Анри Перюшо
Животът на Мане (4)

ІІІ.
Сузана

… с разум, мисъл, чувства, страсти,

ала през тях да бъде чута

и веселата реч на шута.

Гьоте, „Фауст“

„Хавър и Гваделупа“ се завръща във Франция на 13 юни. Когато Едуар разопакова вкъщи нещата си, г. Мане разглежда с любопитство тръстиковите пръти, които синът му е отрязал за него в бразилската джунгла; но нещо друго го заинтригува много по-силно — многобройните рисунки, донесени от Едуар.

Господин Мане би трябвало да бъде сляп, за да не види, че синът му се радва повече на завръщането си у дома на улица Пти-з-Огюстен, отколкото на дългото морско пътешествие, което е направил. У Едуар той не долавя никакво въодушевление, нито сянка от радост, по-скоро някаква тъга. Вярно е, разказва за пътуването си, но без особен възторг. Бъдещ мореплавател ли? Господин Мане наблюдава сина си със скептичен и малко неспокоен поглед.

Майката от своя страна се вълнува, някак смътно разтревожена, като го вижда колко много се е променил през тези шест месеца. Той пристъпва с ритмична крачка, поклащайки се леко като моряците. Снагата му се е изтънила. В този юноша на седемнадесет и половина години прозира вече мъжът.

Приемният изпит във Флотското училище започва на 5 юли. Господин Мане е записал навреме своя син. Въпреки това Едуар не се явява на конкурса.^[1] Пък и той има още една година, за да може да постъпи в училището… Да, а и в същност… С половин уста той дава да се разбере, че флотата вече никак не го привлича. Да се скита по света, между небето и водата, не, наистина това никак не му е по вкуса. Малко по малко той събира смелост и започва да говори по-ясно. Смятал е, че това поприще ще му допадне; без всякаква задна мисъл се е готвил да се впусне в него, но зле го е познавал, пък и сам себе си не е познавал много добре. През дългите дни на кораба е размислил.

Размислил е и ето… Нека баща му не се сърди! Никоя професия не може някога да го увлече, освен една — професията на художник. Когато преди две години е изразил желание да стане художник, той е бил още твърде млад и без всякакъв опит. Можели са да помислят, че това е детинска прищявка. Да, но ето че не е било никаква прищявка. О, той съжалява от сърце (и може би в този миг е изплувал в паметта му парливият спомен за черните танцьорки в Рио), че така се е разбунтувал, че не е изложил спокойно желанията си, че не е изтъкнал основанията си. Но можел ли е да го стори? Та той само е усещал някакво влечение у себе си… Сега обаче знае, че животът му няма да има никаква прелест за него, ако не може да удовлетвори това влечение.

Господин Мане слуша внимателно своя син. Той също е размислил. В същност безполезно е да се надява, че Едуар някога ще издържи с успех какъвто и да било изпит. У него няма истинска склонност към учението. Той дори не обича да чете. Господин Мане поклаща глава. В края на краищата, ако Едуар сериозно мисли да си създаде прилично положение в живописта…

Господин Мане се е осведомил подробно. Разпитал е своя приятел Шарл Блан, републиканеца, когото революцията от 1848 г. е издигнала начело на Управлението за изобразителни изкуства. И Шарл Блан му е обяснил, че за разлика от това, което си мислят повечето бащи, повлияни от „Сцени из живота на бохемите“ на Анри Мюрже, професията на художника — за онзи, който смята да я упражнява без фантазии — е едно сериозно поприще. Тя е трудна, изпълнена с рискове, но който работи добросъвестно, може да си извоюва печалба и почести според заслугите си. Днес тази професия е почти също така регламентирана, както съдийската или военната. От стъпало на стъпало художниците се издигат повече или по-малко високо, по-бързо или по-бавно в йерархията на изкуството. Отличията, които им се присъждат в Салоните^[2] — похвали, медали трета, втора и първа степен, — бележат техния „напредък“ в една кариера, която най-изтъкнатите завършват като членове на Института^[3].

Това ли иска Едуар? И ако избира това поприще, то е за да се постарае доблестно да си пробие път, да стане един ден уважаван художник, удостояван с поръчки от държавата и от богати меценати, нали? Наясно ли е той по този въпрос? Нали това не е предлог да безделничи, както правят толкова много окаяни цапачи, които крещят по кафенетата, удрят върху масите и хулят буржоата в името на изкуството, а са в същност само жалки некадърници?

Едуар уверява, че намеренията му са именно такива. Да предава чрез рисунката това, което вижда, е за него такава наслада, че той не би могъл да се излъже в себе си. Той не иска да предрича бъдещето, да надценява способностите си, но баща му може да бъде уверен, че ще положи всички усилия, за да успее, за да усвои, първо, както трябва занаята, а след това да опита щастието си в Салоните.

— Добре, така да бъде! — съгласява се баща му. — Следвай наклонностите си. Учи изкуство.

Господин Мане предлага на сина си да помоли Шарл Блан, както и Мериме, когото също познава (авторът на „Кармен“ е инспектор на историческите паметници), за една двойна препоръка до преподавателите в Художествената академия. Това училище, което се намира на няколко крачки от дома на Мане, на същата улица Пти-з-Огюстен, е всепризнатият разсадник на художествени таланти; там преподават членове на Института. Но Едуар не желае да постъпи в Академията.

Господин Мане е изненадан. Та на кого смята той да повери обучението си? Нали Художествената академия е изпитанието, през което трябва да премине всеки художник? Да, но има днес един живописец, който привлича върху себе си погледите на голяма част от младите: това е Тома Кутюр, завоювал триумфален успех в Салона през 1847 г. с огромната си композиция „Римляни от времето на упадъка“. Тази картина, която сравняват със „Сватбата в Кана“ на Веронезе, а някои дори я предпочитат (тя сякаш символично е заемала нейното място в този Салон през 1847 г.), е донесла на своя едва тридесет и една годишен автор не само аплодисментите на публиката и критиката, но и златен медал първа степен; откупена е за дванадесет хиляди франка от държавата и още следващата година е окачена в Люксембургския музей. След този си успех, който отведнъж го е наредил сред най-големите майстори на епохата, Кутюр е отворил ателие, посещавано от много ученици — французи и чужденци. Америка, която се кълне само в него, и Художествената академия в Мюнхен му изпращат най-добрите си дарования.

Тома Кутюр още не е избран в Института. Това донякъде смущава г. Мане. Тревожи го също и обстоятелството, че Кутюр минава за твърде смел, едва ли не за революционен живописец. Господин Мане се колебае, спори върху избора на своя син. Но накрая отстъпва. Справедливо погледнато, никой не може да отрече достойнствата на Тома Кутюр, на този виден художник с утвърдено име, за чиито най-незначителни скици водят борба колекционерите.

През януари 1850 г. Едуар се записва в ателието му.

* * *

— … Малко по-късно барон Гро ми каза: „Ако продължавате да рисувате картини като тази, вие ще станете френският Тициан.“

Нисък, с голям корем и пълно лице, с доста дебели вежди и гъсти мустаци, Тома Кутюр се е изпъчил на късичките си крака насред ателието и говори, говори, отметнал буйната си коса назад.

Обзет от същото благоговение като останалите ученици, Едуар Мане наблюдава бога на изкуството, този син на беден обущар от Санли, който сам заявява, че не знае нищо, че не разбира нищо, че няма никакво образование, но чиито творби са за младия Мане недостижими образци.

Два пъти седмично Кутюр изминава пътя от жилището си на улица Тур де Дам до приземното помещение на ъгъла на улица Лавал^[4] и улица Пигал, където всяка сутрин неговите двадесет и пет или тридесетина ученици се събират, за да рисуват по жив модел. Набързо, разсеяно, като подхвърля резки забележки, той поправя рисунките им, после им дава почивка, свива си цигара и започва да говори.

Говори за единственото нещо, което го вълнува на този свят — за себе си, за своя талант: „Толкова съм себелюбив, че се смятам за единствения истински сериозен художник на нашето време“, за своите усилия, за школските си години при барон Гро, за портретите, които са му поръчали баронеса д’Астие дьо ла Вижри, маркиз и маркиза дьо Льозе-Марнезиа и принцеса Солтикова, или пък за скромния си произход и за своята необразованост, с която парадира не по-малко, отколкото със славата си.

— На десет години едва можех да чета, но имах хубав почерк. Писането беше за мен рисуване. Думите нямаха никакво значение; те просто бяха повече или по-малко заплетена бродерия. Често забравях някоя и друга буква, поради което малките ми домашни бяха нечетливи. Още си спомням с какво съжаление гледах как добрият отец в църковното училище поправяше работите ми, като прибавяше изпуснатите букви. Имах нещастието да получа награда по краснопис, по повод на което казваха (още чувам тези думи): „Той е истинско магаре, което не може да чете собствения си почерк.“

Думите на художника отекват сред тишината на едно безкрайно страхопочитание. Неговите ученици са неговият двор. Всички му се възхищават. Внезапният и блестящ успех е опиянил автора на „Римляни от времето на упадъка“, но той опиянява и тези млади хора. За тях Кутюр е олицетворение на природния дар, на дързостта, на славата и щастието, постигнати в младостта, на всичко онова, което те самите биха искали да притежават.

Още с постъпването си в ателието Едуар се е почувствувал щастлив, че може да се учи при този човек, въплъщение на самата живопис. Самият Кутюр е неуморим работник — работил е цели три години над своите „Римляни“ — и обича да казва: „Не двадесет пъти слагам платното си на статива, а сто пъти.“ Няма тайна в изкуството, която да не познава. „Не си въобразявам, че произвеждам гении — заявява надменно той, — но поне мога да твърдя, че подготвям живописци, които познават занаята си.“ Сам той е занаятчия, влюбен в техниката, и използува нейните възможности със свобода, която обяснява славата му на смел живописец. След самоубийството на барон Гро през 1835 г. той станал за кратко време ученик на Пол Дьоларош, майсторът на официалния стил — на „трубадурския стил“, казва ехидно Кутюр, — но след това грубо скъсал с него. Кутюр проповядва строга пестеливост на детайлите, трактовката с едри, гъвкави линии и обеми, простите тонове, употребата на несмесени бои, „щедрата и тънка мазка, грижливо разнесена, очертана, прозрачните черни бои“. Когато държи четка в ръка, този горделивец е самото смирение. Той проповядва скромността пред творенията на създателя, твърди, че големите повели на изкуството са упоритият труд — „пот да тече от гърба ви и да пъшкате като свети Йосиф“ — и искреността: „Търсете, лутайте се, но преди всичко придобийте навика да бъдете искрени!“

Мане жадно поглъща тези съвети, чиято правдивост сам може да провери в Лувър. Той не е подвел баща си: откакто са му разрешили да се занимава само с рисуване и живопис, работи без отдих. Не се задоволява да ходи редовно всяка сутрин на сеансите в ателието, но се упражнява и следобед в свободната академия (там има модели, но не коригират), която старият Сюис е открил в една стара къща на Ке де-з-Орфевр в Ил дьо ла Сите. Хубавото на това ателие е, че е отворено от шест часа сутринта до десет вечерта. Навсякъде и по всяко време Мане рисува. Понякога в неделен ден отива чак до гората Фонтенбло, за да наблюдава пред стативите им живописците от Марлот и Барбизон.

Тези месеци през първата половина на 1850 г. са много плодотворни. Той не само прави първите си стъпки в живописта, но осъзнава и собствените си тежнения. Живописта е действително неговата стихия. Той пристъпва към нея с лекота, каквато не проявява никой от съучениците му. Сред тях Мане се откроява не само с елегантната си външност, която контрастира с разпуснатостта и ексцентричното облекло на повечето ученици на Кутюр и от другите ателиета, но и с усърдието си, с прямотата и непоколебимостта, с които изразява естетическите си възгледи. Примирителен във всичко и над всичко готов да се надсмее, той изведнъж става „несговорчив“, щом се заговори за живопис. Няма смисъл да му се възразява, той не търпи противоречие. Убежденията му са „установени, непоклатими“^[5] и се изграждат у него много бързо.

В ателието се водят дълги и разгорещени спорове, а и вън от ателието — и в кафенетата, където възпитаниците на Кутюр се препират с учениците на Франсоа Пико, всепризнатото светило на Института, чието ателие заедно с това на Кутюр е най-посещаваното в Париж. Въпреки че Мане не пропуска случай да жегне с добре прицелена реплика учениците на господин Пико, сега вече той не одобрява безусловно Кутюр. Не че Кутюр е загубил обаянието си в неговите очи. Просто това обаяние вече не го заслепява. Изминали са едва шест месеца и той вече си позволява да критикува „майстора“.

Мане иска да рисува не защото има „да каже нещо“ или защото се домогва да илюстрира в огромни платна епизоди от Античността или митологията. Той иска да рисува, защото багрите и формите му доставят неизразима наслада. Тази чисто визуална наслада, която е предопределила призванието му, определя и неговото поведение. По природа той не е умозрителен, а човек на инстинкта, не разсъждава или когато разсъждава, не се задълбочава. А и как би могъл? У него има повече жизненост, отколкото дълбочина. Той живее само чрез окото си. За нещастие се е родил във време, когато официално признатата живопис е склерозирала в сух догматизъм, в раболепно преклонение пред така наречените съвършени форми, които съставляват идеалът за прекрасното. Изкуството вече не е творчество, а подражание; сковано от условности, то се е превърнало в бездушен формализъм, който изключва тъкмо правдивостта на виждането. Художникът трябва да рисува не това, което се вижда, а което е прието да се вижда. Освен в творбите на неколцина живописци, пренебрегвани или нападани, най-видният между които е Дьолакроа — „У него — казва Кутюр — има нещо от титана и от маймуната“, — живописта е престанала да черпи от правдата на природата и от съкровената правда на художника. Дръзновенията на автора на „Римляни“ се отнасят само до техниката и изпълнението. Те ни най-малко не засягат основните принципи. И Кутюр работи съобразно с безличния идеал, който е законът на неговото време. Защо предпочита той мършавите модели пред охранените? „Защото при първите можем да изучаваме структурата и да прибавяме всичко, което желаем, докато при другите плътта скрива всичко и човек не знае колко да снеме от нея.“^[6]

Мане се бунтува, раздвоен между повелителните предписания на Кутюр и изискванията на собственото си око. „Благородният сюжет“ му действува на нервите. Животът го зове — живият човек от улицата, човекът в непреднамерена поза. Да се затвори като историческите живописци „сред модели, костюми, манекени и аксесоари“, когато „има да се рисуват толкова живи неща навън“, му се струва истинска палячовщина. Римляни ли? По дяволите! Освен това бразилското пътешествие е пробудило у него вкуса към чистите тонове. Той нарича „труфене“ и „готварство“ прекаляването с полутоновете, които, грижливо степенувани в моделировката, осъществяват прехода от сянка към светлина; при това обаче модните художници не разбират или зле разбират, че безличното виждане неизбежно изключва непосредствеността на мазката и води до „зализана“ живопис.

Импулсивен и насмешлив, Мане не се мъчи да крие мислите си. С всяка измината седмица той все по-открито критикува Кутюр. Без да се стеснява, че преувеличава, той разказва например че в деня на постъпването си в ателието му дали някакъв античен модел за копиране и той започнал да го обръща във всички посоки: „Видя ми се по-интересен с главата надолу.“ Учениците се смеят. Забавляват ги духовитите хрумвания на този жизнерадостен, остроумен момък, у когото — въпреки екзотичните му приключения, въпреки шегите и саркастичните подмятания — има нещо твърде простодушно. Той си е останал все още дете, „учудва се на всичко и се забавлява с най-малката дреболия“.^[7] Но това не означава, че Мане е винаги весел и безгрижен. Той е непостоянен, настроенията му често се менят. Но му прощават. Чарът му е неоспорим и мнозина от неговите другари не могат да устоят на обаянието му.

А освен това е човек с широка ръка и с готовност дава пари на заем.

* * *

Руси коси, млечнобяла кожа, сочни бузи, очи като порцелан, здраво и набито тяло на истинска фламандка, мънички ръце, които чевръсто се плъзгат по клавиатурата на пианото — това е Сузана Ленхоф на двадесет години.

Тази холандка, дъщеря на органист от градеца Залт-Бомел, който лежи на пътя от Схертогънбос (Боа льо Дюк) за Утрехт, е отлична музикантка и изкарва прехраната си от уроци.

В определени дни тя идва в дома на улица Пти-з-Огюстен, където преподава пиано на Едуар и на брат му Йожен.

Със суетното безсрамие на младостта учениците в ателието на Кутюр не се стесняват да си разказват своите пикантни приключения. Мане обаче пази тайните си. Не е продумал нито дума за сърдечната си връзка със Сузана.

Двамата се срещат крадешком.

Между два сеанса по рисуване Мане — който само по изключение получава от баща си позволение да излезе вечер — прескача до малкото жилище на Сузана в Куртий, на улица Фонтен о Роа.

* * *

Един ден през септември Мане случайно среща Антонен Пруст, когото отдавна не е виждал.

Антонен Пруст е син на заможно семейство и не бърза да си избере професия, но желае да учи живопис като любител — това е само прищявка — и току-що е направил постъпки да бъде приет като ученик при художника Ари Шефер. Мане, във възторг от срещата със стария си приятел, го разубеждава от това му намерение и го завежда при Кутюр.

Двамата приятели скоро подновяват някогашните си навици и вече не се разделят.

Пруст с удоволствие отбелязва колко привлекателен на вид е станал вече деветнадесетгодишният Мане. Къса руса брада обгражда сега лицето му, оживено от малки и много подвижни очи. Над „вече оголялото“ чело се къдрят копринените му коси, които носи доста дълги. Колкото и Мане да подчертава люлеещата си походка, колкото и да подражава на провлечения говор от предградията, все пак „не му се удава да бъде грубоват“. Морският загар е изчезнал и кожата му е възвърнала „матовата си белота“. Наистина привлекателен момък! Нима няма някакъв флирт? Мане и Пруст никога не са били тъй близки помежду си. Но и на Пруст, както на останалите си другари Мане не доверява нищо за връзката си с прелестната Сузана.

Както някога с вуйчо Фурние, и сега Мане и Пруст ходят в музеите. За жалост обаче „испанският музей“ не се намира вече в Лувър; Луи Филип, който твърде умело се е погрижил за собствените си дела, е имал предвидливостта да си запази музея като лично имущество и след абдикацията си е предявил своите права над него; тъкмо сега предават последните творби на семейството му.^[8] Но двамата приятели все още могат да посещават галерията на маршал Султ.^[9] Въпреки че вече не са така широко представени в Париж, както преди, испанските майстори са запазили своето очарование за Мане. Испания е все тъй жива в съзнанието му. Картината, която в Салона от 1851 г. го хвърля в най-голям възторг, е една творба „в испански дух“ от Алфред Деоденк: „Борба с бикове“^[10].

Кутюр пък е събудил други предпочитания у Мане: предал му е пламенното си възхищение от италианските майстори. Мане се захласва пред живописците от ранния Ренесанс, пред Тинторето, пред Тициан, чиито „сияйни сенки“ навярно му напомнят и Бразилия.

За него всяка картина крие някакъв въпрос. Смутен, той се опитва да съгласува онова, което му разкриват картините в музеите, преподаваното от Кутюр и това, на което го учи собственото му око. Губи търпение, дребнавите дискусии в ателието и споровете между учениците на Кутюр и учениците на Пико му се виждат нелепи. „Природата не ще да знае за тези неща — отсича с досада той. — Какво от това, че Пико е в Института, а Кутюр — не? И той би могъл да бъде там. Всичко зависи от половин дузина хора, които приемат посещения. А какво значение има това за нас?“ От ден на ден Мане все повече се отърсва от опекунството на ателието. Дори критикува методите на художествено обучение, които се прилагат навсякъде по това време. „Не знам защо съм тук — казва сърдито той. — Всичко, което ни дават да гледаме тук, е смешно. Светлината е лъжлива, сенките са лъжливи. Когато идвам в ателието, имам чувството, че влизам в гроб. Зная много добре, че не можеш да накараш един модел да се съблече на улицата. Но нали има поля и поне през лятото могат да се правят етюди на голи тела на открито, щом като голото тяло е, както изглежда, първата и последната дума на изкуството.“

Всеки понеделник, когато моделите заемат позата си за идващата седмица, Мане влиза в шумни кавги с тях.

У Кутюр позират известни професионални модели като Жилбер, като Боковски, който носи прякора Тома Мечката, защото чудесно имитира ръмженето на този звяр. Този изумителен бохем се е настанил да живее не другаде, а в кралските покои в Тюйлери — разбира се, след опустошаването на двореца през февруари 1848 г. Тук позира и прочутият Шарл-Аликс Дюбоск, който има близо половинвековен професионален опит зад себе си и е бил предпочитаният модел на най-знаменитите художници на своето време — Давид, Гро, Жерико и, то се знае, на Кутюр, комуто позирал за различни фигури в „Римляни от времето на упадъка“.

Моделите правят това, което открай време са им казвали да правят. Красиви и снажни, с форми, достойни за длетото на един Микеланджело, те застават на подиума във внушителни пози, пъчат гърди и торсове, изпъват се с издути мускули според театралните изисквания на академичната условност. Мане едва понася тази надута предвзетост. „Нима не можете да бъдете естествени? Така ли се държите, когато идете да купите връзка репички при зарзаватчийката?“

Тези забележки дразнят моделите. Те се гордеят с имената на бележитите майстори, при които са позирали, и вършат работата си, обладани от високо съзнание за своето значение, от убеждението, че са големи служители на изкуството. Благодарение на постоянното си общуване с художници те са придобили известни познания за живописта и не се стесняват да дават мнения. „Има нещо във вашия мъжага, което не се връзва“ — казва от време на време Дюбоск на някой ученик. През време на почивките той има обичай, запалил лулата си, да минава от статив на статив и да разглежда етюдите. Той е съвсем гол, само по обувки, и стиска на окото си монокъл, но никой не би му се изсмял. „Дано днес Дюбоск намери, че фигурата ми се връзва!“

Дюбоск е неуморим, готов и на най-мъчителните пози, и е винаги на мястото си, сеанс след сеанс. С много труд и лишения той, който живее в жалки бордеи и, отвратен, постоянно ги сменя, е събрал цяло състояние. Но у този не дотам симпатичен, мърморещ, суров човек, който е неумолим, когато трябва да получи дължимото си, и минава за „стар пес, влюбен само в своите сантими“, се крият нежни струни. Смятат го за безчувствен, но в същност виждат у него само онова, което той показва — черупката. Ателиетата са единствените места, към които той е привързан. Храни бащински чувства към младите хора, които работят там, смята ги за свои деца, вълнува се от бедността, в която толкова много от тях са обречени дълго време да креят. Отначало е пестял от страх пред немотията, но сега събира съкровища с надеждата да облекчи малко нуждата на тези млади хора; ревниво пази тайната си и живее с мисълта да подари събраното от него злато на Института, за да се отпускат ежегодно стипендии на млади живописци и скулптори.^[11]

Затова и забележките на Мане го засягат болезнено, уязвяват го не само в достойнството му на опитен модел, но и в онези чувства, които така старателно крие. Той упорито държи да остане в героичната си поза:

— Господин Дьоларош винаги само ме е хвалил — казва един понеделник той на Мане — и ми е много тежко, че един млад човек като вас не може да ме оцени.

— Не ви питам за мнението на господин Дьоларош — го стрелва Мане, — а ви казвам моето!

Дюбоск пламва и казва с разтреперан глас:

— Господин Мане, не един художник дължи на мен композициите си, с които е спечелил Римската награда.

— Ние не сме в Рим и не искаме да ходим там — отсича младият художник. — Ние сме в Париж и оставаме тук! — И Мане, вън от себе си, си отива, като затръшва вратата. — Какво може да очаква човек от такъв глупак!

В подобно състояние на духа той предпочита да се скита по улиците, да улавя мимоходом онова, което вижда, да нахвърля в скицника си бегли впечатления, „някоя дреболия, профил, шапка“.^[12] Понякога другарите му възкликват, като прелистват рисувателния му блок:

— Трябва да завършиш това!

Мане прихва да се смее.

— Да не ме вземаш за исторически живописец!

„Исторически живописец“ е сега за него нещо като върховно оскърбление.

Би било странно, ако тези своеволия не доведеха в края на краищата до спречкване и със самия Кутюр. И това наистина става. Някой зложелател — или нахалник — донася на „майстора“ за забележките на Мане, а може би и Дюбоск се е оплакал. Кутюр кипва.

Досега той е бил снизходителен към този ученик, чиято недисциплинираност ясно е долавял. Той често го критикува, и то толкова по-остро, колкото по-силно го привлича блестящото у този поривист, буен момък, малко лекомислен и луда глава, но без съмнение твърде надарен. Лекотата, пъргавината, с която Мане движи четката, го вълнуват приятно, въпреки волята му, при вида на всички тези покорни, почтителни, но и безнадеждно посредствени, сиви млади хора, на които той злобно подхвърля:

— Вие всички се мъчите да бъдете малки Кутюровци, като че ли струва и пукната пара да бъдеш само един малък Кутюр!

Но ето че и Кутюр започва да се дразни. Той е от хората, които са достатъчно силни, за да преодолеят и най-големите трудности, но не и да устоят на успеха, на това ужасно нещо, което прави човека тъй уязвим за хорските и собствените му лъжи. През 1847 г. той е бил така възторжено превъзнасян, че тези венцехваления са го откъснали от живота. Светът се е съсредоточил в неговата личност. Далеч от мисълта да търси оправдание за успеха си, Кутюр се е затворил в надменно усамотение и възприема като оскърбление всичко, което не е израз на идолопоклонство към особата му. Недодялан и саможив, той не полага усилия нито да посмекчи грубото си държане, нито да обуздае острия си език — тъкмо обратното. Не му липсва хумор, но този хумор често избива в жестока заядливост. Към своите колеги се отнася с пренебрежение, презира таланта, а и приятелството им, ако то не е преди всичко мълчаливо признание на неговия гений. Той има много почитатели, но и много врагове. Хората се занимават повече с неговата самомнителност, отколкото с таланта му. Осмиват го, подиграват му се, разправят, че се явявал пред учениците си с лавров венец, разказват по негов адрес хиляди забавни и подигравателни историйки, които го правят смешен.

Кутюр страда, гневи се, нарича хората неблагодарници, мръщи се, обвинява. На всичко отгоре събитията се обръщат против него. Революцията от 1848 г. му е възложила да изпише голяма картина на тема „Набиране на доброволци“. Тази работа много му е допаднала. Но всичко е отишло по дяволите. След избирането на Луи-Наполеон Бонапарт за президент на републиката нещата се променят и поръчката бива отменена. През тези седмици той се залавя с изписването на параклиса „Св. Богородица“ в църквата „Сент Йосташ“, но без особено желание. Работата не го увлича. Кутюр се оплаква:

— Тия витражи, изобразяващи светци в яркочервени, яркозелени и яркожълти одежди, прецеждат светлината, която стига до живописта: човек би казал, че е осветена от аптекарски стъкленици!

Ателието му се превръща в негово убежище. Там поне, застанал сам сред своите ученици, той може все още да блести, да ce наслаждава на неизменната почит и одобрението на тези тридесет младежи.

Кутюр се сопва яростно на Мане:

— Когато оспорваш достойнствата на своя преподавател, най-простото е да си намериш друг.

Мане не чака да му повторят, събира нещата си и изчезва.

* * *

Този разрив не трае дълго.

Веднага щом научава за спречкването, г. Мане смъмря строго своя син. Пак ли почва Едуар със своите истории? Да върви още тозчас да се извини на Кутюр!

Мане се подчинява. Каквото и да си мисли, каквото и да е казал на Кутюр, той никога не е искал да се опълчва срещу него, още по-малко да отрича авторитета му. Съвсем не си е представял, че критиките му ще имат такива последици. Известна самонадеяност, мъничко нахалство и непокорство, в което е имало повече увлечение, отколкото размисъл — това е било, разбира се! Но да се бунтува? О не, съвсем не! Та той няма друго желание, освен да бъде похвален от Кутюр.

Едуар се връща посрамен в ателието и уверява учителя в добрата си воля. В същност той е най-изненаданият от заплетените положения, в които го вкарват неговите безразсъдства и които сам той никога не е предвиждал. Бразилските му преживявания би трябвало да го направят по-предпазлив, да поучат безгрижния, но животът невинаги върви гладко. Но не! А и впрочем…

Ако този път той не е упорствувал повече пред баща си, преди да поиска извинение от Кутюр, това може би се дължи на една друга грижа — много по-сериозна и по-неотложна, — която го измъчва в този момент: от месец април Сузана Ленхоф е бременна.

Какво решение да вземе? Да изостави това момиче? Съмнително е дали подобна мисъл е могла изобщо да му мине през ума. Пък и той обича Сузана. Тогава — да се ожени за нея. Но Мане знае отнапред, че баща му ще осъди този неравен брак: съдията никога няма да приеме за снаха една учителка по пиано, която няма пукнат грош. Какво да стори? Да се бори напук на всичко, да прескочи смело препятствието, да се изправи пред баща си и да се опита въпреки всичко да изтръгне неохотното му съгласие? За съжаление, колкото и свободно да се държи иначе, подобни дързости не са никак по нрава на Мане. А ако бащата му забрани да се среща със Сузана, ако му отнеме издръжката, ако го прати далеч от Париж? Сузана живее само от своите уроци, които сега е принудена да прекъсне. Една госпожица не ходи да предава пиано у добри семейства с корем на шест месеца! А утре тя ще има по-голяма нужда от пари. Детето ще бъде ново бреме.

Мане предпочита да лавира. През есента той доверява своята тайна на майка си. За техните разговори не научава никой. Госпожа Мане сигурно си е поплакала. Но тя има меко сърце и лесно прощава. Тя обича това голямо събудено момче на двадесет години, в което като всяка майка храни сляпа вяра. Може би го е посъветвала да изчака, да мълчи. По-късно, когато Едуар ще си е пробил път, ще му бъде по-лесно да убеди баща си да се примири с този брак. А дотогава ще помагат скритом на младото момиче.

Междувременно настъпват декемврийските събития. На 2-и принцът президент Луи-Наполеон Бонапарт извършва държавен преврат. За няколко дни той смазва всякаква съпротива. Войската патрулира по улиците, събаря издигнатите тук-там барикади и насочва картечниците си по подозрителни групи хора. Както и през 1848 година, Мане не може да устои на желанието да види зрелището. На 4 декември следобед той се отправя заедно с Антонен Пруст по посока на булевардите. Но им потръгва зле. Първо, един кавалерийски отряд на улица Лафит едва не прегазва двамата другари. Спасява ги един търговец на картини, като им открехва вратата на своето дюкянче. Малко след това на булевард Поасониер, легнали по корем на паважа, те стават свидетели на обстрелването на сградата Саландруз. Арестуват ги и ги откарват в караулното помещение на един лазарет. Така или иначе двамата успяват да издействуват освобождението си и да ги съпроводят до техни приятели, които живеят наблизо.^[13]

След въдворяването на реда на парижани не остава нищо друго, освен да преброят и разпознаят мъртвите си. Жертвите с неустановена самоличност са струпани в Монмартърското гробище. Цялото ателие на Кутюр отива там. Мане и другарите му минават по люлеещи се дъски покрай пет-шестстотин трупа, наредени „под пласт слама“^[14], така че им се виждат само главите. Ужасно зрелище! Мрачно декемврийско небе тегне над тази сцена. От време на време отекват пронизителните писъци на хора, които са познали свой приятел, близък, баща или брат. Обзет от ужас, Мане набързо нахвърля една скица…

Когато научава за състоянието на дъщеря си, майката на Сузана напуска Холандия и пристига в Париж. Водят се тайни преговори. Преди всичко трябва да се спази външното благоприличие — едновременно да се запази доброто име на Сузана и да се разсеят евентуалните подозрения на г. Мане, да се отклонят недискретните проучвания от страна на съдията. Вземат всички предохранителни мерки. Детето — момче — се ражда на 29 януари 1852 г. Мане се задоволява да му даде само собственото си име; на негово място фигурира един измислен баща — записват детето в гражданските регистри под името „Коела, Леон-Едуар, син на Коела и на Сузана Ленхоф“.

С това се уреждат служебните формалности. Сузана признава майчинството си само в този общински регистър, защото от тук нататък се пуска в обращение следната история: няма да представят бебето като син на Сузана, а като неин брат — като най-малкото дете на г-жа Ленхоф, която има четири други деца, между които две съвсем малки момчета — едното, Фердинанд, на десет години, а другото, Рудолф — на седем. Така в очите на всички Леон-Едуар Коела ще бъде Леон-Едуар Ленхоф.

Налага се да сменят квартирата. Двете жени се настаняват в Батиньол, на улица Сен Луи.^[15] Отсега нататък това ще бъде истинският дом на Мане, а не толкова къщата на баща му. Тук, в свободните си часове, той живее „почти съпружески живот“^[16].

* * *

Сред учениците от художествените ателиета името на Мане започва да се обкръжава със сиянието на известна слава. „При Кутюр има един Мане — говорят често, — който прави изумителни картини, но не се разбира с моделите.“

Мане не може дълго да се владее. Едва отминала бурята и той отново дава воля на природата си, на несдържаните подигравки и гневните изблици. И отново започват кавгите с моделите.

Не с всички модели. Хубавата Нина Файо го вълнува. С трепетна четка той рисува по нея няколко етюда, в които едничкият му стремеж е да предаде насладата на очите и на душата си.

Тези етюди в един вече твърде индивидуален стил очевидно не могат да не предизвикат язвителните забележки на Кутюр. Кутюр все по-нетърпеливо пресича волностите, които си позволява Мане. При най-малкото отклонение сурово го мъмри. У тоя Мане има — това той го усеща, долавя го с все по-голяма сигурност — истински темперамент на живописец; това едновременно му допада и го дразни. Каква отмора е обществото на посредствените! Поне този хлапак да се придържаше строго към онова, на което искат да го научат! Но Кутюр предугажда неговата опърничавост и не му прощава нищо, ни най-малката дреболия. „Не искам да говорят, че от ателието ми излизат само невежи и некадърници.“

Едва ли може да се допусне, че Мане полага някакви усилия да се посмекчат обтегнатите отношения. В ателието учениците се събират около него. Това, че го слушат, че говорят за всяка негова постъпка, го ласкае и още повече го насърчава да се увлича.

През пролетта на 1853 г. Кутюр поканва учениците си на един излет за отмора — ще тръгнат от Сент Адрес и с раници на гърба ще пребродят нормандското крайбрежие. Ще спират където си искат, всеки ще наблюдава природата, морето, брега и ще рисува както и каквото желае. Прекрасна идея! Но този излет, който в същност би могъл да стане повод за сближаване между Мане и Кутюр, задълбочава още повече разногласията между тях. Всяко нещо е предлог за спорове, на всяка крачка избухват спречквания. Впрочем по-голямата близост, която поражда едно такова пътешествие, вероятно е позволила на Кутюр да разбере какво голямо влияние упражнява Мане върху другарите си и това го прави още по-мнителен.

Групата се завръща в Париж. Моделът през първата седмица е някаква жена на име Мари Рижата. Мане нахвърля етюда си с такъв замах, че цялото ателие му ръкопляска. Този път Кутюр ще трябва да преклони глава! Докато го очакват, поставят платното на най-хубавото осветление върху статив, който украсяват с цветя.

Идва Кутюр. Още от вратата съзира платното, но се извръща сякаш нищо не е видял.

След като поправя етюдите на всички ученици, най-после стига до работата на Мане. И като застава пред украсения с цветя статив, казва с високомерен тон:

— И така, вие никога не ще се решите да рисувате това, което виждате!

Мане подскача разярен.

— Аз рисувам това, което виждам, а не каквото е угодно на другите да виждат — отговаря грубо той. — Рисувам това, което е, а не това, което не съществува.

— Е добре, приятелю — изрича Кутюр, — ако си въобразявате, че сте водач на школа, открийте си такава другаде!

Мане изчезва.

На следващия ден — друго произшествие. Това е денят, в който г. Мане кани на вечеря някои от своите колеги от съдебната палата. Ненадейно един от тях, навярно развеселен от мисълта, че най-големият син на достопочтения господин Мане е отишъл при цапачите, запитва с насмешка Едуар:

— И тъй вие рисувате. А имате ли талант?

Едуар кипва.

— Ами вие имате ли талант?

Господин Мане смъмря сина си, изпраща го в стаята му и след вечеря отива при него.

— Би трябвало да знаеш — му казва строго той, — че за да бъдеш художник, трябва да имаш талант, тъй че въпросът, който ти зададоха, беше съвсем естествен, а твоят отговор бе неуместен, защото не е необходимо да имаш талант, за да бъдеш съдия.

— Но, татко — отвръща Едуар, — съдиите могат поне да имат ум!

„Наистина не ми върви“ — се сърди Мане. Той на драго сърце би искал да си възвърне благоволението на Кутюр, но Кутюр е непримирим. Бащата се решава да поиска среща с автора на „Римляни“ и макар и трудно — кога най-после Едуар ще се вразуми, за бога? — успява да го успокои.

За да отпразнуват завръщането на Мане в ателието, Пруст и неколцина другари го поканват на пунш в ресторант „Пигал“. Едва ли това събиране е било от естество да усмири окончателно гнева на Кутюр.

* * *

Мане тъй често е слушал Кутюр да говори за италианските майстори, тъй много му харесват техните творби, които е можал да види, че гори от желание да се запознае по-отблизо с тях. Мечтае за музеите на Флоренция, Венеция и Рим. През септември г. Мане му дава пари, за да прекара няколко седмици в Италия с брат си Йожен, който е вече почти двадесетгодишен и учи право.

Едуар и Йожен Мане се отбиват първо във Венеция и отсядат в странноприемницата, където някога е живял художникът Леополд Робер — в locanda „Катанео“, недалеч от театър „Ла Фениче“, на corte Ниенели. Няколко дни по-късно за голяма своя изненада те срещат там един познат — адвоката Шарл Лиме, придружен от своя колега Емил Оливие, който, макар и млад, е вече човек с минало: през 1848 г., едва тридесет и три годишен, е играл политическа роля в родния си град Марсилия.

Четиримата французи разглеждат заедно Венеция, нейните музеи, църкви, дворци. Емил Оливие, който храни възторжена любов към Италия и всичко италианско, е преводач на малката група; Мане пък е предложил услугите си да ги води като познавач на изкуството.

За съжаление венецианските живописци, които той така много обича, не се нравят на Оливие — човек с мистична душа.

— Та тук няма никакъв идеал! Какъв материализъм! — възкликва младият адвокат.

По това време Венеция пъшка под австрийско владичество. Дворците са запуснати. Не се чува песента на гондолиерите. Оливие се оплаква: „Личната ми тъга се засилва от тъгата на този народ — пише вечерта той в своя «Дневник». — Искам да се смея заедно с моите безгрижни другари, а често трябва да преглъщам сълзите си.“

Такива меланхолични настроения са чужди на Мане. От четиримата той несъмнено е най-веселият, най-безгрижният. Да пълниш очите си с багрите на венецианските майстори и със светлината на небето, да се полюшваш в гондола по каналите, да се къпеш в Лидо — нима животът не е прекрасен, сладко топящ се като сладоледа, който яде вечер на площад Сан Марко под звуците на австрийска музика? Той се отдава на насладата на отлитащия миг и не мисли за нищо друго.

Забравил Сузана, Мане тича подир венецианките. В една къща срещу тяхната „локанда“, от другата страна на канала, е забелязал едно много красиво русо момиче, което почти всеки ден седи на прозореца си, „наведено над невидима работа“. Мане съзерцава до забрава това лице, нежно и изящно като на мадона. С помощта на Емил Оливие, който му подсказва няколко италиански думи, той й пише с едри букви „Ti amo da disperate“ (Обичам те до отчаяние) на голямо парче картон и го размахва пред очите на момичето. Тя се усмихва и сякаш приема благосклонно тази изповед. Мане тутакси написва нов плакат: „Andar in gondola?“ (Да се поразходим ли с гондола?). Нови усмивки: от другия бряг на канала дават съгласието си. Мане грабва набързо едни италиански речник и се спуща по стълбите…

Връща се с посърнало лице: какво е намерил вместо красавицата, която му е обещавало това лъчезарно лице? Ужасно разкривеното тяло на една недъгава нещастница.