левият му крак, който от възсив постепенно става черен, му причинява адски болки. Стенанията му разбуждат обитателите на сградата. На сутринта Коела тича при доктор Сиреде, който веднага установява гангрена и решава да се консултира с хирурзите Верньой и Тило. Те намират за абсолютно наложително да се ампутира левият крак, но се колебаят пред вид крайната отпадналост на болния. Ще се помъчат първо да го посъвземат. Доктор Маржолен ще превързва всеки ден гангренозния крак.

В Париж скоро се разнасят тревожни новини. „Мане е много зле“ — пише на 29 март Писаро на сина си Люсиен. „Мане е загубен“ — обявява Дега. „Мане агонизира“ — печата „L’Illustration“ на 7 април.

В действителност Мане отново се окопитва. Все още не се предава. Мислите му са отправени към Салона, който ще се открие след две седмици, Салона, в който той няма да бъде представен, докато неговите противници, тия негодници, ще излагат. Говори на Пруст за Кабанел и жлъчно възкликва: „Виж, тоя е здрав!“ Салонът го вълнува повече, отколкото препирните на лекарите, които си оспорват честта да го лекуват. И наистина край леглото му се разгаря ожесточен спор между алопати и хомеопати.^[6] Прочутият хомеопат доктор Симон възразява срещу навременността на операцията и дори твърди, че тя ще бъде смъртоносна. Той изпраща при болния доктор Гаше, приятелят на художниците, който от време на време се е мяркал в ателието на Мане.^[7] Разговорът с Гаше завършва в непринуден тон. „Като се пооправя — казва Мане, — доведете ми децата си; ще направя един пастел с тях.“ Колкото и мъчителни да са болките, Мане продължава да се показва оптимист. Замолил е дори един специалист по миниатюрата да му дава уроци по това изкуство.

Но гангрената се развива бързо. След стъпалото тя обхваща и крака. Самото стъпало е в страхотно състояние; ноктите опадат един след друг. На 18 април хирурзите заявяват, че операцията трябва да се направи незабавно. Доктор Сиреде се наема да подготви художника.

— Боже мой — отвръща той, — щом няма друг начин да ме отървете от всичко това, нека махнат крака и да се свърши!

На 19-и, в десет часа сутринта, пренасят Мане върху голямата маса в гостната. В присъствието на лекарите Сиреде и Маржолен, на двама стажанти и на брата на художника, Гюстав, хирургът Тило анестезира пациента и ампутира крака до под коляното.

По всичко личи, че Мане е понесъл доста добре операцията. Следващите дни са спокойни. Но Мане вече почти не говори, освен за да се оплаква, и то — подобно на много оперирани като него — от болки в крайника, който са му отрязали. Съзнава ли той въобще, че са му ампутирали крака? Когато Коела решава да запали огън в гостната, открива — зловеща находка! — този крак зад преградата на камината, върху скарата.

Леон Коела се вижда в чудо как да избави своя кръстник, своя „зет“ от натрапчивите посетители. От цял Париж се стичат приятели и случайни познати, за да видят художника. Коела допуска само най-близките, които и без това са твърде много. Ако би приел всички, които се представят за познати на Мане, стаите на апартамента биха се оказали тесни. Всеки ден окачват на входната врата бюлетин за здравословното състояние на художника, съчинен от доктор Маржолен. От сутрин до вечер пред къщата се трупат смълчани хора.

В леглото си Мане страда от крака, който вече е отрязан. „Внимавайте, ще ме заболи кракът!“ — извиква той, когато Клод Моне, дошъл също да даде кураж на човека, който му е бил като по-голям брат, слага каскета си върху завивките. Температурата се покачва. Понякога Мане бълнува, друг път изглежда по-добре. Гледа приятелите и близките, които стоят край него — Коела, Шабрие, Берта Моризо, Маларме, Пренс… Но вижда ли ги?

Вън чакат хора, които от ден на ден стават все по-многобройни. Бюлетините на лекаря са неизменно успокоителни, но вече се прокрадват тревожни новини. „Истината е, че треската продължава и температурата е висока. Мисля, че състоянието му е по-лошо от всякога. Тресе го, а това не предвещава нищо добро“ — пише на Зола един от неговите пратеници на 28 април. В неделя, на 29-и, започва агонията.

Явява се свещеникът Юрел. Той съобщава на Коела, че идва по поръчение на парижкия архиепископ, който би желал да даде последното причастие на Мане. Коела отговаря, че „не вижда защо това е необходимо“. Свещеникът го увещава. „Ако кръстникът ми даде знак, че иска да бъде причестен — отвръща Коела, — можете да разчитате на мен. Веднага ще ви съобщя. Но не разчитайте, че можете да наложите това посещение!“

„Жестоко мъчителната“ агония продължава цялата неделя и до късно в понеделник. „Страхотна агония!… Смъртта в една от най-ужасните й форми!“ — ще пише по-късно Берта Моризо. Мане се гърчи, задавян от предсмъртни хрипове. Краят настъпва едва в понеделник вечерта, в седем часа. Той издъхва в ръцете на своя син.

* * *

Същият този ден, 30 април, в навечерието на откриването на Салона от 1883 г., поканените за вернисажа изпълват Палатата на индустрията. В огромната сграда отеква глъчката на хиляди гласове.

Внезапно през тълпата пробягва тръпка. Някой е съобщил вестта: Мане е починал. Мане, човекът, срещу когото в същия този Салон кипеше толкова гняв, авторът на Закуска на тревата, на Олимпия с нейната котка, на Аржантьой с прекалено синята вода, Мане, който стана „извън конкуренцията“ на четиридесет и девет години, Мане, когото днес го няма в този Салон…

И тогава изведнъж, като че ли смъртта най-после е разкрила с ослепителен блясък истинската величина на художника, който си отива, сред тази тълпа се възцарява дълбоко мълчание и бавно, един по един, мъжете снемат шапка.

— Ние не знаехме, че е толкова голям! — ще каже утре Едгар Дега.

Manet et manebit