Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (9)

Втора глава
„Нощ на животните“ в цирка

От всички любими животни на доктора единствена бялата мишка наблюдавала сцената в павилиона-цистерна на Софи, когато госпожа Мъг блъснала двамата мъже във водата нарочно-случайно. А после седмици наред забавлявала семейство Дулитъл с описания на това как Хигинс, дресьорът на тюленката, се гмурнал във водата за риба и изскочил на повърхността да си поеме дъх.

Тази била една от най-напрегнатите и най-весели нощи, откакто съществувал циркът — от гледна точка на животните. Падането на двамата във водата и виковете им за помощ сложили началото на неописуема и величава врява, която продължила повече от половин час и накрая събудила всичко живо в Ашби.

Първо Блосъм, като чул тревожните крясъци, изхвръкнал припряно от фургона. На последното стъпало изневиделица се появило някакво прасе, мушнало му се в краката и той се пльоснал по лице на земята. През цялото време Гъб-Гъб не оставил Блосъм да направи и две крачки, без да изникне отнякъде и да го препъне.

После Фатима, змиеукротителката, изтичала от своя будоар със свещ в едната и с чук в другата ръка. Едва пристъпила, някаква тайнствена гъска прехвръкнала над нея и с едно махване на крилете изгасила свещта. Фатима се върнала, пак запалила свещта и отново се опитала да се притече на помощ. И отново се случило същото. Даб-Даб не се отделяла от Фатима, почти тъй, както Гъб-Гъб не изпускал Блосъм.

След това госпожа Блосъм, навличайки набързо пеньоара, изникнала на сцената. Посрещнал я старият кон Бепо, който имал навик да проси захар. Тя се опитала да се измъкне, а Бепо учтиво се помъчил да й стори път. Но „без да иска“, тъй я настъпил по мазолите, че тя се върнала разревана в леглото и вече не се появила.

Истина е, че с най-различни хитрости животните съумели да отвлекат вниманието на мнозина, но все пак не успели да задържат всички — тъй нощният пазач и Хигинс с неистовите си крясъци скоро събрали цяла тумба циркови работници и други артисти край цистерната на Софи. В това време Матю Мъг пак успял да отключи портата в оградата. Но като тръгнал да търси Софи, тя сякаш била пропаднала вдън земя. Всъщност само Джип и Ту-Ту знаели къде се е скрила. А пък Джип, като видял колко народ се суети край павилиона на тюленката до оградата, боял се да извика Софи от скривалището й. Все повече хора на Блосъм прииждали и се вливали в тълпата. Запалили и донесли още фенери. Всички подвиквали в един глас — половината питали какво е станало, другата половина се опитвала да им обясни. Блосъм, след като Гъб-Гъб за шести път го хвърлил в калта, ритал где когото срещне и ревял като разярен бик. Врявата и бъркотията били неописуеми.

Накрая измъкнали Хигинс и пазача от ваната и както смърдели на газ и развалена риба, и те се включили в гонитбата.

Пазачът, а и всички останали били уверени, че Софи е някъде наоколо — което впрочем било вярно: палатката, под чийто брезент лежала, била само на трийсет крачки от павилиона й. Ала портата, през която трябвало да избяга, също не била далеч.

Докато Джип се питал кога най-сетне всички ще се изметат, та да я отпрати, Хигинс извикал, че е открил следата и в рохкавата пръст. Бързо донесли десетина фенера и се вторачили в дирята, оставена от Софи по пътя към скривалището.

За щастие безброй нозе прекосили същия участък на цирковата площ и почти заличили отпечатъците от плавници. Но въпреки това, макар Матю да ги подвеждал по лъжлива следа, преследвачите държали правилна посока — към палатката, под която бедната Софи, тази предана съпруга, се криела с разтуптяно сърце.

Джон Дулитъл, който чакал нетърпеливо в тесния проход, чул глъчката и виковете откъм цирка. По това разбрал, че Софи се е измъкнала от павилиона. Ала минутите течали, тя не се появявала на срещата и притеснението на доктора се усилило хилядократно.

Джип се тревожел не по-малко от него. Стъпка по стъпка преследвачите наближавали мястото, където скрил тюленката. Бедното куче изпаднало в отчаяние.

Но то било забравило математика Ту-Ту. От наблюдателницата върху менажерията, оттатък, в най-отдалечения край на цирковата площ, малкият бухал не спирал да оглежда бойното поле с око на истински пълководец. Изчаквал да се увери, че всички от цирка са станали от леглата и са се включили в гонитбата. Когато нанасял гениалния си стратегически удар, не искал нищо да попречи на изпълнението.

Внезапно той прехвърчал до отдушника в стената на менажерията и тихо избухал. В същия миг вътре се вдигнала невероятна, сатанинска врява. Лъвът се разревал, опосумът се разпищял, якът замучал, хиената завила, слонът затръбил и натрошил с крака пода на ситни трески. Това бил върховният миг на животинския заговор.

В другия край на цирка преследвачите и ловците спрели и се заслушали.

— Какво, по дяволите, е това? — викнал Блосъм.

— Май нещо става в менажерията! — обадил се някой. — Сигурно слонът е избягал.

— Сещам се — намесил се друг, — това ще е Софи. Влязла е в менажерията и е стреснала слона.

— Това ще е — съгласил се Блосъм. — А ние я търсим тук! Към менажерията! — сграбчил той един фенер и хукнал нататък.

— Към менажерията — ревнала тълпата. И мигновено, за радост на Джип, всички изчезнали, втурнали се към другия край на цирка.

Всички освен един. Матю Мъг изостанал, уж че си връзвал обувката, и видял Джип да препуска към някаква малка палатка и да се шмугва под брезента.

— Бързо! — викнал Джип. — Тичай, Софи! Плувай! Хвърчи! Прави каквото знаеш! Бягай през портата!

С люшкане и подскачане Софи преминала разстоянието колкото може по-бързо. Джип й подвиквал да тича, а Матю държал портата широко отворена. Най-сетне тюленката се довлякла до пътя и продавачът на котешка храна я изчакал да го прекоси и да хлътне в прохода край изоставената къща. След това затворил портата и заличил с крака следите наоколо. Накрая се облегнал и отрил чело.

— Сили небесни! — въздъхнал. — А пък разправях на доктора, че съм правил къде по-мъчни неща от това да подпомогна бягството на един тюлен! Само ако…

Някой почукал на портата зад гърба му. С разтреперани ръце той пак я отворил, а там се мъдрел един полицай с малко фенерче, окачено на колана. Сърцето на Матю замряло. Не обичал полицаите.

— Аз съм невинен! — започнал той. — Аз…

— За какво е тая врява? — запитал полицаят. — Събудихте целия град. Лъвът ли избяга, или…

Матю отдъхнал облекчен.

— Не — казал. — Нещо дребно със слона. Закачил си крака в някакво въже и съборил една палатка. Вече го оправихме. Няма нищо тревожно.

— О, само това ли било! — учудил се полицаят. — А хората помислиха, че е настъпил краят на света. Лека нощ!

— Лека нощ, полицаю! — Матю затворил вратата за трети път. — Носи сърдечни поздрави на малките си полицайчета — добавил той тихичко, като се запътвал към менажерията.

Най-сетне Джон Дулитъл, изтръпнал от очакване, напрегнат и притеснен в тъмния проход край изоставената къща, за своя радост чул шум от необикновени крачки. Крачки-перкачки, ако искаме да сме по-точни, защото звукът от придвижването на Софи върху каменния паваж бил някаква необичайна смесица от бърсане на под с мокър парцал и влачене на чувал с картофи по двора.

— Ти ли си, Софи? — прошепнал той.

— Да — отвърнала тюленката и се подхвърлила нататък, където бил докторът.

— Слава богу! А какво те забави толкова?

— О, някаква бъркотия с вратата — обяснила Софи. — Но хайде по-бързо да се махаме от града. Тук е много опасно.

— Сега е невъзможно — спрял я докторът. — Тази врява в цирка разбуди всичко живо. Не бива да се мяркаме по улиците. Току-що забелязах някакъв полицай да пресича оттатък — за щастие ти вече беше в прохода.

— Ами тогава какво ще правим?

— Ще стоим тук. Да бягаме ще е лудост.

— Но я си представи, че дойдат да ни търсят тука? Няма да можем да…

В този миг двамина с фенери спрели в другия край на тясната уличка, казали си нещо и отминали.

— Права си — прошепнал докторът. — И тук не е безопасно. Ще трябва да намерим по-сигурно убежище.

От едната страна на тази тъмна уличка имало висока каменна стена, а от другата — висока тухлена ограда. Тухлената ограда била на задната градина на запустялата къща.

— Ех, да можехме да се вмъкнем в тази стара къща — въздъхнал докторът, — там вече спокойно ще останем колкото щем, докато стихне възбудата на гражданите. Не се ли сещаш как може да прескочиш оттатък?

Тюленката измерила с поглед височината.

— Метър и осемдесет — измърморила тя. — Мога, ако имаше стълба. Дресирана съм да изкачвам стълби. Виждал си ме в цирка. Ако…

— Шт! — прошепнал докторът. — Ето го пак полицая с фенерчето. Ох, слава богу, отмина. Слушай, ще потърся някоя овощарска стълба в градината. Ти чакай тук, легни ниско и ме чакай да се върна.

И тогава Джон Дулитъл, човек подвижен, въпреки дебелината, отстъпил няколко крачки и тичешком се метнал на стената. Пръстите му се впили в горната й част, той се издърпал, прехвърлил крак и леко скокнал в цветната леха оттатък. В дъното на градината лунната светлина очертавала нещо, което му се сторило градинарска барака. Промъкнал се до вратата, отворил и влязъл.

Вътре напипал и съборил няколко празни саксии. Но стълба не намерил. Открил тревокосачка, малък валяк за отъпкване, гребла и всякакви други сечива, но не и стълба. В тъмното било невъзможно да я види. Затова внимателно затворил вратата, закачил сакото си върху малкия, покрит с паяжини прозорец, за да не прониква навън светлина и драснал клечка кибрит.

И там, то се знае, окачена на стената над главата му висяла стълба — точно каквато му трябвала. Бързо духнал кибрита, отворил вратата и след миг вече крачел през градината, вдигнал стълбата на рамо.

Поставил я на равно място, изкатерил се и яхнал стената. После изтеглил стълбата, преметнал я от другата страна на оградата и спуснал широката й част към тясната уличка.

Сетне Джон Дулитъл, възседнал стената (като същинския Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в страната на чудесата“), зашепнал надолу към тъмния проход:

— Хайде сега, Софи, качвай се. Аз стискам горния край. А като стигнеш тук, задръж се до мен, докато прехвърля стълбата откъм градината. Без притеснение. Спокойно!

Добре че Софи била дресирана да балансира. Никога в цирка не била изпълнявала този номер по-добре от сега. С постижението й можел да се гордее всеки човек. Ала тя знаела, че и свободата, и щастието на съпруга й зависят от нейната непоколебимост. И макар да изпитвала ужасен страх, че всеки миг някой може да мине и да я открие, изпълвал я радостен трепет от мисълта, че сега, в това последно внушително представление, отмъщава на мъчителите си и с вещината, на която те са я учили, бяга от самите тях.

Уверено, от стъпало на стъпало, тя подхвърляла нагоре голямото си тяло. За щастие стълбата била по-дълга от височината на стената. Затова докторът я нагласил в по-удобен, полегат наклон. Тежестта на тюленката застрашително я огъвала, а горе, на стената, докторът треперел да не се строши. Понеже била стълба за подрязване на овощни дървета, в единия си край изтънявала. И тъкмо там, където едва се събирали двете предни перки на тюленката, ставало най-трудно за изкачване. А после от тази мъчителна стъпка Софи трябвало да изтегли тромавото си туловище върху стената, широка само две педи, за да може пък докторът да прехвърли стълбата.

Но в цирка Софи била научена да балансира върху тесни повърхности, както и да изкачва стълби. Докторът й помогнал — навел се и я вдигнал за гънката на тюленския й кожух, а тя се наместила до него и се задържала на тесния ръб с удивителна лекота.

И докато Софи успешно изобразявана статуя, обляна от лунна светлина, докторът дръпнал стълбата, метнал я оттатък, без да иска, съборил си и цилиндъра и я спуснал откъм градината.

На слизане Софи изпълнила друг цирков номер: изтегната върху стълбата, тя се хлъзнала надолу. Извършила го по-бързо от изкачването. И добре че се хлъзнала. Защото тъкмо свалил стълбата в дворчето, и откъм прохода, който току-що напуснали, се чупи гласове. Стигнали в градината навреме.

— Ох, слава богу! — въздъхнал докторът, когато стъпките отшумели. — Едва спасихме кожата, Софи! Е, поне засега сме в безопасност. Кой ще тръгне да те търси тука! А, моля ти се, не лягай върху карамфилите! Ела на пътеката. Браво. Как мислиш — в бараката ли да спим или в къщата?

— На мен тук ми е добре — казала Софи, като се отъркаляла в избуялата градинска трева. — Да спим на открито.

— Не, не, невъзможно — отвърнал докторът. — Я погледни тия къщи наоколо! Останем ли в градината, щом се развидели, ще ни съзрат от горните прозорци. Ще спим в бараката. Обичам миризмата на градински сечива, а и ще мине без взлом.

— И без катерене — съгласила се Софи и се заклатила към бараката. — Много мразя стълби. С градинските горе-долу се оправям, но каменните ме съсипват.

В бараката на бледата лунна светлина намерили няколко стари чувала и снопове лико. От тях нагласили две удобни легла.

— Ааах! Чудесно е да си свободен! — възкликнала Софи, като изпънала едрото си копринено тяло. — На теб спи ли ти се, докторе? На мен пари да ми даваш, пак не мога да остана будна!

— Ами заспивай тогава — казал докторът. — Аз ще се поразтъпча навън, преди да легна.