Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (16)

Трета глава
Сър Уилям Пибоди

Джон Дулитъл се извърнал бавно и видял един грамаден мъж, който го стискал за яката. Облечен бил в моряшка униформа.

— Вие кой сте? — попитал докторът.

— Брегова охрана — отвърнал оня.

— А какво искате? Пуснете ми палтото.

— Арестуван сте.

— За какво?

— За убийство.

Преди да е дошъл на себе си от удивление, докторът забелязал, че по склона откъм самотната сграда, която вече бил видял, прииждат хора. Когато приближили, разпознал двама мъже и една жена.

— Пипна ли го, Том?

— Да. Пипнах го на местопрестъплението.

— А какво беше то?

— Жена — отвърнал граничарят. — Хванах го тъкмо когато я преметна от скалите. Джим, тичай долу до поста и пускайте лодките. Може пък да я спасите. Макар че се съмнявам. Аз ще го отведа в затвора. Ти ела там или ми прати дума, ако откриеш нещо.

— Съпругата му е била — обадила се жената и погледнала към доктора с ужас и страх. — Да я убиеш! Синя брада^[1] такава. Може да е някой турчин бе, Том, от Константи… уф, как се викаше. Те тъй си хвърляли жените във Фосфора, като ги утрепят.

— Ами, турчин, дрън-дрън! — троснал й се морякът. — Приказна на английски.

— Още по-срамно — развикала се жената, — много по-срамно, щом не му е в кръвта — горкинката! — Тя надникнала в бездната и потреперила. — Дано я намерят. Май нещо плува долу. Бедната! С това поне теглото й свършва. Сега й е по-леко, отколкото като му е била жена на този грубиян!

— Не ми беше жена — обадил се докторът мрачно.

— Тогава коя беше? — запитал постовият. — Че беше жена, беше, видях те как я мъкнеш на ръце.

При тези думи докторът, като размислил, решил да пази мълчание. Вече го били арестували и накрая сигурно трябвало да си признае, че е хвърлил в морето Софи. Но сметнал за благоразумно сега да мълчи, а да разкаже станалото, като го изправят пред съда.

— Коя беше? — повторил постовият. Докторът продължавал да мълчи.

— Булката му, коя друга? — не спирала жената. — Гледай му очите какви са проклети. Басирам се, че има още поне пет-шест жени — затворил ги е някъде, да си чакат смъртта, бедничките.

— Ако иска, ще ти отговори — обадил се постовият. И като се обърнал към доктора, заявил важно: — Длъжен съм да ви предупредя, че всяка дума може да послужи за обвинение срещу вас самия. А сега да вървим в съда.

Добре че било много рано. След като прекосили хълмовете и най-сетне влезли в града, докторът се зарадвал, че улиците са безлюдни. Жената останала горе. А Джон Дулитъл и пазачът му стигнали съдилището, без някой да ги види.

Тъкмо влизали в полицейския участък и Джим, другият постови, дотичал при тях — на ръката му висяла мократа пелерина на Софи и пръстите му стискали шапката й.

— Тялото не го открихме, Том, но дрехите й плуваха в подножието на скалите. Джери Бъкли остана да търси с лодката. А тези ги донесох, защото може да потрябват.

— Да, ще ми трябват за доказателство — отвърнал другият и взел дрехите. — Ти най-добре се връщай и продължавайте да търсите. Аз идвам веднага щом заключа затворника.

Въвели бедния доктор в участъка и след като записали името му и другите необходими данни в голямата полицейска книга, хвърлили го в една тясна килия на хляб и вода и го оставили насаме с мислите му.

След малко, като утихнал шумът от блъскането на врати и трясъкът на резето в ключалката, докторът видял сивкавата светлина на утрото да прониква през малкото зарешетено прозорче до лакътя му.

— Ех, ех! — въздъхнал той, оглеждайки голите каменни стени. — Ето ме пак в затвора! Прибързано се зарадвах. Интересно, Матю бил ли е в тази тъмница?

Когато утринното слънце огряло квадрат от стената, той забелязал някакви букви и други знаци, издълбани в камъка от предишни затворници. Пристъпил и ги разгледал. Сред тях открил две разкривени „М. М.“.

— Да — казал, — Матю и той е бил тук. И май е бил горд от това. Тъй, тъй, странен е този свят.

Взел хляба, който му оставили, разчупил го на две и хапнал няколко залъка. Бил много гладен.

— Чудесен хляб! — промълвил. — Още топъл. Да не забравя да питам тъмничаря откъде го купуват. Пък и леглото е отлично — добавил, като понатиснал дюшека. — Ще взема да полегна. Не помня вече откога не съм спал като хората.

Свалил си палтото, навил го за възглавница и се опънал.

Към десет сутринта, когато полицейският началник влязъл в килията заедно с един строен белокос господин, заварили затворника, изтегнат на леглото, да спи и да хърка оглушително.

— Хм! — обадил се тихо възрастният човек. — Не ми изглежда кой знае колко опасен, как мислите, господин началник?

— А! — поклатил глава оня. — Това идва да ни покаже, сър Уилям, докъде води престъпният живот. Само закоравял убиец може да спи тъй дълбоко, след като е запратил бедната си жена на дъното на морето!

— Бих искал да остана за малко насаме с него — казал по-възрастният. — Елате след петнайсет минути. И ще замоля да не се знае, че съм идвал тук — поне засега.

— Разбрано, сър Уилям — отговорил началникът. Излязъл и заключил вратата отвън.

Тогава белокосият господин се навел над леглото и останал известно време загледан в кроткото лице на доктора. После го побутнал леко по рамото.

— Дулитъл — казал, — ей, Джон, събуди се!

Докторът бавно отворил очи и се вдигнал на лакът.

— Къде съм? — сънливо запитал той. — А, да, разбира се, в затвора. — После се вторачил в човека до себе си. Накрая по лицето му се разляла усмивка.

— О, небеса! Сър Уилям Пибоди! Здравей, здравей, Уилям! За бога, как попадна тук?

— С още по-голямо основание аз ще запитам ти как попадна тук! — отвърнал посетителят.

— Еййй! — провикнал се докторът. — Не съм те виждал от петнайсет години. Чакай, последния път здравата се скарахме, помниш ли? Спорехме за и против лова на лисици. Ти най-после отказа ли се от това?

— Не — отговорил сър Уилям. — Ловувам два пъти седмично. За повече не ми остава време — имам съдебни задължения и друга работа. От пет години съм мирови съдия.

— Не, на това трябва да му се сложи край! — решително заявил докторът. — И то веднъж завинаги! Приказвай си колкото щеш, но лисицата е онеправдана. Една лисица срещу дванайсет кучета! И от къде на къде я преследвате? Лисицата има равни права и с теб, и с мен. На нищо не прилича: шайка възрастни, възседнали коне, с една сюрия кучета, препускат през полето подир бедното дребно диво животинче!

Възрастният господин приседнал на леглото край доктора, отметнал глава и се залял от смях.

— Все същият стар Дулитъл! — кискал се той. — Няма друг като тебе! В затвора, обвиняван в убийство, и първото, с което ме подхваща, когато идвам да го посетя, е да се дърля за лова на лисици. Откакто те познавам, Джон — още от чорлаво учениче, като гледаше буболечките с лупа, — не си се променил. Слушай, не идвам да се караме за правото на лисиците. Вече ти казах — аз съм М. С. След един час ще те изправят пред мен на разпит. Сега искам да чуя твоята версия. Обвиняват те, че си убил съпругата си. Случайно забелязах името ти в полицейския регистър. Доколкото те зная, не се съмнявам, че като нищо можеш да убиеш жената, която е била достатъчно безумна да те вземе за мъж. Онова, което не мога да повярвам, е, че изобщо си се женил. Какво е станало всъщност? Казаха, че те видели да хвърляш някаква жена в морето.

— Не беше жена — отвърнал докторът.

— А какво беше?

Докторът погледнал надолу към краката си и се размърдал смутено, като провинен ученик.

— Тюленка — обадил се накрая, — циркова тюленка, преоблечена като жена. Отнасяха се с нея лошо. И тя искаше да избяга, да се върне в Аляска при своите близки. Аз й помогнах. Изпотрепах се, докато я домъкна по тоя дълъг път чак от Ашби. Принудих се да я преоблека като жена, за да не будим подозрение. Целият цирк хукна подире ми. А после, когато най-сетне я довлякох тук, до брега, и я пуснах в морето, за да се върне в родните води, един от твоята брегова охрана ме видя и ме арестува. Какво смешно има?

Сър Уилям Пибоди, който едва се сдържал, докато слушал разказа на доктора, сега се превивал от смях.

— Още като казаха, че била жена ти — задавено изрекъл той, като се посъвзел, — усетих, че тук нещо ми намирисва. И съм бил прав! Отвратително вониш на риба.

— А на какво друго да мирише една тюленка? — озъбил му се докторът. — През половината път трябваше да я нося на ръце.

— Като дете си, Джон! — поклатил глава сър Уилям и отрил веселите сълзи от очите си. — А сега ми кажи: на кое място по пътя ви забелязаха — теб и дамата, с която тайно си побягнал? Защото лесно ще те оневиня от обвинението в убийство на съпруга, но трудно ще те оправдая от обвинението в кражба на тюлен. Дали не са те проследили дотук, как смяташ?

— О, не. Циркаджиите ни изоставиха веднага след Ашби. После, в Шотлейк, ни взеха за крайпътни разбойници и доста ги смутихме в дилижанса. Обаче след това никой не ни заподозря чак до… до…

— Докато метна любимата си от скалите — довършил сър Уилям. — Някой видя ли те, като те водеха насам?

— Не — казал докторът. — Тук никой нищо не знае, освен тримата от бреговата охрана и някаква жена, май беше съпруга на единия. Когато ме доведоха в затвора, улиците бяха още пусти.

— Чудесно — успокоил се сър Уилям, — тогава ще го оправим. Ще постоиш тук, докато уредя да се оттегли обвинението. А после колкото може по-скоро бягай от нашия край.

— А момчетата от охраната? — запитал докторът. — Още ли търсят тялото?

— Не, отказаха се — отвърнал сър Уилям. — Донесоха пелерината и шапката на жертвата ти. Само това намерили. Ще обясним, че просто си изхвърлил вехтории в морето, което е отчасти вярно. Когато им разправя другото, ще си мълчат, ала и да се разприказват, не ми се вярва да стигне до твоите от цирка. Обаче, Дулитъл, много те моля, не ми мъкни повече менажерии, за да ги хвърляш от нашите скали, разбрахме ли се? Не мога да те отърва, ако ти стане навик. А ще навредиш и на цирка. Сега почакай — отивам да уредя въпроса официално и пуснат ли те, дим да те няма от нашия край. Разбрахме ли се?

— Ясно — казал докторът. — Благодаря ти. И все пак, Уил, за лова на лисици. Я си представи, че ти си лисица!

— Не, стига — скочил сър Уилям. — Да не почваме пак отначало, Джон! Ето, полицаят се връща. В нашия край гъмжи от лисици. Трябва да ги намалим.

— Затворът ви тук е наистина много приятен, Уил — заявил докторът, когато полицаят отварял вратата. — Благодаря за посещението.

Щом сър Уилям и началникът на полицията си отишли, докторът тръгнал напред-назад из килията, да се поразтъпче. Сетил се за своите и се запитал как ли се оправят там без него. Все още обмислял идеята на животните си за нов цирк, когато — след около половин час — един стражар отворил вратата и застанал там, усмихнат и учтив.

— Началникът ви поздравява, господин докторе — казал той, — и моли да го извините за станалата грешка. Вината не е наша. Задържала ви е бреговата охрана. Постъпили са много, много необмислено. Обвинението срещу вас се оттегля, господине, свободен сте да вървите, където пожелаете.

— Благодаря — усмихнал се докторът. — Тогава тръгвам. Тъмницата ви е чудесна — най-хубавата, в която съм попадал. Предайте на вашия началник, че не е нужно да се извинява. Наспах се отлично — много добре е проветрено. Великолепно ще е за писане — спокойно е и въздухът е чист. За жалост, чака ме важна работа и няма как да остана. Желая ви приятен ден.

— И на вас също, господине — поклонил се стражарят. — Изходът е в края на коридора.

На портала докторът внезапно спрял.

— Ох, боже мой! — възкликнал. — А с какво ще платя дилижанса до Ашби? Ще поискам заем от сър Уилям.

И се върнал обратно. Ала в канцеларията на полицейския началник му обяснили, че мировият съдия отишъл на лов и го очаквали на другата сутрин.

Пак тръгнал да излиза. Но на портала отново се спрял.

— Да бях си взел поне остатъка от хляба — сетил се той. — Мой си е в края на краищата и ще ми трябва, ако поема назад към Ашби без пукната пара.

Забързал към килията.

Вътре някакъв стражар я разтребвал.

— Прощавайте — казал му докторът. — Не искам да ви преча на метенето. Идвам само да прибера нещо, което съм забравил. А, ето го моето хлебче! Благодаря. Хлябът ви тук е много вкусен.

И като се осведомил в канцеларията на полицейския началник за името на пекаря, който им доставял хляба, Джон Дулитъл се понесъл навън, към свободата, с половината хляб под мишница.