Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изкуство и съдба
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Manet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MY LIBRARY Editions (2015)

Издание:

Автор: Анри Перюшо

Заглавие: Животът на Мане

Преводач: Никола Георгиев

Година на превод: 1970; 1981

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ПК „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.III.1981 г.

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор на издателството: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Художник: Михаил Енев

Коректор: Димитрия Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4814

История

  1. — Добавяне

ІV.
Ужасната година

Редят се адски кръг след кръг —

спирали мрачни;

омраза, студ, война, тревоги,

траур, глад.

Париж е жертва на ликуващия ад.[1]

В. Юго

Буржоата републиканец Мане е патриот по душа.

Тревожните известия, които идват от границата, го угнетяват. Вече не се шегува, не се смее, едва говори. Нарушава мълчанието си само когато някой започне да приказва против армията. Не може да търпи язвителните и разгорещени изказвания по адрес на генералите, та и на обикновените войници, предизвикани от първите поражения — на 4 август при Висанбур, на 6-и при Фрьошвилер и Форбах; веднага кипва, щом почнат в негово присъствие да критикуват военните.

Положението се влошава от ден на ден. На 2 септември катастрофата при Седан довършва разгрома на императорския режим. Наполеон III се е предал на неприятеля заедно с осемдесет и три хилядна армия. На 4-и в Париж провъзгласяват републиката. Образувано е временно правителство. Докато пруската армия настъпва към Париж, докато в града се стичат от всички страни разбити френски войски, обезумели тълпи се втурват към гарите и нахълтват във влаковете, за да избягат от столицата. Мане не е между тях: той е решил да постъпи във войската, да участвува в отбраната на Париж. Но иска да изпрати на сигурно място семейството си. На септември майка му, жена му и синът му заминават за Олорон Сент Мари в Пиренеите, където техният приятел г. дьо Лелакар им е предложил временен подслон.

След това Мане постъпва във войската. Той очаква най-големи изпитания.

„Ние ще участвуваме като актьори в нещо страхотно — пише на 10 септември той на Ева Гонсалес, която е избягала в Диеп. — Ще има смърт, пожари, грабежи и кланета, ако Европа не се намеси навреме.“

Два дни по-късно той е заедно с брат си Йожен у семейство Моризо. Тъй като Берта отказва да напусне Париж, Мане й описва в твърде черни краски ужасите, които ги очакват, увещава я да замине, докато все още е възможно. „Добре ще се наредите, когато ви ранят в краката или ви обезобразят!“

Много парижани живеят с тази тревога, примесена с героична решимост. Трескаво се готвят за обсадата, проклинат прусаците и не по-малко французите, малодушно отстъпили от дълга си. По всички улици се водят военни обучения. Войници от Националната гвардия стануват по булевардите. Изведнъж Мане се сеща за своите платна, за опасностите, които ги грозят. На 16-и той стоварва в избата на Теодор Дюре на улица Ньов де Капюсин дванадесетина от картините си, на които най-много държи. На другия ден започва обкръжаването на Париж. Четиридесет и осем часа по-късно двеста хиляди прусаци сключват обръча около столицата.

Мане, поставен за охрана на укрепленията, спи върху слама. Какво от това! „Войната си е война!“ Хвърлят мостовете на Париж във въздуха. Оръдията трещят. Все още се надяват на примирие, водят се преговори, но Прусия настоява да й се отстъпят Елзас и част от Лотарингия. Пред лицето на тези „нагли искания“ — пише Мане на жена си[2] — „Париж е решил да се брани докрай“. Нищо не е загубено! В провинцията, както говорят, се събират войски. Ако Франция последва примера на Париж, нито един прусак няма да се върне жив през границата.

Художникът понася търпеливо продоволствените ограничения — месарниците са отворени само три дни седмично и тогава хората се нареждат на опашки пред вратите им от четири часа сутринта, — но се безпокои, задето не получава нито ред от домашните си. Париж е добил зловещ облик. В девет и половина часа вечерта улиците са пусти. В околностите на града се водят почти всеки ден боеве. През деня, когато службата му позволява, Мане се изкачва на някоя височина, за да „гледа как се развиват действията“. Горящи фабрики забулват небето с дим. Носят ранени и убити. Дега, който също е постъпил във войската, е загубил един от приятелите си и това страшно го е потресло. Една вечер към средата на октомври Мане и той са у Моризо и спорят кой е най-добрият начин да се отбранява столицата. Спорът не трае дълго; щом стане дума за „страхливците“, които са избягали, двамата са единодушни: не прощават нито на Зола, нито на Фантен-Латур, задето не са останали в Париж.

„Дълго време търсих, мила ми Сузана, твоята фотография. Най-после намерих албума на масата в гостната и сега мога понякога да гледам доброто ти лице. Нощес се събудих, счу ми се твоят глас, който ме викаше. Бих искал да беше дошло вече времето, когато ще те видя пак, но времето минава много бавно.“

Умората, обезсърчението се прокрадват у този войник, който е почти на тридесет и девет години.

Лошите новини, някои от които лъжливи, други жестоко верни, разтърсват болезнено духовете — в последните дни на октомври идва и вестта за падането на град Мец, където маршал Базен се е предал на врага заедно със сто седемдесет и три хилядна армия. Опитите на парижани да пробият обсадата се провалят. Вали дъжд! Студено е. Шири се епидемия от дребна шарка. Светилният газ започва да недостига, спират го в обществените сгради. Хората ядат конско и магарешко месо — „княжески блюда“. В месарниците се продават и кучета, котки и плъхове. Картофите струват вече осем франка крината и непрестанно поскъпват. Мляко има само за децата и болните. „Скоро няма да има какво да се яде. Всичко това е доста тъжно, защото краят може да бъде само гибелен за нас“ — пише Мане през ноември.

През втората половина на месеца пощенски гълъби донасят от провинцията десет хиляди телеграми. Но от Сузана пак няма нищо. „Това е истинско мъчение. Мерзавци са тази пасмина, немците!“ Мане, който е прехвърлен в артилерията, отива понякога до „Гербоа“ — слабо осветените и почти празни зали изглеждат зловещи. Всички или почти всички „батиньолци“ са далеч от Париж. Реноар е мобилизиран в Югозападна Франция. Фредерик Базил е постъпил в един зуавски полк. Моне, Писаро и Сисле са в Лондон. Сезан работи в Прованс, в селцето Петак, сред покоя на морето, и нехае за войната.

„Вече ни дойде до гуша“ — пише Мане. Той е изпълнил стаята със своите портрети на Сузана. Произведен е в чин лейтенант (Берта казва, че главната му грижа е да смени униформата си) и постъпва през декември в щаба на Националната гвардия, който се помещава в Елисейския дворец. Сега Мане е пряко подчинен на едни друг художник, на едно от светилата на официалното изкуство — полковник Месоние. Дали братството по оръжие ще заличи вчерашните вражди? Нисък и набит, в поза на завоевател и с мундир, отрупан с кръстове и медали, Месоние се държи така, сякаш въобще не е чувал за художник на име Едуар Мане. Към лейтенанта той се отнася със студена вежливост. Мане пък хвърля само презрителни погледи към скиците, които Месоние драска по време на заседания и самодоволно подбутва така, че да попаднат пред очите на „колегата“.

Лошото време, суровата зима още повече увеличават тежестите на блокадата. Вали сняг, пари лют студ, няма топливо. „Кога най-после ще свърши всичко това?“— се пита Мане. Чувствува се зле, боледува от грип и е „мършав като гвоздей“. Все още никаква вест от Сузана! От 5 януари прусаците обстрелват непрекъснато града, снаряди падат по улица Суфло, на площад Сен Мишел, на улица Отфьой, във Фобур Сен Жермен. Жителите от левия бряг се преселват на другата страна на Сена. Децата припечелват по някой сантим, като продават отломки от гранати за спомен, за бъдещи „преспапиета“. „Няма газ, само черен хляб, а оръдията гърмят цял ден и цяла нощ.“ Въпреки това болестите отнасят повече хора, отколкото пруските снаряди. Към средата на януари при гъста мъгла обсадените предприемат масиран опит за пробиване на обръча — безуспешно. „Нямаме вече сили да издържим“ — казва Мане, вече на края на силите и на нервите си.

Изгладнелите жители на Париж бродят из улиците, за да търсят каква да е храна. Снарядите валят. Бунтовни елементи искат свалянето на правителството. Седем градуса под нулата. Януари е към края си.

На 27-и Париж се събужда в гробна тишина. Цяла нощ оръдията са мълчали. Правителството тайно е подписало примирие. Париж капитулира. Мане въздъхва с облекчение. Огорчен е до смърт, но огорчението му се смекчава от радостта при мисълта, че скоро ще види семейството си.

Друго желание той няма. Но трябва да изтърпи още две седмици и едва на 12 февруари заминава от Париж за Олорон. На тръгване научава покрусен, че Фредерик Базил е загинал още на 28 ноември при Бон-ла-Роланд.

Когато се вижда с домашните си в Олорон, Мане се чувствува като затворник, освободен от тъмница. Всички са добре; Сузана дори е напълняла — може би малко повече, отколкото трябва. Времето е меко. Мане се съживява. Скоро взема четките си и рисува няколко пейзажа на открито. Но семейството вече доста е злоупотребило с любезността на г. дьо Лелакар. Не могат да останат вечно при него. А и кой е предполагал, че обсадата ще продължи тъй безкрайно дълго? Мане няма намерение да се върне веднага в Париж. След първите радостни мигове е принуден да признае, че има наложителна нужда от почивка. Защо да не наемат една къща на атлантическия бряг, например в Аркашон, където да прекарат на първо време един месец? Мане никога не се е обръщал напразно към морето в часове на умора и изтощение.

На 21-и той пристига в Бордо, където смята да остане само няколко дни, докато наеме квартира в Аркашон. Градът кипи от оживление. От 13 февруари тук заседава Националното събрание, чиито депутати са избрани на 8-и. То е назначило за министър-председател Адолф Тиер и той преговаря с Прусия върху предварителните условия на мирния договор. Мане дава ухо на новините, но същевременно не устоява и на страстта си към живописта. В Бордо ще остане само седмица, но какво от това! Разтваря кутията с боите и рисува от прозореца на първия етаж на едно кафене изглед от пристанището — картина, трептяща от живот, лека и плавна като поема. Мачти, платна, корабни въжа — с каква наслада някогашният ученик от „Хавър и Гваделупа“ пресъздава с тънките си мардерови четки тази „паяжиновидна архитектура“![3]

На 1 март Мане се настанява в Аркашон, в една вила, наречена „Шале Серванти“, на авеню Сент Мари 41. Зарекъл се е да се наслади пълнокръвно на месеца свобода, който си е дал. В този кът край морето, сред обраслите с пинии дюни ще събере нови сили, ще възвърне спокойствието и ведрината си. Мане нехае за паричните си грижи, въпреки че те не са малки. Весел като дете, обикаля целия край, непрекъснато рисува. Рисува почти само на открито. Съзерцавайки променливите небеса на океанския бряг, претворява своите впечатления, „импресии“, върху платното — залива на Аркашон, пристанището, лодките и платноходките, вълните, които се разливат с лек и отмерен шум върху пясъка на равния бряг.

Щастливо безгрижие, чието очарование скоро ще бъде прекъснато. От Париж идват драматични новини, които за жалост се оказват твърде верни: на 18 март в Монмартър са се разиграли трагични събития — разстреляни са двама генерали. Оттогава бушува революцията. Тиер е решил да опразни столицата и да съсредоточи във Версай силите на „реда“. Бунтовният Париж се е провъзгласил за „Комуна“, която ще бъде ядката на бъдеща федеративна държава. На 2 април версайците атакуват. „Комунарите“ отговарят на 3-и с контра на падение по посока на Версай…

Мане е захвърлил четките си. Терзае го безпокойство. Твърде кратък е бил отдихът му. Наемният му договор изтича на 1 април и той напуска Аркашон. Въпреки всичко се надява, че скоро ще се сложи край на братоубийствената борба между французи, и се придвижва бавно, на малки етапи, към Париж — пътува покрай атлантическия бряг, отбива се за два дни в Роаян, два дни в Рошфор, един ден в Ла Рошел, два дни в Нант, два дни в Сен Назер.

Но гражданската война не само не спира, но и се ожесточава. Версайците предприемат втора обсада на Париж. Значи няма да имат край куршумите, кръвопролитията, омразата!

Потресен до смърт, Мане наема нова квартира за един месец в Пулиген край Сен Назер. Той е съвсем объркан. През този месец океанът не го вдъхновява и за най-малката картина. Премного измъчен е, за да има желание да рисува. „Убива времето“, като ходи да лови риба. Дълги и тъжни дни!

През май, след като изтича месецът, Мане се доближава още повече до столицата. Стига до Тур. Лута се нагоре-надолу, обзет от тревога, възбуден до крайност. На 21 май версайските войски проникват в Париж през портата Сен Клу. Водят се боеве за всяка улица, за всяка барикада. Сред грохота на оръдията се чува сухият пукот на пушките. Сена прилича на огнена река. Тюйлери, дворецът на Почетния легион, Сметната палата[4], Държавният съвет, Палатата на правосъдието, Общината пламтят като факли. Битката бушува навсякъде. Но победата клони към версайците. Комуната агонизира.

В Тур се композират няколко влака за Париж. Мане, когото вече не го сдържа, успява да намери със семейството си място в един ешелон. Пристига в Париж, където версайците се разправят жестоко с комунарите, а вятърът понякога изпълва улиците с миризмата на трупове, изгаряни на купища. Мане, винаги жаден за зрелища, броди ужасѐн из града, спира се да скицира някоя улична сцена — картечна стрелба на редовните войски по федералистите, един труп на улица Аркад и булевард Малезерб, прострян под изтърбушена барикада.

Кошмарни видения.

Тези дни на ужас съсипват Мане. С мъка той се опитва да се върне към старите си привички. Ателието му на улица Гюйо е тежко засегнато. За щастие картините му не са пострадали. До жилището си на улица Сен Петербур, в приземния етаж на № 51, където вече живее Леон Коела, той наема друго ателие и подрежда там платната си от улица Гюйо, както и другите, които бе поверил на Дюре. Но след тежкото сътресение не намира сили да рисува.

Преживяното през последните десет месеца го е засегнало в живеца на жизнените му сили. Той е раздразнителен, заядлив. Кара се с брат си Йожен. Препира се настървено за политиката. Фучи срещу Тиер, „тоя малоумен старик“. Госпожа Моризо, която скоро го среща, пише на Берта (тя е в Шербург при сестра си), че „той е по-разстроен душевно от когато и да било“. Пресилени думи, но това не е толкова чудно в този „Париж на преходното време, в чието оживление има нещо епилептично“.[5]

На всяка крачка Мане заявява на всеослушание възхищението си от Гамбета, единственият политик, който според него може да спаси страната. Това възхищение дори му възвръща желанието да рисува. Иска му се да направи портрет на Гамбета. През юли той го придружава почти всеки ден заедно с Антонен Пруст във Версай, където сега заседава Националното събрание. Във влака скицира своя модел в различни пози, влиза подир него в заседателната зала. Всичко това очевидно не може да се сравни с няколко часа истинско позиране. Мане настойчиво моли депутата да му отдели време. Но Гамбета не е много въодушевен от неговата живопис и използува всеки повод, за да отлага до безкрайност срещата. Мане кипи. „Още един, който се е обрекъл на Бона́“ — провиква се той в изблик на ярост. Уверяват го, че критикът на „La République française“ Филип Бюрти ще се застъпи пред Гамбета, за да го склони да позира. „Бюрти ли! О, не ми говорете за него! — отвръща гневно Мане. — Всички тия републиканци са от един дол дренки. Заговорите ли им за изкуство, стават най-зли реакционери!“

Всичко през тези дни възбужда Мане до крайност. Той едва не се сбива с брат си Йожен. Оплаква се от безпаричие. Бъдещето му се вижда мрачно, изпълнено със заплахи. „Мисля, че ни предстои да преживеем не след дълго някакъв генералски преврат“ — пише той на Теодор Дюре, който в началото на юли е отплувал за Америка с намерението да направи околосветско пътешествие. Курбе е изправен пред съд за участието си в Комуната. „Той се държа като страхливец пред военния съвет — отсича Мане — и не заслужава повече никакво внимание.“

Думи също тъй пресилени, както и забележката на г-жа Моризо по негов адрес. Но не е ли всичко пресилено у Мане през лятото на тази 1871 година — както раздразнителността му, така и внезапните депресии, които го хвърлят в униние, близко до сълзи? Не вдъхват ли тези крайности сериозни опасения? В края на август Мане рухва. Свръхчувствителните му нерви не устояват.

Доктор Сириде, лекар на негови приятели, му нарежда веднага да напусне Париж, да дири другаде спокойствие. Мане се подчинява и потегля със семейството си за Булон. Още веднъж ще потърси успокоение от морето.

И още веднъж морето извършва целебното си дело. Край неговите брегове художникът си възвръща душевното равновесие.

Скоро пак взема четките си и в един тих и слънчев летен ден рисува сред парка на казиното Игра на крокет.[6]

Бележки

[1] Прев. Пенчо Симов.

[2] През време на цялата обсада Мане пише редовно на Сузана. Повечето от приведените тук цитати са взети от тези писма, които след 30 септември били изпращани с въздушни балони и стигали с голямо закъснение до местопредназначението си. В тези страници авторът естествено е искал не да даде описание на обсадата на Париж, а да проследи събитията така, както ги е преживял Мане.

[3] Табаран.

[4] На мястото на днешната гара Opce.

[5] Табаран.

[6] Благодарение на извършената работа в Олорон, Бордо и Аркашон мъчителната 1871 г. се оказва въпреки всичко доста плодовита. От този период са останали над петнадесет живописни творби на Мане.