Анри Перюшо
Животът на Мане (17)

Посмъртна съдба

Погребват Мане на 3 май в гробището Паси.

„По шума, който предизвика човек при падането си, може да се измери точно какво място е заемал той, докато е бил прав — пише «La Vie moderne» на 12 май. — Още на другия ден след смъртта на Мане името му отекна в целия ежедневен печат и вече осем дни… вълнението, породено от тази смърт, не затихва.“ Оттогава славата на Мане не е престанала да расте.

За да й дадат конкретен израз, приятелите на художника решават, преди да пристъпят към предписаната в завещанието разпродажба на ателието му, да организират голяма изложба на неговите творби. В желанието си да й придадат особено тържествен характер те правят постъпки да им бъде предоставено официално помещение, а именно залата „Мелпомена“ в Художествената академия. Но никога не биха я получили, ако по това време Антонен Пруст не беше референт по бюджета, с други думи, човек с влияние. Благодарение на неговата намеса председателят на Министерския съвет Жул Фери отпуска въпросното помещение. Две години преди това президентът на републиката Жул Греви е открил в същата зала подобна изложба, посветена на Курбе. Надяват се, че той ще направи същото и в случая с Мане. Но той отговаря уклончиво и накрая отказва, несъмнено уплашен от реакцията на академиците, разярени, че си позволяват да сквернят тяхното светилище с творчеството на Мане, „това огромно бунище“, както го е нарекъл Едмон Абу.

Изложбата се състои от 5 до 29 януари 1884 г. Тя включва 116 картини, 31 пастела, 7 акварела и четиридесетина офорта, литографии и рисунки и отбелязва забележителен успех. Посещават я петнадесет хиляди души. Зола написва предговора към каталога.

Няколко дни след закриването й, на 4 и 5 февруари, се извършва разпродажбата на ателието (93 картини, 30 пастела, 14 акварела, 23 рисунки, 9 офорта и литографии) в „Отел Друо“. Общата сума, получена при наддаването, достига 116 637 франка^[1], сума, за която отзивите са твърде различни. „Тази разпродажба — пише Албер Волф — беше една от най-очарователните щуротии на нашето време.“ По мнението на Реноар резултатът е надминал „всички очаквания“. Според Берта Моризо обаче семейството разчитало „най-малко на двеста хиляди франка“ и, както отбелязва Табаран, „само една малка картина на Месоние би надхвърлила далеч тази цифра“. Освен това много творби биват откупени от самата Сузана, от Леон Коела и от Йожен Мане. Между наддаващите са Дюран-Рюел, Теодор Дюре, баритонът Фор, Кайбот, както и Еманюел Шабрие, чиято жена току-що е получила наследство и който предпочита да си изгради сбирка от картини, вместо да купува диаманти, както е възнамерявал първоначално.

Мане е чествуван отново през 1889 г., по време на изложбата „Сто години френско изкуство“, устроена по случай Световното изложение. Антонен Пруст, на когото е възложена подготовката на изложбата, успява да включи в нея четиридесет творби на Мане, с което си навлича яростните нападки на академиците, протестиращи шумно против това „проституиране“ на изкуството.

Колкото повече расте славата на Мане, толкова по-малко желание проявяват академиците и официалните среди да се преклонят пред нея. Така, когато през същата 1889 г. научават, че Клод Моне възнамерява да открие публична подписка, за да се откупи от госпожа Мане и да се подари на държавата Олимпия, та да може един ден картината да влезе в Лувър, противниците на Мане изгубват всякакво търпение. „Разказаха ми — пише Берта Моризо на Моне, — че някой си, чието име не зная, отишъл при Кемпфен (директора на Изобразителните изкуства), за да опита почвата, а Кемпфен се разярил като «побеснял бик» и уверявал, че докато той е там, картина на Мане нямало да влезе в Лувър, и че при тези думи другият станал и казал: Много добре, тогава ще се погрижим да си отидете първо вие и след това ще вкараме Мане.“

Клод Моне не се обезсърчава, и то въпреки неочакваното противодействие на някои хора. Антонен Пруст, все още под впечатлението от хулите, на които станал прицел по време на изложбата за „Стогодишнината“, не само отказва да окаже каквото и да е съдействие, но и оспорва, че тъкмо Олимпия заслужава честта да постъпи в Лувър, и дори заявява в едно интервю, че едничката цел на подписката била да се „подпомогне вдовицата на големия художник“. Въпреки това той изпраща петстотин франка на Клод Моне.

Зола пък съобщава на Моне, че не желае да участвува в подписката: „Твърде много съжалявам, но… непоклатим принцип за мен е да не купувам картини, па били те и за Лувър… Аз достатъчно съм защищавал Мане с перото си, за да не се боя днес от упрека, че му завиждам за славата. Мане ще влезе в Лувър, но това трябва да стане от само себе си, като израз на всеобщото национално признание на таланта му, а не под заобиколната форма на подарък, който въпреки всичко ще мирише на котерийност и реклама“. Този отговор предизвиква горчиво изумление — Моне останал „потресен“, както казва Жофроа, — но в същност не е чак толкова изненадващ: Зола, който през 1886 г. е издал романа си „Творбата“ (тогава се питали дали за първообраз на главния си герой, пропадналия художник Клод Лантие, той не е взел именно Мане), този Зола се е коренно променил и ако от време на време си спомня за някогашните борби, то е само за да се отрече от собственото си минало. „Ние бяхме прави — заявява той през 1896 г. — само защото представлявахме въодушевлението и вярата.“^[2]

Като цел на подписката Клод Моне определя сумата двадесет хиляди франка, която — без няколкостотин франка — е бързо достигната.^[3] През февруари 1890 г. Моне започва преговори с административните органи, продължили няколко месеца. Представителите на държавата наистина се съгласяват да приемат Олимпия като дарение, но не поемат определени задължения по отношение на нея. Най-после Моне се вижда принуден да приеме едно средно разрешение. През ноември 1890 г. Олимпия постъпва в Люксембургския музей, за да чака там едно възможно, но не сигурно прехвърляне в музея на Лувър. Седемнадесет години по-късно, през февруари 1907 г., по безапелационното нареждане на тогавашния министър-председател и приятел на Моне, Клемансо, Олимпия най-после бива окачена в Лувър.

През 1894 г. служебните органи проявяват още веднъж враждебността си към Мане, и то по повод на дарението, направено от Гюстав Кайбот на държавата.^[4] От това дарение, включващо общо шестдесет и пет произведения на Мане, Дега, Клод Моне, Реноар, Писаро, Сезан и Сисле, двадесет и седем биват отхвърлени през май 1895 г. От Мане приемат Балконът и Анжелина (постъпили по този начин в Люксембург), но отказват Игра на крокет в Булон.

И все пак всички препятствия, издигани от академиците, се оказват безсилни пред постоянно растящото обаяние на Мане. Все повече и повече колекционери започват да проявяват интерес към него и да предлагат все по-високи цени за картините му. През 1912 г. една-единствена картина на Мане, Урок по музика получава цена на публична разпродажба 120 000 франка, т.е. повече, отколкото е донесла разпродажбата на цялото му ателие през 1884 г., когато същата картина с получила оценка 4400 франка. Но днес дори една такава цена може да ни се види смешна. Както вече бе отбелязано, на разпродажбата Голдщмит в Лондон през 1958 г. Павьори на улица Моние намери купувач за 113 000 лири стерлинги, или 1 300 000 нови франка. (На същата разпродажби други две картини на Мане бяха оценени съответно за 65 000 и 89 000 лири стерлинги.)

Така постепенно се утвърждава победата на Мане, докато художниците, които са се борили с такава ярост срещу него, биват отречени или потъват в забрава. През 1932 г., сто години след раждането му, триумфът на Мане отдавна вече е свършен факт. Тогава Мане е чествуван по най-тържествен начин. В музея на Оранжерията е уредена най-голямата изложба на негови произведения от 1884 г. насам.

Творчеството на Мане — което обхваща над четиристотин картини, над сто акварела, осемдесет и пет пастела и около сто гравюри (офорти, литографии и др.) — днес е пръснато из целия свят било в частни колекции, било в музеи. Само Музеят на импресионизма в Париж притежава тридесет и две творби, между които Лола от Валенсия, Закуска на тревата, Олимпия, Флейтист, Балконът, Булонското пристанище на лунна светлина, Дамата с ветрилата (Нина дьо Вилар), Русокосата с разголена гръд, Сервитьорка на бира, портрети на Берта Моризо, госпожа Мане, Маларме, Клемансо, Ирма Брунер, натюрморти и др.

* * *

На 19 април — денят, в който е ампутиран кракът на Мане, Ева Гонсалес, вече тридесет и четири годишна, ражда син. Вестта за смъртта на Мане дълбоко я покрусява. На 5 май тя умира от емболия.

Малко по-късно два други смъртни случая потапят в скръб семейството на художника. Неговият брат Гюстав умира на 18 декември 1884 г., а майка му, парализирана от края на 1883 г. — на 8 януари 1885 г. (през 1876 г. Гюстав Мане наследил Клемансо, който го покровителствувал, като общински съветник в Монмартър, а след това Гамбета го назначил главен инспектор на затворите).

Вторият брат на Мане, Йожен, умира внезапно на 13 април 1892 г. Неговата раздразнителност се изостря до крайна степен и Берта Моризо преживява с него по това време мъчителни мигове. В тези часове Маларме е за нея прекрасен приятел; за това свидетелствува обемистата им кореспонденция. Берта Моризо умира на 2 март 1895 г. Погребват я в гробището Паси, в същата гробница, където Едуар Мане почива край Йожен и Сузана.

Много от хората, играли някаква роля в живота на Мане, имат доста печален край. Еманюел Шабрие, който не се отделя от художника в последните му часове, в същност вижда там, без сам да подозира, картината на собствените си предсмъртни мъки. През същата 1883 г. той започва да усеща различни смущения, издаващи страдание, което има същия произход като болестта на Мане. Водолечението не му помага. През 1890 г. настъпва обща парализа. Подобно на Мане и Шабрие се бори отчаяно, мъчи се да завърши лиричната си драма „Бризеида“, но успява да напише само едно действие. Той умира през септември 1894 г. на петдесет и три годишна възраст. Жена му умира малко по-късно, поразена от атаксия и парализа.

Нина дьо Вилар не продължава дълго бурния си живот. Към 1881 г. истерията й застрашително се влошава и тя изпада в умопомрачение: мисли се за мъртва. Когато я питат как се чувствува, не отговаря, а когато повтарят въпроса, започва да крещи, смеейки се и плачейки едновременно. „Но как мога да чувствувам нещо, щом съм мъртва!“ Настаняват я в болница, където умира през юли 1884 г. Според изказаното от нея желание я погребват в същата японска роба, в която е позирала на Мане. Съпругът и Ектор дьо Калиа върви, залитайки, подир ковчега, напълно пиян.

По времето, когато умира Мане, вече от няколко години не се знаело нищо за Викторина Мьоран. Тя успяла донякъде да осъществи художническите си амбиции и участвувала на няколко пъти в Салона — с един свой портрет през 1876 г. (същата година, когато са отхвърлени Художникът и Прането), а през 1879 г. — с „Гражданка на Нюрнберг от 16. век“. После Викторина изчезва и никой не може да каже нищо за нея, когато в началото на август 1883 г., шест месеца след смъртта на художника, г-жа Мане намира следното любопитно писмо от нея в пощата си:

Без съмнение знаете, че аз позирах за много от картините му, особено за неговия шедьовър Олимпия — пише Викторина. — Господин Мане проявяваше много добро чувство към мен и често говореше, че ако продаде картините си, ще ми отдели някакво възнаграждение. Тогава бях съвсем млада и безгрижна… Заминах за Америка. Когато се завърнах, г. Мане беше продал много от картините си на г. Фор и ми каза, че и на мен се полага нещо. Аз отказах, като му благодарих от сърце, и добавих, че ще му напомня за неговото обещание, когато няма да мога да позирам повече. Това време настъпи много по-рано, отколкото предполагах; последния път, когато видях г. Мане, той ми обеща, че ще ми помогне да постъпя като разпоредителка в някой театър, и добави, че ще ми даде нужния залог…

С една дума, Викторина, останала без работа и без пари, моли г-жа Мане за помощ. Не е известно как вдовицата на художника се е отзовала на молбата й. Във всеки случай, колкото и щедра да се е показала, тя не би могла да предотврати неизбежното падение на тази жена. Викторина участвува за последен път в Салона през 1885 г. Започва да търгува с повехналите си прелести, като същевременно се опитва да припечелва нещо и от рисунките, които предлага на клиентите в монмартърските заведения. По-късно, свирейки на китара, тя събира публика пред кафенетата на площад Пигал с една маймунка. Измислят й прякора „La Glu“ (Лепката). Около 1893 г. Тулуз-Лотрек я посещава от време на време в мизерната й стаичка и й носи сладкиши.^[5] Това е последният спомен, останал ни от нея: Викторина потъва в мрака, без да остави друга следа.

Антонен Пруст пък слага край на живота си през 1905 г. Любовно отчаяние? По това време се носят най-различни слухове. Говори се, че след като скъсал с някаква любима, мислел първо да се оттегли в манастир. Политическите му приятели обаче упорито отричат тази версия. Според тях Антонен Пруст бил заболял от неврастения вследствие на мъчителна артериосклероза. Така или иначе, през нощта на 20 март Пруст написва на лист хартия думите: „Твърде много страдам. Простете всички!“ и се прострелва с два куршума в главата. Смъртоносно ранен, той издъхва след четиридесет и осем часа.

* * *

Мери Лоран не забравя Мане. „Когато я видях за последен път — отбелязва Джордж Мор в своите «Мемоари», — говорихме за Мане. Каза ми, че всяка година носела първия люляков цвят на гроба му.“

Споменът за Мане сближава Мери Лоран и Маларме, които поддържат една може би платонична, но наситена с най-сърдечна топлота връзка. „Да мисля за теб, не често, а винаги“ — пише поетът на Мери, която нарича „паун“, „паунче“, „безгрижен паун“. „Обичам те много, мое голямо дете, и то по много начини, защото ти си съвършеният, отморяващ и весел другар, а същевременно и едно друго същество, даряващо неповторими наслади…“

Доктор Еванс умира през ноември 1896 г., Маларме — през септември 1898 г. На 26 ноември 1900 г. склапя очи и Мери Лоран. Тя завещава Есен на родния си град Нанси.

* * *

През 1881 г. Леон Коела действително основава банка под името Ленхоф — единственото име, с което бил известен дотогава. Той се оказва не по-вещ във финансовите сделки от своя прадядо Фурние и банката скоро бива ликвидирана. След това Коела се захваща с най-различни предприятия и накрая основава „Генерална животновъдна кантора“, която се помещава — пак под името Ленхоф — на улица Сен Доминик 94.

„Там се продаваха — пише Табаран — породисти домашни птици, пилета, квачки, кокошарници, прахове за снасяне на яйца, зайци и зайчарници, рибарски принадлежности, та дори дъждовни червеи… Многоброен персонал се издържаше от тази необикновена търговия. Добре уредена печатница издаваше илюстрирани каталози и проспекти, разпространявани с хиляди всеки ден.“

Сузана живее отначало в Женвилие, в къщата на братовчеда Жул дьо Жуи, а по-късно в Аниер, и прекарва последните години от живота си при своя син, когото продължава да представя като свой брат.

Покрай търговията с птици и червеи Леон Коела полага усилия заедно с майка си да превърне в пари непродадените още картини на Мане. Търговецът Амброаз Волар е свидетел на някои забавни сцени, които ни е разказал. Така например той предава историята с една от трите картини, изписани от Мане под впечатлението от екзекуцията на Максимилиан:

Братът на госпожа Мане (става дума, разбира се, за Коела) намираше тази картина за по-слаба, понеже не била достатъчно „изпипана“. Тъй като заемал много място на стената, този вариант на Максимилиан бил откован от рамката, навит на руло и захвърлен в килера под някакъв мебел. Един ден братът на г-жа Мане си казал, че може би ще успее да „изкара“ нещо от картината, която смятал за непродаваема. Сержантът например, който пълни пушката си, би могъл да мине, взет отделно, за жанрова картина. И така сержантът бил изрязан и продаден. След това осакатяване останалата част от картината изглеждала още по-трудна за продаване, още повече че една ивица от кракелюри била нашарила коремите на готвещите се за стрелба войници. Платното отново било тикнато под долапа, откъдето братът го извади още веднъж, за да ми го предложи. Спомням си тъжното изражение на г-жа Мане, когато останките бяха разгънати на пода. „Колко жалко, че Едуар хвърли толкова труд над нея! Колко много хубави неща можеше да нарисува през това време!“ Спазарихме се. Тъй като платното беше навивано, трябваше да го занеса за подплатяване… „Да, — извика реставраторът — но не е ли изрязан «Сержантът», който подплатих за г. Дега, от същото това платно? Когато му продали Сержантът^[6], уверили г. Дега, че останалата част от картината случайно била унищожена.“ Показах това платно на Дега, който веднага позна, че именно от него е изрязан „неговият“ сержант, и остана така слисан, че можа да намери само тези думи, за да изрази възмущението си: „Пак семейството! Пазете се от това семейство!“ Сетне, като се поуспокои, застана между мен и картината и като сложи ръка върху нея, сякаш за да ми покаже, че е вече негова, каза: „Ще ми продадете това. И ще се върнете при г-жа Мане да й кажете, че искам краката на сержанта, които липсват от моето парче, както и всичко, което липсва от вашето: групата на Максимилиан и генералите. Кажете, че ще платя нещо…“ Отидох при госпожа Мане. Нейният брат ме изслуша и поклати глава: „Аз смятах — каза той, — че сержантът печели, като се махнат краката, които висяха като дрипа; така и войниците, които прикладват, изглеждат по-добре без групата на генералите и остатъка от главата на Максимилиан… Ако можех да допусна, че някакви парчета платно, разядени от селитрата на стените, все още могат да имат стойност, нямаше да си подпаля с тях огъня.“ Задоволих се да кажа на Дега, че липсващите части от платното са били разрушени от влагата на стената. Но той отново повтори: „Виждате ли, Волар, че човек трябва да се пази от семейството!“ И вместо да протестира повече, взе едно платно с предполагаемите размери на оригиналната картина и залепи върху него Сержантът и купения от мен фрагмент от Разстрелът на Максимилиан, като останалите празни места на платното обозначаваха липсващите части.

Сузана умира на 8 март 1906 г. в жилището на улица Сен Доминик. Оттогава Леон окончателно приема законното си име Коела. Той не се оженил, казва Табаран, „от страх, че чрез службата по гражданското състояние ще се разгласи истинското му име Коела и ще стане жертва на злите езици в Париж, което би покрусило майка му… Той все пак се оженил по-късно, но това било само дискретно узаконяване на една връзка, извършено в най-тесен кръг“. Жена му била някоя си госпожица Фанфийон, откривателка на „праха Фанфийон за снасяне на яйца“, наградена за това с Ордена за земеделска заслуга.

Три години преди смъртта си Сузана наследила една от своите сестри, също вдовица на художник — Жул Вибер. През 1899 г. тази сестра загубила един от двамата си сина, тридесетгодишния Едуар, човек с много крехко здраве, който никога не се бил залавял за някаква професия. Любител на изкуствата и особено на живописта, той направил многобройни копия и подражания на творби на Мане. Сузана гледала на тези произведения с нежно умиление. След смъртта й Леон Коела поставя на почти всички притежавани от нея картини печат, гласящ „Наследство на вдовицата на Едуар Мане“ — ще рече, подпечатва както няколкото творби на Мане, все още останали у нея, така и многобройните копия на Едуар Вибер, а също и някои произведения на Жул Вибер и на Сузаниния брат Рудолф Ленхоф. Както пише Табаран, Коела „никога не е поддържал нелепото твърдение, че всички те са автентични творби на Мане“. Но „скоро стана това, което неизбежно трябваше да стане. Тези печати лесно даваха повод за недоразумения, особено когато започнаха да минават от ръка на ръка. Казваха «подпечатаното наследство», а разбираха «от Мане». Не е трудно да си представим какво последва. Немалко хора станаха жертва на този мним знак за автентичност. Мнозина идваха при нас, размахвайки някоя картина, която ги опиваше с надежди — мислейки, че «печатът за наследство» я удостоверява като оригинална творба на Мане. Но не оставаха чак толкова разочаровани, като си казваха може би, че все ще успеят един ден да убедят някой зле осведомен любител“.

Накрая още няколко думи за Коела. Когато се оттегля от търговията, той се установява в село Бизи, департамента Йор, като взема със себе си и брата на находчивия подражател Едуар Вибер, някакъв старец, който бил от дълго време малоумен. С този нещастник, който броди из селото и брътви несмислени думи, Леон Коела преживява последните си години. Той умира през 1927 г., същата година, в която умира и Теодор Дюре.