Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изкуство и съдба
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Manet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MY LIBRARY Editions (2015)

Издание:

Автор: Анри Перюшо

Заглавие: Животът на Мане

Преводач: Никола Георгиев

Година на превод: 1970; 1981

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ПК „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.III.1981 г.

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Редактор на издателството: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Художник: Михаил Енев

Коректор: Димитрия Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4814

История

  1. — Добавяне

Първа част
Син от добро семейство
(1832–1853)

І.
Часовникът на Бернадот

Само като дете на Дева Мария можеш да бъдеш и да останеш добър ученик.

Роже Пейрефит, „Особени приятелства“ (думи на учителя по математика отец Лозон)

В Париж, през онази 1840 година, всеки ден в определени часове един мъж със строго закопчан редингот, на който е закачена лентата на Почетния легион, минава, без никога да промени маршрута си, от долния край на улица Пти-з-Огюстен[1] на левия бряг на Сена до улица Ньов Люксанбур[2] 22 на десния бряг, където се издига сградата на Министерството на правосъдието.

Обитателите на кейовете и дребните търговци под сводовете на улица Риволи биха могли да сверяват часовниците си по него, както правели жителите на Кьонигсберг, когато виждали на улицата Имануел Кант. Навиците на философа сигурно не са се отличавали с по-голяма редовност от навиците на този мъж със строго лице и малко тъжни очи, с вързана на голям възел черна вратовръзка, върху която пада гъста, вече сивееща брада, пристъпващ изправен с неизменната си походка, на която не липсва тържественост. Нищо не задържа вниманието му, нищо никога не може да го накара да забави или ускори крачка, нито да се отклони от пътя си.

Този човек, началник на кабинета на министъра на правосъдието, е Огюст Мане. Като образцов чиновник той бързо се е изкачил по стъпалата на административната йерархия. Още преди падането на Шарл X, едва тридесет и три годишен, той е вече началник на отделение в Министерството на правосъдието. Юлската монархия също е благосклонна към него.

Роден към края на миналия век, на 14 фруктидор, година VI[3], Огюст Мане сега е на четиридесет и четири години. Но както при повечето негови съвременници, сериозният му вид и достойната осанка го правят да изглежда много по-стар. Понятията за възраст са относителни. В своите колебания те се подчиняват на нещо като мода. По времето около 1840 година човек, едва излязъл от юношеската възраст, се смята вече за зрял мъж. В театралния репертоар от тази епоха тридесетгодишните герои биват наричани „стари развратници“[4]. Не току-така брадата служи да отличава буржоата от слугата; тя е белег на достопочтеност. Така че твърде рано г. Мане е станал „човек на възраст“.

Той е от семейство, което произхожда от Ил дьо Франс и чиито синове от близо двеста години насам заемат по традиция повече или по-малко важни служебни постове. Според архивите могат да се намерят между неговите прадеди от 17. и 18. век един съдебен писар, един прокурор и един съдия в Епон, малко селище недалеч от Мант-ла-Жоли, което по всяка вероятност е люлката на рода Мане. В по-ново време друг Мане е бил пълномощник на Държавния съвет, втори — държавен ковчежник в общината на Алансон, трети пък — ковчежник на гарнизона в Кале. Бащата на Огюст Мане, умрял едва петдесетгодишен през 1814 година, бил юрист в Париж, а по-късно, по време на революцията, станал кмет на Женвилие, където от поколение на поколение Мане си предавали по наследство хубави имоти. Предприемчив по дух и добър администратор, той направил доста много за този край[5] и си спечелил особена заслуга с големите отводнителни мероприятия, които предприел там (поради близостта си със Сена Женвилие страда от прекомерна влага, на която почти всички Мане дължат своя ревматизъм).

През 1831 г. Огюст Мане се оженил — не по любов, а защото така е редно, защото за чиновник от неговия ранг е желателно да бъде женен — за госпожица Йожени-Дезире Фурние, четиринадесет и половина години по-млада от него, от която има три деца — момчета; той би предпочел момичета, защото са по-кротки.

Сега той живее със семейството си на улица Пти-з-Огюстен 5, на втория етаж на една къща с широк двор и градина с дървета, от която се излиза на улицата през монументална порта. Тук живеят и някои други членове на семейството, по-специално един от неговите шуреи — Едмон-Едуар Фурние, артилерийски офицер и адютант на херцог Монпансие, и един от племенниците му — блестящият двадесет и седем годишен адвокат Жул дьо Жуи, родственик на прочутия литератор Виктор-Жозеф Етиен, наречен Дьо Жуи, който благодарение на големите си успехи в книгоиздаването и театърът е приет през 1815 г. във Френската академия.

Мане са състоятелни буржоа. При смъртта на баща си Огюст Мане е получил като свой наследствен дял (той има две сестри) шестдесет и три хектара земя и къщи в землището на Женвилие и Аниер. Запазил си е едно малко имение, където прекарва лятно време със семейството си; останалото дава под наем. Към неговите доходи се прибавят и тези на жена му, която съвсем не е без средства, напротив. Съпрузите разполагат годишно най-малко с двадесет и пет хиляди франка[6] доход, който им отрежда място сред заможната средна буржоазия.

Животът, който водят, отговаря на положението им. Два пъти в седмицата те „приемат“. За Огюст Мане това често е неприятна тегоба, защото нищо не му досажда повече от задължението, наложено му от неговото служебно положение, да кани редовно официални гости на трапезата си. Впрочем съвсем скрито, за разлика от своя шурей — офицера, той не одобрява политиката на режима. Дори не общува никак — или колкото е възможно по-малко — с колегите си. Чувствува се добре само в обществото на неколцина приятели: г. Дьофоконпре, преводачът на Уолтър Скот и директор на колежа „Ролен“ зад Пантеона, г. Пела, професор в Юридическия факултет, и доктор Маржолен. Може би още по-приятна му е средата на многобройните духовници, които често тропат на вратата му. Нали една Мане (Агата) е била монахиня в „Аве Мария“!

Мане живеят в доста затворен кръг. По-късно, когато стане на седемнадесет години, първородният им син Едуар — определен още от рождение за съдийското поприще — ще бъде доста изненадан, когато случаят го събере със сина на една шапкарка.

„Не се плаши от това, че има шапкарница — ще побърза да пише той на майка си; — тя е направо изключителна жена, а синът й е ученик в пансиона «Жуфроа», прекрасно момче и по-добре възпитан, уверявам те, отколкото мнозина от нас. Ще ти призная все пак, че при първото ни излизане в неделя ми се стори някак странно, когато се озовах в един магазин.“

Сега най-големият син на Мане е само на осем години. Той е роден на 23 януари 1832 година, в седем часа вечерта, и расте в това доста мрачно жилище, което той и братята му — седемгодишният Йожен и петгодишният Гюстав — изпълват с шумните си викове за голямо неудоволствие на г. Мане. Той е полупансионер в училището на каноника Поалу във Вожирар, където се отегчава до смърт. Не проявява интерес към нищо от онова, което се преподава там, и само бърза да се прибере заедно с бавачката си на улица Пти-з-Огюстен в майчиното гнездо, при своята обожавана майка, при братята си и при братовчедите Фурние.

Най-хубавото време на деня за него е вечерта, когато вуйчо Фурние (който е и негов кръстник) дойде на гости заедно с други близки, а това става доста често. Докато дамите бродират или шият гоблени, а господата разговарят, вуйчо Фурние — нисичък, добродушен шишко със засмяно лице и малка заострена брада — измъква един скицник от джоба си и започва да рисува, за да се забавлява. И за него, както за много артилерийски офицери, за които умението да рисуват е професионално задължение — „та да могат да скицират местностите, обсадите и неприятелските позиции“[7] — моливът е истинска страст. Образован и надарен с тънък ум, той е влюбен в изкуствата, въпреки че рядко засяга тази тема в присъствието на своя зет. Едуар тутакси оставя всички игри, за да наблюдава вуйчо си. Дори сам се престрашава да нахвърли няколко черти върху хартията. Изведнъж става безкрайно внимателен, слуша съветите, повтаря, поправя се, запознава се с перспективата.

Но времето лети. Господин Мане, който няма вкус към подобни залъгалки, поглежда големия часовник с тънки колонки, който отмерва часовете между два свещника на камината в гостната: време е за лягане!

* * *

Назначен е нов министър на правосъдието и г. Мане напуска своя кабинет в министерството, за да постъпи като съдия в първоинстанционния съд на Сена. Тази промяна е добре дошла, защото го избавя от една зависимост, която му е тежала.

Сега той би имал всички основания да се смята за доволен от съдбата си, ако неговият най-голям син Едуар не му създаваше грижи. Едуар не се учи, не напредва в училище. Не че е недисциплиниран ученик, но е безразличен и винаги разсеян. А и преподавателите в училището на Поалу се отнасят — дали заради приветливия му нрав? — твърде снизходително към него. Колкото и строг да е, Огюст Мане е човек със сърце. Никак не би искал да измъчва детето си. Все пак интернатът ще бъде от голяма полза за него. И така, макар и неохотно, бащата решава да изтегли сина си от училището на Поалу и го записва като пансионер в колежа „Ролен“ на своя приятел Дьофоконпре.

Дванадесетгодишният Едуар не посреща с особена радост новото съществуване, което му налагат. Край на приятните вечери с вуйчо Фурние! Отсега нататък ще има право да излиза само в четвъртък и неделя, и то при условие че бележките му са що-годе задоволителни.

Откровено казано, няма нищо привлекателно в този колеж „Ролен“ на улица Пост[8], където през октомври 1844 г. Едуар постъпва като ученик в първи гимназиален клас. Въпреки че е едно от „най-аристократичните“[9] учебни заведения в Париж, този бивш августински манастир е запазил някогашния си облик на изправителен дом, където по времето на монархията са въдворявали проститутките на „принудително уединение“. Помещенията са ниски и зле осветени. Нищо тук не радва окото, няма нито една картина, нито дори карта. Учениците се тъпчат, „наблъскани като херинги върху скара за сушене“[10], на прекалено тесни чинове, които притискат гърдите им. Вечер лоши лампи тровят въздуха с трепкащия си пушлив пламък.

Още от самото начало г. Дьофоконпре, който е обикнал Едуар, се мъчи да успокоява родителите му по отношение на неговите заложби. „Това дете е слабо — пише той в наблюденията си, — но проявява усърдие и се надяваме, че ще върви добре.“ Едуар безспорно е слаб — по какъвто и да е предмет, винаги крета на опашката на класа. По латински например, между шестдесет и двама ученика, никога не стига по-горе от четиридесет и второто място, а понякога се смъква на петдесет и седмото. И така е по всички или почти по всички други предмети. Веднъж по латински превод той успява да се класира шести — най-добрият му успех през годината, — но още при следващото съчинение отива на петдесет и второ място.[11] Колкото до думата „усърдие“, употребена от г. Дьофоконпре, най-малкото, което може да се каже, е, че е съвършено неуместна. Освен гимнастиката, където е един от най-добрите, и естествено рисуването — какво в същност интересува Едуар? Историята? Понякога човек е склонен да повярва на това, но най-често, докато г. Валон[12] предава урока, Едуар чете скришом някоя брошура.

Така или иначе в бележките си от месец юли Дьофоконпре се вижда принуден почти да признае, че „усърдието“ на неговото протеже не е било кой знае колко голямо. Напредвал е „общо взето бавно“, показал е наистина „достатъчно добра воля“, „но са му нужни повече жар и енергия“. С една дума, младият Едуар ще трябва да повтори първи гимназиален клас.

Господин Мане сигурно не е много доволен. Колко малко прилича на него това дете, което тъй леко и безгрижно гледа на нещата! Дали не прилича повече на Фурние? Кой знае! Роднините по майчина линия са хора по-неулегнали по характер, по-импулсивни, повече склонни към приключения. Един от братята на г-жа Мане, сприхав и свадлив кирасирски лейтенант, е бил убит на дуел. Нейният дядо Дьолану (потомък на онези Дьолану от Поату, които от времето на Анри III и през целия Ancien Régime са били кралски камердинери) натрупал чрез спекулации през време на революцията голямо състояние, което по-късно загубил. Нейният баща пък… Но, тихо! Какво може да се каже за този ловък дипломат, който с предприемчивостта си помогнал на принц Понте-Корво, маршал Бернадот, да стане наследник на шведския трон, за да може след това този войник-парвеню да се възкачи на него под името Карл XIV? Какво може да се каже, освен че Бернадот, постигнал веднъж целта си, се отплатил с неблагодарност на човека, който му открил пътя към щастието? Госпожа Мане е кръщелница на шведския крал — умрял преди няколко месеца, през 1844 г., но каква полза е имала от това? Тя държи да се знае точно: една коралова огърлица при кръщенето й, а за сватбата — големият часовник на камината в гостната, който бие всеки час. Това е всичко! Доста малко! Кажи-речи нищо! Все пак г-жа Мане забравя да спомене, че за нейната сватба Карл XIV й е подарил, освен часовника, шест облигации и шест хиляди франка в пари.[13] Забравя също — но може би и не го знае, — че баща й никога не е бил дипломат.

През 1810 г., точно когато ставали споменатите събития в Швеция, Жозеф-Антоан-Енмон Фурние[14], който преди това търгувал в Хановер, а сетне се установил в Гьотеборг, фалирал. Завърнал се във Франция. И тогава, по неизвестно стечение на обстоятелствата, постъпил на служба при Бернадот, за да му бъде в помощ по време на похода. Порядъчно натъпкан с пари, Фурние отново заминал за Швеция и се озовал в Йоребро; там заседавал парламентът, който бил назначил нарочна изборна комисия от дванадесет члена. При първото гласуване Бернадот получил само един глас. Възползувайки се от отзоваването на френския шарже д’афер и без да се спира пред никаква измама, Фурние се представил за пратеник на френското имперско правителство. Гръмко уверявал, че „Бернадот е единственият принц от кралска кръв, когото императорът, когото цяла Франция на драго сърце биха посочили“.[15] Това решило изхода на играта. Бернадот събрал десет гласа и бил избран.

Запознат ли е Огюст Мане с тези обстоятелства? Ако понякога се сеща за своя тъст, когото никога не е виждал (Енмон Фурние умрял през 1824 г., седем години преди женитбата на дъщеря си), не се ли пита той дали Едуар не прилича повече на този дядо, на този герой от една невероятна история, срещу когото държавните канцеларии непрекъснато издавали остро порицателни документи[16], отколкото на рода Мане? Но, тихо… Часовникът, който бие в тихото жилище на улица Пти-з-Огюстен, трябва да напомня само за неблагодарността на покойния крал към „дипломата“, на когото той дължал своето издигане.

Останал да повтаря класа, Едуар загубва един другар, чието приятелство му е станало особено скъпо — Антонен Пруст[17], син на бивш депутат от Дьо-Севър. През цялата учебна година двамата са седели един до друг на тесния чин. Антонен Пруст минава редовно за втори клас. Двамата приятели ще могат да се виждат вече само извън училищните часове и в неделя, когато по стар навик излизат на разходка с вуйчо Фурние.

Вуйчо Фурние е във възторг от рисувателните заложби на своя племенник и всячески се мъчи да го насърчава. Той е на служба в гарнизона на Венсен и често води двете момчета из тамошните околности, където тримата се упражняват да правят скици, или пък ги развежда из музеите и най-вече в Лувър.

Тъкмо по това време Лувър предлага на посетителите си една сензационна изложба — петстотинте картини от „испанския музей“ на Луи Филип. Сега във Франция е на мода Испания. От времето на Наполеон и злощастната война на императора отвъд Пиренеите всички военни и политически събития — като похода от 1823 година, чийто най-паметен епизод е превземането на крепостта Трокадеро в Кадикс, или пък борбите на карлистите, — всичко неизменно привлича вниманието към полуострова. Писателите романтици, подемайки традицията на Корней и Льосаж, често черпят сюжети и вдъхновение от Испания: след „Ернани“ от 1830 г. Юго излиза през 1838 г. с „Рюи Бла“, през 1837 г. Шарл Нодие издава „Iñès de las Sierras“, а Теофил Готие през 1843 г. — „Tras los Montes“. Мериме, който още през 1825 г. е публикувал „Театърът на Клара Газюл“, току-що е издал романа си „Кармен“. Същото е и в живописта. Не носеше ли в последния Салон една картина на Курбе наименованието „Le Guitarrero“?[18] През 1838 година човек би могъл дори да си помисли, че е на път да се роди някаква френско-испанска школа в живописта.

Тъкмо през 1838 г., в началото на януари, се открива и „испанският музей“. Той допринася много за това увлечение по испанското изкуство, малко известно дотогава и именно по тази причина въздействуващо върху публиката с обаянието на новото. Творбите му са били далечни, недостъпни. Нямало е испански гравьори, които да разпространяват репродукции. А и колко картини от испански майстори са притежавали до този момент френските музеи? Те се броят на пръсти. В Лувър е имало всичко на всичко дванадесет.[19] Ето защо през 1837 г., възползувайки се от безредиците, предизвикани от карлистите, Луи Филип се сетил да натовари барон Тейлър, опитен колекционер и страстен пътешественик (който още през 1831 г. издействувал от Мехмет Али благосклонното предаване на Луксорския обелиск), да закупи „без много шум“ колкото може повече картини от Испания. За тази тайна операция барон Тейлър получил над един милион франка и успял да докара от Испания крадешком, главно по море, над четиристотин произведения, наистина твърде разнородни по стойност, между които обаче се открояват няколко десетки изключителни творби.

Вуйчо Фурние разяснява на своя племенник картините от тази сбирка, която през 1842 г. е била попълнена с колекцията, завещана на Луи Филип от англичанина Френк Хол Стендиш. Какво ли силно впечатление са направили те на тринадесетгодишното нервно и чувствително момче! В петте огромни зали на „испанския музей“, облицовани с червени плочки, където картините са окачени нагъсто една до друга, цари дълбока тишина. Посетителите са съсредоточени, някак потиснати от тези мрачни платна, които недостатъчното осветление прави да изглеждат още по-тъмни; изписани със землисти, пастозни бои, прорязани от ярки светлини, тук се редуват сцени, наситени с трескава възбуда и напрежение, екстатични или жестоки, „невъобразими изтезания, между които и мъченичеството на оня светец, който навива на скрипец собствените си вътрешности“, някакъв „религиозен и разкривен в гримаса кошмар“, „сън, изпълнен с ужасяваща мистерия“, който „дъха на монашеска килия и инквизиция“.[20] Каталогът на „испанския музей“ е доста щедър на големи имена. Твърде съмнително е дали тук наистина има деветнадесет творби на Веласкес, осем на Гоя, девет на Греко, двадесет и пет на Рибера, двадесет и две на Алонсо Кано, десет на Валдес-Леал, тридесет и осем на Мурильо, осемдесет и една на Сурбаран! И все пак какви чудесни платна! Едуар скицира в бележника си един или друг детайл. Застоява ли се по-дълго той пред някои картини, пред „Манолас на балкона“ и „Мадридски жени, облечени като махи“ на Гоя или пред „Монах“ на Сурбаран? Във всеки случай той никога няма да ги забрави.

Може би вуйчо Фурние го е водил да види и знаменитата колекция на маршал Султ, този „бележит грабител на испански църкви“[21], събрал в галерията си близо двеста картини, между които и забележителни творби на Мурильо и няколко от шедьоврите на Сурбаран.

През ваканцията вуйчо Фурние продължава художественото обучение на своя племенник било в Женвилие, било в собственото си имение в Понсел край Монморанси. Хората, обладани от някаква страст, не знаят друго, освен нея. Изцяло погълнат от своята, артилерийският офицер не се замисля за миг върху слабите бележки на Едуар, не се замисля, че би било може би по-добре да не го отвлича от латинския и гръцкия, и само бърза да пъхне молива в ръката на племенника, щом двамата се съберат. За да може Едуар да усъвършенствува рисунъка си, той му подарява „Етюди по Шарле“.

Но отива и по-далеч. Учебните занятия в колежа „Ролен“ започват. Въпреки че Едуар повтаря класа, успехът му не е по-добър от миналата година; само по история успява веднъж, през май, да се класира втори. „Това дете би могло да работи много по-добре; има желание, но е малко лековато и не заляга над уроците си така, както би могло да се желае.“ За вуйчо Фурние това няма никакво значение. Обсебен от своята идея, една неделя на вечеря той решава да посъветва г. Мане да запише Едуар в допълнителния курс по рисуване, който се води в „Ролен“.

Какво? Курс по рисуване ли? Господин Мане рязко отказва. Той има трима сина и отдавна е предначертал пътя, по който те ще вървят: Едуар и Йожен ще станат съдии, Гюстав — лекар. Рисуване! За какъв дявол му е притрябвало на Едуар да рисува? Да не му говорят повече за подобни детинщини! Едуар ще стори хиляди пъти по-добре да се заеме по-старателно с домашните и уроците си. Вуйчото, който неотдавна е бил произведен подполковник, изоставя разговора. Но и без да се съобразява с възраженията на г. Мане, след няколко дни отива сам в колежа „Ролен“ и помолва директора Дьофоконпре да запише Едуар в курса по рисуване. За уроците ще плаща лично той.

Едуар не е чак толкова възхитен от този курс, в който се е записал и Пруст. Всичко е твърде академично: копия по гипсови модели и още по-често — копия по репродукции на картини. Едуар се прозява. Щом може, се измъква и „тича в двора за гимнастика“.[22] Това четиринадесетгодишно момче има вече съвсем определени разбирания за рисуването и живописта. През часове те на г. Валон той чете тайно „Салоните“ на Дидро. „Когато облеклото на един народ е жалко — пише Дидро, — изкуството не бива да се съобразява с дрехите.“ Едуар посочва това изречение на Пруст.

— Ама че глупост! — му казва той. — Човек трябва да върви с времето си и да рисува онова, което вижда, без да го е грижа за модата.

В класа по рисуване той наистина рисува това, което вижда. Не обръща внимание на зададения гипсов модел, а портретува съучениците си. Скоро примерът му заразява другите, на първо място Пруст. Учителят по рисуване кипва и уведомява инспектора, който написва доклад до г. Дьофоконпре.

За наказание г. Дьофоконпре отстранява недисциплинираните ученици за един месец от занятия. После променя решението си, извиква виновните, чете им „бащинско“ слово и след като получава от тях обещание, че „отсега нататък ще копират прилежно моделите“, отменя наказанието. Като доказателство за разкаянието си те ще се помъчат да прерисуват „колкото могат по-точно три литографирани фигури по картината на барон Жерар, представяща влизането на крал Анри IV в добрия му град Париж през 1594 година“.[23]

Но и това не дава резултат. Дьофоконпре е принуден да отстъпи пред фактите: Едуар наистина е послушен, но повърхностен, не работи или пък работи зле. Вместо да си гледа уроците, пълни тетрадките си с рисунки. Колкото и да е търпелив, колкото и да не желае да наскърби семейство Мане, г. Дьофоконпре смята за свой дълг да уведоми родителите. Господин Мане е разярен. Едуар ще навакса загубеното време или горко му! И като начало, въпреки лошите бележки, през октомври той ще прескочи втори клас и ще мине направо в трети.

По същото време Антонен Пруст напуска „Ролен“ и постъпва в един пансион на улица Фосе Сен Виктор. Въпреки това двамата приятели продължават да се виждат. Когато вуйчо Фурние е зает служебно и не може да ги придружава в музеите, те ходят на гости с г-жа Мане. Майката на Едуар обича живота в обществото. Тя има хубав глас, пее доста приятно и не пропуска случай да се прояви в салоните, на светските приеми и най-вече у графиня дьо Спар, чиито „матинета“ на площад Сен Жорж са много посещавани. Но Едуар, затворен цяла седмица в колежа, се застоява колкото може по-малко на тези забавления, твърде церемониални за неспокойния юноша. Той предпочита да наблюдава скритом — и плахо, защото на петнадесет години е стеснителен като момиче — младите жени в Тюйлери и по Шан-з-Елизе, булевардът, чийто горен край образува по това време „много красив наклон, обрасъл с дървета и водещ към градини“[24]; тук продавачи и продавачки предлагат цветя, сладкиши и лакомства.

Неблагодарната възраст го терзае. Той чувствува нужда да изразходва силите си. Поведението му не е много добро. Към леността и немарливостта се прибавя и буйност. Господин Дьофоконпре все по-често изразява недоволството си; той вече никак не крие своето неодобрение, намира, че Едуар има „мъчен характер“. В клас е „слаб“, домашните му са „слаби“, само по рисуване получава „много добър“. Господин Мане мъмри своя първороден син. Ще се стегне ли най-после той, ще се заеме ли сериозно с учението или не? Крайно време е да помисли за бъдещето си. Да не би да си въобразява, че с този мързел ще стане някога съдия?

Едуар измънква нещо… Какво? Добре ли е чул г. Мане? Но да, така е, Едуар заявява на баща си, че той наистина не изпитва никакво влечение към правните науки. Би искал… и той изрича неочакваната дума: би искал да стане художник. Господин Мане е като ударен от гръм. Той сопнато предупреждава сина си да не произнася повече тази дума пред него. Едуар обаче упорствува. Баща и син се изправят един срещу друг — единият заплашва, другият плаче.

Огюст Мане е слисан от този неочакван бунт, не може да повярва, че Едуар ще упорствува с толкова нелепите си намерения. Детинщини! Хлапешко бълнуване! О, какво пакостно влияние е оказал вуйчо Фурние върху своя племенник! Той го е подвел по тия чудатости. Господин Мане едва се сдържа да не излее гнева си върху него. За да вразуми непокорния, той се позовава на приятели, на роднини, на г. Пела, който сега е декан на Юридическия факултет, на адвоката Жул дьо Жуи. В обичта на Едуар към баща му има много страх; но той хълца, не отстъпва, далеч е от мисълта да отстъпи. Заявява през сълзи, че по-скоро ще избяга от къщи, отколкото да учи право.

Наистина невероятен е този открит бунт у едно плахо, стеснително и досега все пак послушно и почтително момче. Бащата не може да го проумее. Добре, така да бъде! Раната трябва веднага да се отвори. Той също няма да отстъпи. Като съдия е свикнал да се справя и с по-твърди глави. Той няма да отстъпи или, най-много, ще отстъпи само по една точка. Щом Едуар упорствува с отказа си, нека посочи веднага каква професия по свой вкус възнамерява да си избере — освен, разбира се, професията на цапач.

Понякога Едуар прекарва лятото заедно с родителите си на брега на Ламанш, в Булон. Морето го привлича. Той е отличен гимнастик. Освен това, ако постъпи във Флотското училище, ще може да се измъкне от ненавистния колеж, да съкрати школските години. Вкопчил се в своето упорство, този младеж, у когото кипи неспокойната кръв на пубертета, не размишлява дълго. Без много да се двоуми, той заявява на баща си, че ще стане моряк. Господин Мане, човек привързан към дома и заседналия живот, сраснал се с Париж, е навярно малко изненадан, разочарован; щом няма да бъде съдийство, той би предпочел някоя друга свободна професия — но не възразява. Добре, нека бъде флотата! Всичко друго е по-добро от бохемщината на цапачите.

Тъй като на 1 януари максималната възраст на кандидатите за Флотското училище е била определена на шестнадесет години, Едуар разполага с твърде малко време, за да се подготви за приемния изпит. През юли 1847 г., щом завърши настоящата учебна година, той ще кандидатствува за първи път.

Доста посредствен ученик, при това завършил трети клас, той очевидно има малко изгледи за успех, още повече че продължава да работи все тъй нехайно. Както досега, пренебрегва класическите предмети, които обаче са предвидени в изпитната програма, и се занимава — привидно увлечен — само с математика. Резултатите са крайно незадоволителни. На писмения изпит той получава 11 по френски, 9 по математика, 7 по латински и решава, че е безполезно да се явява на устния изпит. „Напълно си е пропилял времето“ — отбелязва един от преподавателите, които са го изпитвали.

Не вдигат голям шум около този провал.[25] Едуар ще може да се яви още един път на приемния изпит през юли идната година. Несъмнено, за да го улесни в подготовката му, г. Дьофоконпре отново му разрешава да прескочи един клас; през октомври 1847 г. той постъпва направо в последния клас на гимназията.

Немалко събития вълнуват Франция по това време. Лошите реколти през 1845 и 1846 г. предизвикват поскъпване на живота, което поражда голямо недоволство срещу режима на юлската монархия; освен това упрекват правителството, че се противопоставяло на всякакви реформи. Политическите оратори непрекъснато нападат Гизо, министъра на Луи Филип. През февруари 1848 г. в Париж се стига до безредици. На 24-и избухва революцията и Луи Филип е принуден да абдикира. На другия ден е провъзгласена Републиката.

Верният на Орлеанската династия вуйчо Фурние тутакси подава оставката си от армията. Господин Мане порицава поведението му и се възползува от случая, за да скъса с него. Разривът е окончателен — и „непреодолим“, както ще каже Фурние[26] — и няма съмнение, че причина за него са не само различията в политическите възгледи. Вуйчо Фурние напуска улица Пти-з-Огюстен и се оттегля в Понсел. Ще минат години и години, преди Едуар да види отново своя кръстник.

Бележките на юношата Мане в училище едва ли предразполагат баща му да бъде по-примирителен към офицера художник. По риторика „среден“, по математика „задоволителен“, по история „твърде повърхностен“… и едно „много добър“ по рисуване, което е по-досадно и от порицание. Ученикът Мане не се отказва от своите вече твърде известни слабости. „Прилежание и поведение: не сме констатирали каквото и да било подобрение.“ Има ли някакъв смисъл при това положение да се явява отново на приемния изпит във Флотското училище? През март той е научил, че от 1849 г. максималната възраст на кандидатите се увеличава на осемнадесет години, стига те да могат да удостоверят, че са плавали осемнадесет месеца на държавен кораб. Чудесна новина за Едуар: той не подава документите си за приемния изпит.[27]

Докато той завършва с привичното си безгрижие пети клас, незатихналото политическо брожение във Франция отново прераства в бунт. През юни в източната част и центъра на Париж се издигат барикади. Едуар и приятелят му Пруст не се боят „да рискуват някой и друг куршум“ и отиват до предградието Сент Антоан да видят зрелището на тези кървави дни. По пътя двамата приятели срещат носилката, на която носят смъртно ранения парижки архиепископ, монсеньор Афр, опитал се да посредничи между правителствените войски и бунтовниците.

Едно след друго се редуват министерските разпореждания за предстоящия приемен изпит във Флотското училище. На 9 август излиза съобщение, че е достатъчно кандидатите да удостоверят, че са плавали дванадесет месеца на държавен кораб, за да се възползуват от наредбата, която определя максималната възраст на осемнадесет години. По-късно, на 10 октомври, се прави още едно улеснение — плаването може да бъде извършено и с търговски кораб, а освен това им се разрешава да го заменят с едно обикновено пътуване отвъд екватора.[28]

В положението, до което са стигнали г. Мане и неговият син след спречкването си, не може да има друго разрешение, освен едно такова пътуване. Решено е Едуар да замине. Искрено ли възнамерява той в този момент да стане моряк? Не копнее ли повече за попрището на художник, заради което се е опълчил срещу бащината воля? Той продължава да рисува. Засега обаче на първо място стои примамливата възможност за едно голямо пътешествие. Тя го съблазнява като някакво обещание за свобода. В борбата срещу бащата това заминаване за него е равностойно на избавление.

Един находчив корабопритежател от Хавър се възползува от последното министерско постановление като предлог за едно доходоносно предприятие и дава на синовете на добри семейства възможност да изпълнят, и то по доста приятен начин, минималното условие за явяване на приемния изпит във Флотското училище. Един от неговите кораби, „Хавър и Гваделупа“, ще ги отведе заедно с неколцина учители отвъд екватора, до Рио де Жанейро.[29]

Едуар се записва за първия рейс и в началото на декември напуска заедно с баща си Париж на път за Хавър.

Бележки

[1] Днес улица Бонапарт.

[2] Днес улица Камбон.

[3] 31 август 1796 г.

[4] Цитирано от Жан Робике по първата пиеса на Емил Ожие, „Отровата“ (1844 г.).

[5] Едно малко закъсняло признание на заслугите на Клеман Мане било преименуването през 1899 г. на една улица в Женвилие на негово име.

[6] Около 62 500 нови франка.

[7] Робер Рей.

[8] Това е някогашната улица По, а днес — улица Ломон. Колежът „Ролен“ се помещавал на №42—54.

[9] Антонен Пруст.

[10] Антонен Пруст.

[11] Всички бележки и учебни оценки, посочени в тази глава, са взети от едно ръкописно копие, което се пази в Кабинета за гравюри при Националната библиотека в Париж.

[12] Валон, който тогава бил 32-годишен, по-късно играл краткотрайна, но решаваща политическа роля като депутат на Севера, когато през 1875 г. била изработена конституцията на Третата република.

[13] Около 15 000 нови франка, „Journal des Curieux“, специален брой за Мане от 10 март 1907 г.

[14] Роден през 1762 г. Той бил син на арбитражен съдия при лесничейството в Гренобъл.

[15] Бернар Набон, „Бернадот“.

[16] През същата тази 1845 г. Б. Саран Младши издал при Бюрото на печатарското обединение „Биография на Бернадот“ в два тома, в която той нарича Фурние „индивид без правомощия, без мандат, без личен престиж“, и говори за „не твърде достойното минало на тази личност“; там са цитирани и следните думи на външния министър на имперското правителство: „Не мога да повярвам, че този индивид е имал неблагоразумието да се представи като натоварен с някаква мисия… Правителството… в никакъв случай не би изпаднало дотам, да използува подобна личност като инструмент на своите намерения.“ Почти всички биографи на Бернадот се произнасят много сурово за Фурние. Любопитно е, че нито един от тях, както изглежда, не знае, че той е дядо на Мане. Що се отнася до авторите специалисти, те не са се сетили, нито пък са полюбопитствували да потърсят някои сведения у гореспоменатите биографи и всички вкупом утвърждават легендата за дядото дипломат.

[17] Антонен Пруст, който ще играе голяма роля в живота на Мане, няма никаква родствена връзка със семейството на Марсел Пруст.

[18] Китарист (исп.). — Б.пр.

[19] Според инвентарния опис от 1832 г.

[20] Jules Breton, „Nos Peintres du siècle“ (Жул Бретон, „Нашите художници на века“).

[21] Léon Rosenthal, „Du Romantisme au Réalisme“ (Леон Розентал, „От романтизъм към реализъм“).

[22] Антонен Пруст.

[23] Антонен Пруст.

[24] Антонен Пруст.

[25] Този факт е останал досега неизвестен на специалистите върху Мане. Подробностите, които привеждам, получих от архивите на Флотската историческа служба. („Поименен списък на изпитаните кандидати за приемане във Флотското училище. Година 1847“.)

[26] Писмо до Едуар Мане от 1 октомври 1855 г.

[27] Често се пише, че Мане се е явил на приемния изпит през 1848 г. Това не е вярно, както личи от „Поименния списък“ от същата година, който се пази в архива на Флотската историческа служба.

[28] „Bulletin officiel de la Marine, année 1848“ et „Histoire de l’Ecole navale et des Institutions qui l’ont précédée“. („Официален бюлетин на Марината от 1848 г.“ и „История на Флотското училище и предшествуващите го учебни заведения“) от един бивш офицер (Париж, 1889 г.).

[29] По-късно тази инициатива била сериозно разкритикувана. „Тъй като по време на това увеселително плаване — пише бившият офицер, автор на цитираната по-горе «История на Флотското училище» — учениците мореплаватели се занимаваха повече с лулите си, отколкото с програмата на приемния изпит, малцина от тях бяха приети след завръщането си, но понеже разполагаха с много време до навършването на осемнадесетгодишна възраст, повечето от тях успяха в края на краищата да издържат изпита при последния опит.“