Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изкуство и съдба
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Manet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MY LIBRARY Editions (2015)

Издание:

Автор: Анри Перюшо

Заглавие: Животът на Мане

Преводач: Никола Георгиев

Година на превод: 1970; 1981

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ПК „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.III.1981 г.

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор на издателството: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Художник: Михаил Енев

Коректор: Димитрия Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4814

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Следобедът на един фавън
(1871–1883)

І.
Петдесет и три хиляди златни франка

Времената са се променили и всичко се променя с тях.

Фуше до Моле, 1819 г.

По време на обсадата Мане не е можал да се движи цяла седмица поради натъртване на крака. Натъртването е било безобидно, причинено от твърде дългото стоене в дълбоката кал на укреплението, но е заздравяло много бавно. Мане все още усеща болки от време на време, въпреки че носи леки английски обувки; и тогава споменът за влечугото, което го бе ухапало в бразилската джунгла, прорязва съзнанието му и го наляга неясен и потаен страх, нелепи видения, които се мъчи да прогони…

В Булон художникът наистина намира успокоение, но при все това бъдещето не му се разкрива в розови багри. Като сравнява своето положение с постигнатото от други художници на неговата възраст — какви мисли му минават през ума? Ето например Алфред Стевенс, без да се говори за другите: Стевенс не крие, че през тъй неблагоприятната за изкуствата 1871 г., е спечелил с четката си нищожната сума от стотина хиляди франка! Той си е купил на улица Мартир 65 разкошна самостоятелна къща сред огромен парк, където под сянката на кичести дървета моравата обгражда басейн с вода. В същото време той, Мане, е принуден постоянно да иска пари на заем от майка си. Та кой би бил доволен от подобно положение?

Именно със Стевенс Мане е споделил грижите си, като го е помолил да вземе при себе си една-две от неговите картини. Това все пак е една възможност: толкова много богати колекционери и търговци се отбиват в хубавото ателие на улица Мартир, обзаведено пищно в китайски стил. Стевенс се съгласява. Ако тези платна случайно заинтригуват някой клиент, той ще му предложи да ги купи твърде доволен, че може да помогне с нещо на приятеля си.

Този опит има успех, който надминава всички очаквания. Докато Мане с угнетено сърце се готви да посрещне четиридесетия си рожден ден — откакто се е върнал от Булон, рисува малко и без увлечение, — в началото на 1872 г. щастието го спохожда тъй внезапно, тъй неочаквано, както доста често става в живота. На 11 януари големият търговец на картини Пол Дюран-Рюел, дошъл на посещение у Стевенс, се спира поразен пред двете табла, оставени от Мане: Булонското пристанище на лунна светлина и натюрмортът Сьомга.

Дюран-Рюел произхожда от семейство на търговци на художествени произведения. Отначало се посветил на майсторите от Барбизон, на Коро и Дьолакроа. Емигрирал в Лондон през време на войната, той се запознал там с Моне и Писаро и купил от тях няколко платна. Картините на Мане му харесват — това е любов от пръв поглед. Веднага плаща исканата цена — хиляда и шестстотин франка — и ги отнася със себе си. Като се прибира в галерията на улица Льо Пелтие, търговецът не може да се нагледа на двете платна, открива все нови и нови качества в тях; признава, че е „удивен“. Забравил всичко друго във възторга си, тича още на другия ден при Мане, разглежда платната в ателието и взема двадесет и три за общо тридесет и пет хиляди франка. Освен това замолва Мане да събере пръснатите си тук-там картини; няколко дни по-късно идва отново в ателието и купува творби за още шестнадесет хиляди франка. И ето какви са чудните прищевки на щастието! По същото време се явяват други клиенти: банкерът Анри Хехт и брат му Албер изказват желание да откупят Сапунени мехури, Мане им дава картината за петстотин франка.

Художникът не може да дойде на себе си. Още на другия ден след тези успешни сделки бута тържествуващ вратата на „Гербоа“.

— Кажете ми кой е художникът, който не продава картини за петдесет хиляди франка годишно? — пита той присъствуващите „батиньолци“, а те му отговарят в един глас:

— Ами че вие!

Охо, господата се лъжат! И Мане, сияещ, им назовава общата сума, която е получил от продажбите през седмицата: петдесети три хиляди златни франка![1]

Художникът не го сдържа от радост. Паричните му грижи са се изпарили. Забравена е малката болка в крака. Изчезнало е унинието. Колкото до предписанията на доктор Сиреде, те са загубили всякакъв смисъл. Никога Мане не се е чувствувал тъй бодър и весел.

Само едно облаче има на това синьо небе; след откупката на Дюран-Рюел, за която приказва цял артистичен Париж (като не пропускат да забележат, че след такъв един удар търговецът е вече узрял за лудницата) и така насочва вниманието върху Мане, необходимо е художникът да се представи достойно в първия следвоенен Салон през май. Но какво да изпрати там? Ето вече няколко месеца, откакто не работи или работи малко, така че изборът му сега е съвсем ограничен. Как горчиво се упреква Мане за бездействието си! Най-после той се спира на Сражението между „Киърсардж“ и „Алабама“, която бе рисувал преди осем години. Публиката познава тази творба, тъй като тя бе изложена при Кадар през 1864 г. и на авеню Алма през 1867 г. Това не е много благоприятно, разбира се, но пък картината не беше посрещната зле; за благоразумния Мане това е достатъчно основание да избере нея. Той замолва сегашния й притежател Дюран-Рюел да му я заеме за Салона.

Мане може само да се поздрави за това си решение. Рецензентите на Салона се отзовават много ласкаво за творбата му. В една статия на „Le Gaulois“ Барбе д’Орвили пламенно я възхвалява:

Аз съм дете на морето. Отраснал съм в морската пяна. В родословното ми дърво има пирати и рибари, тъй като съм нормандец от скандинавско потекло; и ето че морето на г. Мане ме грабна във вълните си и аз си казах, че го познавам… Господин Мане е запратил двата си кораба на хоризонта. Кокетно ги е смалил чрез разстоянието, но морето, което той развихря наоколо, морето, което разлива и довежда до самата рамка на картината си, е по-страшно от боя… Господин Мане е направил като венецианския дож: хвърлил е един пръстен в морето и аз ви се кълна, че този пръстен е от злато.

Мане отново се е помирил с живота, със света. Както след успеха на Китарист, радостта го повлича неудържимо, разпалва кръвта му, раздвижва всички струни на тялото и духа му. О, колко далеч е вече успехът на неговия Guitarrero! Минали са единадесет години. Колко борби оттогава! Колко поражения, колко хули! Но вече край на всичко това. След сянката идва светлината. След сковаващата горчивина, която се просмуква в душата като отрова, идва освобождаващата радост, упоителна като алкохол. Животът разцъфтява. Неговите четиридесет години, мисълта за които до вчера го е гнетила, сега му се виждат като цъфтеж. Той навлиза в зрялата си възраст и най-после ще прибере плодовете на дългото търпение. С какъв жар и с каква радост ще работи сега! Всичко у него трепти и напира.

Първо, трябва да смени ателието си. Тъкмо на 1 юли се освобождава една стара фехтовъчна зала във високия приземен етаж на една представителна сграда на улица Сен Петербур 4. Художникът я наема и я обзавежда като ателие, като ателие на майстор, когото са озарили първите лъчи на успеха.

Просторното помещение гледа на запад и е прекрасно осветено от четири големи прозореца с ниски перила, от които погледът с плъзга към улица Моние[2], а наляво — към моста „Европа“, под който гърмят, обвити в пушек, влаковете на Западната железопътна линия. Високият таван на дъбови кесони е прорязан от големи напречни греди. Стените са облицовани с дърво, украсено със златни летви. Подиумът на някогашната фехтовъчна зала, превърнат в приветлива лоджия, до която води стълба, доминира в ателието, а голямата ниша е закрита със сатенена завеса. В малко чудноват ред Мане е пръснал из помещението мебели и различни предмети. Едно пиано се мъдри зад зелена градинска пейка. До голямо огледало стои масичка в стил Луи XV. В един ъгъл, тапициран с японски тапет на птици и цветя, е поставен червен диван, отрупан с възглавници. Картини стоят на стативите, висят по стените, греят с ярките си цветове от двете страни на монументалната камина от дъбово дърво.

Когато отваря прозорците, Мане вдъхва с трептящи ноздри въздуха на Париж, който шуми под него. Всеки път, когато влак се втурне по моста, таванът на ателието потреперва. Но това не смущава Мане; така той сякаш усеща пулсиращия живот на града, който обича и който най-после му се усмихва. Поръчал е да му напечатат бланки с мото „Tout arrive“.[3]

След като отпразнува както подобава влизането си в ателието, Мане се хваща за работа. Отново започват да идват при него Ева (за нейните картини в последния Салон са писали, че са „в стил Мане“) и Берта.

В стил Мане — какво означава това? Пленерните етюди на Мане не допадат много на Ева, смутена от тези нововъведения; тя не ги одобрява. Берта, напротив, обича у Мане отърсващия се от шаблоните живописец. Ева пък търси у него живописеца, който, макар и да следва традицията посвоему, си остава свързан с миналото. В тези антагонистични тежнения се отразява самата съдба на художника.

Мане, у когото се срещат един край и едно начало, който стои на предела между две епохи, в същност не иска нито да отрича това, което е било, нито да се затваря за онова, което идва. Позицията му е двойствена. Оттук и неговите колебания, неувереността, протаканията, неравната му стъпка. Дързостите му опълчват срещу него защитниците на миналото, но предаността му към същото това минало разочарова най-смелите измежду неговите привърженици, които са го избрали за свой водач. Все по въпроса за „пленера“ в „Гербоа“ често избухват спорове между него и „батиньолците“, които напускат града, за да живописват сред самата природа; за тях настаняването му в удобното ателие на улица Сен Петербур е едва ли не равносилно на измяна. Как биха желали Берта Моризо, Моне, Писаро той да застане по-решително в техните редици! Но Мане не иска и да знае. Дава обещания, после се измъква. Ако буржоата традиционалисти, които го обвиняват в крайности, виждат в негово лице революционер, то революционерите, които го упрекват в безстрастие, са понякога склонни да го смятат само за буржоа, все още закостенял в своя конформизъм.

— А какво готвите за Салона? — попитал Мане един ден Сезан.

— Гърне с говна! — му отвърнал провансалецът.

Тъкмо сега на Мане му се представя добър случай да поработи на открито: някакъв колекционер — още един! — му поръчва картина със сюжет от конните надбягвания. Но художникът не бърза да отиде на хиподрума. Много повече предпочита да открие новото си ателие и пак да рисува Берта в различни пози. Веднъж я изобразява с букет виолетки на корсажа, друг път седнала, закрила лицето си зад разгънато ветрило — в този портрет[4] би имало нещо игриво-дяволито, ако не се таеше толкова тъга в очите на Берта… Не се ли чувствува Берта щастлива при мисълта за женитбените проекти, които от няколко месеца насам се уговарят между семействата Моризо и Мане? Един от двамата братя на Мане, Йожен, е поискал ръката й. Въпреки че г-жа Моризо няма кой знае какво мнение за Йожен — той е, уверява тя, „три четвърти луд“ — и въпреки че семейство Мане като цяло, включително и художникът, не й се вижда „никак привлекателно“, тя настойчиво подтиква Берта към този брак: „Увещавам Берта да не гледа много отвисоко. Всички са на мнение, че е по-добре да се омъжи и да направи някои жертви, отколкото да остане независима в едно положение, което не е никакво положение…“ На трето платно Мане изписва китката виолетки от първия портрет до ветрилото от втория и изпраща картината на младата жена: „На госпожица Берта“ е написано на нея.

Не, наистина Мане не бърза да изпълни възложената му поръчка. Ден след ден отлага работата и накрая я оставя за след пътуването до Холандия, което смята да направи заедно със Сузана („дебелата Сузана“, казва Берта, а г-жа Моризо говори за нея, че е „загрубяла като селянка“). Младата художничка не е единственият модел на Мане. В ателието се промъкват и някои странни непознати. От времето на Олимпия никоя жена не е позирала гола на художника… Но един ден през 1872 г. на улица Сен Петербур се появява една млада мургава хубавица, която му открива бюста си. Коя е тя? Не знаем… Кестенявата с гола гърди: това е всичко.

Едуар и Сузана заминават сами за Холандия. Старата г-жа Мане остава вкъщи, а Леон Коела, вече двадесетгодишен, току-що е постъпил в казармата в Белфор, за да отбие едногодишната си военна служба като доброволец. Колкото и да е безгрижен по нрав, Леон Коела все пак се е стъписал, когато във военното окръжие са му открили, че се казва не Ленхоф, както винаги са го наричали, а Коела. Що за име — Коела? Откъде иде то? Но нито „сестра му“, нито „кръстникът“ отговарят на въпросите му; само настойчиво го молят да запази мълчание. Леон Коела вдига рамене. В края на краищата малко го е грижа дали е Коела, Ленхоф или Мане! Той ще продължи да играе малката си роля в тази комедия от епизоди. За близките на Мане войникът Коела си остава Леон Ленхоф и брат на Сузана.

В Холандия Мане обикаля музеите. Картините на Франс Халс в амстердамския Райксмузеум и в Стеделайк Музеум в Харлем го хвърлят във възторг. Какъв замах, каква живост на окото и ръката у тоя майстор на майсторите! Какво е в същност живописта? „Око, една ръка…“ — казва Мане. Ами ако той направи за Салона един голям портрет от рода на „Веселият пияч“ на Халс? Няма ли това да затвърди успеха му?

Прибрал се в Париж, Мане завършва първо поръчаната му картина Конни надбягвания (рисува я отчасти в Лоншан, но коригира движенията на конете по английски гравюри: „Тъй като не съм свикнал да рисувам коне — признава той на Берта, — копирах тези, които умеят това по-добре от мен…“). Веднага след това художникът се залавя със замисления портрет. Поканва един от редовните клиенти на „Гербоа“, литографа Емил Бело, да му позира, поставя го да седне до кръгла еднокрака масичка с чаша бира в лявата ръка и с бяла глинена лула в дясната.

В „Гербоа“ Бело не се проявява с шумни и неуместни провиквания. Той е човек доста тромав, с голям корем, с къси крачка и е много кротък по нрав. Отпуснал се удобно върху стола, пуши и пие бирите си с израз на блажено спокойствие. За Мане той е идеално търпеливият модел, а и литографът несъмнено ще има нужда от всичкото си търпение — Мане ще му наложи да позира на не по-малко от осемдесет сеанса.

През есента и част от зимата художникът работи упорито над портрета — Чаша бира (Le Bon Bock), — старае се да предаде благодушното самодоволно изражение на Бело, червендалестото лице под шапката от самурена кожа, чистосърдечните очи, големите мустаци, гъстата брада, която се разстила над връзка на точки, завързана около врата като носна кърпа. Мане потрива радостно ръце. Той не се съмнява, че е на път да създаде един шедьовър.

След като завършва картината в първите седмици на 1873 г., поканва неколцина от приятелите си да я видят и да си кажат мнението. Пълно единодушие: Мане е надминал себе си. „Каква творба!“ Теодор Дюре, който е завършил околосветското си пътешествие, пристига тъкмо навреме от Бомбай, за да поздрави автора на Чаша бира.

Мане сияе, убеден, че сега вече успехите ще се заредят един след друг; а и медалите няма да закъснеят. Не му ли плати онзи любител на конните състезания три хиляди франка за картината от Лоншан? В своето благополучие Мане не забравя приятелите си; сега е по-щедър от когато и да било. По времето, когато показва Le Bon Bock на своите близки, той научава за тежкото положение на своя другар Пренс и на Фани Клаус, която се е омъжила за него и от миналото лято е сериозно болна. Когато Пренс идва в ателието, Мане му казва: „Ще ви бъде ли приятно да направите една черно-бяла рисунка с перо по моята картина? Бих искал да я поднеса като подарък на Сузана.“ И подава на Пренс три банкноти по сто франка. „Това е от Сузана; приемате ли? Само за да бъда сигурен, че няма да забравите поръчката.“[5]

Но все пак нещо хвърля малка сянка върху радостта на Мане от похвалите, които получава за Чаша бира. Берта наистина се е съгласила да изпрати един пастел в Палатата на индустрията, но повечето „батиньолци“ са решили да не представят вече каквото и да било на официалното жури. Те отричат компетентността на тези съдници и обмислят как да организират независими групови изложби. Още миналата година мнозина са се въздържали от участие в Салона. Мане се горещи. Те грешат! Не може да има друга арена, освен Салона; в Салона и само в Салона трябва да се борят и да победят. „Страхливци!“ — им подвиква той, уязвен от охладняването, което му се струва като критика срещу него самия.

Но още по-лошо ще стане след няколко седмици, когато той ще завоюва желания и очакван триумф. Защото Le Bon Bock наистина ще пожъне успеха, за който Мане е копнял още от първите си стъпки при Кутюр.

Тази година журито се показва също тъй непримиримо, както през 1863 г., по времето на Закуска на тревата, и също както през 1863-а в ателиетата пламва такова негодуване, че се налага да се устрои изложба на отхвърлените. Но този път Мане не е сред париите. Неговата Чаша бира е там, в истинския Салон, на почетното място, предмет на всеобщо възхищение и похвали. С изключение на неколцина непоправими — малко, много малко на брой, — които все още съчиняват стихчета за „първожреца на цапаческата школа“, цялата критика ръкопляска на творбата му.

Нейният успех е безусловен, зашеметяващ. Навсякъде човек се натъква на Le Bon Bock. Книжари, тютюнопродавци, магазинчета за сувенири продават фотографски репродукции. Един търговец на улица Вивиен е изложил на витрината си палитрата, с която е работил Мане, украсена от художника с чаша бира. Успехът е, както казват, зараза — Мане може да го потвърди. Скоро една бирария в Латинския квартал ще направи Чаша бира своя емблема, към края на годината тя ще бъде една от темите на ревюто в театър „Шато д’О“. Самият Бело споделя успеха на картината, става известна личност. Четката на Мане завинаги е превърнала литографа в пияч на бира, направила го е в очите на света познавач, владеещ изтънко всички тайни на малца и маята, на лекото пиво и английския „стаут“. От какво зависи човешката съдба? След като основава художественолитературното дружество „Le Bon Bock“, устройващо всеки месец официални вечери, моделът на Мане ще завърши дните си като собственик и директор на корпоративното списание „L’Echo des brasseries françaises“.

Обсипват Мане с комплименти. Цял Париж го чествува. Да бъдеш представен на Мане, да си разговарял с Мане, да кажеш, че вчера или завчера си вечерял у еди-кого си с Мане — това вече значи нещо. Някакви вестникари съобщават, че един колекционер е предложил за Чаша бира дванадесет хиляди франка. Поради печатна грешка в едно списание тази сума става на сто и двадесет хиляди франка.[6] И все пак успехът, който тъй пълно удовлетворява отколешните му мечти, радва Мане по-малко, отколкото е очаквал. Заедно с Чаша бира той е изложил в Салона и портрета на Берта Моризо, наречен Почивка, който поради предстоящия годеж на Берта и Йожен е станал напълно безобиден. Но за Почивка никой не поздравява Мане. Тъкмо напротив! Сравняват я с Чаша бира, за да посочат по-нагледно колко е „поумнял“ художникът. Почивка ли? Та погледнете само: това са същите шарении, който до вчера майстореше бащата на Олимпия! „Тази картина от времето, когато г. Мане се задоволяваше с малко“ — пише Кастаняри. Г-н Мане вече се успокоява, нали? Разбрал е, че чудатостите не водят до никъде. Албер Волф, злъчният критик на „Le Figaro“, отсича без заобикалки: „Господин Мане е сипал вода в бирата си.“

Вода в бирата! Мане се гневи, още повече че Алфред Стевенс в известен смисъл е подлютил забележката на Волф. „Вода ли? — провикнал се не без злоба той. — Та това си е чиста харлемска бира!“ Мане се възмущава, изрично отрича, че е направил известни „компромиси“, както подмятат в „Гербоа“ някои, на които успехът му се вижда крайно подозрителен. Тълпата се възхищава на Чаша бира — смятат те, — не защото тя е най-хубавата картина на Мане, а напротив, защото не е така очебийно оригинална, така ярко самобитна, както другите му творби, и защото сюжетът, „анекдотът“ се харесва: портрет на благодушен човечец без проблеми, който с грейнало от доволство лице пуши кротко лулата си и пие бирата си, без да умува за звездата Сириус. Мане предугажда тия забележки, тия критики на „батиньолците“; те са същите — или почти същите, — които вече отправят към Гийме, дори към Фантен-Латур, обвинявани, че са избрали лекия път, пътя на компромисите. Той рязко отрича, че е слязъл при публиката; не той, а публиката е дошла при него.

Въпреки това художникът е неспокоен, вглежда се изпитателно в себе си. Неговите приятели скоро ще могат да се уверят, че успехът му едновременно го радва и смущава. О, да можеше да задоволи и Берта, и Ева, и журито на Салона, и „батиньолците“! Успехът му сочи утъпкания път, но Мане се дърпа, бунтува се. За лятната почивка през 1873 г. той се отказва от Булон и избира едно място малко по̀ на юг по брега на Ламанш — Берк. Там се отдава изключително на „пленерни“ етюди. Рисува предимно морски пейзажи — брега, лодки и рибари, но и полски сцени, разхождащи се жени — Сузана и майка му, почиващи си на поляна, над която прелитат лястовици, или пък крави на паша.

Това не е просто рисуване за отмора. Едва завърнал се в Париж, Мане захваща две големи пленерни табла. В парка на Стевенс рисува Игра на крокет[7], а в съседната градинка на друг приятел художник — Железницата: една вече зряла жена е седнала до изправено момиченце пред желязната преграда, стърчаща над Западната железопътна линия.

В първия миг зрителят се спира озадачен пред тази женска фигура, която се вижда и в Игра на крокет, но той не се е излъгал — това е тя, Олимпия, това е Викторина Мьоран. Мане не я е виждал от шест години. Нито на него, нито на друг дава тя обяснения за дългото си отсъствие. Изглежда, че е била лудо влюбена в някакъв американец и е живяла дълго време в Съединените щати, после се е върнала във Франция, измъчена от тази зле завършила любов. За да услужи на Мане, Мьоран се съгласява отново да му позира, но сега има точно определена цел пред себе си; тя също иска да рисува, решила е и тя да се бори един ден за отличие в Салона.

Освен над тези пленерни платна Мане работи неуморно и над други картини.[8] На последния бал с маски в операта е направил много скици. Той се стреми — трудна задача — да пресъздаде върху платното тази съвсем съвременна сцена, да изпише тълпата от мъже във фракове и костюмирани жени. За картината му са необходими множество модели, които непрекъснато влизат и излизат от ателието му.

Със своето оживление на улица Сен Петербур никак не прилича на уединеното помещение на улица Гюйо, където Берта и Ева недружелюбно се наблюдаваха. След откупките на Дюран-Рюел, след Чаша бира у Мане се тълпят много хора — елегантни жени, светски мъже, колекционери, художници, писатели, журналисти, безделници. Това, което би досаждало на други, очарова Мане. Вместо да му пречи на работата, присъствието на толкова много хора го стимулира. Докато бъбрят край него, той рисува, намесва се в разговора, шегува се, подхвърля остроумия. Този светски живот отговаря напълно на природата му. Той се чувствува добре в обществото, поддържа хиляди познанства, отзовава се на всички покани.

Една такава покана го отвежда в любопитна среда, в дома на ексцентричната и очарователна Нина дьо Вилар. Нина живее разделена от мъжа си — журналистът от „Le Figaro“ Ектордьо Калиа — на улица Моан 82, в къща с градина, където идват да гуляят всички бохеми от Париж. Нина очевидно не е много придирчива към гостите си. Достатъчно е да имат нещо — малко или много — общо със света на изкуствата, да се смеят, да декламират, да пеят, да вдигат шум, много шум, за да може тя да забрави тайната си мъка — своята фригидност, натрапчивата мисъл за която я кара да се отдава на безброй любовници с винаги измамната надежда, че най-после ще познае насладата, която бяга от нея.

Да съм съблазън, да… Неутолено цвете,

но искам още: да бъда грях.

Възбудеността на Нина граничи с истерията. В нейния дом „това ателие за умопомрачение“, казва Едмон дьо Гонкур — се срещат истински художници и неудачници, тънки умове и мътни глави. Нейният титулярен любовник Шарл Кро като че ли въплъщава в личността си тази пъстра среда. Находчив, но объркан ум, чиито чудатости се родеят с гениалността, Шарл Кро се интересува от всичко, измисля всевъзможни нововъведения, занимава се както с изкуствения синтез на скъпоценни камъни или с управление на въздушни балони, така и с цветна фотография или възможностите за връзка с други светове в звездния мир. Понастоящем размишлява върху записването и възпроизвеждането на звуковите трептения[9], а напоследък е издал стихосбирката „Кутийка от сандалово дърво“, в която се четат изумителни стихове за една пушена херинга:

Имаше една голяма бяла стена — гола, гола, гола,

на стената стълба — дълга, дълга, дълга,

а на земята пушена херинга — суха, суха, суха…

Шарл Кро е замолил Мане да илюстрира с няколко офорта едно от неговите стихотворения — „Реката“. Именно той въвежда художника в дома на улица Моан. Мане се забавлява много у Нина, в това весело общество без задръжки, където всеки посвоему плаща своя дял от сметката — кой със стихове, кой с песен, кой просто с умението да разговаря, стига да е находчив и остроумен.[10] Художникът среща там мнозина от по-новите си познати, като композитора Еманюел Шабрие, нисичък, пълен човек с къси крайници, дяволски жив и буен, който, седне ли на пианото у Нина или у Мане, свири сякаш сам е цял оркестър. Впрочем и самата Нина привлича художника. Кръшната й фигура, накитите, биещите на очи тоалети в кървавочервено или обтакани със злато, кулата на черния й кок, придържан от големи екзотични игли, пленяват окото на живописеца. Той ще изпише портрета й, ще я нарисува излегната на диван като „облечената маха“.

Между различните хора, които сега населяват дните на Мане, един от гостите в салона на Нина повече от всички други е възбудил любопитството му и е спечелил приятелството му: той е учител по английски в лицея „Фонтанес“[11] с изискано слово, който произнася репликите си с „поучаващ и мелодичен глас, издигайки със спираловиден жест на височината на окото будистки показалец“[12], и се казва Стефан Маларме. Този университетски преподавател, който е десет години по-млад от Мане, е влюбен в думите и филологията, търси с търпението на алхимик абсолютното в литературата и поезията, домогва се да „изнамери някакъв нов език“, който да изразява „не нещата, а тяхното въздействие“. Между него и Мане, както някога между Мане и Бодлер, се заражда мигновена симпатия, свързана у Маларме с внимателно и ласкаво-почтително, едва ли не сляпо възхищение от Мане, което трогва художника.

Сега Мане би почувствувал някаква празнота, ако в ателието му не идваше — почти всеки ден, както твърде скоро става навик между тях — този посетител, облечен наистина скромно, но с изтънчени обноски и изискано вежлив, за чийто тънък и прецизен ум, който никак не презира тайнственото и езотеризма, вселената се свежда „до Мечтата, тъй както морето се съдържа в шумоленето на една раковина“.[13] Всяка вечер на връщане от лицея „Фонтанес“ Маларме тропа на вратата на ателието. Това ателие е нещо повече от спирка по пътя му — пътят, по който толкова пъти, застанал на моста „Европа“ над железопътната линия, го е обземало изкушението да се хвърли върху насипа, — това ателие сякаш има чародейна сила в невзрачното му съществуване, поделено между мрачната му квартира на улица Москва и лекциите в лицея, които го отегчават. В неговите очи Мане е дарен с всички блага: той е дишал в близостта на Бодлер, на бога Бодлер; безподобният поет го е ценял, защищавал — това е несравнимо достойнство. Виртуозната му ръка, окото му, „ново…, девствено и абстрактно“, правят от него нещо повече от художник: той е художникът въобще. Неговите картини подхранват безкрайните размисли на Маларме върху Прекрасното, който долавя и се наслаждава в тях на „чудото на една чувствена и духовна транспозиция, осъществена върху платното“.[14]

При това Мане обайва Маларме не само с изкуството си. Той го привлича и със своята непринуденост, с блестящата си осанка и светската лекота, с вродената си елегантност, със своя шик — дума, която току-що се е родила. Учителят поет от „Фонтанес“ не може да му се нагледа, като снове в ателието, облечен в „норфокски жакет с фалта и колан като английски спортсмен“. Той, който за да избяга от сивото еднообразие на живота си, бленува за орляци наяди, за вълни от бели животни „върху синкавозеленото злато на далечни растения“, не може да се наслуша на приказките на този преуспяващ талант, на „козлоногия със светло бежово палто“, с тънка руса брада на фавън, който между две отривисти мазки го уверява с игрива усмивка, че „човек знае вече всичко за една жена, щом я види как стъпва. Стъпалата на влюбените — казва Мане — са обърнати навън. Нищо свястно и може да се очаква от онези, които стъпват навътре“.[15]

С черна вратовръзка, вързана на широк възел над купения готово ушит жакет, Маларме плъзга благ и меланхоличен поглед върху платната в ателието, платна, от които не едно е бивал хулено, както навярно ще бъдат хулени и поемите, чиито стихове той бавно и старателно вае. Той е очарован от Бал с маски, която Мане завършва. „Естетиката й е безупречна — казва Маларме, а колкото до изпълнението на тази творба, което изискванията на еднообразното съвременно облекло правят безкрайно трудно, мисля, че не ни остава нищо друго, освен да се удивляваме на прекрасната гама от черни тонове: фракове и домина, шапки и маски, кадифе, сукно, сатен и коприна.“

Мане бърза да завърши Бал с маски, още повече че операта, помещавала се досега в една зала на улица Льо Пелтие, съвсем неотдавна, през нощта на 28 срещу 29 октомври[16], е била унищожена от пожар. Той ще представи тази „модернистична“ картина заедно с две други пленерни творби — Лястовици, рисувана в Берк, и Железницата — в Салона през 1874 г., в който според едно благоприятно изменение на правилника всеки художник ще може да участвува с по три произведения.

Защото въпреки всичко, което говорят и вършат „батиньолците“, Мане твърдо е решил да се представи в този Салон. Той и не мисли, ни най-малко не мисли да участвува в начинанията, които те кроят и които от известно време ги разделят. Най-новаторската фракция сред „батиньолците“ отрича безусловно Салона и полага всички усилия да осъществи своя проект: да основе сдружение на художниците, което да организира групови изложби, съвършено независими от официалните среди; първата от тези изложби ще се състои през идната пролет.

„Батиньолците“ са изоставили „Гербоа“, където все повече ги е смущавал шумът от улицата, на занаятчийските работилници и на сватбените тържества от съседните ресторанти, и сега се събират в кафене „Нова Атина“ на площад Пигал. И там продължават споровете, които понякога се ожесточават до крайност. Моне, Писаро, Дега, Реноар, Сисле се мъчат да убедят Мане да се присъедини към тях. Неговото противене, гневните му откази ги огорчават. Нима „бандата“ ще влезе в боя без своя водач? Затрупват го с доводи. Не са ли страдали достатъчно и едните, и другите от остракизма на журито или, в най-добрия случай, от злонамереността на комисиите по окачването, за да не се опитат най-после да се обърнат направо към публиката и да спечелят одобрението й? Сега те са достатъчно силни, за да може замислената от тях проява да утвърди — в противовес на конвенционалното изкуство — съществуването на една млада и свободна живопис, отърсила се от шаблоните. До какво ще ги доведе в края на краищата малката игра в Салона? До нищо. Какво има да делят и Мане, и всички те с академиците, които се разпореждат самовластно с него? Само ще спечелят, ако се разграничат решително от празния официален блясък.

Мане не ги слуша. Той кипи. Авантюрата, в която искат да се впуснат „батиньолците“, го плаши. Какво искат те, по дяволите? Тия инициативи са чисто безумство, те непременно ще бъдат посрещнати като прояви на негодници, на бунтари, на бог знае какви! Мане се ужасява при мисълта, че може отново да изпадне в положението на вироглав и скандален художник, от което твърде много и несправедливо е страдал. След успеха на Чаша бира — нека свиват уста, но успехът си е успех, нали? — вече не може да бъде далеч времето, когато най-после ще го наградят с медал — кой знае, може би още на следващия Салон! Тогава и той ще стане „hors concours“. Ще продава повече картини и по-скъпо. През ноември трима колекционери са му откупили творби за още двадесет и три хиляди франка[17], като по-голямата част от тази сума му е платил само един „клиент“ — прочутият баритон Фор, най-големият оперен певец в цяла Европа. Той, Мане, е близо до целта. Тогава?

„Защо се делите от мен? — пита гневно той своите приятели. — Виждате, че държа положението в ръцете си.“ Вероятно е например, твърди той, че не след дълго Дега ще получи похвала. Но Дега, един от най-разпалените привърженици на груповата изложба, не иска и да знае за похвали, медали и ордени. Той неуморно набира нови членове за бъдещото сдружение и с натрапчив, хаплив глас подканва Мане да отстъпи. „Никога — отговаря грубо Мане — няма да се изложа да участвувам заедно с г. Сезан!“ Необузданият провансалец също е в групата на метежниците. Но кой не е с тях? С изключение на Фантен-Латур и Гийме, презирани заради тяхното покорство, почти всички „батиньолци“ принадлежат към групата, срещу която Мане напразно се бори — дори благоразумният Де Нитис, дори Захари Астрюк, който рисува и вае в свободното си време.

Мане е положил всички усилия да убеди Берта Моризо да не върви подир безумците. Пълен провал. Берта ще излага заедно с Дега, Моне, Писаро, Сезан; тя отстъпва Салона на госпожица Гонсалес. Мане не може да прости на изменницата. Сред своята „банда“ той се чувствува от ден на ден по-изолиран. Дега казва с присмех за него: „Наистина мисля, че той е много повече суетен, отколкото умен.“

* * *

В началото на 1874 г., докато продължават пререканията, Мане полага последните мазки върху портрета на Нина дьо Вилар: облечена в японска роба от черен сатен, тя се изляга небрежно на дивана в ателието, подпряла се на лакът, с весело пламъче в очите, с голи ръце; носи везано болеро, а нозете й са обути в чехли с помпони.

По една подготвителна рисунка е изработена гравюра на дърво, която излиза на 1 март в първия брой на основаното от Шарл Кро списание „La Revue du monde nouveau“. В същата книжка е поместен и един текст от Маларме — „Демонът на аналогията“, който Мане прочита съвсем слисан:

„Не сте ли изговаряли някога непознати думи, пеещи на устните ви прокълнати отломки от нелепа мисъл? Излязох от жилището си с чувството, че някакво крило се плъзга леко и протяжно върху струните на инструмент, а на негово място един глас произнесе с низходяща интонация думите: «Предпоследната сричка е мъртва», и то така, че стихът завършваше с «Предпоследната», а «е мъртва» увисна в кобното мълчание още по-излишна, изпразнена от смисъл…“

Изпразнена от смисъл! Та какъв ли смисъл може да има цялата тази галиматия! Писанията на учителя по английски озадачават Мане дори повече, отколкото неговите платна някога слисваха публиката.

Но Мане има твърде много грижи, за да си блъска главата с тези непроницаеми редове. Не с демона на аналогията, а с други демони трябва да се бори той. Преди всичко с категорично писмо съпругът на Нина дьо Вилар му е забранил да излага когато и където да било портретът на жената, с която той живее разделен.[18] Освен това непримиримите приятели на Мане — а техните кроежи най-много го измъчват! — са решили да открият изложбата си на 15 април, т.е. две седмици преди Салона. Фотографът Надар предоставя на групата едно помещение на булевард Капюсин. Мане вече не го хваща сън. Неговата „банда“ неизбежно ще го компрометира, ще хвърли сянка върху успеха, който той очаква в Салона.

В началото на април Мане с раздразнение научава, че го е изоставил и Бракмон, който също ще излага при Надар.

Малко след това идва жестока, зашеметяваща, невероятна новина: журито на Салона е приело само една от трите картини, които той е представил — Железницата. Не са одобрили нито Лястовици, нито Бал с маски. Мане не се е показал достатъчно покорен. Не е продължил по пътя на Чаша бира, а се е впуснал в безумството на пленерната живопис. Отхвърлили са го, като са задържали само една от картините му, та да послужи тя като пример за заблудите му и да може публиката да види с очите си защо са го призовавали към по-голяма дисциплина и сериозност. Не е ли искал този непоправим подигравчия да им се надсмее още веднъж? Лепнал названието Железницата на едно от платната си — нарочно него са приели, — в което не личи нито вратичка на вагон, нито комин на локомотив: зад една решетка се вижда само облаче бял дим! Строгостта към него е особено необходима, тъй като „бандата“ му се готви за нови лудории. Вярно е, че Мане няма да участвува в изложбата на булевард Капюсин, но това никак не променя нещата. Не е ли той бащата на това движение на заблудените в живописта?

От 1866 г., когато бе отхвърлен Флейтист, Мане не е преживявал подобно оскърбление. Той е съкрушен.

„Намирам ги въпреки всичко невъзпитани тия достопочтени художници!“ — възкликва той ядно по адрес на членовете на журито.

Бележки

[1] Около 132 500 нови франка. Цените на отделните картини, продадени на Дюран-Рюел, са се движели между 400 и 3000 тогавашни франка, респ. 1000 и 7500 нови франка.

[2] Сега улица Берн.

[3] „Всичко идва“. — Б.пр.

[4] Днес в Лувър.

[5] Три банкноти по сто франка — около 750 нови франка. „Баща ми — разказва синът на Пренс — е бил наистина малко изненадан. Би трябвало поне да бъде. По различни причини той не е могъл да откаже и ако неочакваната сума го е зарадвала, задачата да възпроизведе с перо една творба на онзи, когото мнозина художници признавали за майстор, и то по негово собствено желание, безкрайно го е поласкала. Така, без повече да разсъждава, той решил веднага да започне работа. По-късно разбра или смяташе, че е разбрал смисъла на всичко, но смътно си спомням какви чувства го вълнуваха.“

[6] В статията на Йожен Монтрозие, публикувана на 15 юни 1873 г. в „Musée des Deux Mondes“. „Трябва да се чете 12 000 франка — писал Монтрозие в броя от 1 юли. — Не бих поправил тази грешка, ако сам Мане не беше дошъл със статията ми в ръка, за да му посоча името на лудия, който би дал 120 000 франка за гореспоменатата картина.“

[7] Днес в музея на Франкфурт на Майн.

[8] От 1873 г. се наброяват тридесетина живописни творби. През 1872 г. са създадени около дванадесет.

[9] Шарл Кро действително е открил преди Едисон принципа на фонографа, наречен от него „палеофон“ .

[10] Повечето от гостите на Нина дьо Вилар образували впоследствие „кръжеца на хидропатите“ от който води началото си „Le Chat Noir“ на Родолф Салис, първото от големите артистични кабарета в Монмартър (вж. „Живетът на Тулуз-Лотрек“).

[11] Сега лицей „Кондорсе“. По това време във „Фонтанес“ имало един деветгодишен ученик на име Анри дьо Тулуз-Лотрек.

[12] Вилие дьо Л’Ил-Адам.

[13] Роденбах.

[14] Пол Валери.

[15] По Таде Натансон.

[16] През 1862 г. Шарл Гарние започнал строежа на сегашната Опера.

[17] Около 55 000 нови франка.

[18] Днес този портрет е в Лувър.